Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (19)

Деветнайсета глава

Само след минута вече влизахме през масивната дъбова врата и бях възнаграден с първите впечатления от майката на Сю. Трябва да призная, че видът й действително бе окаян. Едва не се разсмях с глас, но едва ли това щеше да създаде добрия тон. Сю ме стрелна с поглед, но не успя да разгадае изражението ми. Безизразната физиономия е мой специалитет — бях я тренирал достатъчно дълго.

Мира Куентин седеше в инвалидна количка, а зад нея се бе изпънала медицинската сестра. Лицето й изглеждаше измъчено, очите й бяха потъмнели и хлътнали. Беше се изгърбила леко напред, отпусната тежко върху облегалките за ръце. Беше се постарала да се смали възможно най-много, като се превие върху седалката. Краката й видимо трепереха от напрежението.

Проблемът беше, че вонеше на измама. Лъжа след лъжа, докато носът ми пламна от миризмата на черен пипер. Освен това смърдеше на мърша като своята дъщеря лешояд. Не Сю. Русата вещица. Незабавно станах по-предпазлив от обикновено. Също и заради острия мирис на водка, който ме удари като порив на вятъра. Странно — Сю не бе споменавала, че майка й пие.

Очите на Мира блестяха от подозрение и гняв. Необичайно за действително болен или наранен човек. Болката притъпява погледа. Ако тазобедрената й става беше увредена, щеше да я пази и да не поставя тежестта си върху нея. Сю ми бе казала, че е подменена лявата й става. Следователно трябваше да отпуска тежестта върху нея, а не върху дясната, която се предполагаше, че е болна.

Когато се вгледах по-отблизо, разбрах, че бледото лице и хлътналите очи се дължат на грим. Когато очите са наистина хлътнали, тъмните кръгове под тях всъщност са сини от наранените подкожни кръвоносни съдове. Нейните „хлътнали“ очи бяха творение на кафяв молив. Долових восъчния мирис на козметика. Тъмният нюанс бе нанесен неравномерно, което говореше, че е действала набързо. Носът й бе малко по-блед от лицето. Тц-тц! Прекалила е с пудрата. Навярно, когато е трезва, обръща повече внимание на детайлите.

Стрелнах Сю с поглед да проверя дали е забелязала. В главата си усещах смущението и отчаянието от прозрачната тактика на майка й. Онова, което не можех да си обясня, бе защо Сю не я бе разобличила. Част от мен искаше да протегна пръст, да изтрия оцветеното с молива и да кажа: „Опа, пропуснали сме местенце.“ Но и това не бе подходящо.

Може би някога майката на Сю е била красива жена. Сега бе отблъскваща. При това нарочно, което още повече влошаваше положението.

Реших да изпробвам деликатен подход. Клекнах пред количката. Исках очите ни да бъдат на едно ниво, за да следя реакцията й. Миризмата на водка едва не ме събори. Трябваше да дишам през устата, за да се овладея.

— Госпожо Куентин — произнесох високо и бавно, — аз съм Тони Джодоне. Как сте днес?

В погледа й проблесна ярост, а гласът й бе пропит от отрова. Престорих се, че не забелязвам.

— Може да изпитвам силни болки, но не съм глуха, идиот такъв!

Хм! Човек би си помислил, че първо ще започне с добро. Ще се опита да ме привлече на своя страна. Добре, Джодоне. Време е да задействам магията.

Напълно овладян, вдигнах вежди и придобих извинително изражение. Понижих глас и попитах примирително:

— Ужасно съжалявам, госпожо Куентин. Сю спомена, че сте си наранили таза. Изобщо ли не можете да се изправяте?

Очите й отново проблеснаха. Леко вдигна глава. Сладникавият, прекалено наситен мирис, издаващ черния пипер на измама и злобна радост, за момент надделя над алкохола.

Въздишката й бе тежка и престорена.

— Не.

Беше доволна, че най-безочливо ме лъже. Миризмата й напомняше тази на Лео повече, отколкото ми се искаше да мисля.

— Напоследък всичко е толкова стресиращо. Толкова ми се иска да не бъда такова бреме за милата Сю.

Хвърлих поглед към Сю, която отново миришеше на обида и гняв.

