Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (31)

Трийсет и първа глава

Въздухът ухаеше на свежи екзотични цветя. Обедното слънце нажежаваше кълбото омара над верандата, където стоях, обгърнат от златисто одеяло, толкова знойно, че дори насекомите бяха замлъкнали. Представете си Ню Орлиънс през август.

Само че беше по-зле.

Не ме бива в чакането дори и при по-добри обстоятелства. Търпелив съм до крайна степен, но търпението е умение. Ала чакането… не ти дава избор. Извън контрола ми е. Напряга ме.

Сю все още беше в безсъзнание. Бе изминала повече от седмица. Боби спаси живота Ни, но това беше всичко. Не са напълно сигурни, че ще оживее. Тялото й работи, но може да е само заради мен. Дишам заедно с нея, сърцето ми бие в унисон с нейното — беше станало неволно. Знаех само, че я няма в съзнанието ми.

Карл прекара часове в разговори по цял свят с най-добрите лекари Сази, но в света няма достатъчно свързани двойки, за да имат опит. Аз съм единственият, който някога се е свързвал с изцяло човешко същество. Естествено. С моя късмет.

Разбира се, наложи се да разкажем всичко на Карл, защото дойде с нас в самолета и после на острова. Боби бе загубил много енергия и трябваше да се зареди. Карл се опитваше да се справи с новата информация. Донякъде успяваше.

Вчера на острова пристигна Джон Корбин с психиатър от една от големите глутници. Елизабет Пардю, доктор по медицина, доктор на науките. Доктор Пардю, Бети, е специалист по „нормализирането“ на преживяването „Сази“. Не заради мен. Заради Карл.

Джон е напълно омагьосан от всичко, свързано с промяната. Шегува се, че е имал няколко пациенти, готови да се закълнат, че са говорили с куче. Досега бе проявявал разбиране и ги бе лекувал от лека психоза. Макар да се е заклел да пази тайните на пациентите си, ще ми е интересно да наблюдавам следващия му сеанс с тези хора.

Беше възбуден като дете по Коледа и можеше да прекара часове в разговор с доктор Пардю. Обясни ми, че е чакал цяла година да бъде включен в един от нейните семинари. Каза ми, че някои от изследванията й са истински пробив в лечението на хора, претърпели травми. Лора знае, че сега той участва в неин семинар. Използвахме същата легенда пред хората на Карл. Трябваше да направи някои размествания в работата си, за да бъде тук. Дори ще получат материали от семинара, които да покажат — информация, вече публикувана преди няколко месеца.

Дори не бях подозирал, че се изготвят предварителни списъци за семинари по психиатрия. Човек се учи, докато е жив.

Боби никак не беше доволен, че трябва да уведомим Джон и Карл. Съобщи ми, че информирането им било „одобрено“ от Съвета. Ако не бе получил одобрението му, Боби щеше да ги убие. Напомних му, че са във Фамилията от години. Нямаше да се разприказват.

Той само изсъска. През цялото време е в змийската си форма.

По-късно реши, че за Сази ще е полезно да имат още един лекар и психиатър, които могат да си държат устата затворена. Ако Карл успее да го преодолее.

Гледах как пъстрото тяло на Боби пълзи надолу по обрасло с мъх дърво към една нищо неподозираща чайка. Няколко пръстена още висяха като гирлянда от най-ниските клони. Измерихме го — от устата до опашката е дълъг десет метра, когато не е ял. Дължината му се скъсява на пълен стомах. Може да погълне цяла коза наведнъж. Все още съм омагьосан от способността му да ловува, пък и нямам по-добро занимание.

Той е самото търпение, но е бърз като гърмяща змия. Ако успее да забие зъбите си в плячката, няма мърдане. Щом я хване, увива тялото си около нея, задържа я със здравата си захапка и бавно я поглъща цяла. Както бе докопал Джери, само дето не го беше глътнал. И той има отмъстителна нишка. Око за око. Джери се бе опитал да удуши Сю. Боби искаше да разбере какво е усещането.

Ще ми се да можех да го видя.

Преди да го довърши, Боби бе получил самопризнанията на Джери. Явно нямаше нищо общо с Лео. Обикновена конкуренция. Ако отстраняването на Сю щеше да ме нарани, Джери бе готов да го направи. Изобщо не му бе минало през ума, че в това има нещо нередно. Приличаше повече на Скоти, отколкото на мен. Във всеки случай нямаше да трае дълго — Кармине бе казал „не“.

Узнах много неща, които се бяха случили при инцидента на летището. Как Кармине и момчетата са стигнали дотам: Джоко им бе позвънил за подкрепление по мобилния си телефон, когато бе дошъл в съзнание. Джоко винаги си е падал по подкрепленията.

Той все още не знаеше нищо. Беше ранен и Джейк го бе закарал в болница. Ще се оправи. Джейк също не знае нищо, но трябваше да разкажем на Кармине, след като спеше с Бабс. Леко одраскване, без да носи нещо сребърно, и пуф! Новият вълк е готов.

Този път Боби се движеше малко по-бавно. Чайката го забеляза и подскочи във въздуха точно преди да щракне зъби. Литна към балдахина от дървета и го сгълча с рязък пронизителен крясък.

— Късмет следващия път — извиках му аз.

Обърна глава, все още увиснал във въздуха, сякаш бе закачен на въже. Главата му е голяма почти колкото юмрука ми, а диаметърът в средата на дългото му тяло бе почти колкото кръста ми. Той спря върху мен златисточервения си поглед и заговори. Още не съм свикнал да гледам как устата на змията се движи и от нея излизат думи. Непрекъснато очаквам някой да изскочи иззад дървото и да извика: „Хвана се!“

— Ти я ссс-тресна — оплака се той. — Дължиш ми обяд.

Полъх на изкипяло кафе замъгли собствения му мирис на тропическа лоза — почти неразличим сред заобикалящата го растителност.

— Извинявай, извинявай. Май си станал по-бавен.

Езикът му възмутено се стрелна към мен. Изпълзя нагоре по дървото в очакване на следващата жертва.

Змии. Всичките са еднакви.

Олеле! Изведнъж ми стана ясно как мислят змиите. Замислих се върху всичко, което бях научил през последните няколко дни. Онова, през което бях преминал миналата година, ми се стори напълно излишно. Опрях се на парапета на верандата и се загледах в джунглата. Островът бе собственост на Кармине и Линда. Подходящо кътче да се покриеш както от ченгетата, така и от враговете. Лео имаше приятели и те ме тревожеха повече, отколкото Съмърс и Вито Преца, взети накуп.

Искаше ми се Бабс да ми бе разказала повече, да ми бе подсказала как да оцелея в новия свят. Трябваше повече да се вслушвам в думите й. Но тя избяга от стореното. Не искаше да признае греховете си, преструваше се, че това — че аз — никога не се е случвало.

Бабс бе извършила престъпления, но не такива, каквито бях очаквал. Нямаше нищо лошо да използва способностите си за самозащита. Нямаше нищо лошо и да ме убие. Но се прецака, защото бях оцелял и се бях превърнал в един от тях. Бе нарушила върховния закон на Сази. Престъплението заслужаваше смъртно наказание, а Боби е един от екзекуторите.

