Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (30)

Трийсета глава

Намъкнах синия гащеризон. Беше ми къс и широк. Но поне ме прикриваше. Точно когато излизах от хангара да отида при Боби отвън, дочух изпълненото с изумление и задоволство възклицание на Карл, след като бе стигнал до масата. Можах да подуша стъписването му.

— Едноминутно чудо. Мамка му!

Някой бе изпитал лек гняв. Не можах да разбера кой. Карл и останалите ме бяха зяпнали, докато излизах. Наистина чудо, а сега аз излизах навън да се срещна с него.

Тежката метална врата шумно запротестира, докато напусках хангара. Затръшна се зад гърба ми. Боби се бе облегнал на стената и палеше цигара. Не ме погледна, докато не стигнах до него. Тръгна нанякъде и явно очакваше да го последвам.

Отново бях в състояние да мисля. Почти бях възвърнал самоличността си. Заради това щях да го послушам.

Отправихме се към самолета. Труповете бяха изчезнали. Сигурно момчетата са се погрижили. Не знаех къде са ги сложили, нито ме интересуваше. Слънцето печеше над спечената пръст. Наложи се да примигна няколко пъти, за да привикнат очите ми. Вече се чувствах изпотен в гащеризона, но нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен факта, че Сю имаше шанс.

Боби спря рязко, щом усети, че сме се отдалечили достатъчно от хангара. Извърна се към мен. Лицето му бе набраздено от сърдити бръчки.

— Да не си се побъркал съвсем? С това, което току-що направи, автоматично си подписваш смъртната присъда!

От устата му блъвна кълбо дим и вятърът го издуха право в лицето ми.

Предположих, че има предвид стълкновението ми с Лео.

— Щеше да убие Сю — отвърнах с приглушен, но също толкова гневен тон.

Цигареният дим дразнеше носа ми и кихнах. Посочи гърдите ми с пръст.

— А това е единственото, което ти спасява кожата в този миг!

Извади от устата си цигарата, която току-що беше запалил, хвърли я на земята и завъртя крак да я смачка в прахта.

— Да се обвържеш с човек!

Миришеше едновременно на нажежен метал от раздразнение и на плесен от изумление.

— Ще трябва да уведомя водача на глутницата ти за това неблагоразумие! — Скръсти ръце върху широките си гърди. — Към коя глутница се водиш?

Сбърчих чело и същевременно усетих натиск в гърдите. Карл започваше работа. Сигурно използваше разделител за ребрата. Усещането бе много странно. Без болка, просто странно.

— Нямам представа за какво говориш.

Махна изнервено с ръка.

— Добре де, добре. Може пък тук да нямате официална структура. С кого ловуваш?

Завъртя ръка, когато продължих да изразявам недоумение.

— По време на пълнолуние, нали разбираш? — Гледаше ме очаквателно, но не знаех какво да кажа. Свих рамене.

— С никого.

Изражението му отново изрази стъписване.

— Май наистина с никого, а?

— С никого.

Лицето му се промени — показваше едновременно подозрителност и напрежение. На няколко пъти облиза устни.

— Ако ти кажа, че съм Следотърсач, какво ще отговориш?

— Кой или какво е Следотърсач?

Затвори очи и отпусна глава.

— Мамка му! Поне ми кажи, че си член на семейството.

— Знаеш, че съм. Израснах в дома на Патроне.

Изхили се нервно, но главата му остана отпусната.

Вдигна ръка и покри очите си.

— Ох, това никак не е на добре!

Вече не беше ядосан — бе разтревожен.

Размаха пръст във въздуха, докато размишляваше и си мърмореше нещо. Продължавах да съм объркан, защото все още бях на двете места едновременно. И без това ми бе трудно да следя разговора, понеже трябваше да бъда в хангара при Сю. Разбирах, че не мога да направя нищо, но изпитвах нужда да съм близо до нея. Сякаш не беше редно да не съм там. Пресегнах се и плахо докоснах менталната връзка. Усетих топлотата и обичта й.

