Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (7)

Седма глава

Събудих се проснат напряко на леглото. Всяко движение ми причиняваше болка, но това бе обичайно след промяната. Човешките крайници не се прегъват лесно, за да се превърнат във вълчи.

Изправих се и се протегнах. Както винаги, бях гол. Не знам как свалям дрехите си. Не помнех. Странно, не бях съсипал стаята. В други случаи съм го правил. Освен това ме безпокоеше фактът, че не изпитвах глад. Не смеех да отида в хола. Подозирах, че там се намира разкъсана милионерка, и не изгарях от нетърпение да почистя останките. Усетих напрежение и празнота в стомаха си. Толкова кратко време бе присъствала в живота ми, а вече бе оставила огромна празнота. По дяволите!

Отидох до дрешника и измъкнах бельо, тениска и шорти от тайното чекмедже, за което знаехме само аз и собственикът. Тези неща бяха единствените, които можеха да влязат в тясното местенце, но бяха достатъчни, за да придобия вид за пред хората. Трябваше да си взема душ. Душът ме кара отново да се почувствам човек. Натиснах бравата и за миг замръзнах. Наистина не исках да отида в другата стая. В миналото бях видял какво съм причинил на друго човешко същество. Беше само веднъж, но напълно достатъчно.

Грабнах пистолета от нощното шкафче, поех си дълбоко дъх и бързо отворих вратата. Завесите бяха дръпнати, струеше светлина, която открояваше повърхностите и хвърляше сенки по чистия под. Нямаше окървавен труп. Кълбото нерви в стомаха ми леко се отпусна и бавно издишах.

Внезапно вниманието ми бе привлечено от някакъв звук. Не бях сам.

Ромонът на течаща вода идваше откъм банята. Тихичко се приближих. Топла пара с уханието на евкалипт и карамфил се кълбеше зад затворената врата и докосна голите ми крака. Ароматът надделяваше над миризмата на човека вътре дори когато се съсредоточих.

Броях бавно наум, докато свалях предпазителя. Когато стигнах до три, вдигнах крак и ритнах вратата.

Хлабавото резе подаде незабавно и разбитата врата с трясък отскочи от стената. Дочух писък. Влязох приклекнал, с насочен пистолет.

Погледът й над ръба на мраморната вана издаваше страх. Главата ми се завъртя от чувственото съчетание от полъх на гора, идващ откъм нея, внезапната пикантност на страха й и тежкия наситен аромат на маслото за баня. Когато седна, видях тялото й до кръста, което добави допълнителен стимул към възбудата ми. Не можах да сдържа вълчата усмивка.

Внезапно осъзна, че е гола, и лицето й пламна в червенина. Бързо грабна турскосинята хавлия и я уви около себе си. Хавлията подгизна от горещата вода и придоби почти черен цвят. Платът подчертаваше извивките й и правеше очите й още по-яркозелени. Хубаво.

— Върна се — каза тя.

Е, това определено ме накара да се почувствам нервен.

— Ходил ли съм някъде?

Аз съм това, което Бабс нарича „куче за три дни“. В деня преди, по време и след пълнолуние. Не съм сигурен колко часа оставам в човешки вид, когато падне нощта. Не помня какво правя, когато съм вълк. Нямам човешки мисли. Тъй като не мога да контролирам промяната и не я помня, аз се заключвам някъде за цели три дни, макар известно време да съм в човешка форма.

Тя внезапно се успокои. Парата донесе до носа ми мириса на цитрус и подправки заедно с препечен хляб.

— Физически? Не. Но умствено? Ще кажа само, че не те биваше много да водиш разговор. Но плюсът е, че си добър слушател, и това е, за което ти плащам. — Удостои ме с кратка усмивка, която издаде, че й е забавно.

Не знаех какво да й отговоря. Май беше щастлива? Или доволна?

— Какво стана? — Нужно ми беше да знам как е оцеляла.

Изглеждаше изненадана.

— Ти май не си спомняш? Наистина ли?

Не й влизаше в работата.

— Просто ми разкажи твоята версия.

