Лайза Клейпас
Женени до сутринта (2)

Втора глава

Пътеките им не се пресякоха до вечерята, едно шумно мероприятие, което включваше сестрите му Амелия, Уин и Попи, и естествено техните съпрузи Кам Роан, Кев Мерипен и Хари Рътлидж, Катрин Маркс и Биатрикс седяха в отсрещния край на масата.

Досега нито една от сестри не бе избрала стандартен мъж за съпруг. Роан и Мерипен бяха цигани, което се обясняваше отчасти с тяхната способност да се приспособят лесно към меко казано „странните“ Хатауей. А съпругът на Попи, Хари Рътлидж, беше ексцентричен хотелиер, влиятелен мъж, чиито врагове — предполагаше се го обичаха повече от приятелите му.

Възможно ли беше Катрин Маркс наистина да е сестра на Хари?

Лео местеше очи от единия към другия по време на вечерята, търсейки прилики. Проклет да съм, ако не мога да видя сходството, помисли си той. Високите скули, правите линии на веждите, леко присвитите навън котешки очи.

— Трябва да говоря с теб — каза Лео на Амелия веднага след приключването на вечерята. — Насаме.

Сините й очи се разшириха от любопитство.

— Разбира се. Да се разходим ли? Навън е още светло.

Лео й кимна кратко.

Като най-големи сред Хатауей, Лео и Амелия често спореха. Но тя бе най-любимият му човек на света, а освен това и най-близка приятелка. Амелия беше благоразумна и никога не се колебаеше да каже какво мисли.

Никой не бе очаквал прагматичната Амелия да бъде пометена от Кам Роан, енергичен циганин. Но Кам бе успял да я прелъсти и да се ожени за нея, преди тя да е разбрала напълно какво се случва. И се оказа, че той застана начело на семейството, управлявайки го със здрава ръка и трезв ум. С черната си коса, която носеше прекалено дълга, и блестящ диамант на едното ухо, той трудно се връзваше с образа на улегнал семеен патриарх. Но тъкмо неговата необичайност му беше позволила да ръководи Хатауей толкова адекватно. Сега той и Амелия имаха деветмесечен син, Рей, който имаше тъмната коса на баща си и сините очи на майка си.

Крачейки отмерено по частната алея с Амелия, Лео хвърли собственически поглед на околността. През лятото хемпширското слънце оставаше за дълго на хоризонта, чак до девет часа, осветявайки мозайка от гори, обрасла с храсти местност и поляни. Реките и потоците, които прорязваха пейзажа, напояваха блатата и ливадите, преливащи от див живот. Макар имението „Рамзи“ да не беше най-голямото в Хемпшир, то бе едно от най-красивите с древните си гори и три хиляди акра орна земя.

През изминалата година Лео се запозна с арендаторите, направи подобрения в напояването и дренажа, ремонтира огради, порти и сгради… и Господ знае, че бе научил далеч повече, отколкото някога би искал да научи за фермерството. И всичко от безмилостните инструкции на Мерипен.

Мерипен, който живееше с Хатауей от дете, се беше заел да научи колкото е възможно повече за управлението на имението. И сега възнамеряваше да предаде цялото това познание на Лео.

— Земята не е твоя — каза му Мерипен, — докато не вложиш в нея собствена кръв и пот.

— Това ли е всичко? — подхвърли Лео саркастично. — Само кръв и пот? Със сигурност мога да намеря една-две други телесни течности, които да даря, ако това е толкова важно.

Но пред себе си признаваше, че Мерипен е прав. Това чувство за собственост, за връзка не можеше да се създаде по никакъв друг начин.

Като пъхна ръце в джобовете си, Лео изпуска напрегната въздишка. Вечерята бе оставила у него безпокойство и раздразнение.

— Сигурно си имал скандал с Маркс — отбеляза Амелия. — Обикновено между вас хвърчат стрели, докато се храните. Но тази вечер и двамата мълчахте. Имам чувството, че тя не вдигна глава от чинията си.

— Не беше скандал — отвърна Лео рязко.

— Тогава какво?

— Тя ми каза под натиск, че Рътлидж й е брат.

Амелия го изгледа подозрително.

— Какъв точно натиск?

— Няма значение. Ти чу ли какво казах току-що? Хари Рътлидж е…

— Госпожица Маркс е била достатъчно дълго под натиск, за да добавяш още — каза Амелия. — Надявам се, че не си бил жесток към нея, Лео. Защото ако…

— Аз, жесток към Маркс? Аз съм този, за когото трябва да се притесняваш. След разговор с нея обикновено си тръгвам и червата ми се влачат подире ми. — Възмущението му се увеличи, когато видя, че сестра му се опитва да потисне усмивката си. — Предполагам вече знаеш, че Рътлидж и Маркс са роднини.

— Знам от няколко дни — призна тя.

— Защо не си ми казала нищо?

— Тя ме помоли да не ти казвам и аз се съгласих от уважение към тайната й.