Обич. Не бях мислил, че е нещо, от което се нуждая. Абсолютно приемане и топлина. Ето какво ме завладяваше, когато я докоснех. Дори и това, че бях допуснал Лео да я пипне, да я нарани — дори това бе прието като част от цената да бъде с мен. Толкова неочаквано. Толкова изумително.

Боби размахваше ръка пред лицето ми. Дойдох на себе си:

— Извинявай. На мен ли говореше?

Завъртя очи.

— Явно не. Добре де, приемам, че не си изцяло тук, а и при женската си. Но се опитай да останеш при мен. Трябва да ти задам няколко въпроса.

Усетих, че изпъвам гръб. Не си падам по споделянето на информация.

— Питай.

Схвана намека ми.

— Имам право да питам.

Изглеждаше уверен. Не виждах измама в погледа му. За първи път започнах да долавям откъм него известно отчаяние заедно с лекия мирис на кафе, породен от гнева.

— Добре. Бих те посъветвал да повярваш на думите ми. А сега накарай мен да повярвам в твоите. И докато още сме на миризми, защо аз не мога да те подуша? Долавям някакви чувства, но нищо повече. Какво си?

Въпросът ми го накара да се намръщи.

— Хм! Май започва да ми пречи.

С пръстите на едната си ръка разтвори долния клепач. Наведе леко глава и с другата извади контактна леща. Когато отново ме погледна, очите ми се разшириха от удивление. Дясното му око бе тъмнокафяво с черна зеница. Съвсем нормално за мъж от африкански произход. Ала другото… бе златисточервено. Не само ирисът. Това бих понесъл. Но цялото око, дори там, където трябваше да има бяло, бе в златисточервен цвят. Зеницата представляваше малка черна вертикална ивица. Примигна. Преди не бях го забелязвал. Клепачите му потрепнаха нагоре! Долният покри окото, не горният.

По навик облиза устни, но сега движението ми се стори непривично, чуждо. Какво беше той?

Изведнъж се сетих, че бях забелязал бързото движение на езика, докато се бе навел над Сю.

— Змия? — попитах го малко уплашено. — Има ли и други видове… създания?

Лъвове, тигри, мечки. Олеле!

Отвърна ми с лека усмивка.

— Май наистина си новак, а?

Отворих уста да отговоря, но не можах да изрека и дума. Опитах отново:

— Очевидно.

Стори ми се внезапно развеселен.

— Добре тогава. Ще ти изнеса кратка лекция. Вече познаваш някои от нас. — Кимна леко. — Името ми е Робарт Мбуту. От Мозамбик, Южна Африка. Мрежест питон. Последният от вида си — в гласа му долових тъга и свирепа гордост. — Като общност ние сме Сази. Вие, вълците от Америка, произлизате от Анасазите от Фор Корнърс.

— Скалните обитатели?

Това обясняваше защо археолозите не намираха много тела. Върколаците остават във формата, в която са, когато умрат. Боби леко се подсмихна.

— Не е съвсем точно. По-правилно е да се каже пещерни.

Това още повече изясняваше положението. Боби запали нова цигара и всмукна дълбоко.

— Предлагам ти доста съкратена версия на историята ни, но по-късно ще узнаеш повече. Засега ти трябва да знаеш само това, че преди стотици години представители на всеки известен вид наши събратя се стекоха от всички краища на света. Хората искаха да ни прогонят от земите ни и замисляха да ни изтребят. Преодоляхме езиковите различия и предразсъдъците си. Първата сбирка бе председателствана от Интек, най-малкия син на Големия бял вълк. Той, един влиятелен ягуар на име Колекос и Саша, полярният мечок, използваха разум и сила. В края на срещата делегатите сформираха правителство и създадоха Съвет, съставен от най-великите. Избрахме да използваме името „Сази“, за да обединим всички като нас. Останахме скрити за човечеството, за да закриляме своите.

