Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (1)

Първа глава

Кръчмата на Ник се намира в най-долнопробната част на града. До входната врата води една глуха алея, а задният вход извежда към сляпа уличка, която опира в друга постройка. Явно законът за противопожарната охрана не е бил в сила по времето, когато са строили сградата. Кръчмата на Ник си стои още оттогава. Татко си спомня, че се е отбивал там след работа — на истинска халба бира, почти цял литър, плюс хубаво плато сирене. През четирийсетте двете общо стрували долар. Било достатъчно за обяд за двама или вечеря за един. Вече не предлагат плата сирене. Жалко.

Веднъж заобиколих сградата просто за да видя какво има отзад. Имаше тапицерско ателие. Толкова за задната страна.

Сега повечето сгради около кръчмата на Ник са празни. Всевъзможни шарени графити красят закованите с шперплат прозорци. Бог знае кога за последен път са измели боклука по тротоарите.

Клиентите ме познават като Боб. Това не е истинското ми име. Аз съм от онези, които редовно се навъртат при Ник. Можете да ме определите като бизнесмен, който се занимава с дискретни поръчки. Всякакви хора се нуждаят от услугите ми: представители на висшето общество, на простолюдието, скромни майки от предградията или почтени, богобоязливи мъже. По някое време всички те се подчиняват на низките си инстинкти и се обръщат към мен. Срещам се с тях тук, в кръчмата на Ник, да обсъдим подробностите.

Не съм сводник и не продавам наркотици. Голям риск, малко пари. В кръчмата на Ник с наркотици не се търгува. Ще ти отрежат главата само ако си го помислиш.

Аз съм наемен убиец. Убивам за пари. Ако имате сумата, ще ви свърша работата. Обичам малките кученца, обичам децата, обичам и Коледа, но изобщо не ми пука какво ви се е случило или какви са ви проблемите. Аз съм човекът, на когото се обаждате, когато искате да ви бъде свършена работата както трябва и най-вече да не бъде намесено името ви. Да, наистина съм добър. Трупал съм стаж във Фамилията.

А! Има и още нещо, което трябва да спомена. Аз съм върколак.

Да, знам. Страхотен майтап. Ха-ха-ха! Никога не съм вярвал в „създанията на нощта“, като вампири, върколаци или живи мумии. Те са тема на евтините филми и на романите на Стивън Кинг. Аз обаче не съм от тази категория.

Клиентката ми е пристигнала. Подранила е. Голяма работа. И без това си уговорихме срещата само преди няколко часа. Още дори не съм разпуснал след последната ми работа. Колкото по-бързо свършим, толкова по-добре за мен.

Вратата на бара се отвори и силуетът, който се очерта в рамката, едва не ме накара да се изсмея. Потиснах смеха и се прокашлях. После отново придобих безизразна физиономия. Да кажем нещо за стереотипите. Жената бе облечена в скъп черен костюм с панталон, съвършено неподходящ за тази част на града. Но това, което много ми хареса, бе маскировката: тъмна перука, шалче и огромни кръгли черни слънчеви очила. Гледка от шейсетте години на миналия век. Ами да, направо идеално се вписва в плакатите за разни металурзи и девойчета с велосипеди. Леле!

Жената на прага трябваше да си свали очилата, за да се ориентира в тъмния бар. Разгледах я. Нищо особено. Дълбоки зелени очи гледаха от едно относително невзрачно лице. Бе висока около метър и шейсет. Стори ми се, че я разпознавам, но и тя бе като мен — сливаше се с обстановката. Сигурно можеше да се наконти и да изглежда хубавичка, но никога нямаше да е изумителна. Беше от типа жени, в които мъжете се влюбват заради „ума“ или заради „характера“. Или пък заради тялото, което в случая беше далеч над средното. Дрехите й трябва да бяха трийсет и осми — четирийсети номер. Стояха й добре, носеше ги с лекота. Костюмът говореше за пари. Хубаво. Навярно можеше да си ме позволи. Останалата част от маскировката говореше за нервност.

Огледа внимателно бара. Търсеше някого, когото никога не е виждала. Няма как да сбъркаш това изражение. Човекът си стои там и се надява, че някой ще му помаха или ще го разпознае. За момент я оставих да се чувства неловко — толкова, колкото ми бе необходимо да я преценя. Не беше измамница или ченге. Никой не може да се престори, че е толкова напрегнат. Не беше стиснала ръце чак в юмруци, но бе близо до това.