— Убедена съм, че стара, саката жена като мен пречи на изявите й — в края на репликата се промъкна острието на бръснач.

Отговорът ми бе по-сладък от мед:

— Е, това ще се промени, госпожо Куентин. Може ли да ви наричам Мира? Ще бъда наоколо да помагам на Сю да се грижи за вас.

Подуших прилива на надежда у Сю и вътрешно потръпнах. Господи! Защо казах това? Логиката в мен говореше, че трябва да се държа на разстояние, но като че ли просто не можех да се възпра. Успях да задържа приятното, професионално изражение, макар че се стреснах.

Забелязах, че погледът на Мира светна от недоверие и здравословна доза лошо предчувствие. Все пак се постара да поддържа добрия тон:

— Предпочитам госпожа Куентин, благодаря. Опасявам се, че не разбирам, господин… Джодоне, нали така? Защо ще бъдете често наоколо?

Погледнах Сю, сякаш бях изненадан. Не бе съвсем престорено. Тя се държеше спокойно и овладяно. Браво на нея! Върнах погледа си върху майка й и попитах:

— Сю не ви ли е казала? Ще се нанеса в мазето.

Гласът ми затихна в края на изречението. Съдържаше окончателна нотка, която леко ме обезпокои. Срещата с Мира реши нещата. Миризмата й не ми хареса. Вонеше на заплаха към моята женска.

Застинах. Женска? Не бе дума, която някога бих употребил за жена, но сега нямах време да мисля за това. Не и с Мира пред себе си.

Когато продължих, тонът ми бе студен, но спокоен. Заплахата трябваше да прозвучи недвусмислено ясно.

— Нает съм да отговарям за сигурността на имота и за бодигард. Вече никога няма да ви се случи да паднете — усмихнах се с прелъстителната усмивка на змията към Ева. — Ще направя всичко възможно да получавате точно тези грижи, които заслужавате.

Удари ме полъх на загоряло кафе. Неподправен шок и ярост разклатиха самообладанието й. Усети, че съм я погнал, и смени тактиката. Вече не си правеше труда да се преструва.

— Не ни е нужна никаква помощ! Така че няма да се нанасяте. Махайте се!

— Майко! — възкликна Сю. — Казвала си, че не искаш и сестра. Ами онзи ужасен човек, който се обади? Нуждаем се от някого наоколо. Къщата е моя и решението е мое. Тони остава.

Усетих наченките на главоболие. Нагорещеният метал на решимостта и отчаянието на Сю надделяха над карамелизираното кафе от майка й.

За секунда Мира присви очи, за да възвърне заучената невинност на погледа си. Миризмата на кафе изчезна.

— Но, Сузи, миличка, ще излезе доста скъпо.

Сю издаде челюст, но тонът й бе спокоен:

— Имам пари, майко. Забрави ли? Не си ли ти тази, която ме кара да върна на Бекки парите за сестрата, тъй като е трябвало да бъде наета по моя вина? Казвала си ми, че пилея парите си лекомислено, а трябва да ги използвам за нещо полезно. Е, това е полезно и ти не можеш да ми го отнемеш!

Олеле, лош ход! Май трябваше да обсъдим сценария по-обстойно. Бях почти сигурен в отговора. Нов изблик на ярост експлодира в носа ми, като увеличи главоболието с една степен и така загъделичка ноздрите ми, че едва се сдържах да не кихна.

Мира насочи треперещ пръст към Сю:

— Не смей да ми държиш такъв тон, Сузи Линет Куентин! Не искам някакъв непознат мъж да живее в мазето ми. Не знаем нищо за него. Може да се окаже сериен убиец!

Да, това беше следващата реплика.

Сю се извърна към мен с упорито изражение.

— Сериен убиец ли си? — гласът й трепереше от гняв.

Замислих се за миг и се усмихнах зловещо.

— Не. Никога не ми е идвало наум. Но мога да опитам, ако настоявате.

Веждите на Мира хвръкнаха до челото й и тя притисна ръка към устата си от ужас и неодобрение.

— Тони! — Сю говореше през стиснати зъби. Проблесна мимолетно раздразнение. Май не й помагах особено.

Полагах огромни усилия да не се разсмея.