Отново усетих работата на Карл върху Сю. По-скоро беше проблясък. В един момент бях с Боби, в следващия — в тялото на Сю. Режеше в горната част на бедрото й. Да не би присаждане? Част от плътта бе отстранена. Боби трябва да бе забелязал, че вниманието ми се отклонява, защото положи ръка на рамото ми. Опитах да се фокусирам върху него, но допирът раздвои вниманието ми между двете реалности и ми се зави свят.

— Затрудняваш разговора ни. Чакай да ти помогна.

Усетих как силата му премина от ръката в рамото ми и после в главата ми. Протичаше като поток от стомана. Между мен и Сю изникна стена, издигната от него.

— Престани.

— Трябва да се научиш да се предпазваш — в думите му се съдържаше лек укор. — Много неща ще ти се сторят по-лесни, щом свикнеш.

Пусна рамото ми, но силата оставаше като верига между нас. Беше странно и ме плашеше.

— Страх те е от мен.

Езикът му се стрелна напред — змийски. Не си правеше труда да го накара да прилича на човешко движение. Внезапно осъзнах, че причината за непрекъснатото облизване на устните изобщо не бе човешка. Змиите усещат с езика си. Отстъпих, леко притеснен. Той сви рамене.

— Може пък да не е толкова лошо. Повечето се страхуват. Агент съм на Следотърсачите, полицейската служба при нашето Правителство.

Сбърчих чело.

— Значи си същество — ченге?

Изсъска тихо:

— В известен смисъл, но предпочитам думата „Сази“. Ние не сме същества. От няколко години работя под прикритие и разследвам Лео.

Стой! „Сази“. Точно тази дума употреби Лео, когато бях в офиса му. Нарече ме „Сази“. Съсредоточих се върху обясненията на Боби. Работил под прикритие в продължение на години? Не можах да не изразя изненадата и възмущението си.

— Години? Господи, Боби, всички знаят, че Лео убива хора. И ти трябваха години да го разбереш?

Хвърли ми мръсен поглед и презрително скръсти ръце.

— Не, не ми бяха нужни години да го разбера. Нужни ми бяха години да събера достатъчно доказателства, за да бъде осъден. Винаги изяждаше уликите. Трудно се установява убийство, когато липсва тяло.

Направих неволна гримаса.

— Изяждал е уликите? Гади ми се.

Ала наистина представляваше проблем при същества, които се хранят с мърша. Топлото слънце грееше върху нас. Някак ми беше приятно да стоя там, без да усещам притеглянето на потребностите на Сю. Но беше и самотно. Хвърлих поглед към хангара. Надявах се, че всичко се развива добре. Боби забеляза и завъртя очи.

— Сега пък не внимаваш, защото не си свързан? О, я стига, Джодоне!

Усетих, че стената, която бе издигнал в съзнанието ми, изтънява. Потрепна и се превърна в невидима бариера. Ако се пресегнех, щях да я докосна. Но бе достатъчна. Боби абсолютно владее способностите си. Изпитвах едновременно завист и любопитство.

Езикът му отново се стрелна. Кимна.

— Любопитство. Хубаво. Готов ли си вече да отговориш на няколко въпроса?

Присвих очи. Приятел или не, оставаше си ченге.

— Ще ти кажа, когато чуя въпросите.

— Винаги нащрек — развеселено поклати глава. — Сигурно затова те харесвам. Жалко, че не притежаваш повече сила — можехме да те вземем в Следотърсачите.

Без коментар. Но трябва да призная, че Боби беше типичен представител на тази организация. Нямах намерение да се раздрънкам.

Кармине и Майк се появиха пред хангара. Не ни обърнаха внимание и се заеха да влачат телата към втория хангар.

