Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 101 гласа)
Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7


Двадесет и пета глава

Катрин замръзна, ръката й се сви в юмрук, но тя не можа да я отскубне от хватката на лорд Латимър. Той изви китката й, вдигна я по-високо и продължи да говори полугласно.

Смаяна и вдървена, Катрин в първия момент не чуваше нищо, освен забързаните удари на сърцето си. Времето сякаш изпърха, поколеба се и продължи отново да пълзи.

— … толкова много въпроси около теб — казваше той, а гласът му бе пропит с презрение. — Всички искат да знаят повече за загадъчната сестра на Рътлидж… хубава ли е, грозна ли е? Изискана или простовата? Осигурена финансово или мизерстваща? Може би трябва да им отговоря. Тя е красавица — ще кажа на любопитните си приятели, обучена от безсрамна проститутка. Тя е измамница. И най-вече курва.

Катрин мълчеше, само ноздрите й трептяха. Не можеше да направи сцена при първото си излизане на обществено място като сестра на Хари. Всеки конфликт с лорд Латимър би разкрил миналата им връзка и би я превърнал в социална развалина за отрицателно време.

— Защо не продължите нататък с обясненията — прошепна тя, — че сте един отвратителен развратник, който се опита да изнасили петнайсетгодишно момиче?

— Тц, тц, тц… Би трябвало да знаеш по-добре, Катрин. Хората никога не обвиняват мъжа за страстите му, независимо колко перверзни са. Хората обвиняват жената, че ги е предизвикала. Няма да стигнеш далеч, търсейки съчувствие. Публиката презира измъчените жени, особено привлекателните.

— Лорд Рамзи ще…

— Рамзи ще те използва и ще те захвърли, както прави с всички жени. Сигурно не си чак толкова самомнителна или глупава да мислиш, че си различна от другите.

— Какво искате? — попита тя със стиснати зъби.

— Искам онова, за което съм си платил — прошепна той — преди толкова години. И ще го имам. Няма друго бъдеще за теб, драга моя. Никога не си била предопределена за почтен живот. С времето, когато минеш през мелницата на слуховете, никога няма да имаш шанса да те приемат където и да било.

Стягащите пръсти се отпуснаха и нейният мъчител изчезна.

Ужасена, Катрин се запрепъва напред към стола си и седна тежко, опитвайки се да се съвземе. Впери очи напред, без да вижда нищо, докато гълчавата на театъра я притискаше от всички страни. Тя се опита да изследва обективно страха си, да го огради с бариера. Не че се страхуваше от Латимър. Отвращаваше се от него, но той определено не представляваше същата заплаха, както преди. Сега тя имаше достатъчно средства, за да живее както иска. Имаше Хари и Попи, и семейство Хатауей.

Но Латимър бе открил истинските й тревоги с безмилостна точност. Човек можеше да се пребори с друг човек, но не и е един слух. Човек можеше да излъже за миналото си, но накрая истината щеше да изплува. Човек можеше да обещае вярност и преданост, но такива обещания се нарушаваха всеки ден.

Тя почувства как я залива меланхолия. Почувства се… опетнена.

Попи седна до нея усмихната.

— Време е за второто действие — каза тя. — Мислиш ли, че селянинът ще отмъсти на принца?

— О, съмнявам се — отвърна Катрин, опитвайки се да звучи безгрижно, но гласът й беше насилен.

Усмивката на Попи изчезна и тя се вгледа в нея внимателно.

— Добре ли си, скъпа? Изглеждаш бледа. Случило ли се е нещо?

Преди Катрин да отговори, Лео влезе в ложата, придружен от стюард с поднос с шампанско. Откъм оркестъра се чу звънче, сигнализиращо, че антрактът скоро свършва. За облекчение на Катрин посетителите започнаха да напускат ложата им и тълпата в коридора намаля.

— Заповядайте — каза Лео и подаде шампанско на Попи и Катрин. — Ще трябва да го пиете бързо.

— Защо? — Катрин се усмихна пресилено.

— Шампанското спада много по-бързо в тези широки чаши.

Катрин пресуши чашата си с неестествена за дама бързина, като затвори очи и преглътна искрящата газирана течност.

— Нямах предвид чак толкова бързо — каза Лео и я погледна със загрижена усмивка.

Светлините започнаха да изгасват и публиката притихна.

Катрин погледна към сребърния поднос с оставена бутилка изстудено шампанско и старателно вързана през гърлото й бяла кърпа.

— Може ли още една чаша? — прошепна тя.

— Не, ще те хване, ако го пиеш толкова бързо. — Лео взе празната чаша от нея, сложи я настрана и взе облечената й в ръкавица ръка в своята. — Кажи ми — произнесе нежно той, — за какво мислиш.

— По-късно — отвърна тя шепнешком и измъкна ръката си. — Моля те. — Не искаше да разваля вечерта на никого, нито пък да поема риска Лео да тръгне да търси Латимър из театъра и да се конфронтира с него. Нямаше да спечели нищо, като споделеше притесненията си в момента.