— Само Господ знае защо Маркс трябва да има тайни, когато никой наоколо няма. — Лео спря да върви, принуждавайки я и тя да спре. Двамата се изгледаха. — Защо да се държи в тайна, че е сестра на Рътлидж?

— Не знам — призна Амелия със смутено изражение. — Единственото, което ми каза, е, че е заради нейната сигурност.

— Сигурност?

Тя поклати глава безпомощно.

— Може би Хари ще може да ти каже. Макар да се съмнявам.

— За Бога, някой трябва да ми го обясни, иначе ще хвана Маркс за задника и ще я изхвърля преди да е успяла да мигне.

— Лео — възкликна тя удивено. — Няма да го направиш.

— Ще ми достави огромно удоволствие.

— Но помисли за Биатрикс и колко ще се разстрои…

— Мисля за Биатрикс. Не искам за сестра ми да се грижи жена, която може би крие опасна тайна. Щом мъж като Хари Рътлидж, който има връзки с някои от най-нечестните субекти в Лондон, не може да признае собствената си сестра… тя може да е престъпничка. Не ти ли е хрумвало?

— Не — отвърна Амелия хладно и закрачи отново по пътеката. — Честно, Лео, дори за теб това е прекалено драматично. Тя не е престъпничка!

— Не бъди наивна — каза той и я последва. — Никой не е точно такъв, за какъвто се представя.

След кратко мълчание Амелия попита предпазливо:

— Какво ще правиш?

— Тръгвам утре за Лондон.

Очите й се разшириха.

— Но Мерипен очаква от теб да участваш в засаждането на ряпата и торенето…

— Знам какво очаква. И на мен не ми се иска да пропускам очарователните му уроци за чудесата на торенето. И все пак заминавам. Искам да прекарам известно време с Рътлидж и да измъкна някои отговори от него.

Амелия се намръщи.

— Защо не поговориш с него тук?

— Защото в момента се наслаждава на медения месец и няма да иска да прекара последната си вечер в Хемпшир в разговори с мен. Освен това съм решил да се заема с един малък проект за оранжерия към една къща в „Мейфеър“.

— Аз пък мисля, че искаш да избягаш от Катрин. Мисля, че нещо се е случило между вас.

Лео погледна към последните ярки отблясъци дневна светлина, оцветили небето в оранжево и пурпурно.

— Мръква — каза той. — Трябва да се връщаме.

— Знаеш, че не можеш да бягаш от проблемите си.

Устата му се изви в досада.

— Защо хората го повтарят непрекъснато? Разбира се, че мога да избягам от проблемите си. Правя го непрекъснато и винаги се получава.

— Обсебен си от Катрин — настоя Амелия. — За всички е очевидно.

— Е, кой сега е драматичен? — попита той и тръгна към къщата.

— Гледаш непрекъснато какво прави. — Амелия изравни крачка с него. — Когато се спомене името й, наостряш слух. Освен това всеки път, когато те видя да разговаряш или да спориш с нея, изглеждаш по-оживен от…

— От кога? — попита Лео, предизвиквайки я да продължи.

— От епидемията със скарлатина.

Това беше тема, която никога не обсъждаха.

Година преди Лео да наследи виконтската титла, фатална епидемия от скарлатина беше помела селото, в което живееха Хатауей.

Първа си беше заминала Лора Дилард, годеницата на Лео.

Семейството на Лора му бе позволило да остане до леглото й. Три дни я беше гледал как умира в ръцете му час подир час, докато накрая издъхна.

Лео се бе прибрал вкъщи и почти веднага легна болен, а след него и Уин. По някакво чудо двамата бяха оцелели, по Уин остана инвалид. А Лео се превърна в напълно различен човек, белязан по начин, който той самият не можеше да определи. Попадна в кошмар, от който не можеше да се събуди. Не го интересуваше дали е жив, или мъртъв. Най-непростимото беше, че в мъката си бе наранил семейството си и им бе създал безчет проблеми. А когато го видяха, че има опасност да се самоубие, бяха взели решение. Изпратиха Уин да се възстановява в клиника във Франция, а той трябваше да я придружава.

Докато слабите й дробове укрепват, Лео беше прекарал часове в разходки из дремещите на слънце села на Прованс и осеяни с диви цветя ливади. Слънцето, горещият син въздух и бавният ход на живота прочистиха съзнанието му и успокоиха душата му. Той спря да пие, с изключение на някоя чашка вино на вечеря. Започна да чертае и да рисува, и най-после преодоля скръбта си.

Когато се върнаха в Англия, Уин не губи време и последва стремежа на сърцето си, като се омъжи за Мерипен.

Лео от своя страна се опитваше да се поправи. И най-вече бе решен да избягва да се влюбва повече. Сега, когато познаваше фаталната дълбочина на чувствата, на които бе способен, никога нямаше да позволи на друго човешко същество да има такава власт над него.

— Сестричке — каза той на Амелия унило, — ако в главата ти се въртят някакви откачени теории, че имам някакъв личен интерес към Маркс, забрави завинаги. Единственото, което искам, е да разбера що за скелет крие в гардероба си. А доколкото я познавам, напълно възможно е да е истински.