— Моля за извинение, госпожо Куентин. Нает съм, за да ви пазя. Работя в тази сфера от години. Ще положа всички усилия да не се натрапвам в живота ви. Дори няма да разбирате, че съм тук. Но ще бъда. За вашето благо и за благото на Сю — от тона ми лъхаше топлота. Умишлена.

— Вече си успял да я прекараш, нали? — Мира се извърна и злобно изгледа Сю. — Винаги си била слаба. Баща ти ненавиждаше тази черта у теб.

Не реагирах, но Сю подскочи като попарена. Гореща влага изпълни въздуха. Гърлото ми се сви.

— Опитах се да те възпитам с някакво чувство за собствено достойнство — Мира поклати глава отвратена. — Само се виж докъде стигна. Срам и позор.

Пресегна се и плесна бедрото на дъщеря си с пареща сила. Сю отскочи, когато върху кожата й разцъфна червен отпечатък от ръката й.

— Вижте я само тази пачавра. Нищо чудно, че се държиш като курва. Отлично разбираш, че той е с теб само заради парите ти. Кой ли почтен мъж би те погледнал?

Присвих очи и едва се сдържах.

— Вашето мнение — казах ледено — не ме засяга. Но трябва да осъзнаете, че решението е взето. Независимо дали го одобрявате, или не.

Мира ме погледна заплашително. Ръцете й върху количката се напрегнаха и си помислих, че ще се надигне и ще ме зашлеви. Само да посмее! Нямаше да се чувствам отговорен, ако стане така. Но не. Насочи яростта си към Сю, която видимо потръпна. Пристъпих по-близо. Изобщо не ми пукаше коя е. Няма начин да напада моето момиче.

— Ще съжаляваш, Сузи. Помни ми думите. Това решение ще ти причини безкрайна мъка.

По израза на лицето й можах да разбера кой ще бъде причината за това. Обърнах се да изгледам новия си противник. Придадох на очите си ледено, убийствено изражение. Между нас бушуваше бял пламък.

— Надявам се, че ще можем да работим заедно, госпожо Куентин. Сю има нужда от двама ни, за да е здрава и доволна. Бих предпочел да работя с вас, а не срещу вас за постигането на тази цел.

Поне това бе истина.

— Казва се Сузи — уточни Мира саркастично. Обърна се към Сю: — Съжалявам, че не харесваш достатъчно рожденото си име, за да го използваш. Беше любимото на баща ти. Но предполагам, че за теб няма значение, тъпа, неблагодарна мръснице.

Сю бе готова да заплаче. Трябваше да прекратим сблъсъка. Сведох поглед към застаряващата актриса в инвалидната количка. Думите ми бяха от стомана:

— Ще се нанеса в края на седмицата.

Пристъпих част от сантиметър напред и най-безочливо наруших личната й територия. В отговор тя се облегна назад. Хубаво. Гадеше ми се от мириса на алкохол в дъха й.

— Разберете, че ме е наела Сю. Ще докладвам единствено на нея. За каквато и да било опасност, която я застрашава.

С това обещание се изправих и се обърнах към Сю. Гневът и възмущението на майка й ме удряха в гърба. Не ми трябваше да ги надушвам.

— Да не би да намеквате, че представлявам заплаха за собствената си дъщеря? — запита високо Мира. Обидата й бе искрена, но се усещаше и чувство за вина. — В такъв случай не възнамерявам да седя тук, за да ме обиждат!

Не й доставих удоволствието да я погледна.

— Не, определено не възнамерявате. Можете да напуснете веднага щом пожелаете.

Сю придоби разтревожено изражение, но аз почти незабележимо поклатих глава. Тя прехапа устни и не каза нищо.

— Сузи, няма ли да се намесиш — интонацията бе заповедна, не въпросителна.

Сю преглътна с усилие и затвори очи.

— Да, но само защото считам, че е време да покажа на Тони къде ще се настани. — Изпратих й въздушна целувка да я поздравя. Въздъхна бавно, напрегнато, но Мира не можеше да го види, защото тялото ми я закриваше.

— Разбирам — рече тя.

Погледът й пронизваше гърба ми като кинжал. Можах да подуша омразата й, която миришеше на препечен лют мексикански пипер и надделяваше над вонята на алкохол.