Салонът стана тъмен и пиесата започна отново, въпреки че мелодраматичното очарование на историята не можа да измъкне Катрин от нейното вцепенение. Тя гледаше сцената с неподвижен поглед и слушаше репликите на актьорите като че бяха на чужд език. И през цялото време мозъкът й се опитваше да намери решение за нейната вътрешна дилема.

Изглежда нямаше никакво значение, че тя вече знаеше отговорите. Не беше нейна вината за ситуацията, в която бе поставена на времето. Виновни бяха Латимър, Алтея и баба й. Катрин можеше да продължава да си го повтаря до безкрайност, но все пак чувствата за вина, болка и объркване продължаваха да си стоят. Как можеше да се отърве от тях? Как можеше да се освободи?

* * *

През следващите десет минути Лео поглеждаше често към Катрин, усещаше, че нещо не е наред. Тя се опитваше с всички сили да се съсредоточи над действието, но беше ясно, че умът й е зает с някакъв непреодолим проблем. Беше дистанцирана, недостижима, сякаш покрита с лед. Като се опитваше да я успокои, той взе ръката й отново и прокара палец по ръба на дългата й до китката ръкавица. Студенината на кожата й беше плашеща.

Той се намръщи и се наведе към Попи.

— Какво се е случило на Маркс, по дяволите? — прошепна той.

— Не знам — вдигна рамене Попи. — Двамата с Хари говорихме с лорд и лейди Десненсър, а Катрин стоеше настрана. След това с нея седнахме и тогава забелязах, че изглежда зле.

— Ще я заведа обратно в хотела — каза Лео.

Хари, който бе хванал последната фраза, се намръщи и промърмори:

— Всички се връщаме.

— Никой никъде няма да ходи — възрази Катрин.

Игнорирайки я, Лео погледна към Хари.

— Ще е по-добре вие да останете и да доизгледате пиесата. А ако някой попита за Маркс, кажете нещо за нервна депресия.

— Не казвайте на никого, че имам нервна депресия — просъска Катрин.

— Тогава кажете, че аз имам — каза Лео на Хари.

Това сякаш извади Катрин от нейната вкочаненост. Лео се успокои, виждайки, че обичайното й душевно състояние се завръща, когато тя каза:

— Мъжете не могат да имат нервна депресия. Това е женско състояние.

— Независимо от всичко, аз имам — настоя Лео. — Може дори скоро да припадна. — Той й помогна да стане от седалката.

Хари също се изправи и погледна загрижено сестра си.

— Това ли искаш, Кат?

— Да. — Тя изглеждаше раздразнена. — Ако не го направя, той ще моли за амонячна сол[1].

* * *

Лео придружи Катрин навън и извика файтон. Беше двуместен, частично открит, с издигната отзад седалка за кочияша. Човек можеше да говори с него през един отвор отгоре.

Когато Катрин се приближи до файтона с Лео, тя имаше натрапчивото чувство, че я наблюдават. Страхувайки се, че Латимър я е последвал, тя погледна наляво, където до една от колоните на сградата на театъра стоеше мъж. За нейно облекчение това не беше Латимър, а много по-млад човек. Беше висок, с изсечено лице и облечен в износени тъмни дрехи и дрипава шапка, приличаше на бостанско плашило. Имаше характерната бледност за лондончанин, който прекарва по-голямата част от времето си вътре и кожата му никога не е докосвана от слънце, не преминало филтъра на мръсния градски въздух. Веждите му бяха черни, изпъкваха особено силно на мършавото лице, кожата му бе набраздена от бръчки.

Мъжът се взираше в нея настойчиво.

Катрин спря нерешително, изпитвайки неясното чувство, че го познава. Дали го беше виждала някъде преди? Не можеше да разбере къде биха могли да са се срещали.

— Хайде — подкани я Лео да влезе във файтона.

Но Катрин не помръдна, хваната в приковаващия поглед на гарвановочерните очи на непознатия.

Лео проследи погледа й.

— Кой е този?

Младият мъж тръгна напред, свали шапката си и разкри рошава черна коса.

— Госпожице Катрин? — каза той неловко.

— Уилям! — ахна тя.

— Да, госпожице. — Устните му се изкривиха в подобие на усмивка. Той направи втора колеблива крачка и се наведе в нещо като недодялан поклон.

Лео застана между тях и погледна Катрин.

— Кой е той?

— Мисля, че е момчето, за което ти бях разказвала… което работеше в къщата на баба ми.

— Момчето за поръчки?

Катрин кимна.

— Той ми помогна да повикам Хари… той му занесе писмото ми. Позволи ми, моля те, да говоря с него.

Лицето на Лео беше непреклонно.

— Ти би трябвало да си първата, която да ми каже, че една лейди никога не стои и не разговаря с мъж на улицата.

