Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (4)

Четвърта глава

Натиснах бутона за седмия етаж. Когато вратите се отвориха, дадох знак на Сюзън да ме последва. Не я докоснах повече. Приливът на емоции, който ме завладяваше всеки път, когато го направех, ме претоварваше.

Сюзън изглеждаше смутена.

— Стори ми се, че каза последния етаж. В коя стая си?

Отдалечих се от нея и тя бе принудена да ме последва нагоре по стълбите. Ако не бе следила движението на асансьора, нямаше да разбере на кой етаж всъщност се намираме.

Когато стигнахме стаята, тя леко се бе задъхала от изкачването на осемсантиметровите си токчета. Отключих с картата и с жест я поканих да влезе. Свалих си сакото и автоматично проверих оръжието, скрито отзад на кръста ми в специално направен кобур.

Извадих портфейла, отброих пет банкноти по сто долара и ги подадох на Сюзън. Когато отказа да ги вземе, аз пресегнах, грабнах дланта й и ги напъхах в нея.

Погледна парите, после — мен.

— За какво?

— Току-що купих костюма ти — обясних й аз. — Вече не е твоя собственост. Продала си го на магазин за втора употреба преди три дни. Можеш да пропуснеш датата, ако не умееш да лъжеш убедително. Ако въпросът някога бъде повдигнат, можеш честно да кажеш, че си го продала.

Облекчение замени стреснатото й изражение.

— Никога не би ми хрумнало! Мога да го направя. Не е лъжа. Не съвсем.

Отидох до мокрия бар. В огледалото зад него видях, че е забелязала оръжието ми. Краткотрайният страх преля в спокойна решимост.

Взех си бирата и се обърнах към нея:

— Проследиха ли те, или сценката се дължи на чиста случайност?

Чувството за самосъхранение и професионалната гордост ме заставиха да попитам. Не бях забелязал опашка, а тя вече бе доказала, че никак не я бива да лъже.

— Не мисля, че са ме проследили — в тона й прозвуча безпокойство и я обгърна гъста мъгла. — Стараех се да внимавам. Знам каква е колата й, освен ако не я е взела под наем, както направих аз! — Започна да обикаля в кръг. — Идеята беше тъпа! Тъпа, тъпа, тъпа! Трябваше да съм наясно, че няма да имам дори миг покой. Сигурен ли си, че не можеш да ме убиеш веднага? — Бузите й бяха поруменели от притеснение, а гласът — натежал от отчаяние.

Засмях се с горчивина.

— Тук? След тази сцена? Сигурно ме будалкаш.

Изглеждаше огорчена, нормално. Прикритието й остана в историята. Единственото, на което можех да се надявам при тази ситуация, бе учтиво, смутено мълчание в клюкарските вестници. Много се радвам, че имам достатъчно добри взаимоотношения с Макс и той не повика ченгетата. Един детектив по убийствата ми се беше наточил. Щеше да се зарадва да ме прибере, макар и по обвинение в „нарушаване на обществения ред“.

Време бе да сменя темата.

— Помолих да ми изпратят „Морган“ и диетична кола. Налей си. Май имаш нужда от едно питие.

Погледът й се отклони към бара, после пак се върна към мен, вече просветнал.

— Много мило от твоя страна. — Миришеше на изненада. Шокиращ, но топъл мирис. Топлина?

— Не бъди толкова шокирана — казах укорително. — Мога да бъда мил.

Отново се изчерви. Явно й оказвах такова въздействие.

— Исках да кажа… — заекна тя. — С твоята професия… — спря се и прехапа устни, сякаш не знаеше как да довърши изречението, без да ме обиди.

Пуснах го покрай ушите си. Не беше достатъчно важно, за да го правя на въпрос. Наруших тишината.

— Не се безпокой. Вземай питието и сядай.

Запъти се към бара малко по-бързо, отколкото беше нужно. Смеси рома и колата в една от халбите. Доста голяма чаша за такъв вид питие. Седна на канапето, но не се чувстваше удобно. Въртеше се нервно на мястото си, тялото й бе напрегнато. Не смееше да ме погледне.

