Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (14)

Четиринайсета глава

Отворих вратата, зад която бе изчезнало хлапето. Клекнах на земята и подуших. Бинго! Смърт в лятна гора. Нещо в мен превъртя. Разкъса последните валма мъгла, които помрачаваха съзнанието ми. Боби ме бе настигнал и се опитваше да ме удържи. Сграбчи ръката ми в желязна хватка. В този миг разбрах, че е като мен, като Лео, но нямах време да мисля за това. Преминах през вратата с нечовешка сила. Чух как ръкавът на копринената ми риза се отпра с влажен всмукващ звук. Оставих Боби с парцала в ръка.

Последвах следата от миризмата на Сю с вирнат нос, с потръпващи ноздри. Уханието й се задържаше в мухлясалия коридор като утринна мъгла, примесена с амоняка на паниката и мириса на химикал от веществото, което хлапето бе използвало. Докато я следвах, усещах как нещо у мен се надига. Нещо опасно. Щом дочух първото й стенание, удвоих скоростта и открих лъч мъждива жълта светлина да се процежда изпод вратата на третия коридор. Подуших оръжейна смазка и самоувереността на хлапето. Подуших Сю.

Беше застанал в тясна стаичка с пистолет, насочен към вратата. Държеше полуавтоматичното деветмилиметрово оръжие в удобна, привична хватка. Толкова млад и толкова самоуверен. Толкова глупав. Една-единствена гола крушка висеше от тавана на сивото бетонно помещение. Стаята бе запазила мириса на множество смъртни случаи. Прекалено много, за да ги определя. Понякога е ставало бързо, понякога — бавно и мъчително. Миризмата тегнеше във въздуха като саван и правеше помещението да изглежда малко и тясно.

Сю лежеше на пода в ъгъла, свита на кълбо, и ту идваше в съзнание, ту отново го губеше. Не бе получила цялата доза, от каквото и вещество да бе използвало хлапето и се опитваше да се отърси.

Подуших гордостта на Бен от това, че е пипнал Сю, похотта, потта, а после — ужаса му, щом ме видя да се втурвам към него. Отмести се бързо и опита да произведе изстрел, но аз скочих отгоре му, преди да натисне спусъка. Изтръгнах оръжието. Плъзна се по пода и изчезна в сянката. Непознати мускули се свиха и усетих как го издигам от земята. Пръстите ми конвулсивно стиснаха гърлото му. Замаха към мен с юмруци и ми нанесе удар между краката, който само преди година щеше да ме повали. Сега едва го усетих.

Небрежно го вдигнах за гърлото пред себе си. Усилих натиска с ръка, докато не усетих, че еластичната кожа започва да поддава. Захапа юмрука ми, докато се опитваше да си поеме въздух. Докато го държах, проникнах в мислите му. Чух разговора му с Лео, по време на който те безстрастно решаваха как да измъчват Сю, след като момчетата на Вито ме пипнат. Обсъждаха кои действия щяха да ми причинят най-голяма болка. Беше решено да умра, но не преди да науча какво са й сторили.

Това не му спечели точки. Вероятно в друг случай щях само да го нараня. Вече не. Пречупих врата му с едно-единствено яростно движение. Сю не видя какво направих, ала долових, че приема действието ми, както и някакво мрачно задоволство, което я изненада и уплаши. Съзрях светлината в очите й да угасва с един последен изумен поглед. Достави ми удоволствие.

— Господи! — възкликна Боби откъм вратата.

Дишаше тежко и ме зяпаше с неподправен ужас. Държах отпуснатото тяло на Бен с една ръка. Краката му се люлееха над пода. Извърнах се и погледнах Боби. Зъбите ми бяха оголени и от мен се изтръгна зловещо ръмжене.

Стомахът ми къркореше яростно и за пореден път се опитах да преодолея глада. Какво, по дяволите, ставаше с мен? Луната отдавна бе залязла. Защо изпитвах непреодолимо желание да прегриза гърлото му?

Боби преглътна с усилие, но не се отдръпна. Трябва да му се отдаде дължимото.

— Какво, мамка му, си ти, Тони? Бен беше един от най-добрите, които някога съм срещал. — Очите му просветнаха в синьо.

— По-добър от мен?

Той замълча и се замисли.

— По-добър, отколкото ти беше преди. Какво е станало с теб? Плашиш ме до смърт. — Изглеждаше уплашен, но миризмата му говореше друго. Всъщност нямаше никаква миризма, което бе още по-объркващо.

Пуснах хлапето на пода и тялото му се свлече с тъп звук. Обърнах се и долових проблесналата у Боби мисъл, докато профучавах покрай него през вратата, понесъл Сю на ръце. Реших, че сигурно се страхува от гнева на Лео, когато се върне и разбере, че плановете му са рухнали независимо дали с помощта на Боби или без нея. Но не беше това. Долових нещо друго. Сила, която бе нещо ново за мен. Не се боеше от Лео. Беше някак по-извисен, доминиращ. Тъмни образи. Гняв. Боби си имаше планове, но сега трябваше да ги промени. Оттам идваше безпокойството му. Всичко се бе провалило. Заради мен.

— Трябва да ви изведа оттук — гневът в гласа на Боби се засилваше. — Преди да ни открият.

— Искам Лео, Боби.

Имах си планове за него. Повече нямаше да бягам.

Внезапно се озова пред мен. Решителността му задръсти обонянието ми. Погледът му бе твърд и студен. Стоеше точно пред лицето ми.

— Не! Това решение не е твое.

Изръмжах, но той не отстъпи. Въздъхна отчаяно.

— Виж, Тони. Знам, че трябва да си го получи. Но тук стават разни скапани неща, за които нямаш понятие. Не се набърквай в тази каша. Просто вземи момичето и бягай. Говоря сериозно. Просто си върви.

Сю идваше в съзнание. Вдигна се на четири крака и разклати глава.

— Не! Искам си парите и главата на Лео. Той възнамеряваше да нарани приятелката ми!

— Казах ти го и преди. Зарежи парите, Тони — възрази той тихо. — Ще ти ги донеса, ако мога. Но трябва да ми се довериш. Ще разчистя бъркотията, която остави, по възможно най-добрия начин. Не започвай война, която не можеш да спечелиш. Остави ние да се погрижим за Лео. Обещавам ти, че ще си плати за това. Кълна се, човече. Честна дума.

Втренчих се в него. Боби криеше нещо. После погледнах протежето на Лео, проснато под ъгъл на пода с все още отворени, изумени очи. Въздъхнах и Боби си пое дълбок, треперлив дъх.

— Изкарай ни от тук и ще бъдем квит. Но ако ти не го довършиш, ще се върна.

Той поклати рязко глава.

— Вече не ти дължа нищо, нали?

Отвърнах с кимване.

— Единственото превозно средство, което успях да намеря, е частната лимузина на Лео. Погрижих се за шофьора. Двигателят е включен. Мислех аз да ви карам, но сега ще трябва да разчистя кашата тук. Направи ми услуга и намери друга кола, преди да напуснеш града. Не искам да му давам повод да те преследва.

Отново кимнах. Сю вече можеше да се държи на краката си. Разклати глава и примигна.

— Какво стана?

— Да се махаме оттук. Ще ти обясня по пътя.