Облегна се във ваната, като придържаше кърпата. Сега бе абсолютно трезва и като че ли повече се владееше. Затворих вратата, за да не излизат топлината и невероятният аромат, и сложих пистолета върху умивалника. Нямаше да може да го грабне преди мен, ако се стигнеше дотам. Отдалечих се в просторното помещение и седнах на ръба на ваната близо до коленете й, като я гледах в лицето. Това леко я изнерви, но възможностите бяха: или ръбът, или табуретката. Ако бях седнал там, трябваше да извръща глава към мен през цялото време. Несъзнателната й реакция бе да стегне кърпата около себе си.

— Амии ти ми хвърли сакото и каза да се махам.

— Което ти не направи — укорих я аз.

— Изглеждаше така, сякаш изпитваш силни болки, и крещеше — гласът й бе спокоен, като че ли причината, която излагаше, бе основателна.

Поклатих раздразнено глава.

— Предполага се, че стаята е звукоизолирана.

— Закрещя, преди вратата напълно да се затвори — сви рамене тя. — После стана другото. Не искаше да ме пуснеш вътре, а аз не знаех какво да правя. Затова слязох долу.

Внезапната паника, че може би съм бил разкрит, накара стомаха ми да се свие на топка.

— Нали не си казала на никого? Не си го направила, нали!

Погледна ме, без да трепне. Изобщо не беше уплашена.

— На пълна идиотка ли ти приличам? Просто попитах главния — Макс? — дали има отделен ключ за спалнята, защото, без да искам, съм заключила сакото си вътре. Предложи ми да дойде с мен, но му обясних, че си в гадно настроение и идеята не е много добра. Очевидно славата ти се носи. Очите му станаха огромни и се съгласи.

Умен човек.

— Както и да е, даде ми ключ, който трябва да върна, преди да си отида. Каза ми, че отключва всичко в стаята. И наистина е така. Стана ми скучно и опитах всички ключалки.

Това обясняваше, че мирисът й се усещаше навсякъде.

— И намери куража да отвориш вратата на спалнята?

— Трябваше. Реших, че може да си получил пристъп или нещо подобно.

— Нещо подобно — отвърнах кисело.

— Добре де, беше нещо подобно. Отключих вратата и те видях в целия ти блясък! Черно-бял и озъбен. — Изглеждаше впечатлена, но не и изплашена.

— Би трябвало да си разтревожена, нали разбираш. Не е съвсем нормално.

Сю сви рамене и кърпата се плъзна надолу. Хвана я, преди да се види нещо интересно. Щом ме улови, че я гледам, тя се изчерви и от нея се разнесе горещ пустинен повей. Човек би си помислил, че е невъзможно в пълно с пара помещение, но така мирише смущението.

— Сигурно щях да съм, ако ми беше за пръв път. Но съм го виждала и преди.

— Какво?! — възкликнах аз. — Виждала си го да става точно с мен?

— Не. Не с теб. С някой друг. Дори не му знам името. Навярно никога няма да го науча. Съвсем го бях забравила. Когато отворих вратата и те видях седнал на задните крака да разкъсваш остатъка от ризата си със зъби, изведнъж се сетих.

— И после какво?

— Извърна се към мен. Човешкото у теб напълно те бе напуснало. Беше животно. Цял живот ли си бил такъв?

Поклатих глава. Засега това беше единствената информация, която щеше да има за мен.

— И после?

Преди никога не бях водил разговор, в който трябва да вадиш думите една по една. Долових мириса на прекипяло кафе. Започваше да се дразни от прекъсванията ми.

— Не знаех какво да правя. Отстъпих и ти ме последва. Дебнеше ме. Май ме взе за вечерята си.

Изведнъж проблесна спомен. Никога по-рано не се бе случвало. Видения в черно и бяло, как гледам Сю отдолу нагоре. Видях разширените й очи, подуших страха й. Но миришеше на мен. Мирисът ми бе полепнал по нея и съчетанието ми хареса. Не беше на храна, миришеше на… партньор. Разбрах защо съм я дебнал. Не можех да й обясня, че не съм искал да я изям, а да я чукам. Прекалено нелепо е, дори за мен!

