Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 101 гласа)
Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7


Единадесета глава

След отвратителната нощ Катрин затърси опипом очилата си и осъзна, че ги е изгубила някъде по време на посещението си в стаята на Лео. Като изпъшка, тя седна пред тоалетката и зарови лице в ръцете си.

Глупав импулс, помисли си унило. Момент на лудост. Не трябваше да му се поддава.

Нямаше кого да обвинява, освен себе си.

Беше дала сериозно оръжие в ръцете на Лео. И сега той щеше да я измъчва с него. Щеше да използва всяка възможност, за да я унижава. Познаваше го достатъчно добре, за да не се съмнява.

Мрачният й хумор не помогна при появата на Доджър, който се измъкна от една кутия за чехли до леглото й. Порчето отвори капака с глава, издаде доволен звук за поздрав и измъкна чехъла й от кутията. Един Господ знае къде се канеше да го отнесе.

— Спри, Доджър — каза тя слабо, отпуснала глава върху ръцете си, и го погледна.

Всичко пред очите й беше размазано. Нуждаеше се от очилата си. И беше ужасно трудно да отиде да търси нещо, когато не можеше да вижда на две крачки от лицето си. Нещо повече, ако някоя прислужница намереше очилата в Леовата стая, или — Господ да й е на помощ! — в леглото му, всички щяха да разберат.

Изоставяйки чехъла, Доджър изприпка до нея и се изправи, като притисна дългото си, гъвкаво тяло към коляното й. Той трепереше, което — Биатрикс й беше казала — беше нормално за поровете. Температурата на тези животни се понижаваше, когато спят и треперенето беше начин да се стоплят при събуждане. Катрин се пресегна да го погали. Когато той се опита да се покатери в скута й, обаче, тя го избута долу.

— Не се чувствам добре — каза тя печално на порчето, въпреки че физически й нямаше нищо.

Като изцвърча недоволно от реакцията й, Доджър се обърна и изтича от стаята.

Катрин продължи да стои с глава върху тоалетката, чувстваше се прекалено потисната и засрамена, за да помръдне.

Беше спала до късно. Можеше да чуе звуците от стъпки и приглушени разговори, които идваха от долните етажи. Да не би Лео да беше слязъл за закуска?

Тя си помисли, че не е в състояние да се срещне с него.

Умът й се върна към онези смразяващи минути от предишната нощ. Обля я нова вълна на желание, когато си помисли за начина, по който я беше целувал, как бе усещала устата му върху интимните места по тялото си.

Тя чу порчето отново да се връща в нейната стая, като цвърчеше и подскачаше, както правеше винаги, когато се радваше особено много на нещо.

— Махай се, Доджър — каза тя мрачно.

Но той настоя, застана до нея отстрани и се изправи на задните си крачета отново, тялото му приличаше на дълъг цилиндър. Като го погледна, Катрин видя, че стиска нещо внимателно в предните си зъби. Тя примига. Бавно протегна ръка надолу и взе предмета от него.

Бяха очилата й.

Беше очарована как един малък жест може да накара човек да се чувства добре.

— Благодаря ти — прошепна тя, от очите й потекоха сълзи и тя започна да гали малката му главичка. — Наистина те обичам, отвратителна невестулка такава!

Като се покатери на коленете й, Доджър забоде нос в скута й и въздъхна.

* * *

Катрин се облече с голямо старание, сложи си допълнително фуркети в косата, върза широкия колан на сивата си рокля малко по-стегнато от обикновено, дори направи двоен възел на връзките на обувките си. Сякаш се опитваше да не остави нищо хлабаво, нищо, което да може да се развърже. Дори мислите.

Влизайки в стаята за закуска, видя Амелия на масата. Тя хранеше с препечена филийка бебето Рей, което чешеше венците си в нея, изпускайки слюнка.

— Добро утро — промърмори Катрин и си наля чаша чай. — Горкият Рей… Чух го да плаче през нощта. Новото зъбче още ли не се е показало?

— Все още не — печално отвърна Амелия. — Съжалявам, че те е събудил и не ти е дал да спиш, Катрин.

— О, не ми е пречил. Аз и без това бях будна. Беше неспокойна нощ.

— Явно е била такава и за лорд Рамзи — отбеляза Амелия.

Катрин й хвърли бърз поглед, по слава Богу, в коментара явно не се съдържаше многозначителен намек. Тя се опита да запази изражението си неутрално.

— О? Надявам се, че той е добре тази сутрин?