По думите на Боби, всяко престъпление на Сази, извършено извън времето на пълнолуние, което може да доведе до влизане в човешки затвор, попада в правомощията на Следотърсачите. Те са съдията, съдебните заседатели и палачът. Без обжалване. Без втори шанс. Правилото е просто. Нарушаваш закона — независимо дали хората те заловят, или не — и разплатата е бърза и безмилостна. Или бой, или смърт. Но боят не е като да те плеснат през ръцете. Заема се или водачът на твоята глутница, или агент на Следотърсачите. Прилаганите методи зависят от вида на наказваното животно. Зъби, нокти или, както при Боби, смачкване.

Има екипи от юристи, които защитават Сази в човешките съдилища, когато престъплението е дребно. Ако е тежко… обвиняемият няма да се яви пред съда. Никога.

След като Бабс ме бе нападнала за самозащита, простъпката й се считаше за дребно престъпление. За него Боби само щеше да я натупа хубавичко. Но погрешният й ход беше, че не му е съобщила за оцеляването ми. Освен това не ме беше обучила. Ако случайно превърнеш някого в Сази, следва да се увериш, че притежава уменията на вида. Трябвало е да ме научи да ловувам и да ми покаже как да прилагам магическите си способности — дори не бях подозирал, че ги притежавам, — за да е сигурна, че хората никога няма да ме видят. Това е вторият по важност закон. Боби бе впечатлен от начина, по който се прикривах, като по време на промяната се затварях в хотелската стая.

Престъпленията на Бабс бяха наказани с бой. Толкова сериозен, че почти седмица не можа да стане. Смърт и болка. Типично за Фамилията уреждане на проблема, макар сравнението никак да не допадна на Боби.

Той също бе извършил нещо, което определяше като „възстановяване на щети“ в моя полза. Явно имах право собственоръчно да я накажа за това, че ме е превърнала във вълк. Но не знаех как да поискам, а нямах нито глутница, нито семейство, което да го направи от мое име, така че той пое ролята на „загрижен настойник“.

В продължение на дни Бабс не изглеждаше никак добре и още не е съвсем на себе си. Боби беше стриктен. Но бе изненадана, че не я убиха на място; беше очаквала да умре. Затова и бе скрила истината. Страхуваше се.

Боби бе снизходителен, но можеше и да не е. Следотърсачите стоят зад своите. Каквото и решение да вземеше действащият агент, беше правилно. Помислих си, че то може да доведе до злоупотреби, но когато си в състояние да надушваш лъжата, идеята да прибегнеш към нея едва ли е толкова привлекателна. Боби сподели, че самия него го чака бой от наставничката му Фиона Моние, французойка, доста зъл кугуар.

Агентите на Следотърсачите се ползват с пълна свобода, докато наблюдават и вземат мерки, но е забранено да се ангажират. Това, че ни помогна срещу Лео и бе убил Джери, докато душеше Сю, щеше да създаде неприятности на Боби. Беше ми го споменал в хангара, но тогава не го разбрах. Думите, че ще го набият с камшика, си бяха съвсем реални. Ох!

Боби се надява да представи смекчаващи вината обстоятелства. Ако бе приключил по-бързо с Лео, него нямаше да го има и нямаше да отвлече Сю. Но несправянето с работата едва ли щеше да спечели нечии симпатии.

Преминавах интензивен курс по правилата през последните два дни, докато чакахме. Убива времето. Опитвам се да убедя сам себе си. Но добрата страна е, че курсът е завладяващ.

Освен това вземах уроци по биология. От Боби узнах, че откакто съм се превърнал в Сази, биологичният ми часовник съвсем е забавил ход. Живеем десетки години повече от хората. Някои Сази са живели векове наред, макар да се случва рядко.

Вече не се нуждаех от лекар. Алфа могат да изцерят практически всичко. Аз не притежавам толкова сила, но вероятно вече нямам нужда от медицинска осигуровка. И без това никога не съм харесвал Здравната каса. За сериозни рани, получени от някой, който не е Алфа, Сази си имат „лечители“, прилагащи магия, за да помогнат — както беше направил Боби.

Когато се свестих в самолета, часове след като Джери се беше опитал да Ни убие, бях напълно здрав, но не можех да почувствам Сю. Опитах се. Разтворих всички врати, свързах всички съединения, които успях, но нищо не стана. Тялото й е живо. Знам това. Сега е част от мен. Долавям всеки дъх, всеки удар на сърцето. Но частта, която е Сю, тази неопределена искрица съзнание, липсва.

Оставих Боби да ловува и се върнах в колибата. Разсмях се, когато я видях за първи път. Да наречеш сградата „колиба“, е все едно да наречеш „Тадж Махал“ вила. Близо хиляда квадрата само на първия етаж. На горния е същото.

Бети и Джон бяха потънали в сериозен разговор на кухненската маса. Тъмнорусата коса на Бети бе прибрана на кок на тила й. Носеше бяла памучна фланелка и шорти, силно опънати по едрите й бедра. Бети казва, че е сив вълк като мен, и знам, че е така, защото мирише на вълк. Но не ме плаши. Трудно мога да обясня. Тя е втората най-влиятелна женска в колорадската глутница, но не мирише агресивно. Мирише на уравновесеност и топлота. Успокояващо присъствие. Като Джон. Трудно ми беше да си я представя как тича из гората и разкъсва някоя сърна.

Подминах ги. Бети ме наблюдаваше с крайчеца на окото си. Усетих я. Доста ме наблюдава. Беше се опитала да ме заговори, да започне някаква терапия, но аз я избягвах. Какво има да се говори? Ако Сю прескочи трапа, животът е хубав. Ако умре, ще я последвам. Няма какво толкова да се добави.

Добро утро, красавице!, прошепнах в съзнанието на Сю. Лежеше върху легло с лъскава месингова табла. Тапетите в стаята бяха на бамбукови шарки. Наситен с мирис на море ветрец разлюля завесите на френския прозорец и накара перките на вентилатора над главата ми да се завъртят. Шумоленето на вентилатора и на дантелата бяха единствените звуци в просторната гореща и влажна стая. Вътре бе съвсем малко по-хладно, отколкото навън. Мразя жегата и тишината е една приятна промяна.

И Бети, и Джон ми бяха казали, че изпадналият в кома човек може да чува. Разбира, но не може да отговори.

Опитах се да разбера от Карл какво би могло да я извади от това състояние — в края на краищата той е хуманен лекар. Само изпръхтя и отвърна със силно раздразнение: „Защо питаш мен? Изобщо не разбирам какво става. Иди питай змията или вълка в другата стая.“ Отпи здрава глътка от почти празната бутилка ром.

Добре тогава.

Тиковите дъски изскърцаха под тежестта ми, докато вървях към леглото. Предпазливо седнах на ръба. Сю още не изглежда много добре, но как иначе — след операцията и задушаването. Гледах я как спи. Продължавах да убеждавам себе си, че наистина спи. Отместих кичур коса от бледото, безмълвно лице. Някой бе скръстил ръцете й върху стомаха. Единствено лекото повдигане на гърдите й и едва доловимият цвят на бузите й ми напомняха, че още е жива. Докоснах ръката й, взех я и лекичко я стиснах. Не усетих искриците от допира. Миризмата й беше безлична, като стерилна почва без полъха на вятър. Това най-много ме безпокоеше.