— Но аз няма да се чувствам никак удобно. Дори и да успеете да се нанесете, едва ли ще се задържите тук дълго!

Можех да си позволя да бъда пренебрежителен към нея. Така и сторих. Хванах Сю за ръката и я поведох навън. Докато излизахме, хвърлих поглед към сестрата. Очите й се завъртяха и издиша с отвращение. Лично аз не бих паднал толкова ниско, че да си изкарвам хляба, като обслужвам хленчещи хипохондрици. Но всекиму своето.

Отначало стъпките на Сю бяха неуверени, но колкото повече се отдалечавахме от майка й, толкова повече си възвръщаше сигурността.

Обиколихме горния етаж и тя ми показа къде са разположени скритите монитори. Слаба работа. Обхватът не бе достатъчен. За късмет имам приятел в този бизнес.

Стаята на Сю бе истинско преживяване. Отвсякъде се носеше аромат на цветя. Полените във въздуха бяха толкова гъсти, че можеше да стъпваш върху тях. Двойни дървени рамки, натежали от пълзящи рози точно пред отворените прозорци. Розовите от едната страна, жълтите от другата. Само една мрежа задържаше отвън дузините пчели, които се стрелкаха напред-назад.

Дървените рамки трябваше да изчезнат.

Сю се намръщи, когато я уведомих.

— Не! Рамките са единствената причина да избера тази стая. Обичам да имам рози на прозорците си!

Силата на реакцията й ме изненада. Отново разгледах разположението им.

— Е, поне можем да подкастрим розите под прозореца.

— В никакъв случай.

Скръсти ръце на гърдите си. Думите й не търпяха възражение. Нажеженият метал на решимостта й опърли ноздрите ми. Разбрах, че ще бъде непреклонна по въпроса.

— Добре — склоних аз, махнах мрежата и погледнах навън да получа представа за конструкцията. — Ами ако ги преместим встрани, където не могат да бъдат използвани за стълба? — Успях да прибера главата си, преди пчелите да ме последват. — Или да инсталираме прозорци, през които не може да се влезе. Това са единствените възможности да не бъдеш убита.

— Розите са прекрасни през лятото — бе потънала в размисъл. — Те са най-хубавото в къщата. По-скоро бих сменила прозорците.

— Ще струва пари. Но… щом е толкова важно за теб.

Сю засия. Още един повод за въздишки. Превръщах се в желе за тази усмивка. Лоша работа.

Както и да е, настроението й позволяваше да повдигна неприятния въпрос. Затворих вратата и чух как щракна. Скръстих ръце на гърдите си, уравновесих тежестта на тялото. Заговорих тихо, вперил поглед в очите на Сю:

— Откога майка ти е алкохоличка?

Занемя.

— Какво говориш? Майка ми не пие! Какво те кара да мислиш така?

Дрезгав смях се изтръгна от гърдите ми, преди да успея да го овладея. Продължаваше да изглежда смутена. Леле! Силата на отхвърлянето бе по-голяма, отколкото аз съм способен да докарам, но поне трябваше да опитам.

— Не помниш ли, че съм в състояние да надушвам повече неща, отколкото другите хора, Сю. Тя вони на водка.

Колелцата в мозъка й се завъртяха. Направи няколко крачки из стаята. Четях мислите й. „Не е възможно. Сигурно греши. Но Грейс от работата пиеше, а аз не разбрах, докато не я пратиха на лечение. Ох, боже! Ами ако е прав?“

Не направи никакъв коментар, но когато се върнахме в коридора, цялата се тресеше. Опитваше се да говори нормално, но се преструваше.

Следващото, което ми показа, бе мазето.

Наистина заемаше цялата площ. Беше голямо почти колкото къщата ми. Бе облицовано с тъмна орехова ламперия, а килимите бяха в бургундско червено. Ламперията можеше да остане, но не и килимите. С двете ставаше прекалено мрачно. Казах го на Сю.

— Избери си какъвто цвят искаш. Купи нови мебели, ако тези не ти харесват. Само остани, моля те.

Беше почти в истерия, защото мислеше, че запознанството с майка й ще промени решението ми. Особено след като научи за водката. Можех да го подуша, да го усетя дълбоко в себе си.

