Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 101 гласа)
Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7


Епилог

Една година по-късно

Викът на бебе разкъса тишината.

Лео се сепна от звука и вдигна глава. Изгонен от спалнята, където Катрин раждаше, той чакаше с останалата част от семейството в салона. Амелия беше останала с Катрин и доктора, като се показваше от време на време да докладва на Уин или Биатрикс. Кам и Мерипен бяха влудяващо спокойни по отношение на случващото се, и двамата видели собствените си съпруги да преминават безопасно през този процес.

Семейство Хатауей се бяха оказали забележително плодовити. През март Уин бе родила силно момченце, Джейсън Коул, с прякор Жадо. Два месеца по-късно Попи се сдоби с малка червенокоса дъщеричка, Елизабет Грейс, по която Хари и целият персонал на хотел „Рътлидж“ бяха полудели.

А сега бе ред на Катрин. И докато раждането беше напълно обичайно събитие за другите хора, то се оказа най-опъващото нервите преживяване, през което Лео някога бе преминавал. Видът на съпругата му, изпитваща болки, беше непоносим, и въпреки това не можеше да се направи нищо. Няма значение колко често се самоубеждаваше, че раждането ще мине блестящо… безкрайните часове на родилни мъки не му изглеждаха никак блестящи.

От осем часа Лео чакаше в салона, обхванал главата си с ръце, потънал в дълбок размисъл и мрачен. Страхуваше се за Катрин и не можеше да стои разделен от нея. Както беше предрекъл, обичаше я като луд. И както Катрин веднъж бе заявила, тя бе напълно в състояние да го управлява. Двамата се различаваха по толкова много неща и въпреки това бяха един за друг.

Резултатът бе един забележително хармоничен брак. Те се забавляваха с яростни, забавни препирни и дълги, сериозни разговори. Когато бяха сами често говореха с недомлъвки, които никой страничен човек не би могъл да разбере. Бяха напълно един за друг и във физическо отношение, страстни и любещи. Игриви. Но истинската изненада на брака беше нежността, която демонстрираха един към друг… те, които някога спореха толкова заядливо.

Лео никога не бе очаквал, че жената, която по-рано изваждаше на показ най-лошото в него, ще извади сега най-доброто. И никога не бе и сънувал, че любовта му към нея ще се задълбочава така, че няма да може да я контролира или възпира. Пред лицето на такава любов човек не можеше да направи нищо, освен да й се предаде.

Ако нещо се случеше на Катрин… ако нещо се объркаше по време на раждането…

Лео стана бавно със стиснати юмруци, когато Амелия влезе с повитото новородено. Тя спря на прага и семейството се събра около нея с тихи възклицания.

— Перфектно малко момиченце — обяви тя с широка усмивка. — Докторът каза, че цветът й е отличен и дробовете й са силни. — Тя подаде бебето на Лео.

Той се страхуваше да помръдне. Не пое бебето, само погледна Амелия, когато попита дрезгаво:

— Как е Маркс?

Сестра му разбра мигновено. Тонът й беше благ, когато отвърна:

— Отлично. Добре е, скъпи, можеш да отидеш да я видиш веднага. Но първо кажи „здравей“ на дъщеря си.

Неловка въздишка се отрони от устните на Лео и той взе внимателно бебето от ръцете й. Погледна удивен миниатюрното розово личице, червените като листенца на роза устнички. Колко мъничка беше… беше трудно да се повярва, че държи истинско човешко същество в ръцете си.

— Прилича много на Хатауей — каза Амелия с усмивка.

— Ами, ще направим каквото можем да оправим това. — Лео се наведе да целуне челцето на дъщеря си.

— Избрахте ли й име? — попита Амелия.

— Емалин.

— Френско. Много красиво. — По някаква причина Амелия се засмя бързо, преди да попита: — А как щяхте да кръстите бебето, ако беше момче?

— Едуард.

— На татко? Колко мило. Мисля, че му подхожда.

— На кого му подхожда? — попита Лео, все още погълнат от дъщеря си.

Като вдигна ръка към лицето му, Амелия го накара да погледне към вратата, където стоеше Уин с друго малко вързопче, и го показваше на Мерипен, Кам и Биатрикс.

Очите на Лео се разшириха.

— Боже мой! Близнаци!

Кам се приближи до него с широка усмивка.

— Той е красиво момченце. Ти влезе в бащинството в пълния смисъл на думата, фрал.

— Освен това, Лео — добави Биатрикс, — наследникът ти се роди точно навреме… оставаше само един ден!

— Навреме за какво? — объркано попита Лео. Като върна дъщеря си на Амелия, той пое сина си от Уин.

