Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 101 гласа)
Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7


Девета глава

След почистването и превързването на раната Лео остана с посивяло лице и изтощен. Спа през останалата част от деня, будейки се от време на време, колкото да позволи да сложат в устата му хляб и горещ чай. Семейството беше безмилостно в усилията си да се грижи за него.

Както беше очаквал, опиатът го запрати в кошмари, пълни с причудливи, застрашителни създания, които го сграбчваха с ноктите си, завличайки го под земята, където червени, блестящи очи примигваха срещу него в мрака. Затворен в капана на наркотичен унес, Лео не можеше да се отърси напълно от сънищата и само се мъчеше, плувнал в пот, потъвайки още по-дълбоко в халюцинации. Единственото облекчение беше, когато на челото му сложиха студена кърпа и той усети нежно, успокояващо присъствие около себе си.

— Амелия? Уин? — промърмори той объркано.

— Ш-ш-шт…

— Горещо — изохка той.

— Лежете, без да мърдате.

Той смътно усети как го преобличат няколко пъти… милостива хладина, притисната към челото му… лека ръка, която го гали по бузата.

Когато се събуди на сутринта беше изморен, трескав и в потиснато настроение. Това беше обичайната последица от опиума, разбира се, но фактът, че го знае не облекчаваше ни най-малко смазващата меланхолия.

— Имаш лека температура — каза му Кам. — Трябва да пиеш повече чай от бял равнец, за да я свалиш. Но няма признаци за загнояване. Почини си днес, очаквам утре да се чувстваш много по-добре.

— Този чай има вкус на помия — промърмори Лео. — И няма да стоя в леглото цял ден.

Кам изглеждаше състрадателен.

— Разбирам, фрал. Не се чувстваш достатъчно болен, за да си почиваш, но не си достатъчно добре, за да правиш нещо друго. Въпреки това трябва да си дадеш възможност да се излекуваш, иначе…

— Ще сляза на долния етаж за истинска закуска.

— Закуската приключи. Вече разчистиха масата.

Лео се намръщи и разтърка лицето си, примигвайки при силното дръпване на рамото си.

— Кажи на Мерипен да дойде. Искам да говоря с него.

— Излезе навън с работниците, ще сеят ряпата.

— Къде е Амелия?

— Занимава се с бебето. Никнат му зъбки.

— Ами Уин?

— Тя е с икономката, правят инвентаризация и приемат поръчки за доставки. Биатрикс носи кошници на възрастни летовници в града. А аз трябва да посетя един наемател, който от два месеца бави рентата. Боя се, че никой не е свободен, за да те забавлява.

Лео посрещна изявлението му с навъсено изражение и мълчание. След това се застави да попита за човека, който наистина го интересуваше. Жената, която не си бе дала труд да надникне и да го види или да го попита как е, макар да бе обещала, че ще бди над него.

— Къде е Маркс?

— Последния път, когато я видях, шиеше нещо. Явно са се натрупали доста неща за кърпене и…

— Тя може да прави това и тук.

Лицето на Кам остана безизразно.

— Искаш госпожица Маркс да дойде да кърпи в стаята ти?

— Да, изпрати я тук.

— Ще я помоля, ако иска… — каза Кам със скептично изражение.

След като се изми и се облече в чист халат, Лео се върна обратно в леглото. Беше обиден и вбесяващо нестабилен. Една прислужничка донесе малък поднос с една-единствена препечена филийка и чаша чай. Той изяде закуската си, докато се взираше намръщено в празната рамка на вратата.

Къде се бавеше Маркс? Да не би Кам да не си бе дал труда да й каже, че я викат? Или тя е решила да игнорира молбата му.

Безчувствена, коравосърдечна харпия. И това при положение, че бе обещала, че ще се грижи за него. Тя го беше придумала да вземе лауданума, а после го беше изоставила.

Ами добре, Лео вече не я искаше. Ако все пак решеше да се появи, той щеше да я отпрати. Щеше да се изсмее презрително и да й каже, че му е по-добре без компания, отколкото да е в нейната. Щеше…

— Господарю?

Сърцето му прескочи един такт, когато я видя на прага, облечена в тъмносиня рокля, златистата й коса беше вдигната нагоре и забодена с фуркети в обичайния строг кок.

Държеше книга в едната си ръка и чаша със светла течност в другата.

— Как сте тази сутрин?

— Отегчен до смърт — каза Лео намръщено. — Защо ви отне толкова време, за да дойдете да ме видите?

— Мислех, че още спите. — Влизайки в стаята, Катрин остави вратата широко отворена. Дългата фигурка на порчето Доджър подскочи след нея. След като се изправи, за да огледа обстановката, Доджър изтича и се скри под скрина. Катрин наблюдаваше порчето подозрително. — Може би това е едно от най-новите скривалища — каза тя и въздъхна. След това подаде на Лео мътната течност. — Изпийте го, ако обичате.

— Какво е това?