— Как се чувстваш днес? — беше странно да й говоря по този начин.

Предпочитам да върша нещо — да ритам стената, да крещя, да удрям. Всичко друго, но не и чакането. Ако се хвърля от някоя скала, поне ще почувствам нещо. Но не смея да се самонараня. Тя е толкова уязвима.

Ушите ми доловиха звук от съседната стая и рязко вдигнах глава.

— Прекъсваме редовната си програма за специално съобщение — долетя висок глас.

Дори не бях разбрал, че на острова има сигнал. Вирнах глава и се заслушах.

— Аз съм Ерин Стюарт на живо за новините на Канал седем.

Ерин Стюарт? Име от предишния ми живот. Дръпнах ръката си от Сю и се изправих. Отидох в дневната. Спрях се до вратата и се облегнах на касата. Линда се бе разположила на канапето с гръб към мен. Телевизорът бе включен и показваше хубавка чернокожа жена с пухкава коса.

Чух гласа на Бабс откъм кухнята:

— Спри го за малко, Линда.

Ясно. Видеозапис на телевизионно предаване. Можех да го изгледам по-късно.

Върнах се в стаята на Сю, но чух как Бабс прекосява дневната и сяда. Хвърлих поглед към тях точно когато Линда отново пусна касетата. Изведнъж погледът ми бе привлечен от снимките на мъж и жена в малки квадратчета зад водещата. Познавах ги отнякъде.

— Току-що в студиото се получи кутия с една от видеокамерите на Канал седем. Местоположението на екипа, работил с тази камера, все още е неизвестно. Откъсът, който се готвим да ви покажем, е с прекалено натуралистичен характер. Препоръчваме да не се гледа от деца и хора със слаби нерви.

Същото вървеше в надпис в долната част на екрана — навярно за хората с увреден слух. Картината се смени и показа дребна блондинка с микрофон в ръка в обстановка, която разпознах. Сърцето ми се качи в гърлото. Жената на екрана заговори:

— Аз съм Синди Сигала от новините на Канал седем. Намираме се на старото летище, където новото строителство скоро ще преобрази до неузнаваемост този пуст пейзаж — и тя описа широк мах с ръка. — Днес няколко местни строителни компании разкриха плановете си за нов търговски мол, който ще създаде стотици работни места в региона и ще стимулира икономическото му развитие…

Внезапно от далечината долетя вик и паниката стегна гърдите ми. Беше Сю. „Мамка му!“ Искаше ми се да го кажа тихичко, но се чу отчетливо. Жените се стреснаха и се извърнаха към мен. Картината застина, когато Линда натисна бутона за пауза. Образът на Сю, влачена за косата от Лео вън от микробуса, застина и примигна на екрана. Линда се смути:

— Божичко! Тони! Съжалявам. Не знаех, че си там.

— Какво е това? — посочих екрана.

Бабс се опита да заговори, колкото й позволяваше състоянието. Устата й още бе разбита.

— Кармине го монтира от новините.

Смътно си спомнях новинарския екип и отблясъка от слънцето върху обектива. Имах само откъслечни спомени. Бети незабавно се озова до мен. Не бях доловил движението й.

— Разбираемо е, ако не искаш да гледаш, Тони. Все още всичко е съвсем прясно.

Не я погледнах. Погледът ми не помръдваше от екрана. Изражението на Сю говореше за страх и болка. Внезапно ми стана трудно да си поема дъх. Бях ли в състояние отново да го преживея? Хвърлих поглед към Сю, неподвижна в леглото. Ами ако в този запис открия някакъв ключ, нещо, което забравям? И може да помогне? Да. Трябваше да го направя.

— Пусни касетата — казах безизразно.

Бети ме наблюдаваше. По дяволите, всички ме наблюдаваха. Бети стрелна Джон с поглед. Той стисна устни и бавно кимна. Вероятно Бети се съгласи, защото отстъпи и ми направи място.

Линда се обърна към екрана, но преди да го направи, отново ми хвърли поглед през рамо. Насочи дистанционното и натисна бутона. Звукът се завърна: вятър и учестено дишане.

Операторът незабавно зае позиция в посоката на вика. Репортерката бързо продължи да коментира, като че ли всичко е било предварително подготвено.

— Дами и господа — съобщи тя с приглушен глас. — Очевидно сме свидетели на опит за отвличане. Дейвид, можеш ли да го хванеш? Току-що на летището пристигна черен микробус, от който насилствено свалят жена. Явно това става против волята й. Момент! Двама мъже отварят вратите на един от хангарите и оттам се появява товарен самолет „Боинг“. Можеш ли да хванеш близък план, Дейвид? Можеш ли да видиш нечие лице?

Планът на камерата се приближи и отново станах свидетел на похищаването на Сю — този път от друга гледна точка.

— Като че ли всичките мъже са въоръжени — каза призрачният глас на Синди. Материалът им показваше истинската случка. — Жената ми изглежда позната — може да е някоя знаменитост. Явно единият от мъжете ги ръководи. Като че ли се готви да освободи жената. Добре, сега тя бяга. Момент! Той успя да я настигне. Всъщност я изпревари и я хвана. Явно си играе с нея. О, господи! Удари я и я събори на земята!

Присвих очи. Лео напълно си заслужаваше това, което получи. Моята поява бе горе-долу по същото време. Всички в стаята бяха вперили очи в екрана, включително и аз.

— Сега я влачи към малка метална постройка. Никой от мъжете не се намесва. Товарят самолета. Дейвид, мобилният ти телефон у теб ли е? Трябва да съобщим на полицията!

Точно тогава се появих във вълчия си вид. За малко да съборя оператора. Опа! Преди съм се виждал само веднъж на видеото, което бе направила Бабс. Козината ми е основно сива с бяло петно на носа, черно-бяла шия и опашка. Съвсем обикновени белези. Трябва да съм профучал покрай снимачния екип, без дори да ги забележа. Естествено — бях малко угрижен.

— Какво беше това? — попита Дейвид.

— Прилича на куче. Тича право към мъжа, който държи жената.

— Добре! Браво, кученце! Нахвърля се направо върху лошия! Леле! Това сигурно боли! Дали не е полицейско куче?

Линда и Бабс в хор повтаряха похвалите.

— Сигурно — съгласи се Синди, която се бе отказала от коментара. — Доста е голямо. Ооо! Погледни! Появи се още едно куче!

— Куче ли?

Гледах се отстрани как се бия. Усещах, че с тялото си реагирам на собствените си движения на видеото, и вниманието ми се раздвои между образите в съзнанието ми и тези на екрана.

Биеш се чудесно, помислих си аз.

Чакай малко. Откога си говоря в трето лице? Погледнах рязко към леглото на Сю, която не помръдваше.

Сю?, повиках я мислено. Никакъв отговор.

— Давай, момче — измърмори Дейвид и върна вниманието ми към екрана. Фиксира изображението върху кучешкия бой. — Дай му да се разбере на лошото куче.

Изглежда, бяха решили, че Лео е лошото куче. Много проницателно от тяхна страна.

— Я виж! — гласът на Синди бе натежал от ужас. — Застреляха жената! Мъжът с пясъчнорусата коса. — О, господи!

Времето спря. Очите ми се разшириха. В ушите ми се разнесе звън. За втори път видях как куршумът я завъртя.

