Лайза Клейпас
Женени до сутринта (22)

Двадесет и втора глава

— Хари беше прав за едно нещо — каза Попи на Катрин, докато се разхождаха из градината зад хотела.

В противоположност с модерните предпочитания за романтичен изглед в градинарството — небрежен, с лехи, засадени с цветя, които изглеждаха сякаш изникнали спонтанно, и пътеки, които криволичеха, градините на „Рътлидж“ бяха подредени и големи. Дисциплинираният жив плет образуваше стени, които минаваха през грижливо аранжирани фонтани, статуи, цветни лехи на фигури и пищни храсти.

— Наистина е време — продължи Попи — Хари да те представи на хората като своя сестра. И да те познават с истинското ти име. Какво е то, впрочем?

— Катрин Уигънс.

Попи се замисли.

— Сигурно е защото винаги съм те знаела като госпожица Маркс… но повече ми харесва фамилията Маркс.

— На мен също. Катрин Уигънс бе едно уплашено момиче в трудна ситуация. Аз бях много по-щастлива като Катрин Маркс.

— По-щастлива? — попита нежно Попи. — Или по-малко уплашена?

Катрин се усмихна.

— Научих много за щастието през изминалите няколко години. Намерих спокойствие в училището, въпреки че бях прекалено тиха и свита, за да създам приятелства там. Това не стана, докато не дойдох да работя при Хатауей, когато видях ежедневните отношения между хора, които се обичат един друг. А през изминалата година най-накрая преживях моменти на истинска радост. Чувството, че макар за миг всичко е каквото трябва да бъде, и човек няма какво друго да иска.

Попи я погледна с усмихнати очи.

— Моменти като…?

Те влязоха в розовата градина, изпълнена с пищни цветове и въздух, натежал от затоплени от слънцето аромати.

— Вечерите в салона, когато семейството се събираше и Уин четеше. Разходките с Биатрикс. Или онзи дъждовен ден в Хемпшир, когато всички си организирахме пикник на верандата. Или… — Тя прекъсна, разтърсена от осъзнаването на това, което се канеше да каже.

— Или…? — подтикна я Попи и спря да разгледа една голяма и блестяща роза, вдъхвайки аромата й. Проницателният й поглед се вдигна към лицето на Катрин.

Беше й трудно да разкрие най-съкровените си мисли, но Катрин се насили да признае неловката истина.

— След като лорд Рамзи нарани рамото си в руините на старото имение… той беше на легло с температура на следващия ден… и аз седях с него часове наред. Говорехме си, докато го лекувах и му четях романи на Балзак.

Попи се усмихна.

— На Лео сигурно му е харесало. Той обожава френската литература.

— Разказа ми за времето, прекарано във Франция. Каза, че френският има чудесното свойство да опростява нещата.

— Да, той силно се нуждаеше от това. Когато замина във Франция с Уин, беше пълна развалина. Нямаше да го познаеш. Не знаехме за кого повече да се страхуваме — за Уин с нейните слаби бели дробове, или за Лео, който беше тръгнал да се саморазрушава.

— Но и двамата са се върнали здрави — каза Катрин.

— Да, накрая и двамата се оправиха. Но трудно.

— Заради Франция?

— Да, и заради битките, през които преминаха. Уин ми каза нещо интересно: човек не се оправя от това да е на върха на планината, а от изкачването.

Катрин се усмихна, когато си помисли за Уин, чиято търпелива сила на духа я бе пренесла през годините на болест.

— Звучи напълно в неин стил — каза тя. — Възприемчива. И силна.

— Лео е същият — каза Попи. — Само че е далеч по-непочтителен.

— И циничен — подхвърли Катрин.

— Да, циничен… но също и закачлив. Може би това е странна комбинация от качества, но нали ми е брат.

