Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (27)

Двайсет и седма глава

Два дни по-късно, докато се бях разположил на пода в „Хъмфрис“ и разглобявах охранителните сензори за рутинна проверка, телефонът ми иззвъня. Тъкмо бях решил да оставя съобщението в гласовата си поща, но хвърлих поглед към дисплея и отговорих:

— Тони на телефона.

Гласът на Кармине изсъска по линията:

— Готово е. Намери хлапето. Знае подробностите. За теб — обичайния хонорар.

Явно бе приключил с организацията. Въздъхнах. Тази вечер не беше най-подходящият момент. Бях дал куп пари за билети за гастролиращо шоу на Бродуей — в средата на втория ред — и Сю бе изпаднала в захлас. Но нямаше начин хем да отида на представлението, хем да свърша работата, а тя беше по-важна.

— Смятай, че е направено — отвърнах с мрачна усмивка, бях мислил за новия убиец в града. Единствените, които можеха да го изпратят, бяха Вито и Лео — най-вероятно Лео. Беше в негов стил.

Кармине и аз бяхме много заети през изминалите четирийсет и осем часа. Почти не бях виждал Сю, но нямаше значение. Прекарваше по няколко часа на ден в терапия с Джон. Линда и Бабс се бяха погрижили за вечерите и я канеха да играят билярд и боулинг. Правеха всичко възможно да я държат далеч от семейството й. Трябва да благодаря на Линда. Естествено, имаше значение и фактът, че го беше видяла, това прекрасно семейство.

В съзнанието си усещах, че и Джон, и Линда помагаха. Облекчаваха живота ми. Можех да продължа с планирането, без да се тревожа за Сю. Беше в безопасна компания.

Кармине бе изключително предпазлив при подготовката на операцията. Беше накарал Марвин да се престори на Нико, когато се обаждаха по телефона. Свръзката на Нико подаваше погрешна информация. Междувременно Кармине променяше графици и места на материали като луд, за да обезсили съдържанието на документите.

Приключих с Кармине и незабавно набрах номера на касата на театъра. Утре вечер щеше да има още едно представление. Успях да заменя билетите, но не за същите места. Е, много важно. Сю просто трябва да е наясно, че работя. Не можех да й кажа какво точно трябва да свърша. Вече бях променил някои неща през изминалите няколко дни, за да мога да действам по системите след работния ден.

Едната от системите се намираше в къщата на Кармине. Променихме контура на куп алармени сензори и захранвания, така че, ако прекъснат проводниците, лампичките на панела ще изгаснат, но ще бъде подаден безшумен сигнал към бункера на Кармине в мазето. Там той прекарваше повечето време. Линда не бе казала нищо, но ходеше въоръжена до зъби. Не мога да й заявя, че няма смисъл. Вълчицата, която живее с тях, щеше чудесно да я пази.

Бабс пак се опита да ме заговори, докато работех върху алармената система, но не исках да я слушам. Помолих Кармине да й каже да си върви, за да не ми пречи. За късмет, Кармине се съгласи. Разбирах, че в крайна сметка ще трябва да се оправя с нея, особено ако тройката се задържи, а явно ще стане така. Надушвам нещо повече от обикновена похот.

Щях да бъда по-доволен, ако никога не бях видял отново лицето на Бабс. Винаги, когато попадна на нея, кошмарът се завръща.

Той е нещо между спомен и сън. Лежа по корем. Целият съм облечен в черно. Бях проучвал червенокосата от седмица и знаех всеки неин ход. Знаех, че трябва да мине по този път по това време. Когато стигне билото, ще стрелям.

Тя се спира по средата от другата страна на ниския хълм. Виждам как вдига глава. Носът й души усилено и тя се върти в кръг, осветен от луната. Гледа право към мен, сякаш ме вижда през гъстите дървета.

Дръпвам спусъка.

Невъзможно е, но тя избягва куршума. Невъзможно е да не улуча от толкова близо. Смътно раздвижване и внезапно тя е до мен.

— Нямаш представа с какво се захващаш!