Седях в сепарето в дъното на заведението — обичайното ми място. Огледах бара, докато не преброих бавно до десет. Уютно, познато място. Любимо място за срещи на Фамилията. Не бе толкова отдавна времето, когато Мафията управляваше този град. Кръчмата на Ник бе от неутралните територии. Не беше висока класа. Ник не държеше „някакъв си лъскав мъжки клуб“. Това са негови думи, не мои. Сега заведението се държи от сина на Ник, Джоко. Наистина така се казва — Ник го е кръстил така, Джоко. Горкото копеле.

Заведението е старо. Не елегантно старо, просто старо. Тъмно дърво покрива подовете и стените и огражда бара, чийто плот е от истински мрамор. По всяка повърхност лепне миризма на стара пот и застоял цигарен дим. Прозорците са мътни от никотиновата мъгла. Джоко не мие прозорци.

Свърших с бавното броене. Вдигнах ръка, за да привлека вниманието й. Запъти се към мен, стиснала чантичката си с две ръце, сякаш някой щеше да й я открадне. Ушите ми доловиха приятен звън. Някакво бижу. Щом стигна до сепарето, тя ме погледна изненадано. Явно не бях това, което е очаквала.

Не нося пиратска превръзка през окото, нито пък имам черни мустаци. Дори всичките ми зъби са си мои. Изглеждам съвсем обикновен. Черна коса, пусната до врата, синьо-зелени очи с цвета на оръжейна стомана и телосложение, което показва, че спортувам, но не прекалявам. Бях облечен в памучна синя делова риза, чиито дълги ръкави бях навил, сиви панталони и черни обувки, които биха изглеждали официални, ако ги бях лъснал. Сакото, което бе в тон с панталоните, бе сгънато на пейката до мен. Изглеждах така, все едно можех да бъда или адвокат, или писател, или механик. Не приличам на човек, който ще те застреля, преди още да те е погледнал. Това е идеята. Удостоих я с най-добрия си поглед на наемник — студен, безразличен. Не исках да си помисли, че съм просто някой, който й се сваля. Тя притеснено извърна очи.

Мирисът й ме отнесе. След промяната долавям много повече миризми. Хубава дума — „промяна“. Мирисът й бе по-силен, отколкото бе редно да бъде, но не бе на парфюм. Беше си просто неин. Жената миришеше на нещо сладко и на мускус, с някакъв остър нюанс. От Бабс бях научил, че това означава страх. Страхът ми напомня, макар Бабс да казва, че съм побъркан, на лютиво-кисела супа. Всяко чувство си има специфичен аромат. А лъжите! Когато някой лъже, мирише на черен пипер. Нямам нищо против. Помага ми, докато разговарям с клиентите си.

Повечето миризми са слаби и не особено доловими. Издигат се от кожата на човека като призрачно присъствие и се разтварят в невидим полъх на въздуха. Трябва да се съсредоточа, за да усетя истинския мирис на някой човек.

Клиентката ми се плъзна на срещуположната страна на сепарето. Не се изправих. Не го очакваше от мен. Хубаво. Седна с гръб към помещението. Още един добър знак, че не е ченге. Ченгетата, както и мошениците, винаги осигуряват стена зад гърба си. Никой не може да те нападне отзад или да насочи собствения ти пистолет срещу теб.

— Хм — започна тя, докато аз само я зяпах, без да кажа нищо. — Вие ли сте Боб?

Кимнах, но не промълвих и дума. Тя се притесни, а на мен ми беше забавно. Беше й трудно да ме гледа в лицето, докато се взирам право в очите й.

— Надявам се, че ще бъдете в състояние да ми помогнете — опита тя отново.

Нямаше нужда от коментар, пък и се въздържах да го направя.

Носът започна да ме щипе. Клиентката миришеше на кръв, като плячка. Но това важи за повечето хора. Особено когато пълнолунието наближава. Преди никога не съм се замислял особено за фазите на Луната. Сега планирам живота си според тях.

Преди хората не миришеха като храна. Понякога побеснявам от това. Но в случая нямах избор. Един удар тръгна зле. Жената, която дебнех, ме нападна. Не бях подготвен за същество, което притежава свръхчовешка бързина и сила. Тя почти ми прегриза гърлото и ме остави полужив. Трябвало е да умра. Тя ми го каза по-късно. Сигурно съм прекален инат, за да умра толкова внезапно.