Усмивката на Катрин се спря върху устните й. Имаше толкова образи на Лео в съзнанието й… Лео търпеливо спасява един таралеж, паднал в дупка, изкопана за стълб на оградата… Лео работи върху планове за нова къща на арендатори, навел над листа съсредоточеното си лице… Лео лежи ранен в леглото си, очите му са пълни с болка, когато прошепва: Прекалено съм лош за вас. Не, беше прошепнала тя, не сте.

— Катрин — обади се Попи несигурно, — фактът, че Лео дойде в Лондон с теб… питам се дали… искам да кажа, надявам се… че ще се прави годеж?

— Той ми предложи брак — призна Катрин, — но аз…

— Сериозно? — Попи я изненада с ентусиазирана прегръдка. — О, това е прекалено хубаво, за да е истина! Моля те, кажи, че ще приемеш.

— Страхувам се, че ситуацията не е толкова проста — каза Катрин печално, отдръпвайки се. — Има прекалено много неща, за които трябва да се мисли, Попи.

Жизнерадостният порив на Попи бързо се стопи и между веждите й се появи мрачна бръчка.

— Не го ли обичаш? Знаеш ли, с времето ще го заобичаш, сигурна съм. Той има толкова качества, заради които заслужава…

— Не става въпрос за любов — направи Катрин лека гримаса.

— Бракът не е ли въпрос на любов?

— Разбира се, че е, но имам предвид, че любовта не може да преодолее някои трудности.

— Значи го обичаш? — попита с надежда Попи.

Катрин се изчерви.

— Лорд Рамзи има много качества, които уважавам.

— И той те прави щастлива, така каза ти.

— Ами, в онзи ден, признавам…

— „Момент на истинска радост“, така се изрази всъщност.

— По дяволите. Попи, чувствам се така, сякаш съм на разпит.

Попи се засмя.

— Съжалявам, просто толкова много искам да стане. Заради Лео и заради теб, както и заради семейството.

Иззад тях се чу сухият глас на Хари.

— Явно имаме различни представи за това, любов моя. — Жените се обърнаха, когато той се приближи до тях. Хари погледна жена си с обич, но в изражението му се долавяше известна загриженост. — Чаят и сандвичите чакат — обяви той. — И разправията свърши. Да се върнем в апартамента, какво ще кажете?

— Кой спечели в караницата? — попита Попи дяволито.

Това предизвика една от редките усмивки на Хари.

— По средата на боя се завърза разговор. Което несъмнено бе нещо добро, тъй като излезе, че и двамата не знаем как да се бием като джентълмени.

— Ти се фехтуваш — изтъкна Попи. — Това е джентълменски начин на бой.

— Фехтуването не е истински бой. По-скоро е като шах с риск от прободни рани.

— Е, радвам се, че не сте се наранили един друг — каза Попи весело, — тъй като съществува сериозна вероятност скоро да станете зетьове.

— Ние вече сме зетьове.

— Тогава значи зетьове на квадрат. — Попи го хвана под ръка.

Хари погледна Катрин, когато тръгнаха да влизат.

— Още не си решила, нали? За женитбата с Рамзи?

— Определено не — отвърна тя тихо, стараейки се да върви в крачка с тях. — В главата ми е истинска каша. Трябва ми време да помисля.

— Хари — каза Попи, — когато казваш, че имаме различни представи, надявам се да нямаш предвид, че си против идеята Лео и Катрин да се оженят.

— Засега — каза той, очевидно подбирайки думите си, — смятам, че предпазливостта е желателна.

— Но не искаш ли Катрин да стане част от моето семейство? — попита Попи озадачена. — Тогава би имала закрилата на Хатауей и ще е под твоето влияние.

— Да, харесва ми много. С изключение на това, че ще изисква Кат да се ожени за Рамзи, а никак не съм убеден, че то ще е най-доброто за нея.

— Мислех си, че харесваш Лео — възрази Попи.

— Харесвам го. В Лондон няма по-очарователен мъж от него.

— Тогава как можеш да имаш каквито и да било възражения?

