Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (10)

Десета глава

На следващата сутрин Сю не беше в апартамента. Намерих бележка, в която ми пишеше, че се надява да съм се завърнал успешно.

Откъде да се завърна?

Върху тоалетката бе поставен сак с дрехи. Панталони в камуфлажен цвят и черна тениска с джоб. Не беше забравила и чорапите. В сака намерих втора бележка: „Погледни в хладилника.“ Отидох до бара и отворих вратата му. Открих голямо парче ребра с костите. Едва се побираше в тясното пространство. Трябвало е да махне рафтовете и да го сгъне почти на две. Помислих дали да не закуся с него, но се отказах. Щеше да бъде прекалено. Въпреки това загрижеността й ме завари неподготвен.

Наченах каната с кафе, докато си вземах душ и си миех зъбите, а после седнах да прочета вчерашния вестник — все пак бе по-добре от нищо. Както винаги, от обслужването по стаите почукаха на вратата ми точно в осем часа, без да им напомням. Подносите, пълни с твърдо сварени яйца, препечен хляб, пържени картофи и сурова пържола с кост, чакаха върху количката в коридора. Вкарах я вътре. Плащам бакшишите заедно със сметката за стаята.

Денят се очертаваше сив и мрачен. Беше приятна промяна от лятната жега, но не съжалявах, че съм вътре. Щом забелязах дъжда, който леко почукваше по стъклата на прозорците, пуснах завесите и запалих лампата.

Изминаха няколко минути и дочух стъпки, които се приближаваха към апартамента по застлания с килими коридор. Спряха пред вратата. Не можех да подуша човека през плътната дъбова врата, затова грабнах пистолета си и тихичко пристъпих до мястото, където при отварянето й нямаше да бъда забелязан. Имаше шпионка, но аз никога не ги използвам. Те са добър начин да ти вкарат куршум в главата. Знам го от опит.

Дочух шумоленето на хартия и магнитната карта се плъзна в ключалката. Не забравях да бъда предпазлив, макар че очаквах завръщането на Сю. И аз си имам врагове. Вратата се отвори изцяло и видях крайчеца на черна перука и добре оформеното тяло на Сю. Изглеждаше страхотно в яркорозова тениска, затъкната в плътно прилепнали сини дънкови шорти, които бяха далеч от идеята за инкогнито. Въздъхнах. Ще трябва да си поговорим за представата й за прикритие.

Голите й ръце бяха обсипани с малки капчици, които проблясваха и потрепваха, докато се движеше. Собственият й аромат на влажен от роса мъх се смесваше с мириса на дъжда. Въздействаше ми като наркотик. Нямаше да успея да дръпна спусъка дори и ако я придружаваше някой опасен за мен. Това вече не е на добро.

Затръшнах вратата зад нея. За всеки случай. Резето и ключалката изщракаха остро. Сю бързо се извърна. Очите й се бяха разширили от паниката. Забеляза пистолета и пакетите, които носеше, леко тупнаха на пода. Вдигна ръка към гърдите си и за миг дочух бесния ритъм на сърцето й.

— Не прави така! — възкликна тя. Миризмата й говореше за слабо раздразнение, но бе облекчена. Уханието на мандарини се смеси с кафе и със застоялия мирис на тревогата. — Толкова се радвам, че си се върнал. Безпокоях се — каза ми тя.

Щяхме да изясним въпроса след малко. Пъхнах пистолета в колана на панталоните отзад на гърба. Пристъпих към нея и обхванах кръста й. Не можех да се въздържа. Имах нужда да я докосна, да плъзна ръце по голата й кожа, да вдъхна аромата и да усетя вкуса й. Вдигнах ръка и свалих слънчевите й очила. Очите й бяха по-зелени от вчера. Видях как тези очи ми се усмихват — спокойно, собственически. Погалих бузата й с опакото на дланта си и тя с въздишка се подаде на милувката ми.