— Изглежда доста добре, но е необичайно мълчалив. Умислен. — Амелия направи физиономия. — Предполагам, че никак не подобрих настроението му, когато му казах, че планираме да организираме бала до месец.

Катрин се зае да разбърква захарта в чая си с изключително старание.

— Ще уведомите ли поканените, че събитието е с цел търсене на съпруга на лорд Рамзи? — попита тя.

Амелия се усмихна.

— Не, дори аз не съм толкова нетактична. Само че ще стане ясно, тъй като са поканени толкова много млади жени на възраст за женене. И, разбира се, брат ми е първа мишена за брак.

— Не съм сигурна, че разбирам защо — промърмори Катрин, опитвайки се да звучи безцеремонно, макар вътрешно да бе изпълнена с отчаяние.

Тя осъзна, че не би могла да остане при семейство Хатауей, ако Лео се ожени. Нямаше да може да понесе да го вижда с друга жена. Особено ако тази жена го прави щастлив.

— О, съвсем просто е — каза Амелия дяволито. — Лорд Рамзи е благородник с коса на главата и всичките му зъби са си на мястото, освен това е на подходяща възраст за създаване на потомство. И ако не ми беше брат, предполагам, че щях да го намирам за доста добре изглеждащ.

— Той е много красив — възрази Катрин без да мисли и се изчерви, когато Амелия я изгледа изненадано.

Тя се съсредоточи да пие чая си, отхапа залъче от кифлата си и отиде да търси Биатрикс. Беше време за сутрешното учене.

Катрин и Биатрикс се бяха разбрали да започват уроците с няколко минути върху етикета и социалните маниери, и след това да се занимават с история, философия, дори природни науки. Биатрикс дълго бе усъвършенствала „модерните“ теми за разговор, които се преподаваха на млади дами с цел да ги превърнат в подходящи съпруги и майки. Сега Катрин чувстваше, че двете с Биатрикс бяха станали приятелки.

Макар никога да не бе имала привилегията да познава родителите Хатауей, Катрин мислеше, че те двамата щяха да са доволни от постиженията на своите деца. Хатауей бяха интелектуално семейство, те всички можеха с лекота да обсъждат каквато и да е тема на абстрактно ниво. Но имаше и нещо друго, което притежаваха — способност да правят връзки между коренно различни неща посредством богатото си въображение.

Една вечер, например, дискусията по време на вечерята се беше завъртяла върху новините за кола, движеща се с помощта на въздушна пара, проектирана от Джон Стрингфелоу, конструктор на бобини от Съмърсет. Проектът не проработи, разбира се, но идеята беше очарователна. По време на разискванията дали човек е способен, или не да лети в механично изобретение, Хатауей бяха привеждали примери от гръцката митология, физиката и изобретенията на Леонардо да Винчи. Опитът човек да следва хода на разговора се беше оказал много изтощителен.

Катрин тайно се беше притеснявала дали подобни разговори не биха отблъснали потенциални поклонници за Попи и Биатрикс. И в случая на Попи това наистина се оказа проблематично. Поне докато не срещна Хари.

Но когато се бе опитала деликатно да повдигне въпроса пред Кам Роан в началото на работата си в семейството, той бе съвсем категоричен.

— Не, мис Маркс, не се опитвайте да промените Попи или Биатрикс — каза й той. — Няма да се получи, това само ще ги направи нещастни. Просто им помогнете да научат как да се държат в обществото и как да говорят без да казват нищо, така както го правят гаджос.

— С други думи — беше казала несигурно Катрин, — искате те да изглеждат подходящо, но не желаете това наистина да стане тяхна същност?

Кам тогава се възхити, че го е разбрала.

— Именно.

Сега си даваше сметка колко прав е бил той. Никой от Хатауей нямаше да бъде никога като тези, които съставляваха лондонското общество, а и не искаше да бъдат такива.

Тя отиде до библиотеката, за да вземе няколко книги за уроците с Биатрикс. На прага на стаята, обаче, спря и ахна, когато видя Лео, наведен над масата, да пише нещо по купчина разхвърляни чертежи.

Той обърна глава и я погледна, очите му бяха пронизващи. Катрин усети, че й става едновременно горещо и студено. Кожата й запулсира на местата, където беше забола прекалено стегнато фуркетите в косата си.

— Добро утро — поздрави тя, останала без дъх, и понечи да отстъпи. — Не исках да преча.

— Не пречите.