— Защото миналото му не се връзва с това на мъж, готов да стане съпруг. Кат е била предавана много пъти в живота си. — Тонът му беше сериозен и мрачен. Той погледна към сестра си. — Аз съм един от хората, които те изоставиха. Не искам отново да го изпиташ.

— Хари — каза Катрин искрено, — прекалено строг си към себе си.

— Сега не е времето да подслаждаме горчивите истини — отвърна й той. — Ако можех да променя миналото, щях да се върна и да го направя без колебание. Но единственото, което мога да сторя, е да се опитам да компенсирам грешките си и да се държа по-добре в бъдеще. Бих казал същото и за Рамзи.

— Всеки заслужава втори шанс — каза Катрин.

— Съгласен съм. И ми се иска да вярвам, че той ще обърне нова страница. Но ще почакаме и ще видим.

— Боиш се, че ще се върне към старите си навици — въздъхна Катрин.

— Няма да е първият. Обаче Рамзи е на възраст, на която характерът на човек е повече или по-малко установен. Ако продължи да страни от предишните си развратни навици, мисля, че от него може да излезе доста свестен съпруг. Но докато не се докаже, не искам да рискувам бъдещето ти като съпруга на човек, който може да се окаже неспособен да спазва брачните си клетви.

— Ще ги спазва — настоя Попи.

— Откъде знаеш?

— Защото е Хатауей.

Хари й се усмихна снизходително.

— Щастлив е, че те има за защитничка, скъпа. Надявам се да си права. — Погледът му се спря на разстроеното лице на Катрин. — Греша ли, като подозирам, че ти имаш същите съмнения, Кат?

— Трудно ми е да вярвам на който и да е мъж — призна тя.

Тримата млъкнаха и продължиха да вървят по дългата, обрамчена с жив плет пътека.

— Катрин — осмели се да се обади по едно време Попи, — може ли да те попитам нещо много лично?

Кат й хвърли подигравателно разтревожен поглед и се усмихна.

— Не мога да си представя нещо по-лично от това, което обсъждахме. Да, разбира се.

— Каза ли ти брат ми, че те обича?

Катрин се колеба дълго, преди да отговори.

— Не — отвърна накрая и прикова очи в пътеката пред тях. — Всъщност, скоро дочух без да искам, да казва на Уин, че би се оженил единствено за жена, за която е сигурен, че не обича. — Тя хвърли поглед към Хари, който милостиво се въздържа от коментар.

Попи се намръщи.

— Може да не е имал предвид това. Лео често се шегува и казва обратното на това, което в действителност чувства. Човек никога не може да е сигурен с него.

— Точно това имам предвид — каза Хари с неутрален тон. — Човек никога не може да е сигурен с Рамзи.

* * *

След като Катрин изяде една чиния със сандвичи с внезапно породил се апетит, тя отиде до един частен апартамент, който Хари й беше резервирал.

— По-късно, след като си починеш — обърна се към нея Попи, — ще изпратя прислужница, която ще ти донесе някои мои дрехи. Ще са ти малко широчки, но могат лесно да се преправят.

— О, няма нужда — възрази Катрин. — Ще поръчам да ми изпратят нещата от Хемпшир.

— Междувременно ще трябва да обличаш нещо. А аз имам много рокли, които никога не съм обличала. Хари е прекалено разточителен, когато стане дума за купуване на каквото и да било за мен. Освен това изобщо не е необходимо да носиш онези дрехи на стара мома. Винаги съм мечтала да те видя в красиви цветове… розово или нефритенозелено… — Тя се усмихна на изражението на Катрин. — Ще бъдеш като всеизвестната пеперуда, която се излюпва от пашкула.

Катрин се опита да отговори с хумор, въпреки че нервите й бяха опънати от тревога.

— Аз наистина се чувствам достатъчно комфортно като гъсеница.

* * *

Попи отиде да намери Хари в стаята му с изобретения, където той често отиваше да размишлява над някой проблем или да работи върху нещо, знаейки, че там няма да бъде прекъсван от никого. Само на Попи се позволяваше да влиза и да излиза, когато пожелае.