— Добро утро — поздравих я и я придърпах плътно в обятията си.

Очилата паднаха на килима, докато я целувах бавно и нежно. Тялото й бе влажно и топло срещу изкуствено охладената ми кожа. Целувката се задълбочи, ръката й тръгна нагоре към тила ми и ме притисна. Тази сутрин бе по-агресивна и вземаше каквото иска. Езикът й пръв намери моя. Плъзнах ръце по гърба й към плътно прилепналите шорти и я вдигнах, а краката й обгърнаха кръста ми. Заби нокти в мен, но не ме заболя. В действителност, макар по-рано под душа да не го бях осъзнал, гърбът ми бе заздравял напълно. Много добре.

Телата ни бяха заредени с енергия. Вибрираше по кожата ми и ме караше да потръпвам. Каквото и да ставаше между нас, не бе мимолетно. Знаех, че ако сега я взема, ще бъде толкова силно и толкова зашеметяващо, колкото беше вчера.

Отдръпнах се от целувката и я оставих без дъх. Тихичко се засмя.

— Добро да е и за теб! — каза тя, докато нежно я полагах на пода.

— Та какво искаше да кажеш с това, че се радваш на завръщането ми?

— Тревожех се — прекъсна, щом забеляза изражението ми. — Ти наистина не си спомняш, нали?

Поклатих намръщено глава.

— Какво стана?

Усещах притеснението й, не смееше да ме погледне в очите. Изправи се и тръгна към камината.

— Чувствам се толкова ужасно. Не исках да те пускам навън…

— Навън? — Ушите ми зашумяха. — Какво искаш да кажеш с това „навън“?

Стрелна ме с поглед, все още тревожна. Задъвка долната си устна.

— Снощи. Слязох долу, след като се… е, знаеш след кое. Докато спеше. Върнах се малко след смрачаване. Мислех, че всичко е наред. Но когато се озовах вътре, ти вече се беше променил.

Стомахът ми започна да ме присвива.

— Щом отворих вратата, ти изскочи покрай мен толкова бързо, че не можах да помръдна.

Ох, да му се не види! Стоварих се тежко на дивана.

— Искаш да кажеш, че цяла нощ съм бил навън?

Тя се извърна и ме изгледа.

— Честно казано, не знам. Когато хукна, аз се опитах да те последвам. Заклевам се, че опитах. Помислих си, че щом откриеш, че си затворен на етажа, ще се върнеш в стаята с мен.

Спомен прониза съзнанието ми точно както вчера. Дебнех в коридора и се чувствах хванат в капан. Навсякъде около мен имаше стени. Обикалях в кръг. Спомних си, че докато обикалях, някакъв мъж излезе от асансьора. Оголих зъби към него и изръмжах. Върна се в асансьора, преди вратите да са се затворили. Почувствах страха му и ми хареса. Страхът е хубаво нещо. Кисел и рязък. Но ме накара да изгладнея още повече.

Думите на Сю се процеждаха през спомените за сиви стени и черен килим. Миризмите ставаха видими като избледнял акварел. Бяха спомен за един ярко фокусиран и чужд свят.

— Забави ход, щом дочу гласа ми — продължи тя, — но нещо друго привлече вниманието ти. Не знам какво. Насочи се към прозореца в дъното на коридора. Движеше се толкова бързо, че едва те виждах. Но можех да те почувствам — тонът й съдържаше странна нотка. Погледнах я. Обгърна тялото си с ръце и потръпна. — Буквално усещах движенията ти. Чувствах тревогата ти. Хванат в капан. Преди да мога да реагирам, ти се засили и мина…

— Направо през прозореца — довърших изречението тихо, дистанцирано.

Сега си спомних. През прозореца бях видял луната и исках да я стигна. Имах нужда да я докосна, да се оставя да ме погали. Скочих и полетях нагоре. Стъклото на прозореца бе като хартия. Не бе никаква пречка за мен.