Бях прекалено стъписан, за да попитам какво, по дяволите, значи това.

Пресята се с мълниеносна бързина. Усещам как ноктите й се впиват в гърлото ми и го разкъсват. Вдига ме във въздуха като играчка, докато кръвта струи по ръката й.

Вкопчвам се в ръката й, но пръстите й са като от желязо. Ритам с крака, но е безполезно. С рязко движение тя ме тръшва на земята и гръклянът ми се троши в юмрука й. Незабавна, непоносима болка. Бяла светлина залива мозъка ми. Викът ми пресеква, когато органът, необходим за произвеждане на звук, пада, където го е хвърлила на земята — до мен. Единственият звук, който мога да издам, е гъргорене, каквото съм чувал и преди. Опитвам се да използвам ръцете си да спра кръвотечението, но отворът е прекалено голям. Ще умра.

— Не се безпокой — казва тя студено, докато кръвта ми изтича на земята, и избърсва ръцете си в ризата ми. — Ще боли само няколко минути. Не го заслужаваш, убиецо. Трябваше да те разкъсам и да пирувам с костите ти затова, че ме преследваш.

Животът ми преминава пред очите ми. Не изпитвам съжаление. Винаги съм знаел, че смъртта ми ще бъде насилствена. Някъде някой щеше да се окаже по-бърз или по-зъл. Бях изненадан колко боли. Винаги бях очаквал куршум в главата.

За щастие, докато се готвех да умра, загубих съзнание.

Не умрях. На следващата сутрин се събудих с крясък — и така посрещах всяко утро в продължение на около година.

Тази сутрин долових присъствието на Сю някъде в съзнанието си. Опитваше се да разбере какво е станало. Повдигна й се от образите и усетих кога повърна на пода до леглото си.

Господи, колко ненавиждам Бабс! Някой ден ще видя кучката мъртва, но не и докато е с Кармине. Колкото и да не ми се нрави, той изпитва нещо към нея.

Отново бързо монтирах сензорите и ги изпробвах, за да се уверя, че функционират. Прибрах си инструментите и се върнах у дома да се приготвя. Кармине не бе дал да се разбере, че знае за съществуването на документите. Направи го преднамерено. Когато ликвидирам убиеца, тялото ще бъде отнесено в моргата. После ще чакаме момчетата на Лео или Вито да пристигнат и да проверят.

Надявахме се, че щом е в неизвестност, лицето вероятно отново ще се опита да си върне куфарчето. Покушението върху Кармине бе началото. Прецених, че аз може да се окажа следващият. Бях взел допълнителни предпазни мерки с обезопасяването на дома и колата ми, без да се издавам, че очаквам някого. Единствените в организацията на Кармине, които знаят пълния обхват на положението, сме аз, Майк и Марвин. Дори постоянните телохранители са вън от играта, докато Кармине не се убеди във верността им.

Погледнах новия си часовник — „Таймекс“ с луминесцентен циферблат „Индигло“. Отмених останалите за деня ангажименти по поддръжката и се заех да се приготвя. Бях се срещнал със Скоти и той ми бе описал подробностите. Сали пак беше накарала онзи да чака и му бе определила среща за тази нощ. Тя щеше да се опита да го надвеси над себе си в леглото, за да го изложи на прицел. Не беше сигурна, че ще успее. Аз също.

Следващия път, когато проверих осветения циферблат, показваше 12:01 през нощта. Пуснах бутона и мракът — студен и тих, отново ме обгърна. Облегнах се на бетонната стена и усетих лек хлад да се просмуква през шлифера ми. Винаги нося горна дреха, когато съм на работа.

Нощта беше топла, но мъждивата светлина от гаража загатваше за наближаващата есен. Прозорецът, който наблюдавах, оставаше тъмен. Момичето ме бе уверило, че той трябва да дойде преди дванайсет.

Чаках.

Наблюдавах.

