Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (3)

Трета глава

Сетих се, че съм забравил картата, когато вратата вече бавно се притваряше зад гърба ми и промуших ръка да я грабна, преди да се е заключила. Тежкият дъб ме смаза. За секунда пред очите ми изскочиха блестящи искри и едва се сдържах да не изругая.

Щом картата се озова на сигурно място в джоба ми, затворих вратата и тръгнах към асансьора. Слязох на втория етаж. Старата параноя умира трудно. Все още можеше да се окаже капан. Не ми се искаше да се появя на прага на асансьора във фоайето пред чакащите ме полицаи. Завих зад ъгъла и излязох на стълбището. Вземах стъпалата по две наведнъж. Когато стигнах партера, надзърнах през малкото правоъгълно прозорче на вратата към стълбите.

Сюзън безуспешно се опитваше да избегне една руса жена, която настойчиво ловеше ръката й в опит да я спре. Приликата между блондинката и клиентката беше голяма. Онази бе по-висока и по-стройна, със силно подчертани ъгловати черти. Сюзън се отдръпваше всеки път. Не издаваше никакъв звук. Предположих, че познава жената, но не иска да бъде разпозната и тъй като лъжите не й се удаваха добре, не казваше нищо. Това й спечели още няколко точки.

Цената да изслушам историята й означаваше, че трябва да й осигуря възможност да ми я разкаже. Отворих вратата и влязох във фоайето.

— Не знам какви игрички играеш, Сузи Куентин, но няма да ти се размине — чух гласа на блондинката, докато вратата бавно се захлопваше зад мен. — Хич не ме интересува ще кажеш ли нещо, или не — ти си ми сестра и аз те познавам. Затова веднага престани. Можеш да спреш да си поговорим. Освен това — ръката й се стрелна нагоре, — махни тази абсурдна перука.

Ускорих крачка и точно когато ръката на блондинката докосна рамото на Сюзън, аз се пресегнах и я сграбчих за китката.

— Коя, по дяволите, сте вие и защо досаждате на приятелката ми? — попитах с тиха заплаха в гласа, която не бе престорена. Мирисът на тази жена ме накара да сподавя ръмженето си: гнило месо, като лешояд. Усетих приближаващата опасност. Нямаше значение. Обърнах се към Сюзън, като все още стисках китката й:

— Джесика, всичко наред ли е?

Сюзън не можа да отговори. Блондинката се опита да измъкне ръката си от хватката ми, но аз просто я стиснах по-силно. Част от мен искаше да я нарани лошо.

— Пуснете ми ръката! — възкликна тя. — Кой си въобразявате, че сте?

— Приятел съм на жената, която се опитвате да заговорите — обясних й аз. Спокойният тон беше безполезен, но бях твърдо решен да привличам колкото е възможно по-малко внимание към този сблъсък. — Явно сте я взели за някоя ваша позната. — Погледът ми не се отклоняваше от жената. Най-сетне престана да се дърпа от хватката ми. Погледна ме яростно.

Отново се обърнах към Сюзън.

— Джесика — гледах я втренчено, като се надявах, че ще схване намека и ще се включи в играта, — познаваш ли тази жена?

Поклати глава и се опита да придобие смутен вид.

— Виждате ли? Просто сте я сбъркали с някоя. Ще ви бъда много признателен, ако просто ни оставите на мира.

Жената ме удостои с поглед, който красноречиво говореше, че и за миг не се хваща на въдицата ми. Разговорът бе започнал тихо, но гласът й започна да се повишава:

— Не знам кой сте, но тази работа няма нищо общо с вас. Искам да поговоря със сестра си. — Понечи да се приближи към Сюзън, но рязко дръпнах китката й и я спрях.

— Тази жена не ви е сестра! — изсъсках. — Казва се Джесика Торнтън и се познаваме от години. Няма никакви сестри — гласът ми прозвуча със студенината на стомана. — Грешите.

Зърнах Макс с ъгълчето на окото. Беше се запътил към малката ни група с престорена небрежност. Бях изненадан, че толкова се забави. Охраната отдавна трябваше да е пристигнала. Хвърлих поглед над рамото му и видях еднаквите въгленово сиви костюми един до друг пред рецепцията. Очевидно Макс се бе надявал, че ще се справя с положението без странична намеса.

— Моля ви, не ме карайте да ставам… настойчив. — Усилих хватката си, докато не се задъха. Очите й се втренчиха в моите и изражението им скоро се промени от предизвикателство към тревога. Навярно нещо дълбоко в нея ясно разбираше, че искам да я нараня. Подуших го и го видях в погледа й.

Продължихме да се гледаме втренчено, докато Макс стигна до нас.

— Господин Джодоне, госпожо Торнтън, някакъв проблем ли има?

Сюзън бе застинала и зяпаше с нещо близко до почуда сблъсъка ми със сестра й. Погледнах го с облекчение.

— Да, Макс, има. Тази жена ни тормози. Ако обичате, бихте ли я придружили навън?

Блондинката хвърли изненадан поглед към Макс, когато той се обърна към Сюзън с „госпожа Торнтън“. Макс добре подушва следата, независимо дали го вярва.

— Госпожо — каза той, — ще ви бъда признателен, ако напуснете сградата. Опасявам се, че създавате неприятности.

Жената се разяри още повече и рязко издърпа китката си от хватката ми. Намръщи се от усилието и набързо я разтри с другата си ръка. Вдигнах вежди, когато ме изгледа гневно. Никакви извинения. Така ти се пада, кучко такава!

Насочи пръст към Сюзън.

— Това не е краят, сестричке! Не забравяй, че бяхме заедно, когато си купи този костюм. Не можеш да се скриеш под малко фалшива коса или зад мълчанието си. Не знам защо или как си подвела тези двамата да те защитават, но ще изтръгна истината от теб.

Грабнах ръката на Сюзън и я поведох към асансьора. В мига, в който я докоснах, усетих електрически повей. Страхът, че са я разпознали, и чувството за вина, които струяха от нея, почти ме зашеметиха.

— Макс — казах умолително през рамо, — погрижи се за това.

Макс вдигна пръст във въздуха и охранителите застанаха от двете страни на жената. Всеки от тях лекичко я хвана за ръка.

Тя спря на място и погледна от единия към другия.

— Аз съм редовен клиент! — възкликна възмутено. — Не може да постъпвате така с мен.

— Бихме могли да ви изнесем, мадам — каза мъжът отдясно, който имаше телосложение на футболен защитник, — но сигурно няма да ви е приятно. Бихте ли ни придружили, моля?

Асансьорът звънна. Сюзън и аз минахме през отварящите се врати. Наблюдавах как блондинката постепенно осъзнаваше, че бяхме избягали и че цялото фоайе я гледа така, сякаш й бе поникнала втора глава. Опита се да запази някакво достойнство. Изпъна рамене и вирна нос.

— Много добре. Щом настоявате, ще си тръгна. Но никога вече няма да стъпя тук — рече тя.

Докато вратите на асансьора се затваряха, чух Макс да казва:

— Непременно ще го отбележа, мадам.

Не можах да сдържа смеха си.