Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (17)

Седемнайсета глава

Отне ни почти осем часа да стигнем от Лас Вегас до моя дом. Бе дълъг ден в края на дълга седмица.

Не мога да спя в коли и затова, когато пристигнахме, бях почти мъртъв. Поканих Сю да остане при мен и да се наспи след пътуването, но тя искаше да се прибере.

Помислих дали да не се отбия в офиса или при Сара, но се отказах. Нуждаех се от почивка. Все пак направих опит да се свържа с Кармине заради куфарчето. Нямаше да се прибере, докато не стане време за играта. Казах на Марвин, че ще го видя тогава. Не бе въпрос, който може да се обсъжда със служители.

Разменихме домашните си телефони със Сю. Предложих й да обядваме на другия ден или нещо такова. Спомням си, че мънках думи от типа на „Ще се видим по-късно. Обичам те“. Все още не бях сигурен, че съм влюбен в нея, но определено я желаех. Това са различни неща.

Резкият звън на телефона ме стресна и събуди. Присвих натежалите си от сън очи към часовника отсреща. Показваше 7:10. Завесите в спалнята не бяха плътно затворени и лъч избледняваща слънчева светлина падна върху краката ми, свити под завивката. Още дори не беше нощ. Ох, да му се не види. Бях спал цели два часа.

Вдигнах слушалката на второто позвъняване. Много малко хора знаят домашния ми номер.

— Кажи?

— Тони?! — гласът на Сю бе писклив и паникьосан. — Ох, слава богу! Трябва да те видя! Веднага! Положението е много лошо. Ох, божичко! Много, много по-лошо. По дяволите! — Усетих гнева й като собствен. Единственото, което ми липсваше, бе мирисът.

— Ей, ей — казах аз успокоително, вече напълно буден. — Давай по-кротко. Какво има?

— Тя е в инвалидна количка, Тони. Този път наистина е капакът на всичко. Има медицинска сестра, разни уреди и… ох, господи! Не мога да се справя с положението!

Изритах завивките и се претърколих до седнало положение. Гласът й леко се отдалечи и разбрах, че някой се е включил в разговора ни. Навярно по деривата.

— Слушай внимателно, Сю. Може ли да се срещнем на мястото, където се запознахме? — надявах се да схване намека и да дава възможно най-оскъдна информация.

Дори не забави темпото.

— Моля те, ела тук! Наистина трябва да те видя! Моля те, Тони.

Въздъхнах. След около половин час се озовах в „Мустанга“, подкарал бавно по стария павиран път. Поне бях имал време да си взема душ, но въпреки това се чувствах скапан. Май не бе най-подходящият ден да се запозная със семейството й. Хайде, толкова по въпроса.

Не запомних адреса, когато ми го даде, затова проверих. 10522 Вивиън Драйв. Беше малко извън града. Най-сетне открих номера върху стълба на тухлена арка. Свих в отклонението и открих порта. За щастие, Сю се бе сетила, че има алармена система, и разполагах с кода. По навик, щом спрях, хвърлих поглед към оградата. Нуждаеше се от сериозна работа. В сегашното си състояние едва ли би могла да изпълнява предназначението си.

Спрях колата до малката кутийка и отворих капачето. Въведох четирите цифри — 4628. Отново поклатих глава. Семпла комбинация, която всеки с малко мозък в главата си можеше да елиминира.

Проблесна зелена светлина, портите от ковано желязо се разтвориха със скърцане и бавно задраха навътре. Хм! Сигурно някой проводник бе прекъснат. Или се нуждаеха от смазване.

Когато навлязох в алеята, високи дървета препречиха погледа ми на повече от няколко метра. Това не беше хубаво. Най-сетне успях да съзра къщата. Спрях и зяпнах. Напълно си го заслужаваше.

Бе разположена на височината на нисък хълм. Елегантната предна веранда, която минаваше по цялата фасада, изкусително приканваше, а бялата боя проблясваше на слънцето. Исусе Христе! Тара! Точно копие на плантацията Тара от „Отнесени от вихъра“.