Сю кимна.

— Ужасих се. Намирахме се на деветия етаж! — Тя пристъпи към мен и сетивата ми се изпълниха с карамфиловото ухание на гордостта заедно със стабилна доза страх. — Втурнах се към прозореца. Не повярвах на очите си. Видях те да скачаш в пространството и да се приземяваш на покрива на болницата отсреща. От другата страна на улицата!

Гласът й издаваше почуда, но мирисът все още бе на гордост.

Разбирах, че е много необичайно. Наистина. Но тогава не усещах никакво напрежение. Беше си някакъв среден скок. Нищо особено.

— Усетих скока ти, усетих как мускулите ми реагират и дъхът ми се учестява. Беше невероятно. Прекрасно. Като полет, но по-хубаво.

Кимнах, все още унесен в спомена. Чувствах се свободен. Бях затворен прекалено дълго време и най-сетне бях свободен. На свой ред потръпнах.

— Притича до другия край на покрива и после не знам къде изчезна. Усещах, че се отдалечаваш, но те загубих от поглед.

Знам къде бях отишъл. Нуждаех се от дървета. Нуждаех се от месо. Подхванах разказа оттам, където Сю го бе прекъснала. Дочувах собствените си думи отдалеч, сякаш разказвах филм.

— Нуждаех се от нощта. Бях затворен твърде дълго — чух се да казвам.

Сю кимна в знак на съгласие и отново обви ръце около себе си.

— И аз го почувствах — внезапно се усмихна. Усмивката й бе прекрасна. — Господи, беше толкова приятно да тичаш. Усещах как мускулите ти се опъват, тялото ти се движи и беше толкова невероятно… неописуемо. — Погледна към мен. Усмивката й бе лъчезарна. Мандарини и карамфил, собственият й аромат на лятна гора. Изключително възбуждаща комбинация. — Защо си се сврял в тази стая? На теб ти харесва навън. През нощта. Чистият въздух, мирисът на дървета и камъни… до снощи дори не подозирах, че камъните могат да миришат. Но останах до прозореца, след като се скри от погледа ми. Можех да те усетя, да те почувствам. Да усещам миризмите чрез твоя нос, да виждам с твоите очи. Е, всъщност не е съвсем вярно. Не точно виждах, но усещах реакцията ти на това, което виждаш. Каква беше тази патица?

И аз се сетих за нея. Представата беше толкова силна, че ме всмука в себе си. Езерцето в градския парк; тръстиките, сред които се спотайвах и чаках. Дори сега ноздрите ми долавяха гъбния мирис на гниещи растения. Видях пъстрото тяло на костур да плува наблизо, докато гледах как птиците се приближават. Беше паток. Отдели се от групата и се приближи до брега. Докато дебнех, усещах капките слюнка по долната си челюст.

Приближих се, като тихо премествах всяка лапа по влажната земя. Усещах, че и Сю е там. Знаех, че е с мен. Така трябваше да бъде. Партньорката ми трябваше да ловува заедно с мен.

— Гмурец — отвърнах най-сетне.

— Вкусът експлодира в устата ми, щом я хвана. Имах усещането, че трябва да захапя, сякаш наистина имах какво да дъвча.

Не знаех как да й отговоря. Преди никога не се беше случвало. С никого.

— Защо излезе от хотела? — Някак си разбрах, че го е направила.

Сви рамене.

— Реших, че щом те чувствам, бих могла и да те намеря. Но не стана. Знаех, че не можеш да се прибереш в хотела във формата на вълк, а и ще бъдеш съвсем гол, ако се промениш навън. Затова тръгнах да те издирвам. Оставих вратата открехната, в случай че се върнеш. Явно си успял.

Опитах да се сетя как бях влязъл в стаята. Бях се събудил на леглото. Как съм се качил по стълбите? Челото ми се сбърчи, докато се напъвах да си припомня. Не, никаква надежда.