В тяхно присъствие миризмата на Боби издаваше притеснение. Извърна се и бързо постави контактната си леща. Запъти се към самолета и размаха пръст да го последвам. Седна на долните стъпала, където беше по-хладно. Бялото найлоново въже се разтегли със скърцане, щом стълбата опря в пистата. Седнах на земята. И без това гащеризонът бе омазан с масло.

Заговори:

— Ако не си от семейството, тогава допускам, че си бил случайно нападнат — интонацията загатваше за въпрос.

Добре. Прецених, че „семейство“ според неговото разбиране означава останалите Сази. Нямах нищо против да му кажа какво се случи.

— Беше нападение, но неслучайно. Тя бе твърдо решена да ме убие.

— Знаеш ли коя е? — тонът му бе делови. Кимнах.

— Да. Казва се Барбара Херера, макар че човек никога не би се сетил за презимето й, като я гледа. Червенокоса, зеленоока. Но не беше вълчица, когато ме нападна. Беше си обикновена жена, която ме бяха наели да очистя.

Челюстта му леко увисна. Не вярвах, че вече мога да го изненадам с нещо.

— Нападнала те е в човешки вид?

Отново кимнах. Горещият вятър навя пясък в очите ми. Примигнах няколко пъти да изтикам песъчинките и се обърнах така, че вятърът да духа в гърба ми. Пясъкът явно не пречеше на Боби. Погледнах небето. Навярно бурята щеше да ни се размине. Хубаво. Сигурно скоро щяхме да имаме нужда от самолета.

— След промяната, тя обучи ли те? Представи ли те на глутницата? — Всеки път поклащах глава. — Поне показа ли ти как да ловуваш?

— Знам как да ловувам — отвърнах със свиване на рамене.

Примигна. Опрях се назад на ръце, протегнах крака и кръстосах глезени. На сянка пясъкът бе по-хладен, но не много.

— Наели са те да я убиеш. Бяха ли ти дадени специални инструкции как да го направиш?

— Не приемам инструкции. Много добре го знаеш.

Поклати глава и премести тялото си така, че дългите му крака опряха в стълбата.

— Можем да бъдем убити само по определен начин. Видя какво сторих с Лео и останалите. Бяха ли ти дадени инструкции да стреляш първо в сърцето, после в главата?

Никак не ми допада да обсъждам методите или клиентите си с явно ченге.

— Вече ти казах, не приемам инструкции. Какво значение има?

Никога преди не бях виждал тази страна на Боби — абсолютния авторитет.

— Ще мога да разбера дали поръчителят е бил обикновен недоволен човек, или някой от нашите я е искал мъртва. Успя ли да свършиш работата? Кой беше клиентът?

Не можах да му отговоря. Буквално не бях в състояние. Опитах се, но изведнъж дъхът ми пресекна. Не можех да дишам. Сю не можеше да диша. Ставаше нещо много, много лошо.

Стиснах гърлото си с ръце. Вдишах през носа и устата, но не беше достатъчно. Не можех да обясня на Боби какво не е наред, но той усети.

— Какво, по дяволите, става? — попита. Извади пистолета си, когато паднах странично на земята. Понесе се към хангара с мълниеносна скорост. Толкова ми се искаше да го последвам, ала единственото, което ми се удаваше, бе да се боря за всяка глътка въздух. Някой убиваше Сю, но бях безсилен да го спра. Не можех да се изтръгна. Когато Боби ме остави, защитата падна. Сега умирахме заедно. Най-накрая примката се беше затегнала и ме задушаваше.

Не можех да дишам. Нямах въздух. Започнах да виждам петна и бели искрици. Усетих как за миг Сю отвори очи. Над нея се бе надвесил Джери с безизразно изражение. Виждах го размазано през дебелата пластмаса, която притискаше към лицето на Сю. Беше й невъзможно да се съпротивлява. Аз не можех да се съпротивлявам.

Не искам да те загубя. Изпратих мисълта към Сю. Последната ми мисъл. Искрите се сблъскаха и се разраснаха, докато всичко пред погледа ми стана бяло. Светът изчезна.