— Защо избра смъртта? — попитах, извърнах се и се отдалечих. После потънах в прекалено мекия кожен фотьойл.

Не изглеждаше изненадана от директния ми въпрос.

— Може ли да се поразхвърлям? Ще отнеме известно време.

Махнах с ръка към празния фотьойл и отпих голяма глътка бира.

Свали перуката и няколко пъти разтърси косата си, за да се поразхлади. Косата й меко блестеше на светлината. Почеса се. Удавих съчувствената си усмивка в бирата. Знам как сърби главата под перуките.

Разкопча сакото и го свали. Отдолу носеше бяла копринена блузка без ръкави. Звънтенето идваше от малка сребърна гривна — амулет, от която висяха звънчета и зайчета. Потиснах смеха си и плъзнах поглед по нея. Под мишниците й се бяха образували малки кръгове от потта. Хладният въздух от климатика повя върху голата й кожа и я накара да настръхне. Автоматично вдигнах очи. Да, бе почувствала студа и там. Протегна се и изпъна гръб назад, като втвърдените зърна на гърдите й изпъкнаха под тънката коприна. Определено изкусителна. Рязко спря и шокирано ме зяпна, сякаш бе усетила какво си мисля. Миризмата й издаваше смущение, но и лека възбуда. Мускус с много приятен нюанс.

Точно тогава климатикът изключи и във възцарилата се тишина можах да чуя биенето на сърцето й. Тя извърна поглед.

Седна и леко се прегърби, сякаш за да прикрие тялото си. Изглеждаше като издялана от камък. Питие в едната ръка, плътно притиснати един в друг крака, кръстосани в глезените. Поглед, насочен навсякъде другаде, но не и към мен. Професорът ми по психология в университета би казал, че езикът на тялото й говори за „затваряне“. Бих добавил, че затварянето е херметическо.

Поклатих глава и се усмихнах.

— Отпусни се, моля те! Няма да те ухапя — спрях и отново си позволих добре да я огледам. — Освен ако ти не поискаш, разбира се.

Погледна ме и видя глада в погледа ми. Усетих как пулсът й се учестява и носът ми долови по-наситена мускусна миризма с нюанси на лютиво-сладка супа. Отново се изчерви и извърна очи. Да, определено проявява интерес, но е плаха. Това е добре за мен. Ако не се окажеше пълна развалина, можеше да се позабавляваме. Но не исках аз да бъда този, който ще я съсипе.

— Искаше да говориш, така че започвай.

Тогава ме погледна. Облегнах се назад и пъхнах ръка зад гърба си. Един вид — виж колко съм се отпуснал. Двама приятели си говорят. Само дето единият е наемен убиец, а другият — мултимилионерка. Отпих от бирата си.

— Е? Защо искаш да умреш, Сюзън?

— Името ми не е Сюзън.

— Не си ли Сюзън Куентин? — Ръката ми стисна чашата, но гласът ми остана спокоен. — Така те наричат във вестниците.

— Не са разбрали името ми — отвърна тя сърдито. — Не е Сюзън. Сузи е.

Поех си дълбоко дъх, свих рамене и отново си наложих да се отпусна.

— Същото е.

Въздухът се изпълни с наситената, остра миризма на прекипяло кафе. Бях малко изненадан от силата му.

— Не, изобщо не е същото — поколеба се за миг. — Родителите ми са ме кръстили Сузи. Мислили са, че е сладко. Сузи Куентин. Сузи Кю. През почти целия ми живот са ме наричали Сузи Кю. Звучи ми като на някаква къдрава мажоретка. Мразя го.

Омразата накара гласа й да потрепери. Можех даже да я помириша — към изкипялото кафе се бе добавил кайенски пипер, силен и лют. Още много чувства тлееха под повърхността. Прекалено много миризми. Не можех да се съсредоточа. Опитах да се овладея.