— Нямам представа. Може би така, както съм излязъл?

Сю сви рамене.

— Възможно е. Не съм проверявала дали са поправили прозореца.

— И къде се губиш оттогава?

— Главно в парка. Но трябваше и да купя някои неща.

Разказа ми, че карала, докато излязла извън очертанията на града и се обадила вкъщи да предупреди, че ще гостува на приятелка в провинцията. Използвала фонокарта, за да прилича на междуградски разговор. Кимнах одобрително и карамфилът отново изпълни въздуха.

Казала на семейството си, че ще остане до утре. Майка й и сестра й добре я насолили, че е заминала, без да каже и дума. Явно били на деривата в къщата и я обвинявали за фиаското във фоайето. Тя продължила да настоява, че не знае за никаква конфузна ситуация, и се правела, че не разбира какво говорят. Погледна ме с надежда. Просеше си комплимент.

— Гордея се с теб — казах й аз. — Чудесна работа си свършила.

— Но има нещо, което ме тревожи. Когато се пренесеш, тя ще разбере лъжата ми, че не съм била в хотела.

Изгледах я остро. Точно от това се страхувах.

— Казах, че ще разгледам апартамента, помниш ли? — Бузите й пламнаха от смущение и миризмата й се промени. Кимна.

Досега не съм живял с никого. Дори и със съквартирант. Обичам уединението си. Но това… звучеше някак естествено. Сякаш е предопределено да бъда с този човек. Сама по себе си мисълта ме напрегна.

— Хайде да отидем да закусим и да поговорим още за това.

Пружината в стомаха ми отново се натегна. Тъй като досега аз бях този, който сменя темата, вдигнах вежди.

— Вече се нахраних — казах й и посочих празните подноси.

Нацупи се леко. Беше сладка.

— Но аз наистина съм гладна — озари ме с усмивка, чието предназначение бе да ме разтопи. Успя, по дяволите.

— Добре. Ще поръчам нещо на румсървиса.

— Нее. Нервно ми е. Хайде да слезем в ресторанта.

Поклатих глава. Не ме разбра.

— До утре не мога да излизам от стаята.

Изгледа ме въпросително.

— Защо? Нищо ти няма през деня.

— Не! Има ми. Изглеждам наред, но не се чувствам така. Нещо у мен продължава да тлее. Не мога да бъда близо до други хора. Опитах, след като се превърнах в… това, което съм. Не стана.

Извърнах се от нея и отидох до прозореца. Оглеждах се, докато вървях. Камината, кожените мебели, дори стената от цветно стъкло с изумителния изглед ми напомняха, че съм затворник. Изолиран от останалата част от човечеството. Затворен в клетка като животно. В каквото наистина се бях превърнал. Нощта в парка само усили усещането. Застанах леко разкрачен, скръстил ръце на гърдите. Гледах всичко едновременно, но не виждах нищо.

— Първия път не разбрах какво става с мен. Само дето се чувствах по-агресивен, направо зъл през няколко дни в месеца. Мислех си, че просто съм се вкиснал. Докато не те срещнах, никога не съм си спомнял, че се превръщам в животно. Но се чувствам животно.

Сю се приближи и застана зад мен.

Долових подобния на мъгла мирис на тъгата, примесен с непозната подправка. Може би загриженост? Не е нещо, което често съм надушвал. Обви ръце около кръста ми и аз я прегърнах. Беше ми по-лесно да си спомням, когато тя бе до мен.

— На третия месец някакъв тип ме засече на шосето. Не беше нарочно. Просто не ме беше видял. Но започнах да ръмжа. Както си бях вътре, в колата. Звукът, който излизаше от собствената ми уста… беше зловещ.

Очите на Сю в отражението й на прозореца се разшириха, ръцете й потръпнаха, сякаш усещаше какво ще последва. Долових, че й се иска да се отдръпне, но не го направи.