— Дойдох за едни книги, ако… ако може.

Лео й кимна кратко и върна вниманието си върху чертежите.

Силно смутена, Катрин се приближи тихо до лавиците и започна да търси заглавията, които й трябваха. Беше толкова тихо, уплаши се, че тупкането на сърцето й сигурно се чува. Изпита отчаяна нужда да наруши тишината и попита:

— Проектирате нещо за имението ли? Къща за наемател?

— Допълнение за конюшните.

— О!

Катрин гледаше невиждащо редиците книги. Дали щяха да се преструват, че събитията от снощи никога не са се случвали? Тя определено се надяваше да бъде така.

Но в този момент чу Лео да казва:

— Ако искате извинение, няма да получите такова.

Катрин се обърна към него.

— Моля?!

Лео продължи да се взира в чертежите.

— Когато идвате в леглото на мъж, не можете да очаквате чай и разговори.

— Не съм идвала в леглото ви — каза тя отбранително. — Вярно е, бяхте в леглото си, но не съм имала желание да ви заваря там. — Съзнавайки, че оправданията й не звучат смислено, тя устоя на порива да си зашлеви една плесница.

— В два след полунощ — информира я Лео — почти винаги мога да бъда намерен на матрак, занимаващ се с една от двете дейности. Едната е да спя. Не мисля, че е необходимо да обяснявам другата.

— Исках само да проверя дали нямате температура — каза тя и се изчерви. — Дали не се нуждаете от нещо.

— Очевидно се нуждаех.

Катрин никога не се бе чувствала толкова неловко. Имаше чувството, че кожата й става прекалено тясна за тялото й.

— Ще кажете ли на някого? — насили се да попита тя.

Едната му вежда се изви подигравателно.

— Страхувате се да не се разбъбря за нашето малко рандеву? Не, Маркс, няма да кажа нищичко за това. И за голямо мое съжаление, ние не направихме почти нищо, за да дадем основание за един хубав слух.

Пламнала, Катрин отиде до една купчина със скици и смачкани хартии в ъгъла на масата. Взе ги и ги изглади с ръка.

— Нараних ли ви? — успя да попита тя, спомняйки си как неволно бе ударила раненото му рамо. — Боли ли ви тази сутрин?

Лео се поколеба, преди да отговори.

— Не, болката се успокои, след като си тръгнахте. Но един дявол знае, че не се иска много, за да започне отново.

Катрин бе обхваната от разкаяние.

— Толкова съжалявам. Дали да не го наложим с лапа?

— Лапа? — повтори той безизразно. — Върху моя… о! За рамото ми ли говорим?

Тя примига объркано.

— Разбира се, че говорим за рамото ви. За какво друго?

— Кат… — Лео отклони поглед. За нейна изненада в смеха му се долавяше трепет. — Когато един мъж е възбуден и остане незадоволен, обикновено след това го боли известно време.

— Къде?

Той я изгледа красноречиво.

— Искате да кажете… — Бузите й поруменяха, когато най-после проумя. — Ами… не ме интересува, че ви боли там, загрижена съм единствено за раната ви.

— Така е много по-добре — увери я Лео, очите му блестяха весело. — Що се отнася до другата болка…

— Това няма нищо общо с мен — побърза да го прекъсне тя.

— Смея да не се съглася.

Достойнството на Катрин се срина до нулата. Явно не съществуваше друга опция, освен да отстъпи.

— Сега излизам.

— Ами книгите, които ви трябваха?

— Ще ги потърся по-късно.

Когато се обърна, за да си тръгне, обаче, краят на камбановидния й ръкав закачи купчината скици и те паднаха на пода.

— О, боже. — Тя мигновено коленичи и започна да събира листовете.

— Оставете ги — чу да казва Лео. — Аз ще ги вдигна.

— Не, аз съм тази, която…

Гласът й секна, когато видя нещо между чертежите на постройки и пейзажи, и страниците с бележки. Рисунка с молив на жена… гола жена, излегната на една страна, с руса коса, която се спускаше навсякъде. Едното й стройно бедро срамежливо бе сложено върху другото, прикривайки отчасти деликатната сянка на женски триъгълник.

А на носа й се кипреха познати до болка очила.

Катрин вдигна рисунката с трепереща ръка, докато сърцето й биеше бясно в гърдите. Тя направи няколко опита, преди да е в състояние да говори, гласът й беше висок и задъхан.