Филмът е един от любимите на Линда. Обича да седи пред телевизора с кутия хартиени кърпички и голяма купа сладолед. Не мога да си обясня защо. Военните сцени са направо смехотворни. Наистина не мога да разбера удоволствието да гледаш нещо с единствената цел да ридаеш неудържимо.

Подкарах „Мустанга“ по извитата алея и паркирах точно отпред. Една „Гео Метро“, боядисана в зеления цвят на английските състезатели, бе паркирана точно пред мен. Това трябва да е истинската кола на Сю. Подхождаше й.

Сигурно ме бе чакала, защото вратата незабавно се отвори и тя се спусна към мен. Плачеше, но от ярост, не от болка или обида. Гневът й ме блъсна в гърдите. Трудно си поемах дъх от силата му. Едва бях излязъл от колата и тя се втурна в обятията ми. Притиснах я за миг и бях готов да се разкихам от миризмите, които ме погълнаха. Успях да я убедя да се разходим отвън. Не исках някой да ни подслушва.

Щом се отдалечихме на достатъчно разстояние от къщата и дърветата ни скриха, аз я погледнах в лицето.

— Сега ми кажи какво става.

Подсмръкна и изтри очите си с ръка.

— Случи се отново. Този път е другата й тазобедрена става.

Челото ми се сбърчи от изумление.

— Да не би пак да се е хвърлила през балкона?

Леле! Наистина бях впечатлен.

— Не, не. Лекарят казва, че е от стреса. Но не може да ходи. Какво да я правя, Тони? Не мога повече да понасям! — Беше готова да закрещи. Нищо чудно.

Чакай, чакай! Увреждане на става, породено от стрес? Не на мен тия.

— Кой е в къщата в момента?

Скръстих ръце и заех стабилна, непоклатима стойка.

Пое си дълбок, успокояващ дъх. Когато проговори, вече звучеше по-овладяно:

— Майка ми и сестрата.

— Откъде се е появила сестрата?

— Бекки. Явно няма нищо лошо Бекки да наеме сестра. — Изкипялото кафе опари ноздрите ми. — Естествено, Бекки не може да си позволи да загуби работата си. Бекки има семейство, което трябва да издържа, и съпруг, за когото да се грижи. Аз нямам никакви основания да бягам и да оставям всичко на клетото семейство на Бекки. Нямам какво толкова да правя и трябва да проявя нормалната учтивост да бъда при нея. — Усилено се опитваше да не вярва на думите си, част от тях не отговаряха на истината. Но си вярваше.

Не коментирах излиянието й.

— Кой лекар ти каза, че се дължи на стрес?

Сви рамене, но миризмата й издаваше смущение.

— Лекарят на майка ми, естествено. Иначе откъде щеше да вземе инвалидната количка и останалите неща?

Така. Най-сетне мъглата се вдигаше.

— Доставка на стоки по домовете.

Позволих й да асимилира информацията със зяпнала уста. Емоциите й се надпреварваха коя да вземе връх, когато остана единствено изкипялото кафе. Очите й се присвиха. Скръсти ръце на гърдите си.

— Проклетата малка КУЧКА! — възкликна тя яростно.

Харесвам гнева. Много по-добър е от депресията. Може да помогне на Сю да направи големия скок и да се измъкне от адската яма.

Погледнах я в очите и забелязах болката, причинена от всичките разочарования и преднамерени жестокости в живота й. Дори когато бе гневна, погледът й бе на преследвано животно. Но онова, което надделяваше, бе неподправена и чиста невинност. Все още не можеше да си обясни предателството и дребнавостта. Не беше покварена. Все още.

Заслужаваше нещо по-добро от това.

Колкото и да ми се искаше да премахна болката й, осъзнавах, че не съм готов да се окажа в разгара на семейна война. Сега, когато първоначалната криза бе преодоляна, можех да опитам пътя на убеждението.