Гласът на Сю отнесе спомена. Избледня и изчезна от съзнанието ми.

— Нямах друг избор, освен да приема това, което виждам. Тогава някой почука на вратата. Ти изръмжа и се върна в спалнята. Затворих вратата й и отворих.

— Глупава постъпка — ядосвах се повече на себе си, отколкото на нея.

— Първо попитах! Имай ми поне малко доверие. Отвърнаха, че е обслужването по стаите и носят вечерята. Беше ми споменал, че ще поръчаш вечеря.

Виж ти.

— Пред вратата нямаше никого, само количка с покрити подноси. Вкарах я вътре. Храната ухаеше великолепно. Чухте да душиш до прага, сякаш си я усетил, и прецених, че ако си сит, сигурно няма да бъдеш толкова… агресивен. Взех чинията със суровата пържола и я приближих до вратата. Душеше все по-силно, затова я открехнах, плъзнах чинията вътре и се дръпнах.

— Благодаря за вечерята.

Поклати глава.

— Не искаше да ядеш. Подуши пържолата и я облиза, но погледът ти веднага се върна към мен. Не ми хареса и отново затворих вратата.

Закашлях се да прикрия усмивката си. Да, доста съм целенасочен. Ако тя не беше там, сигурно щях да изям пържолата.

— Защо не си тръгна?

— Не знаех колко време ще останеш така или какво ще стане после. Не можех просто да те оставя затворен в стаята като в капан. Не би могъл да си отвориш. Можеше да гладуваш или да умреш от жажда, ако си бях тръгнала.

Въздъхнах и поклатих глава.

— Доброто ти сърце ще те довърши.

— Нали това е целта — отвърна тя равно.

Усмихнах се. Черният хумор ми допада.

— Щом това е целта, защо не ме остави да те хапна на вечеря?

— Как щеше да го обясниш? Щеше да стане истинска касапница.

Това беше самата истина.

— Значи не те беше страх от мен?

— Не повече, отколкото от другите кучета, ммм, вълци — сви рамене тя. — Обичам животните.

— Каза, че си го виждала и преди. Кога?

— О, боже, беше много отдавна. Само откъслечни спомени. Дори не съм сигурна, че наистина се е случило.

— Разкажи ми — наредих й.

Трябва да разбера дали има и други като мен. Освен Бабс. Тя не беше особен извор на информация, а аз явно не умея да ги надушвам. Поне мисля, че не мога. Навярно трябваше да позволя на Бабс да ме обучи, както самата тя искаше.

— Вероятно съм била около четиригодишна. — Плъзна се във водата и протегна пръстите на крака си, за да пусне топлата вода. Говореше по-високо, макар да не бе необходимо. — Родителите ни заведоха в гората. Майка ми наистина бе страхотна преди, когато татко беше жив. Мила, загрижена, направо чудесна — усмихна се. — Помня, че специално отиде до магазина да ми купи италианска наденичка за пикника. Тогава любимият ми сандвич се състоеше от наденичка с кетчуп и бял хляб.

Изкикоти се, действително се изкикоти. Никога преди не бях чувал непресторен кикот. Беше мило и аз й се усмихнах. Дори очите ми се смееха. Тя отново се изчерви и извърна поглед. От нея се разнесе мускусът на желанието. Пръстът на крака й отново се пресегна към крана, но аз я изпреварих. Ръката ми докосна босия й крак и през двама ни протече електричество. Задъха се и ме изгледа шокирано. За миг очите ни се срещнаха, но й стана неудобно и отклони поглед. Потопи крак във водата.

Въздухът пращеше от сексуално електричество.

Не сега, строго предупредих себе си. Първо работата.

— И така, отидохте на излет? — подканих я, след като внезапният й страх погъделичка ноздрите ми.

От устните й се изплъзна въздишка на облекчение. Кимна.

— Тъкмо се бяхме нахранили и в началото на гората аз се заиграх с любимата си кукла. Казваше се Джесика. Странно, нали?