Вгледа се в бебешкото личице и се влюби за втори път този ден. Сърцето му едва можеше да понесе тази обич.

— Клаузата за земята под аренда, разбира се — чу той Биатрикс да казва. — Хатауей сега ще могат да задържат къщата „Рамзи“.

— Не мога да повярвам, че може да мислиш за такова нещо в този момент — каза Лео.

— Защо не? — попита Мерипен и тъмните му очи проблеснаха. — Лично аз смятам, че е облекчение да знаем, че ще можем да останем в къщата.

— Всички сте се притеснявали за проклетата къща, докато аз съм се пържил на адски огън осем часа!

— Съжалявам, Лео. — Биатрикс се опита да звучи разкаяно. — Не мислех за онова, което преживяваш.

Лео целуна сина си и го подаде внимателно на Уин.

— Сега отивам да видя Маркс. За нея сигурно е било много трудно.

— Поздрави я от нас — каза Кам и в гласа му се усети сдържан смях.

Като вземаше по две стъпала наведнъж, Лео влезе в спалнята, където си почиваше Катрин. Тя изглеждаше съвсем дребна под чаршафите, лицето й бе изтощено и бледо. Слаба усмивка изви устните й, когато го видя.

Той отиде до нея и притисна устни в нейните.

— Какво мога да направя за теб, скъпа?

— Нищо. Докторът ми даде лауданум за болката. Той ще се върне след малко.

Лео погали косата й.

— Проклета да си, че не ми разреши да остана — прошепна той в бузата й.

Усети я, че се усмихва.

— Ти плашеше доктора — каза тя.

— Само го попитах дали знае какво прави.

— Енергично — изтъкна тя.

Лео се обърна и се разрови из предметите на нощното шкафче.

— Не заради друго, а защото извади едно куфарче с инструменти, които приличаха по-скоро на средновековни уреди за мъчение, отколкото за раждане. — Той намери малка кутийка с мехлем и намаза малко от него върху изсъхналите устни на Катрин.

— Седни при мен — каза тя.

— Не искам да те нараня.

— Няма. — Ръката й потупа матрака подканящо.

Лео се отпусна до нея предпазливо, като внимаваше да не я блъсне.

— Изобщо не съм изненадан, че роди две деца наведнъж — каза той, като взе ръката й и я целуна по пръстите. — Ти си ужасно ефективна, както винаги.

— Как изглеждат? — попита тя. — Не ги видях, след като ги изкъпаха.

— Кривокраки, с големи глави.

Катрин се засмя и примига.

— Моля те, не ме разсмивай.

— Всъщност са много красиви. Скъпа моя… — Той залепи една целувка на дланта й. — Досега не бях осъзнавал през какво преминава една жена, докато ражда. Ти си най-смелият, най-силен човек, когото познавам. Истински боец!

— Не.

— О, да. Атила хунски, Чингис хан, Саладин… всички са мамини синчета в сравнение с теб. — Лео направи пауза и по лицето му премина усмивка. — Браво на теб, че направи така, че едно от бебетата да е момче. Семейството ликува, разбира се.

— Защото можем да задържим къщата „Рамзи“?

— Донякъде. Но подозирам, че са в истински възторг, че сега ще трябва да се задоволя с близнаци. — Той млъкна за миг. — Знаеш, че ще са пакостници.

— Надявам се. Иначе не биха били наши. — Катрин се сгуши по-плътно до него и той я притисна към рамото си. — Познай какво ще става нощем — прошепна тя.

— Две гладни бебета ще се будят, пищейки едновременно?

— Освен това.

— Нямам представа.

— Край на „Проклятието Рамзи“.

— Не трябваше да ми го казваш. Сега ще треперя през следващите… — Лео млъкна, за да погледне часовника на камината — седем часа и двайсет и осем минути.

— Остани при мен, ще те пазя. — Тя се прозя и отпусна глава на него.

Лео се усмихна и я погали по косата.

— Ще сме добре и двамата, Маркс. Едва сега започваме пътуването си… и има още толкова неща, които ще направим. — Той заговори по-тихо, когато чу дишането й да става по-дълбоко и равномерно. — Почини си до сърцето ми. Нека те погледам, докато спиш. И знай, че утре сутрин, и всяка следваща сутрин, ще се будиш до някой, който те обича.

— Доджър? — прошепна тя, притисната в гърдите му, и той се усмихна.

— Не, проклетото ти порче ще трябва да си стои в кошницата. Говорех за себе си.

— Да, знам. — Катрин плъзна ръка нагоре по бузата му. — Само ти — каза тя. — Винаги ти.

Край