— Виж, Сю, няма да има никаква полза да й се опълчваш. Просто ще го отрече. Да направим нещо смислено и да ти помогнем да се поуспокоиш.

Вирна въпросително глава. Поведох я обратно към колата и извадих метален клипборд.

— Засега съм твой консултант по сигурността. Има неща, за които трябва да се погрижим. Не мога да стоя тук денонощно. Не след дълго хората ще разберат, че сме свързани.

Челюстта ми се напрегна при миризмата на зараждащия се страх. Беше направила своя избор, но случката в гаража я бе разтърсила по-силно, отколкото искаше да покаже. Опитах се да не обръщам внимание на това.

— Нека бъдем добри с честните хора и да вгорчим живота на останалите, става ли?

Очите й се разшириха. В тях се четеше паника.

— Виж какво — казах бързо с хладен плам. — Понякога опасността те намира. Гадно е. Но няма причини да живееш в страх, ако оправим някои неща. — Пресегнах се и докоснах лицето й с опакото на ръката си. — Ще те пазя. Обещал съм ти.

Втренчи се в очите ми и разбрах, че ми вярва. Надявах се, че ще съумея да спазя обещанието си. Кимна, решимостта й нарастваше при допира ми.

— Какво трябва да направим?

Първото, което направихме, бе да сменим кода на входната врата. Сю си призна, че никога не е бил сменян, откакто се бе преместила тук. Бог знае колко хора знаеха комбинацията. Избрах необичайно число. Най-добре е да се прави произволно, без модел. После обходихме периметъра на тухлената стена, която ограждаше „плантацията“. Бодливата тел беше стара и провиснала. Трябва да се смени. После посочих няколко дървета, които се извисяваха над нас. Сю се влачеше зад мен, докато си водех бележки, и кимаше някак безсмислено. Разбирах, че по-голямата част от думите ми не стигат до нея, но целта бе да отвлека мислите й от майка й.

— Дърветата трябва да бъдат подкастрени. Човек със стълба може да се протегне, да се хване за клоните и да прехвърли стената.

Обиколихме имота. Беше очевидно, че се бе старала да възвърне предишния му блясък. Тревата бе окосена и напоена. Натрупваните с години купчини листа и борови иглички бяха изчистени и бе настлана нова почва. Гордееше се със свършената работа. Можех да го подуша. Посочи стаята си на втория етаж. Прозорецът бе ограден от облак пъстри пълзящи рози. Трябва добре да ги огледам отвътре.

Следващото, което ми показа, бе плувният басейн. Беше права за гъските. Навсякъде се виждаха курешки. Големите птици не обърнаха никакво внимание на Сю, но щом аз се приближих, нервно се защураха наоколо. Опитах се да ускоря процеса и излаях като куче. Но не се получи, както го мислех. Искаше ми се само да е смешно, ала звукът изскочи дълбоко от гърдите ми. Нисък, заплашителен, съвсем като от вълк. Странно. Той премина в злобно ръмжене и усетих как зъбите ми се оголват. Сю ме погледна леко разтревожено, щом гъските внезапно се издигнаха във въздуха, обзети от паника.

Пронизително крякане съпроводи полета им и не след дълго територията бе свободна от нежелани посетители. Част от мен искаше да ги последва. Да ги преследва, докато ловът успее. За мой късмет луната отдавна бе преминала пълната фаза и успях да се овладея.

Трябва да съм изглеждал толкова стреснат, колкото и Сю. Гласът й издаваше изумление:

— Почувствах го! Как живееш с такива усещания?

Почувствала го е? Опитах се да се отърся, свих рамене.

— Свикнал съм. За щастие, не обичам гъски. Много са мазни.

За миг очите й се разшириха. Усмихнах се. Щом разбра, че я поднасям, също се разсмя.

Поколеба се, когато пристъпихме на широката предна веранда.

— Какво има? — попитах я.

— Малко ми е нервно. Представих ти майка ми в такъв вид, та ме е страх, че щом се запознаеш с нея, ще откажеш да живееш тук.