Преди да отпия, дълбоко вдъхнах аромата на бирата от чашата в ръцете ми. Хмел. Ечемик. Алкохол. Емоциите потънаха под по-резките и непосредствени миризми. Хубаво. Преглътнах.

— Тогава как да те наричам?

— Както искаш, само не това — поколеба се. — Знаеш ли, никой не ме е питал как аз искам да ме наричат. Не знам.

— Как е второто ти име?

Сбърчи нос.

— Линет, защо?

Огледах я от глава до пети, после кимнах.

— Името ти отива. Какво ще кажеш?

Тихичко повтори името няколко пъти. Поклати глава.

— Не. Никога не ми е харесвало. Викай ми просто Сю.

Кимнах одобрително.

— Да бъде Сю. — Изправих се и отидох до бара да си взема още бира. Тя отпи от своето питие.

— И така, Сю, все още не си отговорила на въпроса ми. Защо искаш да умреш?

Поколеба се, но не защото не знаеше отговора, а сякаш искаше да събере мислите си. Да ми даде честен отговор. Накрая ме погледна много напрегнато.

— Някога бил ли си използван?

Усмихнах се на думите й.

— Всяка вечер ме използват. Работя в сферата на… услугите.

Поклати глава.

— Нямах предвид това. Ти си имаш работа. Плащат ти за времето, което отделяш. Искам да кажа, наистина използван. Употребяван. Заставян да правиш онова, което не искаш, заради дълг, задължение, вина. Без пари и без благодарност?

Вдигнах вежди.

— Не, ако използваме твоята дефиниция. Никога.

Лицето й застина и тя здраво стисна чашата с две ръце.

— Е, аз пък съм била. През всеки миг от живота ми са ме използвали.

— Защо се съгласяваш да бъде така? — любопитството ми беше искрено.

Изсмя се. Остро, като счупено стъкло.

— Не съм се съгласявала. Родена съм без гръбнак. Не мога да казвам „не“. Карат ме да върша разни неща, а аз не мога да намеря учтив начин да откажа. Или пък поставят нещата така, че не мога да откажа, без да обидя някого. Семейството ми се слави с това.

Свих рамене.

— Кажи им да си гледат работата.

— Ти не разбираш. — Потъна по-дълбоко във фотьойла.

Наистина не разбирах. Имам предвид, не разбирах защо човек би правил нещо само за да не обиди някого?

— Ами тогава ми обясни.

За момент се замисли и кимна.

— Добре, ще ти дам един пример. Преди години работих в едно заведение за бързо хранене. На половин ден, колкото да си стъпя на краката — вдигна поглед и аз й кимнах. — Започнах от дъното. Знаеш как е, миех подове, пържех картофи, такива работи. Шефът откри, че разбирам от счетоводство и умея да водя отчетност на парите, и започна да ми иска дребни услуги: „Би ли ми помогнала с графика за другата седмица? Нещо не мога да се справя“, или: „Имаш ли нещо против да внесеш оборота, като се прибираш? Имам ти доверие.“ Отначало се чувствах значима и бях поласкана, че ме молят да помогна във важните неща, но после се превърна в част от възложените ми задължения. Много скоро вършех цялата ръководна работа, а той си вземаше все повече и повече свободни дни. Просто не идваше. Така че трябваше да отварям заведението, да броя парите и да се уверявам, че всичко е направено както му е редът…

Вдигнах ръка да я прекъсна:

— Защо трябваше да го правиш?

Отпи голяма глътка от питието си и се опита да отговори. Нов прилив на чувства — смесваха се прекипяло кафе, вряща вода, гняв, горчивина и гъстата мъгла на скръбта. Почти се задъхах. Отново подуших бирата си.

— Защото, макар да беше идиот, служителите му не бяха виновни, че графикът им се прецаква, нито пък бяха виновни клиентите, които очакваха заведението да бъде отворено, дори когато шефа го няма. Чувствах се задължена към тях, не към него.