Огледах цялостно обзаведената кухня и огромната спалня, която правеше моята да прилича на килия. Имаше маса за билярд. Топките бяха подредени в очакване на следващата игра. До стената бе поставен автомат за пинбол. Сю щеше да бъде горе. По всяко време. Можеше да слиза при мен или аз да се качвам.

— Сигурно по-късно ще съжалявам…

Сю ме дари с широка усмивка и се хвърли в прегръдката ми с радостно възклицание. Изобилие от цитруси, пресен хляб, подправки. Отвърнах на прегръдката й.

— Но не забравяй какво ми каза. Идвам и си отивам, когато поискам, нали?

Долових проблясък на страх и ревност, които не говореха нищо добро. Реших да запазя топлината на чувствата и я поведох към спалнята с огромното двойно легло.

Понечи да се отдръпне.

— Не мога! — високият й шепот отекна с яростното биене на сърцето й. — Майка ми е горе!

— Не сме на четиринайсет години — усмивката ми беше едновременно нежна и развеселена. — Не ни е забранено.

Побутнах я назад и след кратко отскачане от леглото тя се озова просната на него.

— Овен това приемам работата си на телохранител изключително сериозно. Ако видя и най-дребния намек за опасност — казах, докато лягах върху нея, — ще те закрия с тялото си.

Тя захихика. Целунах я.

— Каква е опасността?

Гласът й бе натежал от радост и надигащо се желание. Опитах да се съсредоточа върху думите й, но тялото ми искаше да завладява. Посочих пода. Погледът й проследи пръста ми към малкия черен щурец, който подскачаше по килима.

— Може да е отровен — развалих сериозното впечатление, като се разсмях. Тя отвърна на смеха ми.

Звънецът на входната врата издрънча и отекна през високоговорителите в дневната на долния етаж. Правилно свързване. Одобрявам.

— Майка ми ще отвори. — Сю дълбоко ме целуна.

Една мисъл ме прониза и рязко се отдръпнах. Скочих от леглото и тръгнах към стълбите.

— Какво има?

— Нали сменихме кода на външната порта. Кой може да е стигнал дотук?

Притисна ръка към устата си.

— О, господи! Мама! — Мускусът на желанието й рязко придоби кисел нюанс.

Придвижваше се достатъчно бързо да ме изпревари по стълбите. Сграбчих грубо ръката й и я притеглих зад себе си.

Оръжието изскочи от скрития кобур под спортната риза. Със светкавично движение заредих патрон в пълнителя. Когато се появихме на основния етаж, дочух гласове. Сестрата бе в безсъзнание на пода. Старият ми познат Вини Кобленц се бе привел над инвалидната количка на Мира. Вини е от Фамилията по майчина линия. Баща му не одобряваше особено избора му на кариера.

Две месести ръце бяха опрени на двете облегалки на количката. Оръжието му — деветмилиметрова „Берета“ — се виждаше в кобур на рамото под спортното му сако.

— От вас зависи дали ще се разберем с добро, или не, госпожо.

Миришеше на мокра глина. Не съм съвсем сигурен на коя емоция отговаря този мирис. Може просто да си е неговият.

Мира Куентин ядно пръскаше слюнки:

— Ах ти, копеле такова!

Вини се усмихна. Обръщението винаги му е допадало. Полага огромни усилия да си го заслужи.

— Не може така да нахлуваш тук и да ме заплашваш! Ще извикам полиция!

Той грубо разтърси количката й и тя изпищя. Погледнах към жълто-кафявия флакон за лекарства, който тупна на пода. Напрегнах поглед да разчета надписа. Интересно! Генеричен оксикодон с популярното название „Перкоцет“^[1]. Я гледай ти. Не било само пиенето.

Точно тогава Вини се разсмя. Разбираше, че старицата не представлява заплаха, и си играеше с нея.

Навярно тя не беше. Но аз съм.

Сю се опита да си пробие път покрай мен, но я задържах здраво и я удостоих с остър поглед, за да й подскажа да си държи устата затворена. Изражението й бе истерично, мирисът на амоняк издаваше паниката й, но се подчини. Премести се до място, откъдето можеше да наблюдава сцената, но да остане защитена зад дебелата стена.