— Върбова кора, за температурата ви. Изстисках вътре малко лимон и сложих захар, за да подобря вкуса.

Лео отпи от горчивата отвара, гледайки как Катрин се движи из стаята. Тя отвори втори прозорец, за да пусне свежия бриз отвън. Отнесе подноса от закуската му в коридора и го подаде на минаващата прислужница. Когато се върна при Лео, допря пръсти до челото му, за да провери температурата.

Лео я хвана за китката, спирайки движението. Взря се в нея, разпознал я внезапно.

— Вие бяхте — каза той. — Дойдохте при мен миналата нощ.

— Моля?

— Вие сменяхте кърпите на челото ми. Повече от веднъж.

Пръстите на Катрин се свиха леко около неговите. Гласът й беше много тих.

— Сякаш бих влязла в спалня на мъж посред нощ!

Но и двамата знаеха, че го е направила. Тежестта от меланхолията до голяма степен се вдигна особено когато Лео съзря загрижеността в очите й.

— Как са ръцете ви? — попита той и обърна издрасканите й пръсти, за да ги провери.

— Зарастват, благодаря. — Тя направи пауза. — Казаха ми, че сте искали компания?

— Да — призна той чистосърдечно. — Вашата.

Устните й се извиха.

— Много добре.

Прииска му се да я дръпне към себе си и да вдъхне уханието й. Тя миришеше на нещо неуловимо и чисто, може би на чай и пудра, и на лавандула.

— Да ви почета ли? — попита тя. — Донесох един роман. Харесвате ли Балзак?

Денят рязко се подобри.

— Че кой не го харесва?

Катрин се настани на стола до леглото.

— Той е малко бъбрив за вкуса ми. Аз предпочитам романи с повече интрига.

— Но с Балзак — каза Лео — трябва да се отдадеш напълно. Трябва да потънеш и да се носиш в езика… — Като спря, той се вгледа внимателно в дребното й овално лице. Тя беше бледа и под очите й имаше сенки, явно в резултат от многото пъти, в които бе идвала при него през нощта. — Изглеждате уморена — каза той безцеремонно. — Заради мен. Извинете.

— О, съвсем не, не е заради вас. Имах кошмари.

— За какво?

Изражението й стана предпазливо. Забранена територия. И все пак Лео не се сдържа да не я попритисне.

— Кошмарите свързани ли са с вашето минало? Със ситуацията, в която ви е намерил Рътлидж?

Тя си пое рязко въздух и стана, изглеждаше замаяна и сякаш болна.

— Може би трябва да тръгвам.

— Не — каза Лео бързо и направи възпиращ жест с ръка. — Не си отивайте. Нуждая се от компания — още страдам от последиците от лауданума, който вие ме убедихте да взема. — Като видя продължаващото й колебание, той добави: — Освен това имам температура.

— Слаба.

— Но дяволите, Маркс, вие сте компаньонка — каза той намръщено. — Вършете си работата!

Тя го погледна възмутено за миг, после избухна в смях въпреки усилието й да го потисне.

— Аз съм компаньонка на Биатрикс — каза тя. — Не ваша.

— Днес сте моя. Сядайте и започвайте да четете.

За негова изненада властническият му подход даде резултат. Катрин седна отново на стола и отвори книгата на първата страница. После побутна с показалец очилата си да ги нагласи на място — добросъвестен, дребен жест, който той обожаваше.

— „Една тъмна афера“[1] — прочете тя. — Глава първа.

— Почакайте.

Катрин го погледна очаквателно.

Лео внимателно подбра думите си.

— Има ли някаква част от миналото ви, която бихте искали да обсъдите?

— С каква цел?

— Любопитна сте ми.

— Не обичам да говоря за себе си.

— Виждате ли, това е доказателство за това колко сте интересна. Няма нищо по-скучно от хора, които обичат да говорят за самите себе си. Аз съм идеалният пример.

Тя сведе очи към книгата, сякаш се опитваше с голямо усилие да се съсредоточи върху страницата. Но след няколко секунди вдигна поглед с усмивка, която направо го разтопи.

— Вие сте много неща, лорде. Само не и скучен.

Лео усети същия необясним изблик на топлина и щастие, които бе изпитал вчера, преди злополуката в руините.

— Какво искате да знаете? — попита Катрин.

— Кога за пръв път разбрахте, че се нуждаете от очила?

— Бях на пет-шест години. Родителите ми и аз живеехме в Холбърн, в една квартира на Портпул лейн. Тъй като момичетата не можеха да ходят на училище по онова време, една местна жена се опитваше да учи няколко от нас. Каза на майка ми, че съм много паметлива, но бавноразвиваща се, що се отнася до четене и писане. Един ден мама ме изпрати с поръчка да получа един пакет от месаря. Беше само през две улици, но аз се изгубих. Всичко ми беше размазано. Намериха ме да се скитам и да плача малко по-нататък, докато накрая някой ме заведе до месарския магазин. — Усмивка изкриви устните й. — Какъв само човек беше. Когато му казах, че не съм сигурна дали ще намеря дома ни, той каза, че имал идея. И ми даде да изпробвам очилата на съпругата му. Не можех да повярвам, че светът изглеждал така! Магически. Виждах тухлите в стената, птиците във въздуха и дори тъканта на престилката на месаря. Това ми бил проблемът, каза той. Просто не съм можела да виждам. И оттогава започнах да нося очила.