— Падна ми пердето, и то в буквалния смисъл. Погледът ми се замъгли от сиво-розова мъгла и единственото, за което бях в състояние да мисля, беше кръв. Неговата кръв. Стомахът ми къркореше, колкото и гнусно да ти звучи.

Трудно ми бе да разказвам тази история. Никак не ми харесва, че напълно бях изгубил контрол. Бабс мислеше, че е забавно. Много забавно, няма що. Тя мислеше, че и опитът й да ме убие, е забавен. Но не й се стори никак забавно, когато разбра, че съм оцелял.

Бабс все още дебне някъде наоколо. Направо си е трън в задника. Два пъти се опитах да я убия. Да й пусна куршум в главата, но й се размина. Така разбра, че съм жив. Втория път я проследих и разкъсах гръдния й кош с два изстрела от дванайсеткалибровия ми револвер. Просна се на земята, но докато стигна до нея, се беше възстановила напълно. Огъна пистолета ми на геврек. Неуязвима жена. Предполага се, че и аз съм също толкова неуязвим, но не съм имал случай да проверя. Сключихме временно примирие, което продължи до предателството й.

След втория ми опит Бабс успя да научи самоличността на клиента ми. Довърши го. В това отношение чувството ми за хумор се губи. Сигурно някой ден пак ще я погна с няколко сребърни куршума, които приготвям, но напоследък много повече ме тревожат други неща.

— Както и да е, проследих мъжа и разкъсах гърлото му — обясних кратко, ясно и недвусмислено.

Този път тя се отдръпна и застана пред мен, за да вижда лицето ми. Гледаше ме в очите, докато говорех. Нито изражението, нито миризмата й издаваха какво мисли. Преценяваше. Погледнах я право в зениците. Няма да крия нищо от онова, което се беше случило. Не можех да се скрия от него. И понякога все още имам кошмари.

— С голи ръце. Но това не ми стигаше. Не просто го убих, разкъсах го. Окъпах се в кръвта му. — Погледнах разперените си с дланите нагоре ръце.

Беше ми толкова познато, толкова близко. В съзнанието си видях алената кръв, лъскава и блестяща по целите ми ръце. Ризата и панталоните ми бяха подгизнали. Сведох поглед и отново си представих лицето на жертвата: широко разтворените от изненада очи, зейналата уста, от която не можа да излезе вик. Сърцето ми туптеше като на затворено в клетка животно. В гърлото ми се надигна жлъчка.

— Нека кажа само, че ми беше адски трудно да разчистя след това. — Извърнах се от нея, отправих се към бара и си налях чаша вода. Изпих я на един дъх. Прогони горчивия вкус от устата ми. — Не, просто не е безопасно.

— Ще ме нараниш ли, ако остана? — сега в гласа й имаше страх.

— Не — поклатих глава, докато го изричах. Знаех, че е вярно, но не разбирах защо. — Ако исках да те нараня, щях да го направя снощи. Но за някой случаен тип на улицата — не мога да кажа. През определени месеци става по-лошо. Някой ден може да се науча да се справям с това и да го овладявам, но точно сега не мога.

Кимна, докато се опитваше да схване мисълта ми.

— Върви си, ако искаш. — Ръката ми стисна водната чаша. Останах все така с гръб към нея. — Ще те разбера. Идва множко за началото на връзка.

Усещах погледа й. Беше стресната и изненадана. Тръгна към мен. Спря на сантиметри зад гърба ми, без да ме докосва. Поемах уханието й и усещането бе като преди — толкова сладко, че можех да потъна в него. Някои части от тялото ми се напрегнаха, но възелът в стомаха оставаше. Само дето сега той приличаше на навита на кълбо змия, която непрекъснато се гърчи и впива зъби във вътрешностите ми.

— Нима имаме връзка? — Ароматът й беше смесица от страх и надежда.