Пороят от емоции от страна на клиентката заля обонянието ми. Можех да се оправя със страха и кръвта. Бях свикнал с тях. Не се срещам с клиенти, преди да съм вечерял с огромна сурова пържола. Но тази жена миришеше на зной и секс. Зной, не слънце — зной и нещо, което не можех да определя, но ми напомняше за гора. Топлина, роса, сладко, солено. Беше безопасна, отпускаща миризма и не приличаше на нищо, което бях срещал досега. Беше миризма, която ми се искаше да попия в порите си. Да я вдишам, да се търкалям в нея. Трябваше да примигна и да кихна, за да прочистя сетивата си. После отново безмълвно се втренчих в нея.

Тя не можеше да срещне погледа ми, но продължи да оглежда помещението. Пръстите и нервно барабаняха по масата, после върху коленете, отново се върнаха на масата, докато хапеше устни, сякаш търсеше какво да каже или да направи. Лютиво-сладкият мирис на страх, нагорещеният метал на отчаянието ме завладяха, все едно че аз самият ги изпитвах. Бе нещо ново. Мускулите ми се напрегнаха против волята ми. Внезапно тя престана да се суети, пое си дълбоко дъх и погледна право в мен.

— Бихте ли казали нещо, моля? — попита отчаяно. — Направо се задушавам тук.

Възнаградих я с кратка усмивка.

— Искате ли нещо за пиене? Тук не е много по-хладно, отколкото навън. Този тъмен костюм сигурно държи горещо.

Погледна тоалета си и деликатно се изчерви.

— Малко е нелепо, нали? Дори не се сетих за жегата. Исках да не привличам внимание.

Усмихна се леко, сякаш усещаше, че се забавлявам с чувствата й, но миришеше на притеснение. Сух мирис, като омарата, издигаща се над пясъците в пустинята, примесен с друго, което още не разпознавах. Все още не разпознавам много от емоциите. Бабс ми каза, че ще схвана как да ги определям. Не бързам особено.

Отначало не повярвах. Не исках. Но Бабс ме следи три дни и ме снима с камера. Отбягвах я, но тя вече бе снимала достатъчно, за да докаже, че говори истината. Бабс си е садистична кучка. Увери се, че е увековечила всички най-срамни моменти, докато съм вълк, в истинския им вид. Побеснях. След това престанах да отговарям на обажданията й.

— Май не се вписвам особено, нали? — думите й ме изтръгнаха от размислите ми.

Щеше да е дипломатично да излъжа, за да пощадя чувствата й, но се опитвам да си пестя лъжите за важни неща.

— Не съвсем.

Вдигнах ръка да сигнализирам на Джоко. Той се изниза иззад бара и избърса месестите си ръце в снежнобяла кърпа за чинии. Джоко е висок — към метър и деветдесет. Изглежда дебел, но е преди всичко мускул — в продължение на няколко години е бил професионален борец. Джоко прибира дългата си до кръста черна коса на опашка заради щатските изисквания за хигиена. Белег разделя лявата му вежда на две части. Той е второ поколение италианец, но заради косата си прилича на индианец.

Джоко мирише на вредни навици. Уиски, цигари и пот. Приближи се до масата бавно, почти летаргично. Движи се бавно, защото преди години наранил гърба си на тепиха и тъй като в борбата няма здравни осигуровки, той се прибра у дома да ръководи семейния бизнес. Но трудно може да се каже, че е инвалид. За Джоко още не представлява проблем да изхвърли човек през витрината, ако реши. Всички го знаят. И той като мен не говори много. Просто застана до масата и зачака поръчката ни.

— За мен наливна — и се обърнах към клиентката с въпросителен поглед.

— Хм… ром и кола, мисля. — Джоко пое към бара. Тя леко повиши глас и добави: — „Капитан Морган“, ако обичате.

Той кимна, без да се обърне или да спре.

— И диетична кола — отново малко по-силно.

Всеки, който не познава Джоко, ще реши, че не я е чул, но аз знаех, че не е така и че той се усмихва под мустак. Лъхна ме нежният портокалов мирис на развеселен човек. Ром и кола не е същото като „Морган“ и диетична кола. Не и за един барман.

Тя ме стрелна с поглед.