Далечно ръмжене предупреди за приближаваща се кола още преди да видя светлините от фаровете върху стената. По дяволите! Предполагаше се да няма никой. Колата зави зад ъгъла към следващото ниво. Моето ниво. Скрих се зад масивна колона. С приближаването на автомобила подът под мен завибрира. Преминаха, без да ме забележат. Без особен интерес гледах как колата паркира и двигателят спира.

Вратата се отвори и се появи обувка на висок ток, принадлежаща на крак в чорапогащник. Жената излезе. Пресегна се навътре и взе чантата си. Бе привлекателна и елегантна. Яркосинята делова пола и ризата на шарки подчертаваха тъмната й коса. Беше съсредоточена в действията си и не се огледа наоколо. Много глупаво. Ако бях изнасилвач, щях да я пипна сега. Запъти се към асансьорите през затъмнения гараж. Токчетата й потропваха по бетонния под. Спря се за малко и насочи дистанционното за алармата към колата. Чух познатото „бип, бип, боп“, щом вратите се заключиха.

Защо хората са такива? Предпазват колата, но пренебрегват собствената си безопасност. Можеш да си купиш нова кола. О, я стига!

Не ме видя. Нищо чудно. Никога не ме забелязват, освен ако не поискам.

Лъч светлина привлече вниманието ми и се извърнах от жената. Погледнах към апартамента. Пресегнах се към кожения калъф и предпазливо извадих оръжието. Завесите в стаята бяха леко дръпнати, а вратата бе блокирана да не се затваря чрез малък винт в релсата. Мишената нямаше да може да я затвори. Мъжът се приближи към плъзгащата се врата, бори се с нея известно време и се отказа.

Надникна в мрака право към мен. Знаех, че е невъзможно да ме съзре на една пряка разстояние. Наблюдавах го, без да напрягам особено свръхестествения си поглед, но не достатъчно ясно, за да използвам пушка без оптичен мерник.

Разпознах лицето му от купчината снимки, които Скоти ми беше дал. Срамота, че бях настоял да използвам „Томпсъна“ тази вечер. С полуавтоматично оръжие можех да го поваля още сега.

В пролуката между дръпнатите завеси зърнах момичето — Сали, да влиза в стаята. Беше млада, на не повече от седемнайсет, макар да изглеждаше на петнайсет. Бе облечена в бюстие и шорти, а дългата й руса коса бе сплетена на плитки. Имаше бретон и големи сини очи.

Не си губеха времето. Мишената мина край нея и заключи вратата. Когато се обърна, тя го чакаше и пристъпи в прегръдките му. Дрехите им изчезнаха за секунди и видях как я вдигна, положи я на леглото и се заеха със секс. Не с любов. Нямаше чувства, нямаше тръпка. Открехнатата завеса ми предоставяше необезпокояван изглед към акта им и аз вдигнах пушката.

Сали прекара пръсти през косата му и прошепна нещо. Той се усмихна ослепително. Убедително. Отдръпна се от нея и тя слезе от леглото. Наведе се над дюшека и той застана зад нея. Сега или никога.

Изведнъж осъзнах, че Сю е с мен и усеща същото, каквото и аз: тежестта на пушката през дебелите кожени ръкавици, хладния ветрец, който рошеше косата ми назад. Разбираше какво правя и бе ужасена.

Вбесих се. Нямаше право. Нямах време да се съобразявам с чувствата й, докато се прицелвах в мишената през снайпера. Рязко прекъснах връзката между нас, като използвах мисълта си. За първи път можах да го направя.

Следващия път, когато мишената вдигна глава, натиснах спусъка. Ударът го отхвърли напред и се стовари върху леглото, като затисна Сали под себе си. Тя се измъкна изпод мъртвата му тежест, обляна в кръв. Отстъпи от тялото с писък, който прониза нощта. Лицето й издаваше паника. Не беше осъзнавала реалността на това, което се бе съгласила да направи, което бе предизвикала. Грабна дрехите си и избяга от стаята. Останах още няколко секунди да се уверя, че мишената не диша и не мърда.