Докато излизах изпод стълбите, насочих пистолета на равнището на таза му.

— Назад, Вини!

Вдигна очи и в същия миг посегна към оръжието си.

— Даже не си го помисляй! — Стиснах здраво пистолета с две ръце и със свръхестествена бързина насочих цевта към него.

Ръцете му застинаха. Вдигна ги встрани от тялото си и отстъпи от количката. Мазен кичур пясъчноруса коса падна върху очите му. Тонът му бе снизходителен:

— Гледай ти, Тони Носа. Отдавна не съм те виждал.

— Аз също. — Приближих се към него.

Протегнах ръка, докато стисках здраво оръжието си, и извадих „Беретата“ му от кобура. Не опита да се съпротивлява.

— Тази територия не е твоя — изръмжа той, след като затъкнах пистолета му в колана си. Мира бе толкова изненадана, че не обели и дума. Сю бе влязла в стаята и застана встрани до майка си. Наблюдаваше ни.

— Вече е. Тези дами са под моя закрила.

— Мислех, че това не е по твоята част. — Очите му леко се присвиха и миризмата му издаде подозрителност.

— Нает съм за техен бодигард — винаги е по-просто да кажеш истината.

Бавно свали ръце, като внимателно следеше движенията ми. След миг сивите му очи се проясниха.

— Бодигард, а?

Прие твърдението ми с кимване. После, както подобава, започна да се обръща към мен като към закрилник, глава на семейство:

— Възрастната дама сключи сделка с мен, Тони. Дължи ми пари. Не отговаряше на обажданията ми. Обиден съм. — Притисна ръка към сърцето си, за да демонстрира своята искреност. Действително миришеше на обиден. — Трябва да получа каквото ми се полага. Знаеш го. Единственият начин да оправим положението.

Поклатих глава.

— Тя няма пукната пара, Вини. Обещала е пари, които не са нейни и тя не разполага с тях.

— Не ме интересува откъде идват парите. Бяха дадени обещания. Предложих й услугите си. Тя ги прие. А пък сега е наела теб, добре. Склонен съм да се договорим.

Заявлението бе произнесено с равен тон, но погледът му не се отклоняваше от моя. Козовете бяха в мен. Нямаше друг избор, освен да се пазари, но щеше да прояви инат. Проблемът беше, че бях съгласен с него. Не бе в полза на Сю. По дяволите!

Замахнах подканящо с пистолета.

— Да обсъдим положението отвън.

Трябваше да разбера как е проникнал вътре. Вини не беше от онези, които се катерят по дърветата. Освен това го исках далеч от жените, в случай че „преговорите“ загрубеят.

Отправи се към вратата. Не ми хареса начинът, по който се движеше. Миризмата му се промени. Сякаш се готвеше да ми се нахвърли. Блъснах го по тила със „Зиг Зауера“.

— Изобщо не се опитвай, Вини. Кръвта се чисти трудно от истинското дърво.

Спря, кимна, без да се обърне, и отвори външната врата.

Последвах го навън и тръгнахме към портата. В алеята нямаше нови коли.

— Как влезе, Вини? Не си падаш по катеренето.

Сви рамене.

— Алармената система е стара. Прекъсни електрическото захранване и вратите веднага се разтварят.

Обезпокоително.

— Трябва ли да се прекъсва захранването на цялата къща?

Спря, извърна се и ме изгледа.

— Защо да ти обяснявам? Какво ще спечеля?

Бяхме извън кръгозора на къщата. Измъкнах деветмилиметровия му пистолет от колана си, щракнах скобата и пълнителят падна на земята. Подадох му обезвреденото оръжие с дръжката напред. Изглеждаше изненадан, но си го взе.

— Отвори патронника. — Държах „Зига“ на прицел в здрава хватка, опрял ръка до тялото си.

Плъзна затвора назад, един самотен патрон изхвърча във въздуха и се приземи до пълнителя.

— Доволен ли си? — попита саркастично той.

— Не се будалкай. Не бях длъжен да ти го връщам.

Прецени логиката.

— Да, наистина. Добре. Както и да е, ти какво общо имаш с цялата история? Бодигард си, колкото аз съм Дядо Коледа.