Обърнах се. Исках да проверя дали в погледа й се чете ужас, но зелените очи си бяха същите, изпълнени с топлота и загриженост. Никакъв страх. Никаква ненавист.

— Мисля, че има нещо — отвърнах тихо аз. — Ти ми кажи.

— Най-напред може ли да ти задам един въпрос?

Кимнах, макар че не желаех да го чуя.

— Защо това толкова те вълнува?

Бе мой ред да се стресна. Искам да кажа, как можеше да е обратното? Изненадата трябва да се бе изписала на лицето ми, защото тя отвърна на незададения въпрос:

— Убиваш, за да си изкарваш хляба. Защо това толкова те тревожи? Не става дума за смъртта му. — Тя докосна гърдите си, а после моите. — Усещам го. Нещо друго дълбоко в теб се ужасява от това.

Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Как да й обясня така, че да ме разбере?

— Аз върша работа. Не убивам за удоволствие.

Но го бях направил. Господ да ми прости, но бях щастлив, докато разкъсвах кожата му. Парливият горещ вкус на жлъчка се върна. Опитах се да намеря точните думи.

— Става въпрос за норми. Хората не ядат мъртъвците си. Това ни отличава от истинските животни. Убиваме без угризения, изтезаваме без жалост, но не сме канибали. Има някакви норми.

Наистина вярвам в това. Често пъти личните норми, моралът е онова, което ни спасява от лудост. Неговата смърт бе прекалено… споделена. Сю кимна в знак на съгласие, но все още бе притеснена.

— Някои неща са дълбоко погребани у нас. Затова „Мълчанието на агнетата“^[1] ни плаши, а Джефри Дамър^[2] изпълваше първите страници на вестниците в продължение на седмици.

— Разбирам. — Тя скръсти ръце на гърдите си и поклати глава. — Значи си загубил контрол. — Сви рамене и леко се засмя, за да разведри настроението. — Но после не си го изял.

Не отговорих. Само я гледах. Погледите ни се срещнаха и заставих очите си да разкажат историята. Нещо вътре в мен отказваше да я приеме. Не бях състояние да изрека истината на глас.

Погледът бе достатъчен. Притеснението в очите й се смени с тревога, а после в тях се настани едва доловима следа от ужас. Челюстта й леко увисна, ръцете й паднаха до тялото й почти несъзнателно.

— Направи ли го? — шепотът бе едва доловим.

Не отмествах поглед, колкото можах да издържа, но пръв извърнах очи.

— Не знам със сигурност, но подозирам. — Когато дойдох на себе си и започнах да почиствам, по тялото му имаше следи. Следи, които не съвпадаха с отпечатъци от пръсти. Следи с наръфани краища. Не открих няколко парчета.

Аха. В дъното на изумрудения поглед вече се настаняваше ужас.

— Повърнах, щом усетих миризмата на разкъсаните вътрешности.

Не мога да забравя миризмата. Гранясал, плътен газ, който изпълни въздуха. Кръвта беше сладка, с метален привкус на мед, но щом разгледах червата… Полусмляна храна, частично оформени изпражнения. Стомахът ми се готвеше да повтори онзи момент. Преглътнах със затруднение и заставих горчилката да се дръпне. Не изказах заключенията си.

Гласът й потреперваше едва доловимо:

— Намери ли останалите парчета?

Свих рамене. Не бях ги търсил. Не исках да знам. Но още помнех вкуса на топлата, сладка кръв в устата ми, докато бях коленичил пред тялото.

Сю кимна. Погледнах я, ала тя не бе в състояние да отвърне на погледа ми. Продължи да кима. Беше се втренчила в килима под краката ми. Протегнах ръка да докосна рамото й, но тя се отдръпна и изтръгна ръката си. Оставих я. Отпуснах ръце и зачаках.