— Но винаги, когато си го правила, си му спасявала задника от изритване. Заслужавал е да бъде уволнен, щом не си е вършил работата.

Въздъхна, сякаш не й казвах нищо ново.

— Но тогава щях да се чувствам виновна заради жена му. Тя е в инвалидна количка и зависи от заплатата му. Кой друг би дал работа на такъв кретен?

Захилих се.

— Не си се родила без гръбнак, мила. Родила си се със свръхдоза вина. Но не е нещо, за което си заслужава да се умре. Можеш да го промениш.

Подскочи при нежното обръщение и продължи неуверено:

— Нямаше да е толкова зле, ако беше единственият проблем. Накрая напуснах, това е моят начин да разрешавам положението без конфронтации. Не обичам сблъсъците. Затова казвам, че съм безгръбначна. Което пак ме връща към семейството ми и по-специално към майка ми — замълча и се втренчи в мен, сякаш очакваше, че искам да се измъкна от разговора. Но не — тъкмо бе започнало да ми става интересно.

Вдигнах вежди да я насърча да продължи.

— Аз съм болногледачка и придружителка на майка ми.

Познавах такива хора. Кофти живот. Да гледаш как родителят ти се вдетинява и става все по-неспособен да се грижи за себе си.

— Лоша работа. Тежко болна ли е?

Още една порция прекипяло кафе.

— Някой ден може и да бъде — каза тя делово и очите й се присвиха от ярост. Носеше се наситен аромат на врящо кафе. — Но не и сега. В момента съм болногледачка на един съвършено здрав манипулатор.

Изненадата ми трябва да е проличала, защото се усмихна с горчивина и продължи:

— О, добре си е тя. Даже много добре. Останалите от семейството мислят, че се нуждае от денонощни грижи. Разбираш истината едва като живееш непрекъснато с нея. Проблемът е, че не мога да накарам никой друг да повярва. А и не мога да се отърва от нея. Всеки миг от деня ми й принадлежи. Изисква присъствието ми всеки миг от деня.

Свърши питието на три глътки и решително се отправи към бара да си налее.

— Преди две години се премести при мен. Точно тогава истински вярвах, както и всички останали, че здравето й бързо се влошава. Приличаше на смъртник. Отслабна много и почти нищо не можеше да запомни. Естествено, понеже съм най-малката, нямам съпруг и деца, затова беше решено мама да дойде да живее при мен. Никой не поиска мнението ми. Беше решено, — гласът й трепереше от разочарование. — Винаги са решавали всичко вместо мен… — Тя прекъсна. — Но сигурно не ти е приятно да ти хленча.

Отпи голяма глътка от новото питие. Щеше да направи главата, ако не намалеше темпото. Но може пък това да беше целта.

Както и да е, подех разговора:

— Искам да чуя всичко, което искаш да ми кажеш. С хленч или без хленч.

Погледна ме изненадано. Сякаш се съмняваше, че дори и за пари не бих искал да я изслушам. Всъщност, след като й върнах половината от вноската, бях воден единствено от любопитство.

Питието започваше да й оказва въздействие. Седна на фотьойла и залюля крака, за да изхлузи обувките си. Грабна възглавницата от другия край и я напъха зад гърба си. Трябваше да извърне глава, за да ме вижда. Почувствах се като психиатър, разположил се на своя стол, докато пациентката се изтяга на кушетката.

Измина известно време, преди отново да заговори. Мислеше. Преценяваше откъде да започне.

— Когато мама се премести при мен, бях като останалите членове на семейството. Вярвах, че е започнала да оглупява. Първото, което направи, е да не издържи очния преглед и й отнеха шофьорската книжка. На всички им беше жал за нея. Съжаляваха я, че е загубила свободата и независимостта си. Редувахме се да я караме по лекари, до магазина и на други места.

Кимнах. Много е гадно да нямаш кола.