— Мислите ли, че ме чу?

— Чул е. А сега, какво желаете да направя за вас?

— Искам да убиете някого — отвърна тя спокойно. — Мога да си позволя цената, каквато и да е тя.

Е, на това му викам прямота! Отново млъкнах, затворих очи и протегнах ръка да потъркам горната част на носа си. Така облекчавам напрежението в очите.

— Нещо не е наред ли?

Професията ми си има определени правила. Клиентът не поръчва направо и аз не признавам директно с какво си изкарвам хляба. Някак се подразбира. Парите подлежат на обсъждане, но само защото и двете страни знаят каква сделка, да го кажем така, се сключва.

Понижих глас:

— Ще ви бъда благодарен, ако съумеете да бъдете малко по-дискретна за нашата работа.

Думите ми я вледениха. Внезапно осъзна какво бе изрекла, и то с нормален, делови тон. Лицето й почервеня, челюстта й се раздвижи безшумно. От пъстрата смесица на чувствата й ми се зави свят.

— Беше тъпо, нали?

— Е, донякъде. Зависи дали искате да прекарате следващите двайсетина години в затвора. Нарича се „склоняване към престъпление“.

Тя сви рамене.

— Разбирате ли, за работата, която предлагам, не бих могла да отида в затвора.

— Това звучи някак прекалено самоуверено — отвърнах аз. — Разбира се, възможно е да попаднеш на много добър следовател. Винаги предупреждавам клиентите си, че съществува известен риск. Добър съм. Много съм добър. Но винаги съществува риск.

Тя поклати глава.

— Не бихте могли да знаете, тъй като не съм ви обяснила. Но мисля, че няма да представлява проблем.

Повярвах й, макар да не разбирах защо. Навярно защото не долових мириса на измамата — черен пипер. Свих рамене.

— Добре тогава. Предупредена сте. — Поех си дълбоко дъх и започнах да изреждам условията си: — Ще ми трябват името на субекта, снимка, домашен адрес и адрес на местоработата. Работя сам. Аз ще избера времето и мястото. Не вие. Ако желаете да бъде публично, ще избера подходящ момент. Ако желаете, можете да изберете начина. Ако нямате специални изисквания, може да стане по много начини. Променям ги, за да съответстват на ситуацията и на субекта. Не извършвам допълнителни услуги като изнасилване или мъчения на същата цена. За подобни неща има допълнителна тарифа.

Тя слушаше напрегнато, без да коментира. Когато споменах изнасилване и мъчения, направи лека гримаса. Неодобрението й ме лъхна като повей от фурна. Отърсих се от усещането и продължих:

— Ако субектът приключи съществуването си без моя помощ, не се предвижда обезщетение. Изисквам да ми бъде заплатено предварително. Само в брой, с дребни банкноти. Ако парите са маркирани или могат да бъдат проследени, ще загубите живота си в избран от мен бъдещ момент. Дори не допускайте, че не бих могъл да ви открия. Мога.

Кимна, сякаш бе чувала речта ми милион пъти. Приведе се напред с поглед, взрян в лицето ми — съсредоточаваше се. Хубаво. Обичам, когато хората слушат.

Джоко пристигна с питиетата и аз замълчах. Постави ги на масата и ме погледна.

— Четири и петдесет.

Направих жест да се обърне към дамата. Насочи вниманието си към нея и тя бързо отвори чантичката си. Извади банкнота от десет долара и му я подаде.

— Задръжте рестото.

Джоко одобрително стисна устни и тихомълком се отдалечи.

— Продължавайте — подкани ме тя.

Опитах се да си спомня докъде бях стигнал. Мразя да ме прекъсват, когато съм набрал скорост.

— Ако по някакъв начин, чрез вас, полицията узнае нещо за мен, ще направя необходимото, за да не можете да свидетелствате. Ако в ситуацията са въвлечени членове на семейството и ми се изпречат на пътя, ще ги отстраня. Не вземам допълнително за премахване на свидетели. Това е от полза за мен, не за вас. Обаче ако съществуват потенциални свидетели, които не желаете да бъдат премахнати, погрижете се да не попадат под огъня, докато работата не е свършена. Няма да нося отговорност за сгрешена самоличност, така че, ако снимката не е съвсем ясна или скорошна, може да възникне грешка.