— Родителите ви отдъхнаха ли си накрая, когато откриха, че дъщеря им не е бавноразвиваща се?

— Тъкмо напротив. Караха се от коя страна на семейството идват слабите ми очи. Майка ми беше доста притеснена, когато каза, че очилата сигурно ще навредят на външния ми вид.

— Ама че шега.

Тя изглеждаше унила.

— Майка ми не притежаваше онова, което наричат дълбочина на характера.

— Като се имат предвид действията й — да изостави съпруг и син, и да избяга в Англия с любовника си — не бих очаквал излишък от принципност.

— Мислех, че са женени, когато бях дете — каза тя.

— Съществуваше ли любов между тях?

Тя прехапа замислено долната си устна, привличайки вниманието му към съблазнителната й мекота.

— Привличаха се физически — призна тя. — Но това не е любов, нали?

— Не — каза той тихо. — Какво се е случило с баща ви?

— Не ми се говори за това.

— След всичко, което аз ви признах? — Той й хвърли укорителен поглед. — Бъдете честна, Маркс. Не може да ви е по-трудно, отколкото ми беше на мен.

— Хубаво. — Катрин си пое дълбоко дъх. — Когато майка ми се разболя, баща ми го почувства като огромно бреме. Плати на една жена да се грижи за нея до края, а мен изпрати да живея при леля и баба, и повече никога не чух за него. От всичко, което знам, може би е мъртъв.

— Съжалявам — каза Лео. И наистина го мислеше. Съжаляваше, искаше му се да може по някакъв начин да се върне назад във времето, за да успокои малкото момиченце с очила, изоставено от човека, който би трябвало да го пази и да се грижи за него. — Не всички мъже са такива — почувства за необходимо да изтъкне той.

— Знам. Не би било честно от моя страна да обвинявам цялото мъжко съсловие заради греховете на баща ми.

Лео осъзна с неловкост, че собственото му поведение не е било много по-добро от това на баща й, да се отдаде на собствената си скръб до такава степен, че да зареже сестрите си.

— Нищо чудно, че ме мразите — каза той. — Сигурно ви напомням за него. Изоставих моите сестри точно когато имаха най-голяма нужда от мен.

Катрин го погледна с ясните си очи, не съжалително, не критично, просто… преценяващо.

— Не — искрено отвърна тя. — Изобщо не сте като него. Вие се върнахте при семейството си. Работехте за тях, грижехте се за тях. И освен това аз никога не съм ви мразила.

Лео се взря внимателно в нея, силно изненадан от признанието й.

— Не сте?

— Не. Всъщност… — Тя рязко млъкна.

Всъщност? — подкани я Лео. — Какво щяхте да кажете?

— Нищо.

— Канехте се. Нещо свързано с това, че ме харесвате против волята си.

— Категорично не — строго произнесе Катрин, но Лео видя намек за усмивка върху устните й.

— Неустоимо сте била привлечена от възхитителния ми външен вид? — предположи той. — От очарователния ми маниер на разговор?

— Не и пак не.

— Била сте съблазнена от мрачните ми погледи? — Той придружи думите си със закачливо скършване на веждите, което я накара да се засмее.

— Да, може би е било това.

Като се облегна назад върху възглавницата, Лео я погледна със задоволство.

Какъв чудесен смях имаше тя, лек и гърлен, сякаш беше пила шампанско.

И в какъв проблем би могло да се превърне това лудо, неуместно желание да я има. Тя бе станала реална за него, измерима, уязвима по начин, който той никога не си бе представял.

Когато Катрин зачете на глас, порчето се показа изпод скрина и се изкатери в скута й. Сви се, зарови глава надолу с отворена уста, и заспа. Лео не обвиняваше Доджър ни най-малко. Скутът на Катрин му се виждаше приятно местенце, в което човек да положи глава.

Той се преструваше на заинтригуван от сложния и подробен разказ, докато умът му се занимаваше с въпроса за това как ли изглежда тя гола. Стори му се трагично, че никога няма да може да я види. Но дори за Леовата етика един мъж не можеше да вземе девственица, освен ако няма сериозни намерения. Беше се опитал веднъж, позволявайки си да се влюби лудо, и в резултат изгуби почти всичко.

А имаше рискове, които човек не би могъл да поеме два пъти.

Бележки

[1] Роман от цикъла „Сцени от парижкия живот“ в „Човешка комедия“ на Балзак. — Б.пр.