— Тогава лека-полека останалите от семейството станаха много заети. Все още ми бе жал за нея и наистина разполагах с повече време от другите. Така че, предполагам, трябва да е имало някакъв смисъл, когато взеха решение да се премести при мен. Просто един ден се озова на прага ми. Сестра ми я беше докарала. Продадоха къщата й и нямаше къде да живее. Сега разбираш ли какво имам предвид, като говоря за поставени ситуации? — потърси съгласието ми с поглед.

— Много хлъзгав трик.

— О, два пъти по-хлъзгав, отколкото си мислиш. Но не от страна на сестра ми, а от страна на майка ми. По-късно разбрах, че мама е знаела много добре какво става. Казала им, че сме го обсъдили. Но не бяхме. Имах си собствен живот. Имах си хубава работа и удобен апартамент. Дори имах постоянна връзка — за миг се натъжи. — Но всичко това вече не съществува. Господи, колко ми липсва!

— Кое?

— Животът ми! Направи така, че първо да ме уволнят, а после — да ме накарат да напусна жилището. Дори отчужди приятеля ми.

Отново го долових — набръчкания карамел, който остава, след като кафето се е изляло на котлона, приглушен под надигащия се скръбен мирис на мъгла. Очите й се насълзиха и тя отново отпи.

Олеле, боже! Надявах се, че поне няма да се наложи да я гледам как рони сълзи.

— Не се сприятелявам лесно. Връзките ми с мъже са още по-трудни. Когато отдалечи Робърт от мен, осъзнах, че никога няма да ми позволи да бъда с друг. Измайстори го толкова ловко — стрелна ме с поглед, за да провери дали се чувствам неудобно, като ми говори за бивш любовник.

Не ме интересуваше и й го казах:

— Малко са нещата, които могат да ме притеснят. Не е много това, с което можеш да ме изненадаш или смутиш. Продължавай да говориш.

Изчерви се и пак извърна поглед, размърда се притеснено и смени темата:

— Когато се премести при мен, нещата изглеждаха съвсем невинни. Позволих й да вземе спалнята ми. Апартаментът имаше само една спалня, затова аз спях на канапето. Мислех, че ще остане за няколко седмици, докато си намери ново жилище. Но тя нямаше намерение да си тръгне. Съседите я мразеха. Направи толкова оплаквания срещу всички, че накрая ме принудиха да напусна.

Леле! Това не е лесна работа. Живял съм в съседство с някои доста досадни хора, но никога не съм успявал да накарам да ги изритат.

— След като намерих сегашната къща, започна да отправя дребни молби. Съвсем дребни, нали разбираш, от типа: „О, Сузи, би ли ми помогнала с лекарствата? Не мога да си спомня кои съм взела днес.“ Реших, че ако паметта й отслабва, за мен сигурно ще е по-добре да контролирам пиенето на лекарствата. За да не вземе свръхдоза.

Кимнах.

— И така, малко по малко тя просто нахлу в моето пространство. „О, не, Сузи, не трябва да купуваш този сапун. Причинява ми ужасна алергия“, или: „Сузи, миличка, трябва ли да слушаш рок музика? Толкова ми е трудно да се съсредоточа.“ Опитах се да я накарам да се чувства като моя гостенка, но това положение не я устройваше. Искаше тя да режисира спектакъла. Не, и това не е съвсем точно — каза и поклати глава. — Искаше да стои зад кулисите и да ръководи, а аз да застана пред камерата и да играя представлението.

Бирата имаше нужда да излезе. Извиних се, че трябва да отида до тоалетната. Кимна учтиво, втренчи се в празното пространство, докато бавно обикаляше ръба на чашата си с пръст.

Не губих време. Исках да се върна веднага. Компанията й ми беше приятна, макар разумът да ми говореше друго. Дори я харесвах. Минута-две се опитвах да разбера защо. Притежаваше нещо, не знам какво точно, може би издръжливост, което бе освежаващо за мен. Отношение от типа „усмихни се и търпи“. Но щом искаше да умре, положението трябва силно да се е влошило. Исках да чуя втора глава.

