Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 101 гласа)
Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7


Четиринадесета глава

През следващите два дни в дома на Хатауей кипеше такава дейност, че напомняше пчелен кошер. Бяха донесени огромни количества храна и цветя, мебелите бяха временно складирани, вратите — откачени от пантите, килимите навити на рула и изправени в ъглите, а подовете намазани и излъскани.

На бала щяха да присъстват гости от Хемпшир и околните окръзи, както и издигнати семейства от Лондон. За раздразнение на Лео поканите за бала бяха приети с въодушевление от множеството благородници с дъщери на възраст за женене. И като господар на имението негово задължение беше да се държи като домакин и да танцува с колкото е възможно повече жени.

— Това е най-лошото нещо, което някога си ми причинявала — каза той на Амелия.

— О, съвсем не, сигурна съм, че съм ти причинявала и по-лоши неща.

Лео се замисли, прехвърляйки в съзнанието си дълъг списък от обиди.

— Няма значение, права си. Но за да съм ясен… приемам това само за да ти угодя.

— Да, знам. Наистина се надявам да го направиш и да намериш някоя, за която да се ожениш, така че да имаш наследник, преди Ванеса Дарвин и майка й да сложат ръка на дома ни.

Той изгледа сестра си с присвити очи.

— Човек може да си помисли, че къщата означава за теб повече от бъдещото ми щастие.

— Съвсем не. Бъдещото ти щастие означава за мен най-малкото колкото къщата.

— Благодаря — отвърна той сухо.

— Но кой знае защо вярвам, че ще си по-щастлив, когато се влюбиш и се ожениш.

— Ако някога се влюбя в някоя — тросна й се той, — със сигурност няма да съсипя това като се оженя за нея.

Рано вечерта гостите започнаха да прииждат. Жените бяха в коприна или тафта, красиви брошки, блестящи огърлици, с облечени в бели ръкавици ръце. Много женски китки бяха украсени с подходящи гривни по новата мода.

Джентълмените, напротив, бяха облечени със строга простота в черни сака и подходящи немачкаеми панталони, което правеше естествените движения далеч по-лесни, отколкото стегнатите облекла от близкото минало.

През стаите, украсени с цветя, се носеше музика. Масите бяха покрити със златист сатен, който почти скърцаше под пирамидите от плодове, плата със сирене, печени зеленчуци, сладки хлябове, пудинги, джолани, пушена риба и печени птици. Слугите се движеха безшумно, носеха цигари и ликьор на мъжете в библиотеката, или вино и шампанско в салоните за игра на карти.

Стаята за рисуване беше препълнена с тълпи хора — някои стояха покрай стените, други танцуваха. Лео трябваше да признае, че има неестествено голям брой привлекателни млади жени в момента. Всички те изглеждаха приятни, нормални и със свежи лица. Всички те изглеждаха еднакви. Но той продължи да танцува с колкото се може повече от тях, без да забравя останалите без кавалери дами и дори настоя пред една-две вдовици да направят по един кръг с него.

Но през цялото това време търсеше да зърне Катрин Маркс.

Тя носеше рокля в лавандулов цвят, същата, която беше облякла на сватбата на Попи. Косата й беше прибрана в гладък, стегнат кок на тила. Тя гледаше Биатрикс, докато стоеше дискретно в дъното.

Лео я беше виждал да прави същото безброй пъти преди, да стои тихо сред вдовиците и придружителките, докато малко по-млади от нея момичета флиртуват, смеят се и танцуват. Беше нелепо да не забелязват Катрин. Тя бе като всяка друга жена тук, по дяволите!

Катрин сякаш усети погледа му. Обърна се и впери очи в нето, сякаш не можеше да ги откъсне.

Но тогава до нея се приближи една вдовица и привлече вниманието й, питайки я нещо, и тя се обърна към досадницата.

В този момент Амелия се изправи до Лео и го дръпна за ръкава.

— Имаме проблем — рече тя сковано.

Лео я погледна разтревожено и видя фалшивата усмивка, в случай че някой ги гледаше.

— Изпитвам отчаяна нужда от нещо интересно тази вечер — каза той. — Какво има?

— Госпожица Дарвин и графиня Рамзи са тук.

Лицето на Лео стана объркано.

— Тук? Сега?

— Кам, Уин и Мерипен разговарят с тях в приемната.

— Кой, по дяволите, ги е поканил?

— Никой. Уговорили са се със семейство Ълстър да ги доведат като гости. И сега не можем да ги върнем.

— Защо не? Не са желани.

— Колкото и да е неприлично, че са дошли без покана, няма да е добре за нас да ги изгоним. Бихме изглеждали прекалено груби, или най-малкото това не би било проява на добри маниери.

— Прекалено често — произнесе на глас мисълта си Лео — добрите маниери са в пълен разрез с онова, което искам да направя.

— Знам добре какво чувстваш.

Те размениха мрачни усмивки.

— Какво, според теб, искат? — попита Амелия.

— Да разберем. — Лео й подаде ръката си и я изведе от стаята, след което двамата се насочиха към приемната.

