Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (23)

Двайсет и трета глава

Беше към четири сутринта, когато Майк и Джери бяха допуснати до играта. Когато става дума за момичетата, Кармине не се задоволява с устни съобщения. Хората могат да бъдат купени или изтезавани. Кармине иска да гледа лицата им. Много го бива да разбира кога го лъжат. Преди носът ми да придобие новите си способности, бе по-добър от мен.

Айра рано се бе лишил от парите си и хъркаше на дивана в ъгъла. Луи току-що бе загубил последния си чип и се утешаваше до бара. Ако не спечелех следващото раздаване, също бях вън. Джоуи и Кармине бяха почти наравно, така че явно ни очакваше дълга игра.

Разбирате ли, когато някой загуби, не може да си тръгне просто така. Имаме си твърди правила. Петдесет хилядарки са доста пара, при това — в брой. Затова играем само през седмицата. На следващия ден винаги има отворени банки.

Освен това, за да се избегнат възможни „злополуки“, когато победителят си тръгне, един от бодигардовете го изпраща до банката му. Останалите играчи киснат в къщата с другия бодигард, докато победителят не внесе сумата. Ако нещо се случи на победителя или бодигарда, останалите са задържани, докато не определим чия е вината. Тогава човекът се отстранява от играта. Завинаги. Така Луи спечели правото си да участва, а Марвин намери работа.

Предшественикът на Луи бе извадил лош късмет. Беше решил, че парите му трябват. А трябваше просто да помоли за заем. Проблемите му се разрешиха по гадния начин. Жалко. Хари беше готин тип, но позволи проблемите да се изпречат на пътя на етиката му.

Когато влязоха Майк и Джери, Джоуи отиде до тоалетната и Кармине можа да поговори с тях. Майк пристъпи към масата, а Джери грабна бира от хладилника. Майк мирише на качествени италиански подправки — пресен босилек и чесън — сигурно заради кухнята на Мари.

— Наред ли е всичко? — запита Кармине.

— Да. Момичетата са си у дома, живи и здрави.

— Платиха ли ти? — попитах го. — Или Кармине ти дължи пари?

— Не — махна той небрежно. — Платиха си. Направих им отстъпка. Децата са приятни.

— Колко им взе? — в гласа на Кармине прозвуча острота. Не бях сигурен защо. Чувствата бяха смесени.

Майк сви рамене.

— Пет стотарки. Както споменах, Синди и Майк са наистина добре възпитани. Добри деца. Просто се нуждаят от твърда ръка. Жалко, че родителите им са такива. Малкият Майк — така му виках, проявява голям интерес към стрелбата. Но родителите няма да му позволят — поклати глава. — Жалко, че ще се загуби истински талант.

Разсмях се под носа си само като си го представих. Бекки и мъжленцето й едва ли бяха планирали да се лишат от пет стотачки за бавачка.

— Взел си им петстотин? Тогава за какво ти плащам две хиляди и петстотин?

Изпреварих отговора на Майк. Разбирах, че няма да каже истината пред шефа си. Щеше да измисли нещо, което да задоволи Кармине, но нямаше да бъде истина.

— Караш го да ходи там, където не му харесва, Кармине. Знаеш по-добре от мен, че това струва повече.

Кармине се взря в Майк. Миришеше на подозрение и лек гняв.

— Не обичаш да излизаш с момичетата?

Майк сви рамене. Не беше болка за умиране.

— Няма значение. Правя това, което ми наредиш.

— Харесва ли ти? — попита той бавно, малко заплашително.

Майк никога не лъже Кармине. Но и никой друг не се осмелява.

— Честно ли? Предпочитам да съм си у дома при Мари и децата. Но момичетата излизат само веднъж месечно. Ще го правя. Не е кой знае какво.

Кармине кимна доволно. Майк се обърна към мен. Беше се сгорещил.

— Приятелката ти е страхотна, Тони. Струва си. Става за семейство.

Кармине го прекъсна:

— С Тони можете да си говорите, като свършиш с отчета. — Той не отстъпва пред никого.

После се обърна към Джери. Мирисът му внезапно се промени — стана по-агресивно, по-наситено мускусен.

— Къде ходиха момичетата? — попита го той.

Джери настани високата си фигура на освободения от Айра стол. Дори и седнал, стърчи с една глава над останалите. Те с Майк са едри мъже, ала Майк е по-широк в раменете, а Джери е строен, но това заблуждава. В действителност е по-гадният от двамата. Джери приближи свития си юмрук към устата си и се закашля. Лош навик от годините пушене.

Той мирише на болест. Има му нещо, но отказва да се прегледа. Миризмата е наситена и натрапчива. Не мирише на смърт като Лео, но е много близо.

Джери овладя кашлицата си и отвърна:

— Ходихме на обичайните места. Първо при Карлин за вечеря. После в „Синьо кадифе“ и най-накрая — на танци в „Маргарита“.

Кармине придоби изражение, което не успях да определя. Замириса на очакване и похот.

— Случи ли се нещо интересно?

Джери се захили и оголи ред неравни пожълтели зъби.