— Не съм казвал със сигурност, че ще го направя, не помниш ли? Но какво имаш предвид?

Сви рамене, докато търсеше думите:

— Толкова много хора й вярват. Понякога се боя, че може аз да съм побърканата и че ще повярваш на нея, не на мен. Или пък ще разбереш точно какво представлява и няма да искаш да останеш, щом тя е тук. — Погледна ме нервно и сведе глава. Пак бе притеснена.

Пресегнах се, поставих пръст под брадичката й и вдигнах лицето й.

— Цял живот съм се учил да преценявам хората. Умението е необходимо в професията ми.

Понечи да каже нещо, но аз притиснах пръст към устните й.

— Обещавам ти, че няма да те съдя според мнението ми за нея. Става ли?

Придоби стъписано изражение.

— Винаги, когато реша, че съм те разбрала, отново ме изненадваш. Имаш такива непоклатими схващания, затова ми е трудно да повярвам, че би могъл да кротуваш и да си мълчиш, ако нещо не ти харесва.

Мрачна усмивка озари лицето ми.

— Честно казано, ако съвсем не ми хареса, навярно ще се опитам да я уплаша.

Сю се разтревожи. Трескаво сграбчи ръката ми.

— Не, от това няма да има полза. Ако я уплашиш, ще извика полиция. Правила го е и преди. Не искам да рискуваш.

Освободих се от здравата й хватка с усмивка.

— Знам, Сю. Всичко е наред. Шегувам се. Никакви тактики за сплашване. Обикновено предизвикват обратна реакция. Не, ще я убия с учтивост. Специалист съм в това.

— Веднага ще го разбере — направи гримаса тя.

— Няма значение — засмях се аз. — Тя може единствено да подозира. Ще бъда мил, грижовен и извънредно покровителствен.

— А пък аз ще се опитвам да не се издавам. — Сю ме дари с несигурна усмивка и се обърна към вратата. Спрях я, като докоснах ръката й. После я притеглих обратно и я поведох до паркираните коли.

Заставих се да придобия сериозно изражение. Бях срещал хора като майката на Сю и преди.

— Трябва да знаеш, че ще се опита да постави клин помежду ни. Ще отправи безумни обвинения. Без да знае нищичко за мен, освен онова, което е написано на визитката ми, ще каже, че те поставям в опасност или че се стремя единствено към парите ти. Ще каже какво ли не, за да те накара да се уплашиш от мен. Нещо от това дори може да се окаже истина. Би ли могла да понесеш подобно напрежение? Ако не можеш, по-добре изобщо да не започваме. Положението само ще се влоши, ако се нанеса.

— Ако? — гласът й се извиси с няколко тона по-високо. Мирисът й бе смесица от обилна роса и резлив полъх.

Въздъхнах.

— Трябва да ти кажа нещо, Сю. Имам си къща и я харесвам. Може би ще е по-добре да се виждаме навън и да не живеем на едно и също място. Ще преценим. Особено ако не можеш да се справиш с натиска.

Слушаше ме, но докато говорех, стисна челюст. Нагорещеният метал на решимостта едва не ме накара да се усмихна. Бе взела решение и щеше да се придържа към него.

— Не. Аз го искам. Ако не се справя, тогава ще решим друго.

Усмихнах й се. Щеше да опита, но не бях сигурен, че ще успее.

— Тогава хайде да влизаме и да поздравим лъва. Но ме остави аз да говоря.

Тя кимна.

— Да започнем с това, че съм „консултант по сигурността“, а не твой любовник. Ще обиколим къщата и ще ти кажа какво трябва да се направи. Няма да споменаваме мониторите на глас, но ще им хвърля един поглед, докато вървим. После ще отидем в моя офис да подпишем документите.

— И вместо там къде ще отидем? — попита тя с многозначителна усмивка.

Изгледах я сериозно и вдигнах вежди.

— В моя офис да подпишем документите. За да мога да започна с ремонта.

