Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (9)

Девета глава

Когато се събудих, вече бе полуздрач. Сю се бе свила до мен. Прегърнах я и я загледах в съня й. В един момент всичко това за мен бе престанало да означава само секс. Превърна се в нещо по-дълбоко, в нещо, което не можех да назова. Осъзнах, че не съм се сближавал с жена, откакто преди година бях загубил човешката си същност. Боях се да позволя на някого да ме доближи, да не би случайно да го осакатя.

Но не стана така. Ако ми се предоставеше възможност, щях да я убия. Гледай ти, дори не бях й направил и синина по време на секса. Като че ли не можех. Дълбоко в мен нещо ме възпираше. Даваше ми надежда. Но освен това ми създаваше проблеми. Аз съм самотник. Ценя личното си пространство. Колкото и да беше хубаво този път, не знаех какво ще стане утре. Но със сигурност знаех едно. Не исках тя да умре. Никога не съм вярвал в любовта от пръв поглед. Възможно е да съществува, а може би и не. Дори не бях сигурен дали изпитвам любов към нея. Похот? О, да!

Освен това осъзнах, че и утре, и вдругиден искам да се събудя до нея. Проблемът беше, че ако не я убия, просто щях да я използвам като всички останали. Не можех да променя миналото й. Ако иска да умре, трябва да й позволя. Да й помогна. Ако я запазех жива заради собствените ми потребности, нямаше да се различавам от другите.

Надигнах се и отидох в банята, после прекосих дневната гол и си налях питие. По-силно от бирата. Седях на слънчевата светлина в късния следобед, унесен в мисли.

Усещах я как спи в съседната стая. Дълбоко с някаква своя част можех да я усещам. Не знаех дали тя на свой ред може да ме почувства, но веднага разбрах кога се е събудила. Долавях как лежи в тъмното. Напълно будна. Мисли. Внезапно проумях, че ако се съсредоточа достатъчно, ще науча мислите й, ала нямах представа дали процесът върви в две посоки. Имах нужда да прекарам известно време сам, а явно тя искаше същото. Обзе ме силен страх, че ако се опитам да засиля връзката между нас, дори като експеримент, няма да съм в състояние да обърна нещата.

В параноята липсва логика.

И така, сам — нощта на истинското пълнолуние наближаваше — аз се отдадох на размишления за тази жена. Какво се случваше между нас? В съзнанието ми трябваше да проблясват предупредителни светлини и да вият сирени за тревога при мисълта за връзка, каквато явно бяхме създали. Но не беше така. Дали не означаваше, че имаме бъдеще? Бъдеще с някой, който би могъл да ме приеме с моята професия и с това, в което се бях превърнал? Можеше ли да оцелее в моя свят? Исках ли да стана част от нейния? Опитах се да си представя живота си без тази жена. В края на краищата нито едно видение не ми се стори приемливо.

Тя се появи след около час, но не се приближи. Остана до вратата. Тялото й бе облечено единствено в аленото зарево на залеза, прорязано от плътни мастилени сенки. Наклони глава, докато ме гледаше. Едното й око изчезна в мрака.

— Добре ли си? — запита колебливо.

— Съвсем. — Усещах трептенето на луната на ръба на хоризонта. По кожата ми се разля топлина и зачаках прилива на енергия.

Запъти се към мен. Дебелият килим заглушаваше стъпките й. Гледах играта на светлини и сенки, която рисуваше тайнствени фигурки по нея, докато вървеше. Вдигнах чашата към устните си да отпия и тя внезапно се раздвои, после се разтрои през дебелия кристал. Всяко движение на мускулите й, докато приближаваше, всеки полъх, който довяваше мириса й до мен, караше тялото ми да изтръпва от желание. Отново я исках. Затворих очи, докато отминат усещанията. Бях прекалено близо до истинския мрак, за да рискувам. Беше едва вторият ден и мигът щеше скоро да настъпи.

Седна на кушетката до мен, прегърнах я с автоматичен жест и я притеглих към себе си. Бе плашещо.

— Размишлявах — каза тя, докато уютно се наместваше в извивката на ръката ми. С леко движение докосна косъмчетата по гърдите ми, после плъзна ръката си зад кръста ми.

— И аз. Ще бъдеш ли тук, когато се събудя утре? — Сведох поглед към нея. Като че ли се стресна.