— Да. Линда си падна по новата стриптийзьорка.

Лицето на Кармине светна в усмивка, изпълнена с триумф и желание. Силно замириса на секс.

— Коя по-точно?

— Дребната с червената коса в „Синьо кадифе“.

Кармине сви юмрук и рязко се блъсна по гърдите с вид на победител.

— Да! Надявах се да я види. Изгарям от нетърпение да оправя малкото парче още откакто го наех.

Поклатих глава с усмивка. Кармине и Линда са странна двойка. Бяха се разбрали, че не се счита за изневяра, ако спят с един и същи човек.

— Тя отвърна ли на Линда?

Джери се усмихна малко зловещо. Трябваше повторно да го погледна. Сега наистина замириса като Лео. Лоша работа.

— Ти как мислиш?

Докато Кармине се наслаждаваше на победата си, аз се възползвах от случая да попитам:

— Как се разбира Сю с останалите момичета?

Джери се извърна към мен. Лют мексикански пипер опари носа ми. Нищо чудно. Ала думите му бяха учтиви. Това е добре.

— Отначало много се притесняваше, но Линда успя да я извади от черупката й. До края на вечерта и двете бяха в стихията си. Само Керъл си кротуваше.

Луи долови името на Керъл и се извърна над питието си.

— Какво каза за Керъл?

— Казах само, че нещо не е в настроение — обясни Джери. — Нещо й е тъпо. Мисля, че е свързано с хлапето, с което се среща. Казва, че си го изгонил. Съветваше Сю да стои далеч от Тони, защото накрая ще му стане собственост точно като нея.

— Мамка му! — избухна Луи. Силата на яростта и обидата му ме изненада. Тресна чашата си върху бара и част от нея се разля по ръката му. — Чука се с някакъв пънкар и просто защото се е чупил, предполага, че съм го светнал? И изобщо не й идва наум, че може просто да я е зарязал?

Миризмата на Луи говореше, че е наранен и предаден.

— Обясни ли й, че нямаш пръст в изчезването му? — попитах го.

— И дума не съм й казвал за тази връзка! Реших, че е мимолетна. Помислих си, че може малко да се освежи, като се мъкне с хлапето. Напоследък се чувстваше остаряла.

В последните му думи прозвуча тъга. За момент зарея поглед в пространството. Знаех, че се сеща за по-добри дни. Бяха заедно от около шест години. Истински рекорд за Луи.

Не ми се искаше да прекъсвам размишленията му.

— Би могъл да споменеш пред нея, че не си го направил — предложих аз. — Може дори да помогнеш да го намери, за да й докажеш. Ще си състави по-добро мнение за теб. Ще спечелиш точки. Просто не го пребивай, когато го откриеш. Кажи й, че се надяваш да остане при теб. Че искаш да е така.

Мамка му! Отново прозвучах като Синчето Джон. Всеки месец е същото. Може би Джон трябва да участва в следващата игра, а аз да си почина.

— Дааа — провлече той замислено. Надеждата се надигна от него като балон. Накара ъгълчетата на устните му да се извият в усмивка.

— Ще открия хлапето и ще й го поднеса като подарък. За разнообразие ще бъда добро момче. Да. Това ми харесва. — Въздухът се насити с цитрусов аромат.

Извади мобилен телефон от джоба си, но Джери го потупа по рамото, преди да успее да набере номера. Протегна ръка за телефона, без да произнесе и дума. Луи въздъхна притеснено и раздразнено, затвори го и му го подаде.

— Забравих. Никакви обаждания — обърна се той към Кармине. — Извинявай.

Кармине сви рамене, сякаш изобщо не е забелязал, но разбирах, че напрегнато следи Луи с ъгълчето на окото си.

— Правилото е прието от всички, не е само мое. Ако никой друг не възразява, лично аз — също.

Свих рамене.

— За мен няма значение. За теб, Джоуи?

Джоуи отново бе заел местото си. Миризмата му издаваше решимост, но не и враждебност. Лицето му беше безизразно.

— Правилата ни не са случайни. Аз трябваше да се разделя с телефона си. Никакви обаждания. След няколко часа ще се прибереш. Тогава се оправяй.

Надигнах се и се отправих към бара да си налея още едно питие. Луи още бе там и ми подаде бира в зелена бутилка. Някои видове вносна бира ми харесват. Други имат вкус на боя за обувки.

Джери се повлече към мен. Миризмата му го изпреварваше и трябваше да извърна глава. Все едно си до някой, който не се е къпал от години.

— Чувам, че напоследък прехвърляш някои от ангажиментите си.

Изгледах го подозрително. Къде ли го беше чул?

— Така е. И какво от това?

Полагаше огромни усилия да изглежда безразличен. Не се получаваше.

— Аз съм на разположение, ако някога имаш нужда от съдействие. Опитвам се да пробия в бизнеса. Ако мислиш да поосвободиш графика си… — не довърши мисълта си. Сви рамене. — Една препоръка от теб може да ми е от полза. Има тежест.