Върнах се към мрака на гаража. Беше време да се изтегля, преди някой да реши да предприеме нещо. Поставих „Томпсъна“ обратно в кобура на рамото и закопчах сакото си. Не беше лесно да открия подходящ кобур. Обикновено държа оръжието си в специално отделение на чантата ми с инструменти. Имам два комплекта инструменти, еднакви до последното винтче и болтче, само с една разлика. Начинът, по който черният изолирбанд е увит около дръжката небрежно, е различен. На дневната ми чанта е омотан по посока на часовниковата стрелка, а на нощната — обратно. Разпознавам разликата при допир. За съжаление, оптичното устройство на „Томпсъна“ не влизаше в калъфа. Наложи се да претърся целия град за подходящ кобур. Тежестта му под мишницата ми е почти като на ловна пушка и има допълнителен ремък около кръста ми, за да създаде подходящ ъгъл за изваждане. Още една причина да нося горна дреха.

Вдигнах куката и въжето от пода до мен и решително се отправих към центъра на гаража. Бях паркирал на първия етаж, но всеки, който слиза по стълбите или излиза от асансьора, може да бъде забелязан дори отдалеч.

Бях се погрижил предварително да изпиля шиповете на всяка една от петте куки. Грижливо бях закрепил две от тях за перилата, които заобикаляха шахтата в средата на гаража. Шахтата минаваше от първия до последния, петия етаж, където се намирах. Въжето беше боядисано в сиво, за да се слива с бетона. Преметнах го през парапета и проследих как лети спираловидно надолу. Когато престана да се люлее, предпазливо се покачих на парапета.

Точно тогава дочух приглушен вик на жена. Моментът не бе подходящ да проявявам любопитство, но тихо се покатерих обратно и се насочих към посоката на звука.

Жената в синьо бе притисната до стената. Дебел бял мъж с дълга черна коса и мръсна тениска я опипваше с едната си ръка. С другата бе притиснал устата й. Явно не само аз дебнех в гаража тази нощ. Жената не бе мой проблем, освен това бе проявила непредпазливост. Върнах се към собствените си проблеми.

Замислих се. Мразя, когато става така. Сю ми оказваше лошо влияние дори когато не присъстваше в съзнанието ми.

Заслужаваше ли жената да търпи опипванията на този мъж, да изстрада проникването? Понесеното досега щеше да я научи да бъде по-бдителна.

Въздъхнах и отново се пресегнах под сакото. Бях достатъчно близо и не се нуждаех от оптика. Всъщност дори нямаше да ми свърши работа на такова разстояние. Отворих пълнителя да извадя гилзата от използвания куршум и да извадя друг от джоба си. Не трябваше да стане така, но гилзата изскочи от пълнителя и излетя във въздуха. Приземи се в мрака и чух как се търкаля надолу по бетонната рампа. Последвах я възможно най-бързо, без да ме забележат. Двойката до асансьора не чу лекия метален звук и движението ми. Зърнах гилзата тъкмо когато се търкулваше в канал с решетка. По дяволите! Трябваше да я зарежа.

Бях вбесен, което опростяваше нещата. Поставих втори патрон и бавно придвижих цевта по гърба на мъжа до врата и после до главата му. Не усети. Дишането му беше тежко и простена, когато притисна тялото си към нейното. Звукът бе по-силен от приглушената съпротива на жената.

Очите му бяха затворени. Тя бе престанала да се съпротивлява. Възприе пасивна позиция. Не можеше да се справи със силата на едрия мъж и се беше примирила с неизбежното. Не искаше да вижда какво прави нападателят й, затова не ме забеляза.

Когато куршумът излетя от цевта, почувствах определено удовлетворение. Мъжът безмълвно се свлече на земята. Сплъстената му коса добре закриваше отвора. Жената се стъписа за миг, после изкрещя. Звукът отекна от ниския таван и изпълни гаража.

Тя се загърна с остатъците от разкъсаната си блуза и хукна към асансьора, към безопасността. Беше загубила едната си обувка. Не се сети да събуе втората и закуцука към закрилата на хорското присъствие. Вече се налагаше веднага да се махна от тук. Да върви по дяволите! Трябваше да я оставя на участта й.