— Сериозно ли? Искам да кажа… мислех…

Разбирах смущението й. Бръкнах в задния джоб и извадих кутията с визитките. Невинаги я нося у себе си, но я бях грабнал за днешното посещение. Отворих я и й подадох бяла визитна картичка с черен надпис и засукано лого.

Взе визитката и я прочете на глас: „Специални услуги. Консултации по сигурността. Антъни Джодоне, президент“.

— Притежаваш истинска корпорация?

Засмях се.

— Естествено. Наистина имам охранителна фирма. Наел съм апартамент за офис в центъра. Повечето ми клиенти са от Фамилията, но няколко са си съвсем законни. Така имам възможност да се занимавам с нещо през работния ден. Освен това е полезно да разполагам с местенца из града, когато се стъмни, за другата ми работа. Навсякъде, където инсталирам нещо, има задна врата, вградена за моя употреба.

— Щом имаш офис, защо се срещнахме в онзи ужасен бар? — Киселият мирис на нейната неприязън се понесе от вятъра.

— Ще предам на Джоко думите ти — обидата в гласа ми не бе съвсем престорена. Лицето ми красноречиво го показваше. Непрекъснато забравя, че тези хора са ми приятели.

Изчерви се и започна да тъпче на място. Притеснение и срам замениха отвращението.

— Ей, само се пошегувах.

Ала по безизразния ми тон разбра, че аз не се шегувам, и се отдръпна.

— Срещам се с клиентите си в бара, за да ги поставя в неравностойно положение. Изнервям ги. Върши работа, нали?

Енергично кимна няколко пъти.

— Офисът ми е в един блок в центъра. Плащам наем на собственика. Нае компанията ми да инсталира и поддържа охранителната система в сградата. Така че, ако имаш нужда от мен за други услуги и се споразумеем за условията, сделката ще бъде чиста и ясна.

Обикновено не работя пряко с клиенти заради възможността „да са ни виждали заедно“. Но този случай си имаше покритие. Божичко, лейтенант, ами тя беше богата клиентка, която си плащаше сметките. Защо ще искам да умира?

В този миг очите й леко се разшириха.

— А, това ли било — извърна поглед от мен.

В тона ми се промъкна острота.

— Да не би да си размислила?

— Ами всъщност… Искам да кажа… — вдигна очи към мен и изражението й придоби топлота. В погледа й, наред със страха, се четеше още нещо. По-дълбоко чувство. — Мисля, че започвам да се влюбвам в теб, Тони.

Разпознах миризмата, но не можах да я възприема като това, което носът ми подсказваше. Гледаше ме с надеждата, че някак ще реагирам. Така и направих, но вероятно не по начина, който бе очаквала. Поклатих глава.

— Моля те, недей. Това, което чувстваш, не е любов, а страст. Или е свързано с кризата. Силно е, но не е трайно. Не е достатъчно за всеки ден от живота. Не е възможно вече да сме влюбени. Още не.

Леденият възел на страха в стомаха обаче ме накара да осъзная, че нещата може и да са стигнали твърде далеч. Мамка му!

— Виж какво — поставих ръце на раменете й, като нарочно я държах на една ръка разстояние. — Дори и да има нещо, преднамерено се държа на дистанция. Няма да съм в състояние да дръпна спусъка, ако позволя да отидем твърде далеч.

Погледът й натежа от мъка и леко смекчих тона си.

— Когато за първи път бяхме заедно, реших, че ако искаш да се отървеш от живот, който е достатъчно тежък, за да те накара да наемеш някой като мен, ще бъде неправилно да ти откажа. Иначе бих те използвал. Като всички останали. Да бъда с теб, защото аз искам нещо. Разбираш ли?

Кимна.

— Но какво ще стане, ако настъпи момент, когато реша, че искам да живея?

Почувствах прилив на надежда и незабавно го смазах като досадно насекомо.

— Не изпреварваме ли малко нещата? — нарочно вложих нотка на черен хумор в гласа си. — Още не си ми платила, а пък аз не съм се съгласил да свърша работата.