Помислих да излъжа, но, така или иначе, щеше да има още въпроси. Фамилията е изненадващо малка въпреки броя на хората. Свих рамене.

— Дъщерята е новото ми гадже. Нае ме да пазя нея и майка й. Дори е официално оформено.

— Мамка му! Гадна работа! Значи трябва да се разправям с теб за парите, които ми дължат?

Поклатих глава.

— Няма да има никакви пари, Вини. Колко на месец ти обеща дъртата вещица?

— Десет хилядарки — отвърна той унило.

Подсвирнах.

— Май цената на бодигардовете се е покачила, откакто влязох в бизнеса.

Стисна устни и помръдна рамо.

— Щях да си свърша работата добре. Щях да държа лешоядите надалеч.

— Нито един лешояд няма да прелети покрай мен, повярвай ми. Време е да си тръгваш, Вини.

Върнах пистолета си в кобура. Можех да се оправя с него и без оръжие. Изпратих го до портата и подуших раздразнението му. Обърна се да ме изгледа и си помислих, че може да се опита да ме нападне.

Ненадейно тялото ми бе пронизано от мощен гняв, който изпълни мускулите ми с адреналин. Не принадлежеше на мен. Някак си го разбирах, но въпреки това ми въздействаше. Вперих поглед във Вини и видях как очите му се разширяват. Виждах блясъка на моя поглед, отразен в неговия. За пръв път ми се случва, когато пълнолунието е толкова далеч. Ще трябва да поработя върху това. Заставих се да се успокоя. Вълкът в мен се спотаи. Сякаш се бе превърнал в друго същество. Куче на каишка.

— Да, разбира се, Тони. Както кажеш. — Вонята на амоняк измести загорялото кафе. Искаше ми се да се впусне в бяг, надявах се да го направи, за да мога да го подгоня. Вървеше предпазливо. Бавно. По дяволите!

Останах до портата, докато подкара колата. Мускулите ми вибрираха от енергия. Очите ми пареха. Никога не бях реагирал така, когато няма пълнолуние. Дълбоко в себе си разбирах, че се дължи на Сю. Удоволствието, връзката — всичко това караше другите особености, които се опитвах да потисна, да изплуват на повърхността. Вълкът в мен изчакваше уверено. Инстинктите ми ме водеха към цел, която бе неизвестна и не можех да разбера. Не ми харесваше, че не знам какво се крие зад следващия завой.

След като се бях отървал от Вини за момента, отидох да проверя оградата. Разбрах какво има предвид. Към нея имаше отделно захранване, направо от електрическия стълб. Не бе нужно да се прекъсва токът в къщата. Върнах се по алеята, потънал в размисъл какво да правя с електричеството. Хванах края на спора, който явно се бе разгорял след излизането ми. Беше почти едностранен. Мира беше бясна на Сю и се опитваше да вкара онзи клин. Това, което усетих, бе гневът на Сю. Няколко минути подслушвах пред вратата.

— За бога, Сузи! — дочух пискливия глас на Мира. — Та той знаеше името на човека!

— О, хайде стига! Тя също го знаеше.

Гласът на Сю бе успокоителен въпреки гнева. Опитваше се да усмири майка си. Аз не бих избрал този подход.

Щях да й се развикам.

— Това доказва единствено, че е говорил с него, майко. Ти също знаеш името му. — Последва пауза. — Пък и каква полза има от бодигард, който не знае кои хора представляват заплаха?

— Те извадиха оръжие, Сузи! Такива типове ли искаш вкъщи? Ами децата на Бекки?

Това си бе проблем на Мира, не на Сю. Пък и дъртата вещица сама си бе виновна, че е приела условията на Вини. Беше извадила късмет, че той ме уважава, иначе щяха да пострадат.

Почти усетих измъчената въздишка на Сю. Изумих се, когато думите от устата й се оказаха огледален образ на моите. Навярно връзката работеше в двете посоки.

