Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (24)

Двайсет и четвърта глава

Прибрах се вкъщи към обяд на следващия ден. Джоуи спечели играта. За първи път от месеци насам.

Веднага си легнах. Обадих се на Сю и й казах да дойде, ако иска. Сигурно съвсем съм се бил отнесъл, защото дори не съм разбрал кога е отворила вратата с ключа, който й бях дал. За щастие, помнеше кода на алармената система. Не съм сигурен дали е за добро, че й го дадох, но така стана.

Събуди ме докосването на топли ръце, които разтриваха гърба ми. Разтревожих се, че не съм я чул, но въпреки това въздъхнах доволно. Усетих парфюма й, но истинската й миризма се промъкваше под изкуствената. Сладка и мускусна. Обля ме топлина. Хвърлих поглед встрани и видях ръцете й да отпускат възлите по мускулите ми.

Някаква част от мен никак не е доволна, че толкова се привързах към Сю. Но вината не е нейна. Проблемът е мой. Трябва да се отдръпна от нея. Разбирам го, но не искам. Разбирам, че Джон също е прав. Ще бъде болезнено, ако се наложи да дръпна спусъка; ще ме боли при гледката на тези ръце, прострени безжизнено на земята. Щях да я сънувам. Това също ми е известно. Може би накрая щеше да се наложи отново да дръпна спусъка, за да престанат сънищата.

Борех се да си пробия път през мрачните представи към усещането и уханието на съвсем жизненото й тяло.

— Добре ли се забавлява? — попитах сънливо и се прозях.

Долових усмивката в гласа й.

— Страхотно! Толкова съм ти благодарна, че успя да го уредиш. Линда и Елън си ги бива. Но Керъл е малко странна.

В гласа й прозвуча напрегнатост, която ме застави да се претърколя и да се взра в лицето й. Вперих поглед в стреснатите й очи и поклатих глава.

— Чух за това. Не го е направил той.

Дишането й се учести.

— Керъл се кълне, че е той. Просто отива и го убива. Чувства се притисната и се бои за живота си — изражението на Сю красноречиво говореше, че тя наистина се страхува за нея.

Леко се намръщих.

— Керъл дрънка прекалено много. Но Луи е луд за нея. Винаги е бил. Никога не би й сторил това. Дори ще се опита да издири хлапето и да й го върне, ако толкова го иска.

Изумление прекоси чертите й и погъделичка ноздрите ми. Челюстта й увисна.

— Той би ли постъпил така? По нейните думи е истинско чудовище.

— Не ме разбирай погрешно — отвърнах сериозно. — Луи е чудовище. Ако не обичаше Керъл, щеше да ликвидира хлапето. Не става дума, че е неспособен на това.

— О! — гласът й прозвуча тихичко и неуверено. Изведнъж ми хвърли сърдит поглед и леко ме блъсна в гърдите. — Но ти не си ми казал, че си ходил с Линда.

Изненадах се. Никога не ми беше идвало наум. Сега, като се замисля, може би е трябвало.

— Знаеш ли, не ми е хрумвало дори за миг. Има ли някакво значение?

— Беше странно. Когато дойде и огледа къщата, направо изпадна в захлас. Трябваше да надзърне във всяка стая и непрекъснато си мърмореше под носа „Това е Тара. О, господи! Това е Тара!“ После се обърна към мен: „Леле, Тони добре се грижи за теб!“

Разсмях се. Не се бях сетил за възможността Линда да си помисли, че аз съм купил къщата за Сю, но очаквах да я порази.

— Опитах се да й обясня, че къщата си е моя, но тя само кимаше по онзи странен начин. Нали разбираш, сякаш искаше да каже: „Да бе, сигурно е твоя.“ После подхвърли, че навярно наистина много ме харесваш, защото не си харчил толкова за никоя след нея.

Потръпнах. Но и в този случай бе по-добре да кажа истината.

— Ясно, разбрах намека. Линда и аз бяхме заедно в продължение на няколко години. После се разделихме. — Свих рамене да покажа, че не е кой знае какво. Но в действителност решението беше трудно. Бях съжалявал в продължение на месеци. — С нея имаме различни ценности. Тя иска пари и власт, аз исках някоя, с която да ми е добре. Тези цели се изключват взаимно. Хвана се с Кармине. Подхождат си по-добре.

— Толкова е хубава и забавна. Никога ли не си съжалявал, че сте се разделили?

Дарих я със сърдечна усмивка. Още бе свенлива.

— Чувстваш се като врабче сред ято пауни, а?

Кимна.

— Те всичките са просто великолепни.

Нямаше никакво съмнение, че ревнува. Подуших го — пипер, но по-близо до едрите люспи и семки на кайенския пипер, като този, с който поръсвам пицата си.

Пресегнах се и докоснах лицето й. Тя се притисна към ръката ми.

— Те са трофеи, мила, и всички много добре го знаят. — Долепих я към гърдите си и заговорих в косите й: — Ако исках трофей, щях да бъда с някоя от тях. Но на мен са ми нужни ум и характер. Красивата външност не е вечна. Някой ден Кармине, Луи и Айра ще поискат да ги сменят с по-нов модел — тъжно е, но е факт.