За втори път гледах как рухва на земята. Разтреперих се.

— Право в сърцето! — възкликна уплашено Дейвид. — Едва ли ще оцелее.

— Успя ли да хванеш това? — Русата коса на Синди вече се виждаше в ъгъла на кадъра. — Черният мъж уби второто куче! Сега стрелят по него. Застреля русокосия мъж с пистолет! Рани го с куршум. Мили боже! Това е истинска касапница!

— Виж кучето — Дейвид отмести камерата към мен и Сю. Знаеше откъде му идва хлябът. — Приближава се към момичето. Сигурно й е домашен любимец. И двамата са зле ранени.

Пауза.

— Син, това никога няма да излезе в ефир.

Когато стрелбата престана, бе останал единствено Боби. Внезапно се извърна и погледна право в камерата.

— Олеле! — каза Дейвид и свали камерата.

Кадърът се завъртя встрани и повечето глави в стаята несъзнателно повториха движението. Инстинкт.

— Забелязаха ни! Бягай, Синди. Ще скрия камерата. Можем да се върнем за…

Картината изчезна. Настъпи пауза. Запитах се какво ли е сторил Боби на екипа. Мога да попитам, но не ме интересува особено.

Предаването се върна към новинарското студио. Отново говореше Ерин:

— Това бе местопроизшествието по-рано днес. Полицията пристигна на местопрестъплението по анонимен сигнал. Вероятно същият източник е върнал камерата. Полицията не бе в състояние да открие никакви тела. Черният микробус и самолетът са изчезнали. Въпреки това Канал седем успя да установи самоличността на някои от участниците.

Екранът зад бюрото й проблесна и показа вестникарска снимка на Сю, когато бе спечелила от лотарията. Усмихнах се на развълнуваното й изражение, но после отново погледнах неподвижното й тяло. Тъгата ме завладя и усмивката ми се стопи.

Екранът се раздели на две части и показа близък план от видеоматериал.

— Жената, навярно убита по време на отвличането, е Сюзън Куентин. Показвали сме ви госпожа Куентин, след като спечели джакпота от двеста шейсет и осем милиона долара от лотарията миналата година. Не открихме семейството й за коментар, но научихме, че сестрата на госпожа Куентин, Бекки Майерс, е съобщила за отвличането й от паркинга на Саутсайд Мол по-рано днес.

Последва друга снимка. Лео. Снимката бе полицейска. Профил, анфас, с номер върху гърдите.

— Мъжът, когото пръв споменахме и после изчезна, е известен на властите в Лас Вегас като Леополд Скаполо с прозвището Щастливецът Лео.

Така ли? Никога не бях го чувал.

— Към него многократно са повдигани обвинения за пране на пари и рекет. Подозира се, че е бил замесен в отвличането и убийството на няколко танцьорки от Лас Вегас.

Следващата размазана снимка бе моя. Беше стара фотография, но не знаех откъде се бяха сдобили с нея.

— Този мъж е известен на местните власти като Тони Джодоне. Източници от полицейското управление предполагат, че името е фалшиво.

Колко проницателно.

— Неотдавна е била издадена заповед за арест на господин Джодоне по обвинение в предумишлено убийство.

Е, добре де, все пак първо трябва да го докажат. Честно казано, вече нямаше никакво значение. Боби ме бе предупредил, че ако не си сменя работата, отново ще ме посети, и то не да си побъбрим. Май щеше да се окаже, че в края на краищата ще клекна.

Обзе ме щастие. Проклет да съм, ако знам защо.

Ерин продължи:

— Разговаряхме с детектив Робърт Съмърс от отдел „Убийства“ на Четвърти участък.

Боб се появи на екрана на живо от летището. По телевизията изглеждаше още по-грозен.

— Детектив, мислите ли, че изобщо ще откриете някое от телата, показани в материала?

— Виж, Ерин — отвърна той, — след като получихме сигнала за престрелката, на летището работи екип криминолози. Обявили сме микробуса за издирване и сме помолили Ръководство въздушно движение да съобщи, ако възникнат аномалии по радарите. Ако са някъде навън, ще ги открием.

— Но ще намерите ли телата?

Едновременно поклати глава и сви рамене.

— Съмнявам се, че оцелелите са взели телата със себе си. Планираме да използваме сканиране с инфрачервени лъчи от хеликоптер веднага щом слънцето залезе. Ако са заровени наблизо, ще ги открием.

Може би щяха да успеят, ако бе останало нещо за намиране. Знам какво е направил Боби с телата. Няма да бъдат открити. Първите няколко дни на острова, Боби прекара в сън в джунглата заради угощението.

Картината изчезна от екрана.

— Няма нищо, тук го монтирахме — обясни Линда. — Почакайте малко.

Отново се появи Ерин. Друг тоалет, същата прическа.

— Аз съм Ерин Стюарт. Предаваме на живо от погребалния дом „Глендейл“, където се провежда заупокойна служба за отвлечената жертва Сюзън Куентин. Бяхме помолени да останем отвън по време на службата от уважение към опечалените. Службата явно е свършила и хората започват да излизат.

— Вече са правили заупокойна служба? — попитах. — Май доста бързат?

Неочаквано ме изпълни гняв от безочието и алчността им.

Мирис на изкипяло кафе изпълни стаята. Идваше откъм Линда.

— Още не си видял и половината, драги. Гледай и се учи.

Ерин бързо тръгна напред, като застави оператора да подтичва след нея. Приближи се до млада жена в траур. Очите й бяха зачервени и подути. Гледай ти, Лий.

Момент. Коя е Лий?

От предишната ми работа. Приятелката, при която спах онази нощ. Радвам се, че й липсвам.

Какво? Сю — запитах наум, — тук ли си? Престанах да гледам и се върнах в спалнята й. Сю не бе дошла в съзнание. Никакво движение. Но щом я докоснах… малки електрически искрици. Едва доловими, като насън.

Тони?, каза един глас в главата ми и изчезна. Отново я повиках. Нищо. Да не би да си въобразявах?

Бети незабавно се озова до мен. Енергията пращеше у нея, обгърна ме и започнах да разбирам защо е толкова важна в глутницата.

— Говори, Тони. Какво става? — постави нежно ръка на рамото ми. Миришеше на загриженост и любопитство.

— Усетих я. Само преди миг. Но отново изчезна — поклатих глава и се опитах да събера мислите си.

Лешниковите очи на Бети излъчваха интелигентност.

— Видеото — каза тя бавно. — Продължавай да гледаш. Може би достига до нея.

Разбрах какво има предвид.

Решително се върнах в дневната и минах пред Линда и Бабс. Внезапно и двете замирисаха на страх. Пренебрегнах къркоренето на стомаха ми при апетитната миризма. Напоследък не се храня добре.

Взех дистанционното от Линда и натиснах бутона за превъртане на лентата. Върнах я до момента, когато се появи Лий. Настаних се до Линда на канапето, изцяло съсредоточен върху екрана.

— Извинете, госпожице? — каза Ерин. — Бяхте ли приятелка на Сюзън Куентин?

— Сузи — отвърна тя, което накара Ерин да повтори въпроса си.

— Името й е Сузи, не Сюзън. Така са я кръстили. Но обичаше да й викат Сю.

— Значи бяхте приятелки?

Лий кимна.