В гласа й се долавяше ярост:

— Ти започна, майко. Вини дойде, защото ти му даде обещания. Нямаше право да се въвличаш в неща, които засягат и мен. Що се отнася до оръжията, трябва да се радваш, че Тони има пистолет. Какво щяхме да правим, ако този човек бе дошъл, а Тони не беше тук и не бе въоръжен? — гласът на Сю прозвуча по-силно и по-рязко. — Да не би да искаш да прекараш остатъка от живота си в истинска инвалидна количка? Можеше да ни пребие, да ни изнасили, дори да ни убие!

Тишината се проточи няколко дълги секунди. Долових горчивината в гласа на Мира заедно с изненадата, че Сю й отвръща:

— Истинска количка. Какво намекваш?

Точно тогава отворих вратата и двете се извърнаха към мен. Сестрата вече не беше на пода. Не знаех къде е.

— Нищо, майко. Нищо, разбираш ли?

Сю тръгна с намерението да ме прегърне, но аз леко поклатих глава. Спря пред мен и миризмата й издаде силно разочарование. Дишането й бе ускорено. Виждах веничка яростно да пулсира на шията й. Тези сблъсъци не бяха никак полезни за кръвното й налягане.

— Всичко е уредено — заявих аз.

— Обадихте ли се на полицията? — попита Мира. — Арестуваха ли го?

— Не. Той просто се опитваше да получи каквото му е било обещано. Убедих го, че идеята не е добра. Отиде си. Ще се обадя на един познат да поправи оградата. Докато се върна, портата и оградата ще бъдат обезопасени.

Полъх на страх блъсна носа ми. И двете изглеждаха притеснени.

— Ще ходиш някъде?

В гласа на Сю имаше нюанс, който вече бях започнал да разпознавам. Съчетание от страх и ревност.

— Излизате! — възкликна Мира. — Що за бодигард сте вие?

По изражението на Сю разбрах, че е съгласна с майка си по този въпрос. Уф! Поех си дълбоко дъх.

— Виж какво, Сю. Трябва да отидем до офиса ми, да попълним документите и да направим график, който устройва и двама ни.

Съгласи се колебливо. Появи се сестрата. Окото й бе насинено чак до побеляващата руса коса. Вини трябва да я е проснал още с идването си. Държеше чанта в ръка и се готвеше да си тръгне. Беше трудно да се ориентирам сред всичките чувства, които бушуваха из стаята, но мисля, че бе уплашена и разгневена.

Въздъхнах. Сю нямаше да остави майка си сама. Един поглед към сестрата ме убеди, че е решена да напусне, без дори да е изрекла думите.

Придърпах я в съседната стая да поговорим насаме. Извадих портфейла от джоба си и отброих три стотачки. Написах телефонен номер върху една от визитките си. Подадох ги на сестрата едновременно и казах:

— Бихте ли останали още няколко часа? Ще ви бъда изключително благодарен. Налага се да подпишем някои документи само на пет минути оттук. Номерът е на мобилния ми телефон. Обадете ми се незабавно, ако възникне проблем. Ще се озова тук преди полицията. Става ли?

Хвърли поглед към вратата. Гласът й просъска:

— Не мога да нося отговорност за тази жена! Нарочно настояваше за практикуваща сестра, за да мога да я тъпча с „Меперидин“. По ръцете й има толкова белези, че трябваше да й бия инжекцията направо в таза! Освен това гълта „Перкоцет“ като бонбони и ги прокарва с водка. Няма да участвам в това!

Вдигнах вежди. Не можех да се усъмня в сестрата. Нищо чудно, че Сю се побърква. Виждал съм и други, поели със същия влак. Сестрата миришеше на гняв и страх. Усмихнах се обнадеждаващо и извадих още две стотачки. Погледът й проследи движението ми и към мириса й се добави алчност. За всеки случай прибягнах към леко ласкателство:

— Не мога да се доверя на никой друг в този момент…

Една въздишка ме уведоми, че съм спечелил. Вдигна два пръста.

— Два часа. Нито миг повече. Но ако възникне дори един проблем, обаждам се на полицията и си измивам ръцете от нея.

Спретнато сгъна банкнотите и ги пъхна в чантата си. Обърна се и се върна в другата стая.

Реших, че тези пари трябва да излязат от джоба или сметката на Вини. Сестрата изобщо не влизаше в играта. Надявах се тя да се погрижи за Вини, след като се разправя с него. Заслужаваше да го кърпят без обезболяващи.