Бяха съпроводени от не един любопитен поглед, когато се присъединиха към останалите от семейство Хатауей, които говореха с две жени, облечени в разкошни бални рокли.

По-възрастната, явно графиня Рамзи, беше жена с обикновен външен вид, малко закръглена, ни хубава, ни грозна. По-младата, госпожица Ванеса Дарвин, беше очарователна красавица, висока, с елегантна фигура и пищен бюст, целият грижливо изложен на показ в синьо-зелена рокля, украсена с паунови пера. Черната й като нощ коса бе подредена в перфектни, вдигнати нагоре къдрици. Устата й беше малка и пълна, с цвета на зряла слива, а очите й бяха горещи, тъмни и засенени от гъсти мигли.

Всичко във Ванеса Дарвин говореше за сексуална увереност, срещу която Лео определено никога не би устоял, само дето в това момиче тя беше прекалено на показ. По всяка вероятност, защото е очаквала той да падне в краката й и да започне да диша задъхано като пудел с астма.

Хванал Амелия под ръка, той се приближи към двете жени. Бяха представени и той се поклони с безукорна любезност.

— Добре дошли в къщата „Рамзи“, госпожо. И вие, мис Дарвин. Каква приятна изненада.

Графинята се усмихна широко.

— Надявам се неочакваното ни пристигане да не ви причинява неудобство, господине. Но когато лорд и лейди Ълстър ни казаха, че давате бал — първият в къщата след възстановяването й, си помислихме, че със сигурност не бихте имали нищо против компанията на най-близките си роднини.

— Роднини? — объркано попита Амелия. Родството между Хатауей и Дарвин беше толкова далечно, че се затрудни да изрече думата.

Графиня Рамзи продължи да се усмихва.

— Братовчеди сме, нали така? А когато бедният ми съпруг се спомина, Господ да даде мир на душата му, намерихме утеха, разбирайки, че имението ще премине в такива способни и надарени ръце като вашите. Въпреки че… — Погледът й се отмести към Кам и Мерипен. — Не сме очаквали такова колоритно разнообразие от сватове, каквото явно сте събрали.

Схващайки напълно неприкритата отпратка към факта, че Кам и Мерипен са наполовина цигани, Амелия се намръщи.

— Вижте…

— Колко е освежаващо — прекъсна я Лео, опитвайки се да се сдържи да не избухне, — да си поговориш най-после с някой, без прекъсването на адвокати.

— Съгласна съм, господине — отвърна графиня Рамзи. — Адвокатите направиха така, че ситуацията около имението да изглежда доста сложна, нали? Но ние сме само жени и затова много от онова, което обясняват, влиза през едното и излиза през другото ухо. Не е ли така, Ванеса?

— Да, мамо — дойде престорено скромният отговор.

Розовите бузи на графинята се разтегнаха отново в усмивка. Погледът й се плъзна по цялата група.

— Единственото, което има значение, е семейната привързаност.

— Това означава ли, че сте решили да не ни отнемате къщата? — попита без заобикалки Амелия.

Кам сложи ръка на кръста на съпругата си и я стисна предупредително.

Слисана, графиня Рамзи погледна Амелия с широко отворени очи.

— Боже мили. Изобщо не съм способна да обсъждам юридически проблеми — горкият ми мозък направо се разпада, когато се опитвам.

— Само че — каза Ванеса Дарвин с копринено гласче, — доколкото разбрахме, има вероятност да не наследим къщата „Рамзи“, ако лорд Рамзи се ожени и му се роди наследник в рамките на една година. — Погледът й се плъзна дръзко по Лео от главата до петите. — А той изглежда доста надарен, за да го направи.

Лео изви вежда, развеселен от неприкрития намек в думата „надарен“.

Кам се намеси, преди Амелия да съсипе с отговора си всичко.

— Госпожо, нуждаете ли се от подслон по време на престоя си в Хемпшир?

— Благодаря ви за загрижеността — отвърна Ванеса Дарвин, — но се настанихме в резиденцията на лорд и лейди Ълстър.

— Но с удоволствие ще приемем нещо освежаващо — с усмивка отвърна графинята. — Мисля, че една чаша шампанско ще ми се отрази отлично.

— Разбира се — кимна Лео. — Ще разрешите ли да ви придружа до масите с напитки?

— Колко прелестно — усмихна се широко графинята. — Благодаря ви, господине. — Тя направи крачка, за да приеме протегнатата му ръка, а Ванеса мина от другата страна. Извиквайки очарователна усмивка върху устните си, Лео ги отведе.

— Какви ужасни хора — каза мрачно Амелия. — Сигурно са дошли да инспектират къщата. И ще монополизират Лео за цялата вечер, при положение че той би трябвало да разговаря и да танцува с добри партии млади жени.

— Госпожица Дарвин е добра партия — каза Уин с притеснен вид.

— Боже, Уин! Според теб са дошли тук, за да може мис Дарвин да се срещне с Лео? Искаш да кажеш, че може да му е хвърлила око?