— Приятно ми е да мисля така. Преди няколко години действително бяхме много близки, но като че ли се отдалечихме, когато спечели от лотарията.

Топли тръпки пробягаха през тялото ми. Бяха примесени с печал. Отново повиках Сю. Никакъв отговор. Знаех, че беше тя. Трябваше да е тя.

— Забрави старите си приятели, така ли? — упорстваше Ерин. — Парите й завъртяха главата?

Лий изглеждаше ужасена.

— О, пази боже, не! Не и Сю. Невъзможно! — Приведе се към Ерин, която свали микрофона на нивото на гърдите им. Явно Лий бе забравила, че говори пред камера. — Семейството й е виновно! Майка й направо й обсеби живота! След като се премести при нея, Сю дори не можеше да диша без позволение. Ами сестра й! Алчната кучка! Какви истории само мога да ви разкажа!

Хубавите кафяви очи на Ерин проблеснаха и тя наведе микрофона към Лий.

— Заповядайте.

Лий сигурно бе забелязала камерата. Изведнъж се притесни.

— Не, не. Моментът не е подходящ. По-добре да си затварям устата.

Бързо се отдалечи и потъна в тълпата. Ерин си набеляза нова мишена. Бекки се бе отделила от голямата семейна група и се отправяше към чакащите черни лимузини. Бе облечена в черен дизайнерски тоалет и носеше малка шапчица с воалетка. Май изобщо не изглеждаше опечалена. Защо ли не съм учуден.

Съзнанието ми регистрира изненада при проявата на такъв цинизъм. Леко докосване. Не. Все още нищо.

— Извинете? Госпожо Майерс? Вие сте Бекки Майерс, нали? Сестрата на Сю? — Ерин протегна микрофона точно пред Бекки. Никакъв проблем. Не изпитах никакво чувство на вина.

— Не можете ли да ни оставите на мира! — скастри я Бекки и избута микрофона встрани.

Продължи да върви към лимузините, но Ерин бе неотстъпно до нея. Облече в думи въпроса, който току-що си бях задал:

— Питах се нещо. Тази служба не е ли малко прибързана след обявяването на предполагаемото убийство? Все още не са намерени тела и полицията продължава да се надява, че е възможно някои да са оцелели. Сестра ви може да е още жива.

Бекки се спря. Обърна се и застана срещу камерата. Беше вбесена.

— Гледах материала. Беше пряко попадение. Сестра ми е мъртва! Не го ли разбирате? — Изведнъж се стресна. Пое си дълбоко дъх и добави по-спокойно: — Време е да продължим живота си. Трябва да се съвземем от ужасното събитие. Трябва да мисля за децата си. Животът им предстои. Сузи също би го искала.

Кой ти каза?, отекна разгневен глас в съзнанието ми. Съсредоточих се върху него, задържах го.

Не си отивай! Умолявах. Настоявах. Нареждах.

Не мога да се събудя, Тони! Защо не мога да се събудя? Изчезна.

Погледнах Бети. Гледаше мен, не екрана. Навярно изражението ми издаваше паниката, която ме беше обзела. Почти се получи. По дяволите! Натиснах паузата.

— Пак беше тук.

Единствено Бети разбра какво имам предвид.

— Не се съпротивлявай, Тони — каза тя спокойно. — Не й пречи. Просто гледай касетата. Позволи на Сю да гледа.

Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Отново пуснах видеото.

Лицето на Ерин Стюарт придоби лукаво изражение, когато попита Бекки:

— Ами парите? Сестра ви бе много богата. Ако не се намери тяло, дали някога завещанието на сестра ви ще бъде легализирано?

Ясно. Ето къде била уловката. Няма тяло, няма пари. Бекки стисна устни. Ерин бе засегнала нерв.

— Нашите адвокати ни информираха, че според изискванията на закона трябва да изчакаме седем години преди легализацията.

— Какво мислите за това?

Навря микрофона в лицето й. Беше подушила кръв. Колко ли репортери са Сази? Ще трябва да попитам Боби.

— Без коментар.

Неочаквано микрофонът бе издърпан встрани от тънка, добре поддържана ръка. Познавам този маникюр!

— Господи! — възкликна Линда и скри лицето си с ръце. Миризмата й премина в горещ пустинен повей. — Започва вълнуващата част! Приличам на истинска харпия!

Камерата се премести и предложи пълен план на лицето на Линда. Носеше шапка с широка периферия и воалетка. Роклята не се виждаше, но вероятно беше черна. Макар че с Линда човек никога не може да бъде сигурен.

Бабс утешително я потупа по ръката, докато тя гледаше през разперените си пръсти.

— ’Сичко е н’ред — промълви тя тихо. — ’Пълно си права да се ’досваш.

Линда се обърна към нея и се усмихна. Подуших топлота и загриженост от страна на Бабс. Хляб, захар и мускус.

— Аз пък имам коментар! — каза остро Линда от екрана.

Камерата се придвижи назад, за да покаже трите жени в цял ръст. Ерин заговори:

— Вие сте Линда Леоне, нали? Собственичката на ресторант „Карлин“? Познавахте ли Сю Куентин?

Поне беше се спряла на „Сю“ още първия път, когато я поправиха. Някои репортери никога не схващат намека.

Бекки искаше да си тръгне, но нямаше да се приеме добре. Гледах как погледът й се стрелка напред-назад в търсене на спасение. Въпреки това изглеждаше омагьосана от Линда.

— Да, аз съм Линда Леоне. Да, притежавам „Карлин“ и, да, Сю беше моя много скъпа приятелка.

Усетих радостта и благодарността на Сю от признанието.

— Сю ти благодари — прошепнах на Линда. Погледна ме стреснато.

Продължавай, казах си аз. Отпусни се. Облегнах се на меките възглавници и се загледах.

— Какво бихте желали да коментирате? — попита Ерин, сякаш бе забравила въпроса.

— Попитахте какво мисли семейството за това, че ще трябва да чака седем години за легализацията на завещанието на Сю. Любящата сестричка тук няма какво да каже. Аз обаче имам — гласът й се повиши, докато не заглуши останалия шум. Ерин й подаде микрофона и Линда се обърна към насъбралата се тълпа. Не беше голяма — около трийсет души. — Прекарах последните два часа със семейството и приятелите на Сю. Чух всевъзможни караници, нападки и вайкания. Предполагаше се това да е заупокойна служба за Сю. Дойдох, защото вярвах, че ще чуя добри думи за моята приятелка. И наистина чух. От другите й приятели. Но май ще се окаже вярна сентенцията, че човек избира приятелите си, но не и семейството си.

Очите на Бекки се разтвориха широко и челюстта й увисна. Мира беше вбесена. Стисна устни точно като Бекки по-рано.

— Единственото, което чух от близките й, бяха оплаквания. — Линда се извърна към Ерин толкова рязко, че журналистката инстинктивно отстъпи назад. Кафявите й очи издаваха изумление. — Знаете ли какво мисли семейството и за това, че трябва да чака за парите? Бесни са! Всички до един!

Започна да ги имитира поред. Първо Мира. Приликата бе поразителна. Студена, хленчеща, чак да ти се повдигне.

— „За всичко е виновна Сузи! Какво си въобразяваше? Какво ще правя сега?“ — Линда погледна към камерата свирепо. — Като че ли е имала някакъв избор! Беше отвлечена!