Докато приказвах, клиентката ми отпиваше от питието си. Рекламата отнема доста време. Сега е моментът, когато задавам въпроси от рода — дали има нужда от доказателство, че работата е свършена. Тя се усмихна.

— Не, мисля, че ще разбера…

Означаваше, че субектът й е близък — навярно съпруг или приятел. Когато й беше забавно, мирисът бе по-нежен, по-скоро на мандарини, отколкото на портокали.

Щом свърших, от бирата ми не бе останало почти нищо.

— Имате ли въпроси? — попитах аз.

Устата й бе пълна с безплатните фъстъци и не ми отвърна веднага. Джоко предлага фъстъци, за да увеличи продажбата на напитки. Върши работа, затова не си вземам.

— Не — отвърна тя, щом преглътна. — Застъпихте почти всичко. Кога трябва да ви донеса парите? И колко?

— „Колко“ зависи от „кого“. Обществена фигура или частно лице? Кой е субектът?

Тя разпери ръце и разкри целия си гръден кош. Хубава гледка, но не ми стана по-ясно.

— Не разбирам — рекох.

— Аз съм мишената. Субектът. Каквото там е.

Вдигнах вежди.

— Моля?

— Наемам ви да ме убиете. Времето и мястото не са от значение. Но да е скоро. Колко ще струва?

В главата ми зазвуча предупредителен сигнал.

— Съществуват много по-евтини начини да свършите със себе си.

Кимна само веднъж.

— Сигурно е така. Но този е начинът, който съм избрала. Някакъв проблем ли има?

В цялата ситуация прозираше нещо сбъркано. Не се сещах какво точно ме яде. Историите на хората наистина не ме интересуват, но нещо ми се изплъзваше. Нещо важно. Трябваше да поразровя. Облегнах се на стола си.

— Коя сте вие и защо искате да умрете?

Извърна поглед. Да, определено нещо не бе наред.

— Има ли значение?

— Обикновено не — съгласих се, — но ми е за първи път и ме изнервя. Така че, давай. Защо искаш да умреш по начин, който да не прилича на самоубийство?

Обонянието ми бе залято от наситени емоции. Смесваха се и се разделяха. Не можех да определя всичките. Още съм нов в тази помия. Допускам, че една малка част у мен се ядосва, че не съм ги доловил по-бързо. Стана вече почти година. Но не изпитвам чак такова любопитство, че да се обадя на Бабс.

— Не че имам нужда да умра. Искам го. Но би трябвало да ме изслушаш, а по телефона ми каза, че не желаеш. Аз съм никой. Нищо особено. Просто вземи парите и свърши работа — погледът й пламтеше прекалено силно, а тонът й бе прекалено напрегнат. Не ми хареса.

— Как се казваш? — Така или иначе, щеше да ми трябва, ако тя се окажеше мишената.

— За… — започна тя, но после се поправи: — Да, прав си, името ще ти трябва. Куентин. Сю Куентин.

Сю Куентин. Името ми говореше нещо. Наведох се към нея и поставих ръце на масата.

— Свали перуката — наредих й.

Огледа се нервно. Да-а, навярно не трябва да я карам да се разкрие в целия си блясък пред всички присъстващи. Такива неща се помнят.

— Добре. — Измъкнах се от сепарето. — Ела с мен.

Изправи се и ме последва по коридора към тоалетните. Беше тъмно, но зрението ми е изключително добро — странна работа. Почуках на двете врати и почаках. Никакъв отговор. Извърнах се да я погледна.

— Свали перуката.

Дръпна черната перука с прикрепеното към нея шалче от главата си. Отдолу се показа навита на студено къдрене кестенява коса — нито светла, нито тъмна. Стигаше до раменете й и променяше овала на лицето. Незабавно я разпознах въпреки сумрака в коридора. Маскировката бе по-добра, отколкото бях преценил. С перука ми се струваше смътно позната. За щастие бе малко вероятно някой друг в бара също да я разпознае. Знаех коя е, но не можех да си представя защо ще иска да умре.

Поклатих глава.

— Ъъ. Няма начин. Прекалено си център на внимание. Ще трябва да чакам, докато врявата около теб затихне.

Стоеше почти неподвижно, със затворени очи. Топлото одеяло на скръбта прилепна върху мен. Гърлото ми се сви. Една-единствена сълза остави сребърна следа по лявата й буза.

— Колко време? — гласът й бе едва доловим шепот.