— Това съм аз…

Лео бе клекнал на пода до нея. Той кимна, изглеждаше печално. Собственият му блед тен се бе сгъстил до розово и очите му контрастираха изненадващо с блестящия си син цвят.

— Защо? — прошепна тя.

— Не съм искал да ви унижавам — каза той. — Това беше само за моите очи, никой не биваше да го вижда.

Тя се насили да погледне листа отново и се почувства ужасно разголена. Всъщност, не би могла да бъде по-объркана, отколкото ако наистина я бе видял гола. И все пак изпълнението беше далеч от нескопосано или унижаващо. Жената беше нарисувана с дълги, грациозни линии, позата бе артистична. Чувствена.

— Вие… никога не сте ме виждали така — успя да каже тя, преди да добави неуверено: — Нали?

Горчива усмивка докосна устните му.

— Не, все още не съм паднал до воайорство. — Той млъкна за миг. — Правилно ли съм ви уловил? Не е лесно да се предположи как изглеждате под всичките тези слоеве плат.

Нервен смях преодоля обидата и унижението.

— И да сте, не бих го признала. — Тя обърна надолу рисунката. Ръката й трепереше. — Рисували ли сте и други жени по този начин? — долетя боязливият й глас.

Лео поклати глава.

— Започнах от вас и до този момент не съм преминал по-нататък.

Червенината върху лицето й се сгъсти.

— Правили сте и други скици като тази? Рисували сте ме без дрехи?

— Една-две. — Той се опита да изобрази разкаяние.

— О, моля ви, умолявам ви да ги скъсате.

— Разбира се. Но честността ме задължава да ви кажа, че ще продължа да правя още. Това е любимото ми хоби, да ви рисувам гола.

Катрин простена и зарови лице в ръцете си. Гласът й дойде заглушен през пролуките между пръстите й.

— Иска ми се да бяхте колекционирали вместо това нещо друго.

Дрезгавият му глас я накара да потръпне.

— Кат. Скъпа. Можете ли да се накарате да ме погледнете? Не? — Тя настръхна, но не помръдна, когато усети ръцете му да се обвиват около нея. — Само ви дразнех. Няма да ви рисувам повече така. — Лео продължи да я държи, като внимателно насочи лицето й към здравото си рамо. — Гладна ли сте?

Тя поклати глава.

— Уплашена?

— Не. — Неравният й дъх докосна шията му. — Само съм изненадана, че ме виждате по такъв начин.

— Защо?

— Защото не съм такава.

Той я разбра какво има предвид.

— Никой не може напълно правилно да се види сам.

— Сигурна съм, че никога не бих се излегнала така напълно гола.

— Това — каза той като си пое въздух — е ужасен срам. Би трябвало да знаете, че винаги съм ви желал, Кат. Имал съм толкова порочни фантазии, че биха ни изпратили и двамата право в ада, ако ви ги кажа. И начинът, по който ви искам няма нищо общо с цвета на косата ви, нито пък с ужасните дрехи, които носите. — Ръката му я помилва нежно по главата. — Катрин Маркс, или която и да сте… имам най-богохулното желание да съм с вас в леглото за… о, най-малко няколко седмици… извършвайки всеки възможен грях, познат на човек. Бих искал да направя нещо много повече от това да ви рисувам гола. Искам да рисувам директно върху вас с перо и мастило… цветя около гърдите, звездна пътека надолу по бедрата ви. — Той допря топлите си устни до ръба на ухото й. — Искам да разграфя тялото ви на север, юг, изток и запад. Искам…

— Недейте — произнесе тя, едва дишайки.

Мрачен смях се откъсна от гърлото му.

— Казах ви. Право в ада.

— Аз съм виновна. — Тя притисна горещото си лице към рамото му. — Не трябваше да идвам при вас снощи. Не знам защо го направих.

— Аз мисля, че знаете. — Устата му се докосна леко до върха на главата й. — Не се връщайте в стаята ми довечера, Маркс. Защото ако това се случи отново, няма да мога да се удържа.

Ръцете му се разхлабиха и той я пусна, за да стане от пода. Хвана ръката й и я издърпа, докато се изправяше. Снопчето паднали листове бе събрано и Лео взе рисунката от нея. Хартията бе старателно разкъсана, парчетата събрани отново и отново скъсани. Той й даде парчетата и стисна пръстите й около тях.

— Ще унищожа и останалите.

Катрин стоеше без да помръдва, когато той напусна стаята. След това стегна пръсти около хартиената топка.