Дойде ред на Бекки. По-млада версия на същото хленчене.

— „О, не! Цели седем години! Кой би повярвал! Трябва да дадем под съд този адвокат! Трябва да променят закона. Всичко е пределно ясно! Жената е мъртва! Имам право на наследството си!“ — Последва друг глас: — „Как ще оцелея с милостинята, която ми подхвърля фондацията? Трябва да поддържам определен начин на живот. Скоро децата ми ще останат на улицата!“

Звучеше съвсем като Мици. Оставих прозрението да ме завладее, защото знаех, че идва от Сю. Никога не бях виждал Мици. Усещах как мислите на Сю се носят зад собствените ми. Почувствах се натъжен и ядосан.

— Ето какво мисли семейството й! Повръща ми се от вас! — Обърна гръб на вцепенената групичка и подхвърли микрофона към стоящата наблизо репортерка.

Ерин улови микрофона във въздуха. Дочу се шумолене и съскане. На два пъти отвори уста, преди да заговори:

— Добре, ясно: — Пое в друга посока: — Хм, госпожо Леоне. Добре е известно, че макар да сте омъжена, понякога имате… връзки с други жени. Беше ли Сю Куентин ваша любовница?

Изпълних се с гняв и смущение, но го преодолях, защото ми стана забавно. Линда умее да се грижи за себе си.

На екрана Линда се обърна към репортерката с поглед, който можеше да среже камък.

— Казах, че Сю ми беше приятелка. Щом знаете, че съм бисексуална, и то открито, трябва също така да знаете, че не се срамувам от това. Нито се притеснявам. Ако Сю наистина бе моя любовница, щях да го кажа. — Тонът й се повишаваше с всяка дума, докато не се превърна в овладян крясък в лицето на Ерин. Малки капчици слюнка опръскаха микрофона. — Как изобщо се осмелявате да питате! Сексуалните предпочитания на Сю не са ваша работа! Господи! Вие сте по-лоша и от семейството й! Оставете жената да почива в мир.

Сълзите се стичаха по лицето й, без да ги избърше. Линда се втренчи в репортерката свирепо, докато Ерин не сведе поглед. Завъртя се на токове, пъхна длан в протегнатата ръка на Бабс, прегърна с другата Кармине и се облегна на тях, ридаейки. Кармине нежно прегърна жена си, а Бабс се извърна и хвърли на репортерката поглед, който не само можеше да реже камъни, но навярно можеше да превръща хората в камък. След пристигането на Линда разбрах, че Кармине не им беше казал нищо. Тогава не са знаели, че сме живи.

На екрана се възцари неочаквана тишина. Ерин се обади:

— Хм, аз съм Ерин Стюарт от заупокойната служба за Сю Куентин. Анджела?

Видеото изключи. Цялата група седеше замаяна, докато екранът потъмняваше.

Обзе ме ярост и аз й се отдадох. На улицата? На улицата! За бога! Фондацията й дава двеста хиляди годишно. И щяла да гладува? Какво, по дяволите, прави с парите? Гневът на Сю прогори тялото ми като пламък. Възмущение. Болка.

Всичко е наред, опитах се да я успокоя. Имаш пълното право да се ядосваш. Опиши ми как се чувстваш. Опиши ми всичко. Изправих се и отидох в спалнята. Бети ме последва като призрак. Периферното ми зрение отбеляза Джон и останалите, които се присъединиха.

Седнах на леглото и докоснах бузата на Сю. Искриците ставаха все по-осезаеми, докато галех лицето й.

— Събуди се, Сю. Време е за ставане, любима — казах на заспалото й тяло.

Не мога! Не мога да се събудя, Тони. Помогни ми! Не знаех как. Погледнах Бети. Тя търпеливо чакаше да й кажа нещо. Миризмата й бе замаскирана от сладкия дъх на сено, породен от любопитството на останалите в стаята.

— Не може да се събуди. Но е тук — докоснах слепоочието си — и не може да се събуди.

Погледнах към групата за някакви предложения. Карл спеше мъртвопиян до масата в ъгъла. Бе прикрил хъркащата си глава с ръка. Десният му юмрук здраво стискаше гърлото на бутилката с ром, вече празна. От него силно лъхаше на алкохол и пот. По дяволите, Карл! Точно сега ли намери?

Никой не разбираше в какво се състои проблемът. Как да им обясня?

Бети стисна ръката ми. Притегли ме назад.

— Искам да я видя.

Направих й път. Отстъпих на няколко крачки. Линда пристъпи към мен. Положи хладните си длани върху ръката ми. Позволих й. Облегна глава на рамото ми и се загледахме в работата на лекарката. И на двамата със Сю ни беше приятно от допира й.

Бети се надвеси над Сю, докато напълно я закри. Стаята бе необичайно тиха. Странно, в присъствието на толкова хора. Витаеше тържественост. Усетих Сю в съзнанието си. Разтревожена. Нима това бе краят? Ами ако никога повече не се пробуди, ако животът й свърши?

Не смеех да си го помисля.

Над главата на Сю се появи светлина. Винаги можеш да разчиташ, че у лекарите ще се намери медицинско фенерче. Светлината примигна веднъж, после отново. Белите бродирани цветя на възглавницата за миг заблещукаха.

Внезапно носът ми се изпълни с нажежения метален мирис на решимостта. Бети се изправи. Без предупреждение силно плесна Сю през лицето. Какво, по дяволите?

Главата на Сю рязко се отметна встрани. Медната коса се разпиля върху лицето й и цялото й тяло леко се затресе. Нов безмилостен удар по лицето го върна в предишното положение, където можех да го виждам. Плясъкът оглуши ушите ми и изпълни съзнанието ми с ярост.

Изтръгнах се от Линда и прекосих стаята с нечовешка бързина. От мен се понесе ръмжене — отчасти вой, отчасти рев. Ярост. Третият удар не можа да достигне Сю. Сграбчих Бети за раменете и свирепо я метнах встрани. Понесе се през стаята. Гърбът й се удари в барчето от дъб и месинг в ъгъла близо до омекналия Карл.

Карл мигновено се събуди, когато барчето изчезна сред дъжд от счупено стъкло, метал и трески. Парче стъкло заседна дълбоко в шията на Бети. Очите ми пламнаха. Звярът в мен се опитваше да си пробие път. Нейните очи проблясваха в златисто, докато ме гледаше. Оголи зъби и изръмжа ниско и гърлено. Не ми пукаше. Отвърнах й с ръмжене. Миришеше на увереност и очакване. Силата й, почти колкото тази на Боби, се устреми към мен. Сякаш намерението й бе да ме уплаши.

Може би бях прекалено вбесен или прекалено глупав, но не успя. Щеше да умре, защото бе ударила любимата ми, или аз щях да загина, докато се опитвам да я убия.

Плътен аромат на ориенталски подправки пропълзя и надделя над сладкия метално-меден мирис на кръвта. Предизвикваше ме, караше ме да желая битката. Не бе нужно да се обръщам, за да усетя страха на хората. Уханието бе толкова силно, че накара лигите ми да потекат. Звукът от въртенето на вентилатора режеше слуха ми. Почти бях стигнал до нея. Тялото ми се напрегна за борба, приготви се за скок.