Тутакси се заех със задачата си, защото опитът за изнасилване щеше да привлече вниманието на любопитните по-напред от убийството една пряка по-долу. Плъзнах се по въжето по-бързо от обикновено, грубият найлон пареше ръцете ми дори през грубите кожени ръкавици. Велуреният шлифер се развя около мен като наметало.

Щом се озовах долу, дръпнах рязко въжето, куката се откачи от парапета и падна в ръцете ми. Така и трябваше и да бъде. Доста съм се упражнявал.

Чевръсто, но без да се суетя, се отправих към наетата кола. Отворих багажника и сложих въжето вътре, под резервната гума. Свалих ръкавиците и шлифера и ги пъхнах под одеялото на задната седалка заедно с кобура. Отдолу носех делови костюм и вратовръзка. Качих се в колата и я изкарах от гаража, като преди да тръгна, се уверих, че съм оставил достатъчно пари в автомобила до вратата.

Нямах повече работа тук.

На следващата вечер, когато се обадих на Сю и я подканих да се приготви, тя внезапно ми отказа. Каза, че Мира е болна. Цял ден не я бях усещал в съзнанието си. От една страна, беше приятно, но от друга, леко ме плашеше. Щом осъзнах, че няма да ходим никъде и всичките пари отиват на вятъра, здравата се вбесих.

Реших, че няма да е зле да се погрижа за оръжието си. Винаги го почиствам, след като го използвам. След това почиствам и останалите, в случай че съм пропуснал някое преди. Успокояващо е. Чух я да отключва входната врата и вдъхнах аромата й на лятна гора. Беше придобил горчив нюанс на изкипяло кафе, който я обгръщаше като облак.

Нещо дълбоко в нея бе силно разгневено от това, че изпитвам нужда да почистя „Томпсъна“.

— Направи го, нали?! — затръшна вратата зад себе си. Опитваше се да ме стресне.

Не успя.

Безгрижно свих рамене.

— Какво съм направил?

Частите на „Томпсъна“ лежаха върху вестник на малката масичка. Щом разглобих цевта, я поставих в почистващ препарат. Тъкмо се готвех да прокарам шомпола през нея. Рамката вече бе смазана. „Таурусът“ и „Зигът“ си чакаха реда на пода.

— Уби човека — прошепна тя злобно.

— Да. Това ми е работата. Нещо против?

Не ми отвърна. Стоеше си там ужасена, разгневена и предадена. Разбрах го по смесената миризма на амоняк, изкипяло кафе и влажна плесен. Не би трябвало да знае дали съм свършил работата, или не.

— Не изпитваш нищо, нали? Умрял някакъв човек — остави го в канавката и хич да не ти пука!

Беше по-разгневена, отколкото някога я бях виждал. Аз също й оказвах влияние. Частица от мен бе доволна.

— Не беше в канавка. Беше в легло. И наистина не искам да говорим за това, Сю.

Почистих цевта с телена четка.

— Страхуваш се да не чуе някой? Чувстваш се виновен? — саркастичните й думи хапеха.

— Не — прекъснах заниманието си, за да я погледна. — Помещението е звукоизолирано. Можеш да го вдигнеш във въздуха, ако искаш. Но това не те засяга. То е моята работа, моят живот. Вече ти го обясних.

Заех се с оръжието. Прокарах шомпола през цевта. Сякаш щях да изчистя киселия мирис на неодобрението, ако продължа да търкам.

Реших да хвана бика за рогата, но се овладях.

— Коя е истинската причина за отказа ти? Адски добре ми е известно, че не е заради майка ти. — Не я погледнах. Вече знаех отговора, но исках да го чуя от собствената й уста.

— Добре тогава… — Приближи се към мен с ръце на кръста. — Наистина ли те интересува? Не мога да се забавлявам в театъра, като знам, че някой е лишен от живот.

Точно от това се опасявах. Могла е да остави майка си за вечерта, но не е искала да седи редом с убиец.

