Иван Вазов
Кардашев на лов (37)

XXXVII. Една светла мисъл

Председателят, надарен с рядко търпение, изгуби надежда обаче да види умиротворението на събранието и се накани да дигне заседанието. В тая минута ораторът, в началото тъй надменен и предизвиквач, убеди се, че няма да дочака вниманието и си седна на мястото, доволен от бурята, която произведе… Отдръпването му от трибуната докара едно поутихване. Председателят побърза да извика друг оратор.

Едвам той се намести на трибуната, за да брани избора, един очилат депутат, с лице шишкаво и умно, стана от стола си и с глас гръмоподобен извика:

— Господин председателю! Дайте ми за един миг думата!

— Нямате вие думата, господин Цуцов! — отговори му председателят.

— Думата искам! — изгърмя депутатът, като блъсна гневно банката си. — Думата искам, за да покажа изхода от този батак!

— Преди вас са записани двайсет и седем души! Не ви давам думата! — И председателят издрънка. — Господин Чинторов, говорете! — обърна се той към оратора на трибуната.

Но един нов потресаещ вик на Цуцова привлече общото внимание към него: възцари се гробна тишина.

— Да каже, да каже! — обадиха се от разни страни.

Любопитството порасна.

Желанието да го слушат се усили — не само от надеждата, че ще чуят нещо извънредно, но и че ще чуят Цуцова да говори. Цуцов беше един от ония редки оратори, които могат да се слушат. Неговото огнено красноречие го издигаха две ценни качества: съдържателност и краткост. И когато други многоглаголиви оратори срещаха неуважителна глъчка или равнодушие на банките, а горе — прозявки, появяването Цуцово на трибуната въдворяваше тишина и събираше всичките внимания!

— Позволете му, господин председателю! — викаше събранието.

Председателят настояваше да бъде съблюден правилника.

Ораторът от трибуната се обърна към председателя:

— Отстъпвам мястото си на господин Цуцова!

Това великодушие направи добро впечатление и срещна признателни погледи.

— Господин Цуцов, говорете! — извика председателят.

Всички се обърнаха към любимия оратор, който стана на мястото си.

— На трибуната! — викаха неколцина.

— Аз ще говоря от мястото си, господа, защото няма да ви утруждавам и ще бъда кратък. Народното събрание и така е вече уморено: то желае не говорене, а изход из това положение по един прост и ясен въпрос, на който решението е под ръката ни. Господа народни представители! По тия злополучни проверки ние изхарчихме на вятъра милиони думи, казани и стенографирани, понеже седемдесет и пет оратори говориха досега, което красноречие костува на народа около стотина хиляди лева; а най-непоправимата загуба е безценните дни, изгубени напразно, когато толкова малко ни остават да посветим на куп от величайша важност въпроси… Не ви казвам нищо за шумните сцени, предизвикани от тия ялови и страстни прения, както сегашната, и които, със срам го казвам, привличат и днес всичкия тоя свят (той показа на галерията). Ето и днес са двайсет и осем записани оратора… Нека решим въпроса за депутатското пълнолетие на господин Крушков не на основание на спорни документи и заинтересовани речи, а с осветлена съвест и по начин, който да направи чест на народното представителство, а най-много — на заинтересувания.

Господа народни представители! Аз виждам пред себе си господин Крушкова, чиято интелигентност, честност и кавалерски характер всички високо ценим. Нека се обърнем към него. Той да ни помогне! Той с една дума ще ни осветли, защото от всинца ни той най-добре знае възрастта си. Аз правя позив към благородството, към доблестта на господина Крушкова — да ни каже искрено своето убеждение; а молба на Народното събрание — да го повярва и базира решението си на неговото изявление.