— Тони? — дочух неуверен глас откъм леглото. В същия миг в съзнанието ми избухна експлозия от цветове. Залези посред бял ден.

Сърцето ми спря. Мигновено се извърнах. Нямах думи. Сю бе седнала с леко разстроено изражение. Но очите й бяха отворени. Бледото й лице пламтеше. Усмихна ми се и усетих, че погледът ми светна.

Оставих Бети. Надявах се, че няма да ме нападне. С две крачки се озовах до леглото и стиснах Сю в прегръдките си. Притиснах я до себе си. Болезнен стон ми подсказа, че сигурно съм я притиснал по-силно от необходимото. Разхлабих прегръдката си и нагласих възглавниците зад гърба й да остане в седнало положение.

Изминаха дълги минути. Само я гледах. Не можех да изтрия усмивката си. Когато най-после се обърнах към групата, по лицето на Линда се търкаляха сълзи на щастие. Бети стоеше встрани. Ръката й стърчеше под странен ъгъл. Плътта на шията й избутваше парчето стъкло навън. Когато почти бе излязло, тя се пресегна и го извади. Не издаде болката си. Беше по-силна, отколкото бях преценил. Бях я подценил.

— Виж — обърнах се смутено към Бети, — ужасно съжалявам. Не разбрах, че…

Прекъсна ме с движение на здравата си ръка.

— Бях забравила за връзката ви. Ти не си Алфа и не вярвам, че можеш да ме нараниш. — Погледна ръката си с гримаса. — Грешката е моя.

Карл присви кървясалите си очи и се втренчи в Бети. Имаше ранен, а той все пак беше лекар — или почти. Гласът му бе дрезгав и заваляше думите:

— Струва ми се, че тази ръка е… хм, извадена от рамото.

Тя кимна сериозно.

— Не бих отказала помощ.

Не вярвам, че в действителност разчита на каквато и да било помощ и определено не от него. Но навярно Карл имаше нужда от това, за да се вкопчи в нещо. Много добър психиатър е тази Бети. Оттеглиха се в съседната стая, където Карл държеше чантата с инструментите си.

Сю отново ми се усмихна и после се разсмя.

— Как ли ще се изненадат, когато разберат, че съм оставила всичко на гъските?

Намръщих се, защото не проумях за какво става дума. Трябваше ми малко време да се досетя, че тя говори за последното, което си спомня — погребението си по телевизията.

— Оставила си цялото си състояние на гъските?

— По-точно на Министерството на околната среда. Искам да съборят къщата и да превърнат терена в резерват. Ходих при адвоката точно преди да обядвам със сестра си. Промених завещанието си и ги изключих от него.

Линда избухна в смях. По лицето й рукнаха сълзи и не бе в състояние да говори.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Сю.

— Ох, господи! — възкликна задъхано Линда. — Бяха толкова сърдити на службата, защото адвокатът не искаше да им каже какво пише в завещанието ти. Заяви, че докато смъртта не бъде обявена официално, не може да разкрие съдържанието му. Но сестра ти беше абсолютно сигурна, че не си го променила, защото си й казала, че имаш намерение, а не че си го направила.

Сю изглеждаше огорчена.

— Толкова се бе разстроила само от мисълта за това, че се почувствах виновна. Поколебах се. Всъщност реших да се върна при адвоката и да го скъсам. Но нямах възможност да го направя. Вини ме сграбчи точно на излизане от ресторанта.

— По време на службата планираха какво ще направят. Бекки ще си построи луксозна къща, а майка ти ще пътува. Решили са да вземат колкото може по-голям кредит срещу бъдещото си богатство. — Изсмя се високо. — А пък то отива при гъските! О, Сю! Направо велико. Чакаш цели седем години и накрая гъските получават ново езерце! — Линда се смя, докато не й остана повече дъх.

Настроението на Сю се промени. Замириса на тъга и гняв. Гласът й се плъзна през съзнанието ми. Те действително пет пари не дават за мен. Не ме обичат. Винаги съм го знаела, но някаква частица в мен като че ли не иска да повярва. Притиснах я до себе си.

Тя вдигна глава, все още уютно сгушена на рамото ми.

— Тони? А сега какво? Не желая повече да ги виждам, никога. Но къде ще отидем?

— Какво чувам? Да не би островът да не ти харесва? Кой говореше за екзотика?

— Но не и вечна — отвърна тя тихо. — Къде ще живеем?

Погледнах я уверено.

— Не знам, мила. Но все ще намерим нещо.

Боби се отблъсна от стената. Върху голия му торс проблясваха капчици пот. Беше обул избелели джинсови шорти. Сигурно в чест на Сю. Боби е необичайно пристрастен към голотата. Или пък аз съм необичайно пристрастен към дрехите. Казва, че ще го преодолея.

— Следотърсачите ще ви намерят място, Сю. Тони трябва да е в глутница, да бъде с други вълци. Ще е нужно известно време, но имаме глутници в Боулдър, Минеаполис и в Чикаго. Също и в Енкъридж и Украйна, но там климатът е студен. Едва ли ще ти хареса — въздъхна многозначително. — Ще направя каквото е по силите ми, но може да се наложи да останете известно време тук, докато уредим положението. Процесът е бавен.

Да останем още? В тази жега? Вътре е добре, но отвън е… ясно какво — джунгла. Господи, какво не бих дал за внезапна снежна буря. Добре де. Няма защо да мрънкам, щом ръката на Сю здраво е стиснала моята и през тялото ми пробягват електрически искри.

Бети и Карл отново се появиха. Карл изглеждаше малко по-добре. Навярно Бети все пак ще успее да му помогне. Тя носеше две бели кутии — една голяма и една малка. Приближи се до леглото и ми подаде по-малката. Голямата кутия грижливо положи в краката на Сю.

— Какво е това? — попитах.

Сви рамене. Очите й блестяха от любопитство.

— Помолиха ме да ви ги дам веднага щом Сю се събуди.

Боби се намръщи. Гримасата му беше отражение на моята. Но поне от кутиите не се чуваше тиктакане. Нямаше и никаква миризма.

Отворих първо моята. Вътре в обикновената кутия за ризи имаше фина бяла хартия. Разгърнах я и намерих купчина официални документи. Разгледах ги, без да ги извадя.

Леле! Наистина впечатляващо.

— Явно понятията ни за „бавно“ доста се различават — обърнах се към Боби. В гласа ми прозвуча неприкрито изумление. — Добре, признавам си. Впечатлен съм. — Поклатих глава. — Няма защо да се фукаш.

Приближи се намръщен.

— Не разбирам.

Подадох му документите. Имаше шофьорска книжка с употребяван вид. Срокът й изтичаше следващия март. Беше от Илинойс и бе издадена на истинското ми име: Дж. Антъни Джамброко младши. Джодоне е фамилията на татко. Приех го след смъртта на мама. Татко направи фалшив акт за раждане и всичко останало. Истинското ми име е безопасно, защото никога не съм го използвал.

Имаше съответстващ акт за раждане. Заверено копие от истинския. Бърза работа. От устата ми се изтръгна леко възклицание при вида на книжката и акта на Сю — моля за извинение, на Джесика Сюзън Джамброко. Поради състоянието на книжката съм готов да се обзаложа, че някъде съществува пълна документация, отговаряща на имената. Майсторите по изготвяне на самоличност се гордеят с работата си. Размерът и формата на последния документ ме притесни.