Върнах се във всекидневната. Чашата й отново бе пълна. Бързият поглед към прозрачната бутилка с ром на бара потвърди, че работата е сериозна. Кажи-речи, две трети бяха отишли с три сипвания.

Приближих се и взех чашата от ръката й. Погледна ме стреснато.

— Задръж — казах й аз. — Ако припаднеш, няма да можеш да говориш. Вече си достатъчно отпусната.

Отидох до бара и й налях само кола. Взе чашата, кимна и я пресуши. Заговори, сякаш не бе прекъсвала и съм пропуснал част от думите й, докато съм бил вън от стаята.

— Беки беше красавицата. Висока и атлетична, с руса коса до кръста. Можеше да има, когото си поиска. Аз не съм се родила хубава. Не съм нито висока, нито руса. Всеки ден ми го напомняха. Жената долу беше Беки.

— Нищо де — отговорих, без да се запъна. — Ти поне си възпитана.

Думите ми я накараха да се усмихне. Да се усмихне на мен. Обонянието ми долови лъх на мандарина и подправки. Щастието бе по-силно изразено от благодарността.

— На Беки никога не й е било нужно да бъде учтива. Красавица е. Хората прощават лошото държание на красивите хора.

Свих рамене. Не можех да не се съглася.

— Беки мисли, че съм егоистка. Че желая да водя някакъв бурен живот сега, когато имам пари. Направо е убедена, че искам да изхвърля мама на улицата.

— А ти искаш ли?

— Честно ли? Понякога. Но не мога. И навярно не бих го направила, ако зависи от мен. След като спечелих парите, купих голяма къща, доста по-голяма, отколкото ми е нужна. Прецених, че ще има достатъчно място за мама и една-две стаи за мен, където да се усамотя. Винаги съм обичала да бъда сама. Но мама не може да остава сама. Наистина не може. Направо се побърква. Влизам да взема вана, а тя чука на вратата и иска да влезе да си говорим. Аз откачам.

— Добре де, щом действително може да живее самостоятелно, защо не й купиш собствено жилище? Премести я там и край.

Поклати глава толкова силно, че косата й се разхвърча. Алкохолът, реших аз. Движенията й ставаха по-резки, по-силни, сякаш за компенсация.

— Да не мислиш, че не съм опитала? Беше първото, което ми дойде наум. Имам двама много уважавани лекари на моя страна. Щом взех парите, първото, което направих, бе да наема лекарски екип, за да й направят цялостен преглед. Искам да кажа, наистина цялостен. — Ръката й разсече въздуха и почти изби чашата от другата й ръка. — Рентген, ехограф, изследвания на кръвта, всичко. Заведох я на невролог, защото каза, че пръстите й губят чувствителността си. Кълнеше се, че става по-висока, затова я заведох на скенер да проверим дали няма тумор. Всички резултати бяха отрицателни. А и очите й са си съвсем наред. Но ако имаше шофьорска книжка, нямаше да се налага аз да я карам. Лекарят потвърди, че е здрава като бик. Здрава като някой на половината на нейните години. По-здрава от мен. Нарече ги „шарлатани“ и пожела да я прегледа някакъв китаец билкар, за когото й бе говорила приятелка. Не мога да си представя коя приятелка може да й го е казала. Тя няма никакви приятели. Де да имаше! — Поклати изнурено глава. — Мислех си, че парите ще помогнат. Но положението е още по-лошо. С огромни усилия успях да убедя семейството да й позволи да заживее сама. Купих й апартамент. Дори предложих да наема целодневна сестра — изпръхтя гневно тя. — И знаеш ли какво направи? А?

— Нямам представа.

— Счупи си таза!

Вдигнах вежди.

— Сигурен съм, че е неволно.

Погледът й бе студен, но овладян.

— Съвсем нарочно си счупи таза. Най-сетне щях да бъда свободна, а тя не можеше да го понесе.

Съобщи го като факт, не като подозрение. Започвах да разбирам.