— Нямам намерение да се пенсионирам, Джери. — Изправих се и заобиколих бара. Трябваше да намеря нещо, което да прочисти мириса на тлен от носа ми. Нещо силно. Може би чушки. Или чесън. Салца! Щеше да свърши работа. Наведох се над бара и потърсих неотворена бутилка.

— От къде разбра, че отказвам работа? — запитах го, без да поглеждам нагоре.

Не отговори веднага, но миризмата му се промени. Мислеше, че съм отстъпил, защото ме е страх от него. Лайната ми кипнаха. Добре де, лош израз, но пък верен. Изгледах го остро и се отказах от пикантния сос, минах пред бара и се изправих непосредствено пред него. Ако си търсеше предизвикателството, щеше да си го получи.

Внезапно Кармине също се озова до Джери. Както и аз, бе застанал малко по-близо от необходимото. Погледът на Джери бързо се стрелкаше от единия към другия и чух как сърцето му започва да бие по-силно. Кръвта във вените му бе близо до повърхността. Миришеше на страх и ярост. Добре. Сетивата ми бяха нащрек и долавях леко изтракване винаги, когато си поемеше дъх. Беше бавен. Лесна плячка. Част от мен се питаше дали кръвта му не е горчива. Щеше ли да ми хареса вкусът й? Лека тръпка накара косъмчетата по кожата ми да настръхнат. Оставих мисълта да се отрази в погледа ми. Позволих му да разбере с кого точно си има работа.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш, Джери? — попита гневно Кармине, преди да успея да изрека и дума.

— Само си бъбрех с Тони — опита се да съсредоточи поглед върху Кармине, но не можеше да отдели очи от мен. Знаех, че моят поглед все още е човешки. Без издайнически блясък. Но бе поглед на ловец. Бях такъв. В която и да било форма.

Не насочи веднага вниманието си към Кармине. Това не му донесе нищо добро. Кармине се пресегна и сграбчи брадичката му. Рязко извърна лицето на Джери, докато погледите им се срещнат. Гласът му бе тих, но тежеше като олово:

— Вече казах не, нали? Не ти ли казах, че не искам да се занимаваш с тези работи? Да не си глух?

Джери се сгърчи на стола и погледна към Кармине. Доволен, той пусна брадичката му, но не и преди почти да одере парченце от кожата му. Тази вечер действително не бе в настроение да се противопоставят на заповедите му. Джери трябваше да сведе поглед, за да срещне вбесените му очи. Кармине не е висок, но то е без значение, когато ти си шефът.

Джери продължаваше да изглежда недоволен. Изпълваше го много по-силна враждебност, отколкото можеше да си позволи. Това ме накара да се запитам какво крие.

— Каза, че докато Тони е в бизнеса, няма нужда от мен. Но ако той се оттегли, искам да участвам.

Нещо в начина, по който го изрече…

— Казвал ли съм, че се оттеглям? — Приближих се още на сантиметър към него. Тонът ми бе едновременно хладен и възбуден. — Когато се почувствам достатъчно стар да се пенсионирам, ще те уведомя. А ти по-добре се надявай никога до мен да не стигне клюката, че искаш да ускориш процеса.

Лицето на Кармине придоби предпазливо изражение и свирепият му поглед можеше да прогаря дупки. Погледът на Джери се стрелкаше напред-назад между двама ни, докато нервно облизваше устни.

— Изобщо не съм споменавал подобно нещо. Просто моля за възможност да покажа на какво съм способен.

Кармине бодна гърдите на Джери с пръст и почти го събори от стола. Човек забравя колко е силен, докато не се наложи той да му го припомни.

— Ще показваш възможностите, които аз искам да показваш, Джери! Ясно ли е? Не желая да се промъкваш зад гърба ми и да говориш с Тони или с когото и да било друг. Минаваш само и единствено през мен. Аз ще реша кога си готов да опиташ нещо друго. Капиш?

Джери кимна. Погледът му пламтеше, ала не отвърна.

— Ти и Майк се прибирате. Ще обсъдим това утре точно в девет, в „Карлин“.

— Разбира се, Кармине, както кажеш — думите бяха предпазливи, нито сърдити, нито саркастични. Добър подход. На Кармине лесно му гърмят бушоните. Майк мъдро бе останал извън караницата и тихичко си тръгна с Джери.

Седнах на масата и Кармине ме последва. Видимо се успокояваше, като птица, която приглажда разрошената си перушина. Върху масата нямаше чипове, така че навярно Джоуи бе спечелил последното раздаване. Кармине взе колодата и започна да я разбърква. Джоуи мълчаливо бе наблюдавал цялата сцена. Кармине подхвана репликата му за изключването на мобилните телефони — сякаш никога не е бил прекъсван.

— Да бе, няколко часа. Ще се наложи да висиш, докато не си върна парите, приятелю.

Джоуи изпръхтя и взе картите, които Кармине бе раздал. Когато свърши с раздаването, аз си спомних нещо. Протегнах ръка към Кармине.

— Между другото, не ми ли се дължи нещо?

— Да, да! — Пусна купчина сини чипове в шепата ми. Щяха да ме задържат в играта достатъчно дълго, за да спечеля.