Леко вдигнах вежди в знак на съгласие. Винаги бях харесвал това име. Затова и го избрах за нея.

— Тя беше от онези кукли, на които могат да им се решат косите, знаеш ли ги?

Не ги знаех. Свих рамене и поклатих глава.

— Съжалявам, но куклите не са моя специалност.

— Добре де, тя беше такава — отвърна Сю твърдо. — Сестрите ми решиха да ме подразнят. Мисля, че бе замислено по този начин. Опитвам се да го запомня така. Взеха ми куклата и я хвърлиха в гората. Казаха ми, че мама страшно ще се ядоса, ако я загубя, и ще е по-добре да се опитам да я намеря. Бяха прави. Те нямаше да бъдат наказани, че са хвърлили куклата. Щях да загазя именно аз, че съм я загубила. Така ставаше в нашето семейство.

— Понякога децата са жестоки.

— Да. Но се предполага, че го надрастват. Бекки и Мици не го преодоляха. — Гневът, който все още изпитваше след всичките тези години, отново ме изненада. Мирисът не можеше да се сбърка.

— Съжалявам — бе единственото, което се сетих да кажа.

Сви рамене. Този път не успя да хване хавлията навреме. Да, гледах я. Чаках да се изчерви. Не ме разочарова. Бързо я пристегна около тялото си.

— Както и да е, навлязох в гората да търся Джесика. Беше изминало доста време. Ако родителите ми ме повикаха, нямаше да мога да ги чуя. Когато открих куклата и се обърнах да се връщам, нямах представа къде се намирам. Съвсем се бях изгубила, а слънцето залязваше. Не бях момиче от типа на скаутите. Не познавах посоките. Знаех, че ще ме напляскат, задето съм избягала, и се разплаках.

Внезапно избликналият порой на мъка и страх ме въвлече в спомените й. Чувствата заглушаваха гласа й.

— В джоба си имах малко от сандвича, а куклата ми правеше компания, така че се настаних под едно дърво и зачаках. Но никой не дойде.

— Какво се случи тогава?

— Дочух звук и си помислих, че сигурно е мама или татко. Извиках, но не бяха те. Беше огромно куче, бяло като сняг, със сини очи. Беше прекрасно. Не можех да различавам вълците от кучетата. Ала добре си спомнях как татко винаги ме предупреждаваше, че кученцата без нашийник не обичат хората, затова не трябва да ги галя. Но кучето бе красиво, а аз се чувствах самотна.

Затворих очи и въздъхнах.

— Не е било много умно от твоя страна.

— Ей! — тросна ми се тя. — Та аз бях само на четири! Какво очакваш?

— Добре де, добре, разбирам. И какво направи после?

— Реших, че сигурно е гладно, защото аз бях. Разделих сандвича си с него. Всички кучета обичат наденица.

Сбърчих нос.

— Никога не ми предлагай италианска наденица. Знам как ги правят. — Изненадах се от думите си, сякаш отново можеше да се случи.

— И това го казва човек, който току-що се е нахранил със сурова пуйка — отвърна тя лукаво.

Не разбрах явния намек.

— Ясно, кучето не те е изяло.

— Вълкът беше много сладък! — Карамфиловият аромат на гордостта и самодоволството изпълни въздуха. Със сигурност карамфилът не бе съставка на маслото за баня.

— Остана с мен през цялата нощ. Правеше ми компания. Затова се сетих. Когато ти легна на дивана и просто бяхме заедно. Топъл и… просто си стоеше там. Трудно е да се опише. — Към карамфила се прибави уханието на канела и захар.

— Но защо мислиш, че кучето е било човек?

— Не мислех. Не и онази нощ. На следващата сутрин най-после се появи спасителният отряд. По-късно научих, че са ме търсили цяла нощ. Щом чух гласа на мама, аз се втурнах към нея и съвсем забравих за кучето. Почти бях до мястото, откъдето долиташе гласът й, когато се сетих за доброто куче и се върнах да му кажа довиждане. Но щом стигнах там…

— Беше си отишло?