Извърнах се и тръгнах към бара. Не бях в състояние да дам незабавен отговор. Трябваше да се отърва от тази беда. Прекалено лесно ми влезе под кожата. Това само по себе си ме изнервяше. Някакъв инстинкт ми подсказа, че ако не избягам от нея, ще преобърне целия ми живот. Не исках тази работа.

Отново се плъзнах в сепарето. Последва ме след няколко минути. Беше се овладяла. Перуката си беше на мястото и бе избърсала сълзата от бузата си. Изглеждаше относително спокойна, но ръцете й лекичко потреперваха. Кръстоса ги пред себе си и се изправи вдървено, сякаш самообладанието й се крепеше на върха на пръстите.

Сълзите не ме трогват. И преди съм отказвал работа. Но тя ми бе задала въпрос и можех поне да й отговоря.

— Не знам — отвърнах. — С целия този шум… година, може и повече.

Не сваляше очи от мен, но от неизплаканите сълзи погледът й блестеше.

— Значи мога да разчитам? След година, считано от днес, ще свършиш работата?

Вдигнах ръце пред себе си.

— По-кротко, госпожо. Не казах това. Казах „година, може и повече“. Не мога да преценя точно. Възможно е още другата седмица пак да си във вестниците и всичко да започне отначало. Не гадая бъдещето. Не. Не мога да приема работата.

— Само ако се опиташ да разбереш… — започна тя.

— Не говори, госпожо Куентин. Не искам да знам. Не ми и трябва да знам историята ти. Не съм психолог. Не съм социален работник.

Само дето този път наистина исках да науча и не можех да си обясня защо.

Погледът й застина за миг, сякаш бе доловила мислите ми.

— Добре. Колко?

Усетих челото ми да се набръчква.

— За какво?

— За да ме изслушаш — леко се приведе към мен. — Напълно си прав. Не си нито психолог, нито социален работник. Ти си наемен убиец. Колко ще ми струва да чуеш историята ми? — Гневът й ме удари в носа. Миришеше на прекипяло кафе.

— Това няма да промени нищо — отвърнах. — Не искам работата.

— Тогава не я приемай. По света има и други хора с по-малко скрупули. Просто се нуждая от слушател. Просто искам да млъкнеш и да чуеш разказа ми — докато говореше, гласът й се напрегна. Стана по-студен, по-рязък, по-пресеклив. Отново примигваше, за да прогони сълзите. — Не е нужно да ти пука. Просто издавай съответните звуци на съответните места. Колко ще искаш за няколко часа?

— Не скрупулите ме възпират да приема работата, госпожо. Става дума за самосъхранение. Името ти е известно на прекалено много хора. Следователите ще работят по-усилено, защото ще се превърнеш в новина. И освен това — не можеш да ме наемеш на час.

С тези думи трябваше да приключа. Край. Не знам защо изрекох следващите:

— Но така да бъде. Ако искаш да ме купиш за слушател за вечерта, става. Хилядарка незабавно, а после, когато историята свърши, ще ти кажа колко още ми дължиш. — Понадигнах се и се плъзнах от сепарето. — Да вървим.

Беше изумена.

— Просто така?

Ето пак — действам импулсивно. Трябва да си отида. Интуицията ми казва да се спасявам с бягство. Научил съм се да се доверявам на вълчите си инстинкти дори и когато не ги разбирам. Но вместо това свих рамене и лекичко й се усмихнах. Точно в този момент не виждах какво по-добро мога да направя. Нямах основание да се боя от тази жена. Не и логично. Парите са си пари. Работа като работа.

— Просто така. Ти ще караш. Но първо трябва да се обадя по телефона. Така че допий си питието, иди до тоалетната, каквото щеш. Ще се срещнем отвън след няколко минути. Каква кола караш?

Очите й се разшириха. Успях да подуша лютивата острота на страха, мириса на вкиснало мляко на недоверието и като се опитваше да надделее и двете, по-лекия аромат на надеждата. Бе очаквала да си тръгна. Може да си е мислила, че е някаква жестока шега. Никакъв шанс. Поне веднъж мога да се отдам на любопитството си. В моето положение колкото по-малко знам за клиента или за мишената, толкова по-добре. Само дето този път исках да узная повече. Навярно ще открия колко хора са я зарязали в миналото. Или защо иска да умре. Може би и аз ще я зарежа. Ще видим.