Усмихна се неуверено. Отвърнах на усмивката й, но следващите ми думи бяха сериозни:

— Дай да позабавим темпото и да видим, става ли? Може да решиш, че изобщо не ти харесвам чак толкова.

Постави ръката си върху моята, която лежеше на рамото й.

— Няма да променя решението си. Готов ли си да влезем?

Наблюдавах я, докато се приготвяше да посрещне ситуацията. Над главата ни се разнесе бръмчене. Вдигнах поглед и видях, че са се включили старите живачни лампи, осеяли двора. Леко сбърчих чело. Повдигнах брадичката й и бавно завъртях лицето й в двете посоки на безличната бяла светлина. Тя ме погледна озадачено и долових мириса на смущението й.

— Какво правиш? — попита ме, щом пуснах брадичката й.

Въздъхнах и поклатих глава.

— Няма да стане тази вечер, Сю. Сега си отивам право вкъщи.

— Какво! Искам да кажа…

— Под очите ти има тъмни кръгове и кожата ти увисва. И двамата не сме спали достатъчно в продължение на дни. — Аз не бях спал както трябва почти седмица. — Ако сега влезем и подхванем нещата, ще са ни нужни часове. Ставам раздразнителен, когато дълго време съм бил лишен от сън, затова ще се прибера, а ти също трябва да поспиш.

— Ами майка ми? Не мога да се прибера сама, Тони. Просто не мога.

— Разбира се, че можеш. Влизаш, не й обръщаш внимание, качваш се горе и си лягаш.

— Но тя ще ме последва и ще крещи. Няма да мога да мигна.

Усмихнах се мрачно.

— Този път майка ти се е въоръжила с двуостър меч, Сю. Реже и в двете посоки. Ако те последва до стаята ти, ще трябва да стане от инвалидната количка, нали? В такъв случай сестрата ще те подкрепи пред семейството ти. Ако си остане в нея, значи не е в състояние да мръдне от долния етаж и ти ще можеш да спиш. Разбираш ли?

От нея се разнесе букет миризми, а погледът й придоби стреснато изражение в разширяващия се кръг светлина.

— Но аз не знам дали Бекки е платила на сестрата за през нощта.

— Вече минава пет. Ако сестрата още е там, напълно съм сигурен, че възнамерява да остане. Била е тук снощи, така че навярно има стая за нея.

— Но ще продължавам да чувам майка ми. Холът ехти из цялата къща.

— Какво? Да не би да нямаш уредба в стаята си? — завъртях очи. — Моля ти се.

Претършувах предния си джоб и извадих малко пластмасово пакетче с оранжеви тапи.

— Ако ще те накара да се почувстваш по-добре, сложи си тапи в ушите.

Разгледа тапите с удоволствие и ги стисна през калъфчето. Гледаше ги как възстановяват предишната си форма и пак ги стисна. Извадих ги и й показах как да ги свие и постави в ушите си. Накарах я леко да ги натисне, докато паснат плътно. Едното ухо отне повече време, докато нагласим тапата да прилегне плътно. Щом ги свали и ги пъхна в джоба си, продължих:

— Тапите не изолират звука напълно. Само го заглушават. Все още ще си в състояние да чуваш отдалеч високи звуци, но не достатъчно силни, за да те държат будна.

Внезапно се приведе напред и силно ме целуна по устните. Горещата вълна на желанието премина през мен. Неочаквано тялото ми бе твърдо и готово като първия път, когато я докоснах. Исках повече и жадно се пресегнах към нея. Ала разумът ми надделя. Свих юмруци, за да не я грабна в обятията си. Не. Няма да започвам отново. Заставих ръцете си да се протегнат към раменете й и леко да я отблъснат.

— Иди се наспи, Сю. Първата ми работа утре сутринта е да дойда при теб, но тогава и двамата ще се чувстваме по-добре.

Отстъпи и кимна. Изпитваше прекалено много чувства и обонянието ми не съумя да ги определи. Можех само да предполагам.