Боби ги разгледа всичките. Стъписа се. Присмях му се.

— Май отивам в Чикаго, а?

Колко мило от негова страна да реши вместо мен. Даже прекрасно. Беше ми разказвал за различните глутници и водачите им.

Лукас Сантяго е Алфата на глутницата Боулдър. Силен, горд и изключително благороден. Не. Няма да се впиша там.

Минеаполис се оглавява от Джоузеф Айзъксън, трудолюбив норвежец. Е, можеше и да стане.

Но Чикаго — Чикаго се управлява от Николай Молотов. На шега бях попитал Боби дали се отличава с „експлозивен характер“. Реших, че е смешно. Боби не мислеше така.

— На твое място не бих го казал в негово присъствие — рече той тържествено.

— Виж, просто се пошегувах. Нали знаеш за коктейл „Молотов“? — Сръгах го в ребрата.

— Схванах шегата, Тони. Не съм толкова тъп. Но ти не разбираш. Става дума за същия човек. Живее още от времето на цар Николай. Той е руската мафия и управлява Чикаго с железен юмрук. Не е много приятен човек.

А, това било. Моят свят. Нямах възражения.

Миризмата на Боби издаваше объркване. Продължи да клати глава, докато оглеждаше всеки документ. Обръщаше ги, проучваше ги, изследваше ги срещу приглушената светлина на прозореца. Подаде ми ги с действително ядосано изражение.

— Кой, по дяволите, има ваши снимки и с какво се занимава?

Със Сю се спогледахме изненадано.

— Не си ли ги направил ти?

Отиде до леглото и се опита да грабне кутията.

— Не! По дяволите, дори не познавам някой с толкова власт да го направи. Имаше ли визитка? Каквото и да било?

Свих рамене. Не бях проверил. Позволих му да вземе кутията. Извади хартията и леко я изтръска. Едно листче кацна върху завивките. Сю го взе. Хартията бе плътна и луксозна. Почеркът беше мъжки. Прочете го на глас: „Уредил съм да живееш в Чикаго. Николай ще се отнася добре с теб или ще отговаря пред мен. Платил съм вноската ти. Не му позволявай да ти каже друго.“ Сю лекичко се засмя.

— Подписано е „Лукас Сантяго“. — Гледаше ме любопитно. — Познаваш ли го?

Свих рамене. Не го познавах. Сю погледна Боби. Докато четеше бележката, челюстта му бе увиснала. Бялата кутия, ослепителна върху абаносовата му кожа, падна на земята от внезапно омекналата му ръка. Вниманието на всички присъстващи бе приковано върху разговора ни. Изражението на Бети не се отличаваше.

Боби отвори уста на няколко пъти, преди да проговори:

— Дали го познавам? Да. Всеки Сази го познава. Член е на Съвета. Но ти… откъде…

Нямах отговор.

— Защо не отвориш твоята кутия, Сю? — предложи Бети.

Погледнах я. Изглеждаше толкова изненадана от развоя на събитията, колкото и Боби. Ветрецът отново подухна през отворената врата и разроши косата й. Донесе мириса й право към мен. Ухаеше на лятна гора и сладкарски подправки. Осъзнах колко ми бе липсвал ароматът на чувствата й, докато беше в безсъзнание. Всяко нейно усещане приличаше на слънчев лъч, отразен от кристал наситено и изумително.

Опита се да придърпа голямата кутия към себе си. Все още й беше трудно да се навежда. Направи лека гримаса, затова се пресегнах и поставих кутията в скута й. Беше тежка и дълга почти колкото онези за доставка на рози, но по-широка. Вдигна капака. Върху фината бяла хартия бе прикрепена бележка. Прочете я пред всички: „Ако Чикаго не ти хареса, винаги си добре дошла в Боулдър, Сузи. Заедно с Тони, разбира се.“ Произнасяше думите с изненада и радост.

— Подписана е „Лукас“ — извърна глава към мен и усетих полъха на роса от изумлението й. — Не го познавам, Тони! Защо върши всички тези чудеса за нас?

Всички пристъпиха напред, когато Сю разгърна фината хартия. Под нея имаше, пласт изумруденозелено кадифе. Ароматът на прясно окосено сено — любопитство — подразни носа ми и кихнах няколко пъти. Както и Бабс и Бети. Когато спряхме, тишината бе толкова плътна, че чувах как бият сърцата на всички присъстващи.

Надникнах в кутията. Вътре имаше пластмасова фигурка с дължина около трийсет сантиметра, с червена сплъстена коса около преживялото много битки лице, вързана отзад на конска опашка. Зелените пластмасови очи над боядисана усмивка отиваха на лекьосаната дрипава зелена кадифена рокля, в която беше облечена. Усмихнах се. Видът на куклата бе такъв, какъвто само едно четиригодишно дете може да го докара.

Всички си размениха недоумяващи погледи. Бети изглеждаше най-смутена от всички. Защо някой ще си прави труда да опакова опърпаната кукла като царски подарък?

Нямах намерение да проваля изненадата. Историята си беше на Сю.

Лицето й бавно се озари от усмивка. Догадката се превърна в радост.

— Джесика!

Извади куклата и силно я притисна до гърдите си. Разнесе се полъх на мандарини и прясно изпечени бисквити.

Готов съм да се обзаложа, на каквото и да е, че Лукас има бяла козина.

Сю вдигна към мен сияен поглед. Внимателно положи куклата обратно в кутията и почтително поправи роклята й. Нежно докосна червената найлонова коса. Бе готова да се разплаче. От радост и печал. Пресегна се към документите в ръцете ми. Погледна снимката на шофьорската книжка и широко се усмихна. Вирна глава към мен.

— Харесват ми Джесика и Сюзън, но защо Джам… броко? — запъна се на името.

Погледнах я напрегнато.

— Защото съм готов. Ако искаш да носиш името ми, ще ти го дам — с ъгълчето на окото си зърнах широката усмивка на Линда.

Преглътнах със затруднение. Бяха ми го наложили. Едва ли имах право на избор. Но как да не приема дъгата и залеза?

— Ох, по дяволите! Не се справям много добре. Обичам те, Сю. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб. Ще дойдеш ли с мен в Чикаго? Като част от мен? Като съпруга? — Хванах ръката й и зачаках отговора.

Изражението на лицето й премина през смущение и изумление до неподправена радост. Хвърли се в прегръдките ми с щастлив вик. Ухаеше на мандарини, на карамфил и топъл ябълков пай. Сладък мускус и топлота. Изумително е как хората, дори без да могат да надушват чувствата, намират утеха в полъха на обичта. В уханията на любовта.

Отговорът бе очевиден. Не я изпусках от прегръдката си, докато останалите ни наблюдаваха усмихнати. Потънах в аромата й. Оставих сладките искрици да изпълнят тялото ми. Сази гледаха завистливо. Останалите само можеха да се досещат.

Внезапно се изпълних с нетърпение за нов живот с нова любов. Предстояха ни години да се опознаваме и да бъдем заедно. Сю дори не погледна последния документ. Нямаше нужда. Видя го в съзнанието ми. Ясно е, че сме съчетани един с друг. Но сме родени хора и американци.

Беше брачно свидетелство.