— В известен смисъл. Видях да припламва ярка светлина и после мъж — гол мъж от латиноамерикански тип с дълга черна коса. Свлече се на четири крака и рухна на земята. Опитах се да го разбудя, но беше в безсъзнание.

Вдигнах вежди. Може би наистина бе видяла един от нас.

— Знаех — продължи тя, — че ще загазя много повече затова, че съм била с непознат мъж, отколкото с куче. По някакъв начин разбрах, че той е кучето. Но близките ми ме викаха. Оставих Джесика до мъжа, за да не се чувства самотен. На никого не съм споменавала за онази нощ — усмихна се и свенливо се загледа във водата.

— Било е много мило от твоя страна, но се съмнявам, че те е запомнил. Не и ако прилича на мен.

— Какво друго можех да направя? Бях само на четири годинки.

— Ясно. Е, какво стори с мен, след като започнах да те дебна?

Парата отново се насити с аромата на карамфил. Беше се сгорещила от смяната на темата.

— Реших, че искаш сурово месо, не готвено. Дори и полусуровото е готвено. Затова слязох и се промъкнах в кухнята — усмивката й стана по-широка. — И открих перфектното меню.

— Какво съм ял? Не мога да си спомня добре.

— Вече ти казах! Пуйка! Във фурната имаше полусурова пуйка. Още пускаше кръв и беше топла, изобщо не бе почнала да се пече. Сложих я върху сребърно блюдо, покрих я с похлупак и се прокраднах към асансьора. Трябваше да взема количка. На два пъти почти щях да я изпусна. Тежеше някъде към десет кила и тъй като продължаваше да пуска кръв, взе да се плъзга по подноса. Слава богу, че никой не ме видя.

Кимнах възхитен. Впечатляващо.

— Сложих подноса на пода близо до спалнята. Открехнах вратата и отстъпих. Погледна първо мен, после — пуйката. Беше страшно подозрителен. Подуши я няколко пъти, после я стисна в уста и отиде с нея в банята. Последвах те да видя какво ще правиш. Скочи във ваната, легна и изяде птицата. С кокалите. Почти нищо не остана.

По дяволите! Нищо чудно, че не бях гладен. Десеткилограмова пуйка трябва добре да ме е заситила!

— Благодаря ти — казвам го само веднъж.

— След като те нахраних, стана много добър. Махнах цветята от голямата купа на масата и я напълних с вода. Излочи я почти цялата. Седнах на дивана и не мръднах оттам, за да има къде да се разхождаш. Но ти скочи на фотьойла и впери поглед в мен. Както правиш сега. Интересуваше се от мен. Никога преди не ми се беше случвало. Затова продължих да говоря, а ти ме слушаше. Излях си душата. Благодаря ти.

Изчерви се, но не само лицето, а и шията, и гърдите й поруменяха.

— Донякъде се радвам, че не помниш някои от нещата, които ти наговорих.

— Сега съжалявам, че съм ги пропуснал — усмивката ми беше искрена.

Погледнах я. Гледах я истински. Косата й бе мокра и оплетена, лицето й още бе румено. Погледите ни се срещнаха и притеснената й усмивка бавно се скри, заменена от нервно очакване. Сега рязката мускусна миризма, която долавях откъм нея, стана по-наситена. Уханието на желанието й ме изпълни целия.

Приглушеното осветление в банята правеше очите й още по-яркозелени. Не беше изумителна красавица, но бе хубава дори без грим. Очите й потъмняха, погледът й стана бездънен, докато се взирах в нея. Както и преди, вълкът изрева и се появи. Преди да успея да се спра, аз се наведох и я целунах. Започнах бавно, като миналия път, но чувството се задълбочи и усили. Поставих ръка зад главата й, за да я приближа. Искрите от докосването на устните ни пареха, но не причиняваха болка. Бе изключително приятно. Дъхът ми спря от това усещане, то ме погълна.