Стаята беше заобиколена от рафтове с екзотични и интересни предмети, подаръци от чуждоземни посетители, часовници и статуетки, и от разни неща, които той събираше по време на пътуванията си.

Хари седеше пред бюрото си по риза, въртейки в ръце механизми, пружини и телове, както правеше винаги, когато бе потънал дълбоко в мисли. Попи се приближи до него, изпитвайки прилив на удоволствие, докато гледаше движенията на тези ръце, представяйки си как играят върху тялото й.

Хари вдигна очи, когато я чу да влиза, погледът му беше внимателен и замислен. Той остави металните предмети. Завъртя се в стола си, хвана я за кръста и я придърпа между разтворените си бедра.

Попи плъзна ръка през блестящата му тъмна коса, кестеняво-черна коприна, която зави около пръстите си.

— Разсейвам ли те? — попита тя, когато се наведе да го целуне.

— Да — отвърна той срещу устните й. — Не спирай.

Смехът й се изгуби между устните им като захар, която се разтапя в горещ чай. Като вдигна глава, Попи се опита да си спомни за какво е дошла.

— М-м-м, недей — каза тя, когато устата му се спусна към шията й. — Не мога да мисля, когато правиш така. Щях да те питам нещо…

— Отговорът е „да“.

Дърпайки се назад, тя се усмихна и погледна надолу към него, беше обвила ръце около врата му.

— Какво наистина мислиш за ситуацията с Катрин и Лео?

— Не знам. — Той се заигра с предницата на роклята й, прокарвайки пръсти по редицата копчета.

— Хари, не ги дърпай — предупреди тя, — те са декоративни.

— За какъв дявол съществуват копчета, които не правят нищо? — попита той с объркано изражение.

— Такава е модата.

— Как мога да съблека тази рокля от теб? — Заинтригуван, Хари започна да търси скрити закопчалки.

Попи допря нос до него.

— Мистерия — прошепна тя. — Ще ти я разкрия, но след като ми кажеш какво мислиш да правиш по отношение на Катрин.

— Скандалът утихва много по-бързо, когато го игнорираш. Всеки опит да го потушиш само разгаря пламъците. Смятам да представя Катрин като моя сестра, да обясня, че е била в училището „Блу Мейдс“, след което е започнала да работи при Хатауей като услуга към теб и сестрите ти.

— Ами всичките неудобни въпроси, които ще се изсипят? — попита Попи. — Как ще отговаряме?

— Както го правят политиците. С неясни обяснения, със заобикалки.

Тя се замисли над думите му.

— Предполагам, че това е единственият избор. А какво ще правим с предложението на Лео?

— Мислиш, че тя трябва да приеме?

Попи кимна решително.

— Не виждам какво ще спечели като изчаква. Човек не знае какъв съпруг ще е един мъж, докато не се ожени за него. А после вече е прекалено късно.

— Бедната ми малка съпруга — прошепна Хари, като я потупа и оправи гънките на полата й. — Прекалено късно ли е за теб, а?

— Ами да. Примирих се за цял живот да понасям страстта ти към правене на любов и духовити разговори. — Тя изпусна една въздишка. — Но си казвам, че е по-добре, отколкото да съм стара мома.

Хари стана, дръпна я към себе си и започна да я целува, докато бузите й се зачервиха.

— Хари — настоя тя, когато зарови нос под ухото му, — кога ще дадеш благословията си на Катрин и Лео да се оженят?

— Тогава, когато тя ми заяви, че независимо какво казвам, ще се ожени за него, ако ще и да отиде в ада. — Вдигайки глава, той я погледна дълбоко в очите. — Да отидем в апартамента и да дремнем.

— Не ми се спи — прошепна тя и той се усмихна.

— Нито пък на мен. — Хвана я за ръката и я изведе от стаята. — Колкото до тези копчета…