На минутата започнах да се укорявам. Защо й казах? Какво се бях надявал да постигна — освен да я прогоня? Но може и така да беше. Исках да я уплаша и да си отиде. Сю притежаваше нещо, заради което исках да е до мен. Навярно това бе подсъзнателният ми начин да й кажа да си върви. Считам себе си за животно и не вярвам, че някой може да ме иска, затова й обяснявам какво животно съм, за да я отблъсна.

— Както вече казах, ще те разбера, ако пожелаеш да си отидеш — и наистина го вярвах.

— Ще ме пуснеш просто така? Макар да знам каквото знам?

— Май всъщност не. Искам да кажа, че ще приема работата, за която предложи да ме наемеш. Но ще ми бъде трудно. Искам да го знаеш. Много, много трудно.

Почти бе готова да се усмихне, но не се приближи и не ме докосна. Мирисът й бе смес от всичко, което различавах, плюс още нещо, неясно за мен.

— Може ли да си помисля? Всичко се случва толкова бързо. Не бях го планирала.

Усмихнах се.

— Животът щеше да е много скучен, ако следваше единствено плановете ни.

Усмивката, с която ми отвърна, бе неуверена.

— Сигурно затова животът ми е бил скучен. Но наистина се нуждая от малко време, за да асимилирам всичко това.

Внезапно ме обзе тревога. Не знам защо. Очаквах реакцията й. Или може би не. Мисля, че дълбоко в себе си се надявах, че тя ще се разсмее и ще ме нарече „глупчо“ заради тревогите ми. Нелепо и романтично. Но именно на нещо подобно се бях надявал, макар в действителност да не става така. Някои неща не могат да се отминат с безразличие.

Друга моя част отчаяно желаеше тя да се втурне с писък навън и да ме остави в нещастието ми. Да ми позволи да се удавя в сълзите и проклятието си и никога да не помръдна оттук.

— Тогава върви — отвърнах дрезгаво. Извърнах се от нея и отидох до кушетката. Настаних се на дивана и взех вестника. — Ако искаш, върни се. Ако не искаш, недей.

Думите ми прозвучаха студено и безразлично. Не я погледнах, не исках да виждам страха в погледа й.

— Ако не се върнеш, донеси куфарче с петдесет хилядарки, дай го на Макс и му кажи да го сложи в сейф. Ще се видим след около година. Мога да те открия.

Стрелнах я с поглед. Бе застинала на мястото си. Подуших, че е разстроена. Съчувствието и страхът се бореха за надмощие. Размахваше безпомощно ръце и не знаеше какво да каже. Нямах никакво намерение да й помагам. Не се нуждая от съжаление. Опитах да се съсредоточа върху първата страница, но думите се размазваха в съзнанието ми. Не успяваха да се свържат в изречения.

— Може ли да взема картата за вратата?

Смехът ми бе рязък и горчив.

— Както искаш. Аз няма да имам нужда от нея. Остави я на рецепцията, ако решиш да не се връщаш. Ако е там, когато напусна хотела, ще знам отговора.

Тя взе бялото, наподобяващо кредитна карта пластмасово правоъгълниче и бавно го завъртя в ръце. Опитвах се да не й обръщам внимание, но фигурата й се промъкваше в периферното ми зрение. Отвори уста и пак я затвори. Сълзите бяха готови да рукнат. Можех да ги подуша. Не исках да плаче. Беше влязла прекалено дълбоко под кожата ми. Знаех, че ако видя сълзите й, ще се приближа до нея, ще я прегърна и ще се опитам да поправя нещата. Продължих да се взирам безизразно във вестника.

След малко усетих как чувството й за достойнство я обгръща като наметало. Пое дълбоко дъх, издиша и пъхна картата в джоба на шортите си. Вдигна пакетите от земята. Опитвах се да не гледам. Опитвах се да не мисля.

— До скоро — в гласа й се прокрадна плаха надежда. Кимнах, без да я поглеждам.

— По един или друг повод.

Тръгна си, без да се сбогува.