Другата ми ръка се плъзна във водата и хавлията отплува. Погалих голото й тяло и тя отвърна с нежни звуци. Отново се опитах да си напомня, че тя е на ръба, но тялото ми не ме слушаше. Изпитваше глад за нещо безименно, нещо отвъд логиката, на периферията на разума.

Отдръпнах се и попитах за трети път, прошепнах го в устните й, защото трябваше да узная отговора:

— Защо искаш да умреш, Сю?

Сега ми отговори. Навярно времето, което бе прекарала в разговор с вълка у мен, й бе позволило да изясни отговора.

— Напук на тях. Да избягам от всички, които ме използваха. — Засмя се дрезгаво. — Ходех на работа, когато не бях на себе си от високата температура. Работех, без да ми плащат и без да ми благодарят. Никога не съм получавала някаква благодарност. Никакво поощрение. Продължавам да отхвърлям мечтите си заради нечии други. Дори парите не са награда. Те са истинско проклятие. — Самотна сълза проблесна в призма от цветове, докато се стичаше по бузата й. — Моето озлобено, изпълнено с ненавист семейство изцеди от мен всичко самостоятелно и полезно. Използваха ме непрекъснато, докато не остана нищо. Вече няма какво да давам и ако продължа да се раздавам, болката ще бъде още по-силна. Ще приключи единствено когато ме няма. Защото не мога да ги спра. Не мога да избягам от тях. Не виждам никакъв друг начин.

— Грешиш. Можеш да им избягаш — казах решително. Някакво си скапано семейство не е причина да се мре. — Основи тръст. Изчезни в нощта. Замини за Аржентина, за Бразилия, за Швейцария. Можеш да си купиш нова самоличност и да се превърнеш в друг човек.

Отново поклати глава.

— Ще ме открият. Ще изхарчат каквото могат и ще ме следят до смъртта ми, за да получат останалото. Затова трябва да умра. — Прошепна следващите думи със затворени очи. Гласът й трепереше. — Но дори не съм достатъчно силна да го направя сама. Реших, че ако наема някого и му платя, просто ще се получи. Някой път, когато не знам. — Още сълзи последваха първата. Свободно се стичаха по бузите й. Прекарах пръсти през косата й и изтрих сълзите с горната част на ръката си. Тя потръпна от електричеството, когато се докоснахме.

— Защо не ми платиш да убия нея? Тогава ще можеш да живееш своя живот.

Усмихна се, но поклати глава.

— Защото е част от моето семейство, а независимо колко гадно те прецакват, трябва да ги подкрепяш. Спомняш ли си? Не мога да я убия, но мога да отстраня себе си. Тогава ще бъде принудена да се вземе в ръце. Да порасне. Разбирам, че се чувства самотна и уплашена да остане сама. Но повече не мога да давам от себе си. Тя ме направи огорчен, циничен човек, неспособен да обича и да бъде обичан. Мразя я за това. Мразя ги всичките!

Пиперът, толкова лют, че опари очите ми, ме накара да й повярвам.

— Но мразя и себе си, че позволявам да е така. — Тя тъжно поклати глава. Не подуших скръбта в замъглената стая, но знаех, че е там. — Ако единственото, което е останало у мен, е омраза, тогава не искам да живея. Предпочитам да умра.

— Е, но аз не искам да умираш. Не и днес. — Пресегнах се във водата и поставих ръка под свитите й колене. Извадих я от ваната и ръцете й се сключиха около врата ми. Едва доловимото парливо усещане ме накара да се задъхам. Още носеше нежната сребърна гривна — амулет. Всяко движение, при което гривната опарваше кожата, ми причиняваше болка. Дали някак си не усещаше, че среброто възпира заразата? Откъде?

Преди, когато още говорех с Бабс, тя бе споменала с усмивка, че сексът ще се превърне в напълно непознато изживяване, особено ако жената носи сребро. Проблемът да бъда наранен за мен не съществуваше. Раните щяха да зараснат и тя нямаше да бъде заразена, ако не й пуснех кръв. Много добре от страна на Сю, че не си свали гривната. Колко ми се иска да бях носил такава, когато нападнах Бабс. Нямаше да съм това, в което се превърнах.