По дяволите! Не! Независимо какво ни свързва, това не й влизаше в работата. Трябва да намеря начин да я държа далеч от съзнанието си, докато работя, да контролирам намесата й.

Престанах да чистя и грижливо поставих „Томпсъна“ с шомпола все още в цевта върху вестника. Острата миризма на почистващите препарати ми причиняваше главоболие, което ми пречеше. Не допринасяше за подобряване на настроението ми. Втренчих се в нея и тя отвърна на погледа ми. В очите ми, както и в нейните, се четеше гняв. Тя първа извърна поглед.

— Не! Не извръщай поглед! — казах дрезгаво. — Погледни ме! — Замълчах, после тихо, но настойчиво повторих: — Погледни ме, Сю.

Послуша ме. Погледът й изразяваше едновременно ярост и болка.

— Аз съм наемен убиец. С това си изкарвам хляба. — Отново погледна встрани.

— Погледни ме! — Тя рязко завъртя глава. — И не започвай пак с морализаторския тон, Сю! Ти ме издири заради професията ми. Искаше да ме наемеш да прекратя живота ти. Нищо ново за теб. Не съм го пазил в тайна от теб.

Изправих се и тръгнах към нея. Отстояваше възгледите си непоклатимо. Нямаше да я нараня. Не можех да я нараня. Странното е, че тя го знае. Запитах се дали ще бъда в състояние да свърша работата.

— Когато се запознахме, имах три ангажимента, които бях поел. Вече ми бяха платени. Този бе извънреден. Но ти казах за останалите. — Положих ръка на рамото й. Макар да бяхме сърдити, електрическите искрици пробягваха между нас. Беше втренчила очи в земята. Отказваше да срещне погледа ми.

— Откакто се съгласих да бъда твой телохранител, пристигнаха девет поръчки. Девет перспективни удара — оставих думите да проникнат в съзнанието й. — Отказах всичките.

По лицето й се изписа изненада и тя ме стрелна с поглед.

— Телохранител — продължих аз, — това е начин на живот. Пазя тялото ти. Само твоето. Никой няма да се доближи до теб. Никой няма да те нарани. Готов съм да убивам за теб. Готов съм да приема куршума вместо теб.

Възцари се напрегната тишина.

— Ами останалите? Спомена три поръчки. Ами хората, които ще умрат, които възнамеряваш да убиеш! Как да живея с тази мисъл?

Свих рамене.

— Не знам по какъв начин ще постигнеш мир със себе си, Сю. Единственото, което знам, е, че трябва да го направя. Планирано е трима души да умрат. Ако не от моята ръка, то от нечия друга. Но разбери, така или иначе, те ще умрат.

Поставих ръце на кръста й. Неохотно ми позволи.

— Ако ще те накара да се почувстваш по-добре, онзи тип беше убиец. Бяха го изпратили да очисти Кармине. Вероятно Линда също щеше да го отнесе. Що се отнася до останалите, те са извършили достатъчно престъпления да им осигурят доживотна присъда. Единият даже може да отиде на електрическия стол. Никой от тях не е отмъстителен съпруг или бивш любовник. Поръчките са просто работа. Но проумей, че дори и да не бяха, аз съм поел ангажимент и ще го изпълня.

Снощи, когато й бях обяснил естеството на поръчката, миризмата й бе издала изумление. Долових, че обидата и гневът потъват във вихъра на тревогата за Линда и Кармине.

Вдигнах брадичката й с едната си ръка, докато срещна погледа ми. Говорех тихо, но решително:

— Не искам да те загубя заради това, Сю, но дадените обещания са важни за мен. Разбираш ли ме?

Кимна, но не отвърна. Беше готова да се разплаче. Не можех да го понеса. Притеглих я в прегръдката си. Накрая Сю също ме прегърна. Останахме така известно време, докато тя се опитваше да подреди мислите си. Когато се прибра у тях, вече се чувстваше по-добре. Напрегната и тревожна, но по-добре.

Разбирах, че това е критичният момент. Или приема, или късаме. Един от двама ни ще трябва да се пречупи.

Но няма да съм аз.