— Би имало изгода за двете страни, ако те се оженят — каза Уин. — Мис Дарвин ще стане лейди Рамзи и ще придобие цялото имение, вместо само земята, дадена под аренда. И всички ние можем да продължим да живеем тук, независимо дали на Лео му се родят деца, или не.

— Мисълта да имаме снаха като мис Дарвин с непоносима.

— Не бива да съдим по външността й — каза Уин. — Може да е приятна вътрешно.

— Съмнявам се — каза Амелия. — Жени, които изглеждат по този начин, няма как да са приятни вътрешно. — Забелязвайки, че Кам и Мерипен си говорят на цигански, тя попита съпруга си: — За какво си говорите?

— По роклята й имаше паунови пера — отбеляза Кам със същия тон, с който можеше да каже: „По роклята й има отровни паяци“.

— Това е много дързък ефект. — Амелия го погледна въпросително. — Не харесваш паунови пера?

— За циганите — каза сериозно Мерипен — пауновото перо е дяволска поличба.

— А по нея имаше дузина — добави Кам.

Те проследиха с очи как Лео се отдалечава с Ванеса Дарвин сякаш вървеше право към яма, пълна с пепелянки.

* * *

Лео съпроводи Ванеса Дарвин до стаята за рисуване, докато графиня Рамзи остана до масите с напитки с лорд и лейди Ълстър. След няколко минутен разговор с Ванеса беше ясно, че тя е достатъчно интелигентна млада жена, обичаща да флиртува. Лео бе познавал и спал с жени като Ванеса преди. Тя не предизвика голям интерес у него. Но може би беше полезно семейство Хатауей да се запознаят с нея и майка й, макар и само за да научат плановете им.

Бъбрейки нехайно, Ванеса сподели с него колко ужасно и тъпо е било да прекара цяла година в траур, след като баща й починал, и с какво нетърпение очаква да прекара най-после един сезон в Лондон следващата година.

— Колко очарователна е тази къща! — възкликна тя. — Спомням си, че съм идвала веднъж, когато баща ми носеше титлата. Тогава тя представляваше една съборетина, а градините пустееха. Сега е истинско бижу!

— Благодарение на господин Роан и на Мерипен — каза Лео. — Трансформацията е резултат на техните усилия.

Ванеса изглеждаше озадачена.

— Виж ти. Човек никога не би предположил. Племето им не се слави с трудолюбие и прилежност.

— Циганите всъщност са много трудолюбиви. Само дето са номади, което им пречи да поддържат стопанства.

— Но, както изглежда, вашите зетьове не са номади.

— Намериха достатъчно добри причини да останат в Хемпшир.

Ванеса сви рамене.

— Дават вид на джентълмени, което, предполагам, е всичко, което човек може да иска.

Лео бе раздразнен от презрителния й тон.

— И двамата са свързани с благородничеството, всъщност, тъй като са наполовина роми. Мерипен ще наследи един ден графска титла.

— Чух нещо за това. Но… на ирландски благородник — каза тя с леко отвращение.

— Смятате ирландците за по-низши? — попита Лео лениво.

— А вие не ги ли смятате?

— Да, винаги ми се струва толкова глупаво, когато хората отказват да бъдат англичани.

Или Ванеса реши да игнорира коментара, или го пропусна покрай ушите си. Тя възкликна въодушевено, когато стигнаха до салона с неговите блестящи прозорци, боядисани в кремаво стени и високия таван.

— Колко красиво. Сигурна съм, че би ми било приятно да живея тук.

— Както отбелязахте по-рано — подчерта Лео, — може да нямате този шанс. Остава ми още една година да се оженя и да стана баща.

— Имате репутация на заклет ерген, което оставя известни съмнения, че ще постигнете последното. — Провокативен блясък се появи в тъмните й очи. — В което — сигурна съм — сте много добър.

— Не бих предявил подобни претенции — любезно каза Лео.

— И не е нужно, лорде. Твърдението често е било правено във ваша полза. Ще го отречете ли?

Това бе въпрос, който човек не очаква да чуе от една благовъзпитана госпожица при първа среща. Лео разбра, че от него се очакваше да е впечатлен от дързостта й. Само че след безчет подобни разговори в салоните на Лондон той вече не ги намираше за толкова интригуващи.

В Лондон малко искреност бе далеч по-шокираща от дързостта.

— Не бих твърдял, че съм съвършен в спалнята — каза той. — Само компетентен. А жените обикновено не правят разлика.

Ванеса се изкикоти.

— А кое е това, което прави един мъж съвършен в леглото, лорде?

Лео я погледна, без да се усмихне.

— Любовта, разбира се. Без нея цялата работа е само въпрос на техника.

Тя изглеждаше объркана, но флиртуващото изражение бързо се върна на лицето й.

— О, как пък не, любовта е нещо нетрайно. Може да съм млада, но не съм наивна.

— Така разбрах и аз — каза той. — Бихте ли танцували с мен, мис Дарвин?

— Зависи, лорде.

— От какво?

— От това дали сте компетентен, или съвършен в това.

— Туш — каза Лео и се усмихна пряко волята си.