— Не знам. Може би трябва да се прибера — в гласа й звучеше нежелание. — Никой не знае къде съм. А пък и майка ми е сама…

Не коментирах думите й. Решението си беше нейно.

— Бих искал да останеш, но само ако и ти го искаш. Няма да те насилвам. Ако трябва да си вървиш, значи трябва. — Свих рамене, но се надявах да остане. — За какво си мислеше?

— Какво се случи между нас? Дори и в момента продължава. — Вдигна ръка и отново нежно докосна гърдите ми с връхчетата на пръстите си. От нея протече нервно напрежение. Сърцето й заби по-бързо, щом се замисли. Тялото ми пак реагира, но с големи усилия се овладях. Трябваше да поговорим.

Защо да лъжа?

— Не знам.

— Ще изчезне ли, когато излезем оттук? — Любопитството се примеси с тъга, сякаш вече знаеше отговора.

— Ти си първата жена, която съм допускал толкова близо до себе си по време на пълнолуние. Предполагам, че има нещо общо с това, което съм. Бил съм и с други жени, но никога не съм го усещал така.

Думите ми я зарадваха и тя ме прегърна. Всяка жена се надява да бъде единствената. Този път беше вярно. Възцари се мълчание. Бе изпълнено с аромата на карамфил от гордостта, лекия нюанс на мандарина от щастието и решителност, примесена със стабилна доза страх. Пое си дълбоко дъх. Стомахът ми се сви. Не бях сигурен, че искам да чуя каквото има да ми казва.

— Имам голяма къща — рече тя неочаквано и незабавно продължи, да не би да я прекъсна, а вероятно и да не загуби смелост: — В мазето е направен цял апартамент. Истински апартамент с кухня, баня и отделен вход. Не съм настанила майка си там, защото не може да изкачва стълбите. Вратата към нашия етаж се заключва, така че можеш да влизаш и излизаш, без никой да те безпокои. Освен това имотът е заграден и има басейн — страхът отслабна, щом завърши предварително подготвената си реч. Думите бяха изречени. Посланието бе ясно.

Не помръдна и мускул, когато свърши. Бе застинала до мен в тревожно очакване. За миг, докато обмислях възможните последствия, оставих тишината да се задълбочи.

— И гъски — добавих закачливо.

Издиша с облекчение.

— И гъски — в тона й прозвуча смях. После побърза да уточни: — Във всеки случай, ако ти платя предварително, няма да ми се ще да се изпариш с парите ми и да не свършиш работа.

— Естествено.

— Та си мислех, че ти… един вид… можеш да вземеш апартамента. Огромен е. Наистина. Заема целия долен етаж.

Не знаех какво да кажа. Думите й бяха отклик на мислите ми отпреди минута, но все още не разполагах с отговор.

— И после какво? Сю, предложението ти е страхотно. Направо невероятно. Но не искам да живея с никого.

— Знам, че не искаш. Нито пък аз. — Полуистина, полулъжа. Не можах да доловя границата между двете. — По-скоро си мислех за нещо като… бодигард. Получих няколко заплашителни обаждания. Майка ми глупаво обеща на някакъв мъж пари да ни пази. Той каза, че няма да има никакви произшествия, ако му плащаме всеки месец. Дори аз разбирам какво означава това.

Засмях се на думите й.

— Бодигард и наемен убиец по съвместителство. Направо си е удар в десетката, как мислиш?

— Ще ме пазиш, докато настъпи моментът. Когато шумотевицата около мен заглъхне. Освен хонорара мога да ти плащам и заплата. Би могъл да ми помагаш в къщата.

— Например да строявам майка ти и да плаша изнудвачите? Това ли е? Платена охрана?

Вдигна поглед към мен. Надеждата бе изписана на лицето й. Лекият й, зашеметяващ аромат ми завъртя главата.

— Ще ти позволя да ловиш гъските…

Усмихнах се и се облегнах назад.

— Едва ли ще е по-лошо от полусурова пуйка.

Тя се разсмя заедно с мен. После ме изгледа напълно сериозна.

— Да. Утре ще бъда тук.

Неволно се усмихнах в мрака и се почувствах малко глупаво. Наведох се и силно я целунах. Разтворих сетивата си и допуснах луната в себе си. Силата пропълзя по кожата ми, но още не бе достатъчна да ме промени. Може би разполагах с малко време. Ако побързаме…