Стегнах още повече прегръдката си. Миризмата й, толкова близо, пробуди нещо в мен. Нещо, което ме накара да се замисля за дом, за сигурност, за вечност. Овладях се с усилие. Харесваше ми да бъда сам. За съжаление, колкото повече се опитвах да убедя себе си, че искам да остана сам, толкова повече надушвах собствените си лъжи.

— А ти какво искаш? — попита тя с въздишка.

Замислих се върху думите на Майк — постоянна връзка. Това ли исках? Просто не знам. Целунах косата й.

— Теб.

Изплъзна ми се от устата, както и нежното обръщение. През лятната гора премина повей на затоплена захар и канела. Вдъхнах дълбоко и се опитах да дойда на себе си. Смених темата, като се върнах към вчерашната вечер.

— Като изключим Керъл, беше ли ти забавно?

Усмихна се и подуших щастието й.

— Линда е просто чудесна! Цяла вечер си говорихме. Сигурно сме отегчили другите момичета. Имаме толкова общи неща! Струва ми се, че я познавам цял живот, след като сме прекарали едва няколко часа заедно. — Изведнъж отдръпна леко глава и добави с доловимо огорчение: — Всъщност прекарахме няколко часа. Закарахме Елън и Керъл към един след полунощ и останахме в лимузината да пием вино и да си бъбрим някъде докъм три. — Изведнъж тя бурно се разсмя и гърдите й се удариха в моите. — Беше толкова смешно! Когато отидохме в някакъв клуб, „Синьо кадифе“, Линда се престори, че си пада по стриптийзьорките! Честна дума, никога не съм се смяла толкова!

Сю не можеше да види лицето ми. Прехапах устни и сдържах смеха си. Не бях наясно как точно да й го кажа. Не бях сигурен, че е в състояние да приложи буржоазните си ценности към Линда.

Вдигнах ръка уж да почеша горната си устна. Прикрих усмивката. Но мисля, че не успях да изтрия шеговитото пламъче в погледа си.

— Виж сега, трябва да ти кажа, че не се е преструвала.

Сю вдигна глава и ме изгледа с любопитство. Единственото, което можеше да види, бе движението на ръката ми.

— Какво искаш да кажеш?

Отместих ръка и усмивката ми лъсна.

— Линда го прави и по двата начина.

Сю продължаваше да изглежда смутена. Поклати глава да покаже, че не ме разбира. Опитах отново:

— Линда е бисексуална. Знаеш тази дума, нали?!

Изражението на лицето й можеше да послужи за нагледен пример на изумление. Устата й леко увисна, а очите й се разшириха.

— Прави секс с жени?

— А също и с мъже — махнах с ръка. — Всъщност само с един мъж — с Кармине.

Гласът й издаваше неверие:

— И той няма нищо против?

Свих рамене.

— Ни най-малко. Обича да гледа.

Наблюдавах я, докато осмисляше чутото. Очите й останаха широко разтворени толкова дълго, че се наложи да я попитам:

— Добре ли си? Изглеждаш малко странно.

— Ами… Линда беше в стаята, докато се преобличах. Обръщаше огромно внимание на всичко, което говорех в лимузината! Искам да кажа… — запъна се тя.

Схванах мисълта й, но предположението й беше погрешно.

— Линда пусна ли ти се?

Вдигна вежди и леко вирна глава.

— Всъщност не.

— Тогава изобщо не си мисли, че проявява интерес към теб.

Явно не можеше да преодолее шока. Разсмях се тихичко. Може да беше грубо от моя страна, но не успях да се сдържа:

— Никога ли не си имала приятели гейове?

— Да, в колежа. Но само гейове. Никога не съм имала приятелки, които да са… като Линда.

Надявах се да разбира, че не се смея на нея, но не бях в състояние да изтрия усмивката от лицето си.

— Сю, хвърляш ли се в обятията на първия срещнат мъж?

— Разбира се, че не!

Погледнах я настойчиво.

— Линда също не се нахвърля на първата срещната жена.

Все още изглеждаше притеснена, затова изтрих усмивката и я погледнах с цялата сериозност, на която бях способен.

— Разбери, Линда знае, че си с мен. Значи разбира, че си хетеро. Също така знае, че не си падам по груповите изпълнения, така че никога няма да те закачи. Нима щеше да имаш по-ниско мнение за нея, ако излизаше само с латиноамериканци? Или чернокожи?

Поклати глава.

— Естествено, не. — Свих рамене. — Тогава какво значение има, че харесва и мъже, и жени? Голяма работа. Спокойно можете да бъдете приятелки. Няма да се опита да те прелъсти. Освен ако ти самата не поискаш… — добавих предпазливо. Не познавах чак толкова добре предпочитанията на Сю. Не трябваше автоматично да отхвърлям възможността.

Върху лицето й незабавно се изписа паника.

— Не! Изобщо не ми е по вкуса!

Но изведнъж се замисли и се изчерви. Миришеше на нещо много близко до желанието, силно примесено със смущение.

— Но си мислила за това? — попитах я лукаво.

Поклати глава.

— Не точно. Но не съм сигурна дали трябва да съм й благодарна или засегната, че не прояви интерес към мен.

Избухнах в такъв мощен смях, че тя нямаше как да не ме последва. Прегърнах я силно. Смеехме се и се търкаляхме, бяхме доволни и щастливи. Искаше ми се да останем така завинаги — просто щастливи, просто заедно. Бедата е в това, че знам: някой ден съдбата ще почука на вратата.