Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (6)

Шеста глава

Опитах се да възвърна гласа си. Прочистих гърло:

— Защо мислиш, че майка ти има нещо общо с това, че твоят човек те е изоставил?

Гласът ми трепереше повече, отколкото ми се искаше.

Отиде до прозореца и се загледа в града отвън. Проследих я с поглед и видях, че съзерцава залеза. Скоро ще стане време да запаля лампите.

— Робърт познаваше Беки през цялото време, докато бяхме заедно. Споделял ми е, че я намира досадна. Разбрах за неща, които майка ми му говорила веднъж, когато бил пийнал на едно коледно тържество. След като се беше оженил за Беки. Питаше се защо никога не съм му казвала, че според мен е скучен, и защо съм заявила на майка си, че е по-подходящ за Беки. Била му казала, че считам и двамата за повърхностни егоисти. — Засмя се дрезгаво. — Никога не съм говорила подобни неща. Никога не съм говорила с майка си за Робърт. Но той отказваше да повярва. В края на краищата защо мама ще го лъже? Тогава разбрах. И ми стана кристално ясно — хвърли ми поглед през рамо, после отново се загледа през прозореца. — Останалите от семейството са същите. Другата ми сестра, Мици, води кучетата си и ги оставя пред вратата ми.

— Мици, Беки и Сузи? — поклатих изумено глава. — Е, поне Беки звучи горе-долу нормално.

— Определено — отвърна тя саркастично. — Ако го пишеха като нормалните хора. Но се пише „Бекки“.

Завъртях очи. Да ни пази бог от милички родители! Представяте ли си, чувал съм и по-лоши неща. В училище познавах една Кенди Суит, а веднъж работих с Джет Блек. Тя имаше брат — Коул. Тъжно. Много тъжно.

— Случвало се е да изляза и — хоп! — ето ти ги там. Но поне кучетата винаги се радват да ме видят, пък и държат гъските надалеч.

— Гъски ли? — усмихнах се аз.

— Преди харесвах гъските. Толкова са красиви във въздуха — сбърчи нос. — На земята обаче са отвратителни. Явно предишните собственици на къщата ми са позволили на цяло ято да живее до басейна. Построили им къщички да улеснят гнезденето. Сега не мога да се отърва от тях.

Потиснах усмивка.

— Нека отгатна. Гъските не са виновни, че им е било позволено да се заселят и ти не можеш просто така да ги избиеш. — Отново чувството, че благородството задължава. Явно тази странност бе в основата на всичките й проблеми.

Усмивката й озари отражението в прозореца.

— Точно така. Но майка ми също не ги харесва. Тя се бои от тях — прекъсна, втренчи се навън и нервно се обърна встрани. — Тази вечер небето е красиво. Вижда се пълната луна, а облаците още са обагрени.

Погледнах над нея и видях бледата, почти пълна луна да се издига в кървавочервеното небе. Сърцето ми заби като полудяло. Трябва да съм объркал дните, когато счупих часовника. Наистина ли са ми били нужни три дни да се измъкна от Атлантик Сити? Нищо чудно, че Макс се смути, когато поисках апартамента за тази нощ. Вече е бил приготвен!

Трябваше да я разкарам от тук. Вече ми беше горещо — неестествената топлина на промяната. Но може би е късно. Преглътнах една ругатня, но гласът ми беше дрезгав:

— Трябва да си вървиш. Вземай си нещата и изчезвай! Веднага!!!

Извърна се към мен. Бях я стреснал.

— Какво? Защо?

Вихърът на миризми и емоции ме погълна. Наситеният мирис на страха, примесен с още по-резкия мирис на тревогата. Прекалено натрапчив, прекалено…

Грабнах сакото й и го метнах към нея. Единият ми крак поддаде и усетих спазми.

— Върви! Разкарай се, да му се не види, или ще умреш довечера, а не чак след година.

Започнах да губя зрението си. Черни и бели светкавици се отразяваха, оцветени с червена мъгла, която пропиваше всичко в кръв. Тя продължаваше да стои и да ме зяпа. Явно не бе в състояние да проумее какво става. След минута щеше да разбере. Много добре. Съжалявам, помислих си и залитнах към спалнята. Дай й… шанс…

Успях да затръшна вратата, преди напълно да рухна, като почти крещях от болката на прехода. Дори през изолацията я чух да блъска по вратата и да пита дали съм добре.

— Махай се! — изкрещях, но тя не можеше да ме чуе.

Пуснах резето и промяната ме погълна.