Точно сега ли реши да спазваш етикета? — попита тя с раздразнение. — Ще говоря с него. — Виждайки отказа върху лицето му, тя смекчи гласа си и тайно го докосна по ръката. — Моля те.

Лео отстъпи.

— Две минути — промърмори той, но не изглеждаше особено щастлив. Остана до нея, очите му бяха леденосини, когато погледна към Уилям.

Като погледна уплашено, Уилям се подчини на жеста на Катрин да се приближи до нея.

— Превърнала сте се в лейди, госпожице Катрин — произнесе той със силен южнолондонски акцент. — Но аз ви познах — това лице и тези малки очила. Винаги съм се надявал, че сте добре.

— Ти си се променил повече от мен, Уилям — каза тя, опитвайки се да изобрази усмивка. — Пораснал си висок. Още ли… още ли работиш за баба ми?

Той поклати глава и се усмихна печално.

— Тя се спомина преди две години, госпожице. Докторът каза, че сърцето й не издържало, но момичетата в къщата казаха, че не можело да бъде, щот нямала сърце.

— О! — прошепна Катрин, лицето й пребледня. Това можеше да се очаква, разбира се. Баба й страдаше от сърдечна слабост от години. Тя си помисли, че би трябвало да изпита облекчение при новината, но вместо това се почувства вцепенена. — А… леля ми? Алтея още ли е там?

Уилям се огледа предпазливо.

— Сега тя е мадам — каза той с нисък глас. — Работя за нея, временна работа, същата, каквато вършех за баба ви. Но мястото вече е много различно, госпожице. Много по-лошо.

В нея се надигна състрадание. Колко нечестно беше спрямо него — хванат в капана на такъв живот, без подготовка или образование, които да му позволят някакъв друг избор. Помисли си да попита Хари дали в хотела няма някаква работа като за Уилям, нещо, което да му осигури по-добро бъдеще.

— Как е леля ми? — попита тя.

— Болна е, мис. — Слабото му лице беше сериозно. — Докторът каза, че била хванала срамна болест преди няколко години… от ставите стигнала до мозъка й. Не е добре с главата леля ви, да знаете. И не вижда много.

— Съжалявам — прошепна Катрин, искаше й се да изпита съжаление, но вместо това в гърлото й се надигна страх. Опита се да го преглътне, да зададе още въпроси, но Лео я прекъсна рязко.

— Достатъчно — каза той. — Файтонът чака.

Катрин погледна развълнувано стария си приятел.

— Има ли нещо, което мога да направя, за да ти помогна, Уилям? Трябват ли ти пари? — Тя мигновено съжали за въпроса, когато видя изражението на срам и засегната гордост върху лицето му. Ако имаше повече време, ако обстоятелствата позволяваха, щеше да намери по-подходящ начин да попита.

Уилям поклати сковано глава.

— Нищо не ми тряб’а, мис.

— Аз съм в хотел „Рътлидж“. Ако искаш да ме видиш, ако има нещо, което мога…

— Не бих ви безпокоил, мис Кати. Винаги бяхте много добра към мен. Веднъж ми дадохте лекарство, когато бях болен, помните ли? Дойдохте до сламеника в кухнята, дет спях, и ме завихте с вашето одеяло. Седнахте на пода и ме гледахте…

— Тръгваме — каза Лео, хвърляйки една монета на Уилям.

Уилям я хвана във въздуха. Отпусна юмрук и погледна към Лео със смесица от алчност и възмущение, лицето му стана твърдо. Когато заговори, акцентът му беше още по-силен.

— Мерси, гос’ине.

Лео отведе Катрин, хващайки я безкомпромисно за лакътя, и й помогна да се качи във файтона. Когато се настани на тясната седалка и погледна отново, Уилям вече го нямаше.

* * *

Пасажерската седалка беше прекалено малка за големите фусти на Катрин, пластовете розова коприна във формата на розови цветчета се плъзнаха по едното бедро на Лео.

Загледан в профила й, Лео си помисли, че тя изглежда неотстъпчива и решителна, като предишната мис Маркс.

— Не трябваше да ме дърпаш настрани така — каза тя. — Беше груб с Уилям.

Той й хвърли поглед, лишен от всякакво разкаяние.

— Със сигурност по-късно, когато си спомня, ще се чувствам ужасно за това.

— Имаше някои неща, които исках да го попитам.

— Да, сигурен съм, че има още много, което да се научи за срамната болест. Прости ми, че те откъснах от такъв поучителен разговор. Трябваше да ви позволя да си спомните за добрите стари времена в бордея, докато стоите на улицата.

— Уилям беше прекрасно момче — каза тихо Катрин — Заслужаваше да получи много повече от живота. Трябваше да работи от съвсем малък, да чисти обувки и да носи тежки кофи с вода нагоре-надолу по стъпалата, той нямаше семейство, не получи образование. Не изпитваш ли никакво съчувствие към всички онези, към които съдбата не е била благосклонна?

— Улиците са пълни с такива деца. Правя каквото мога за тях в парламента и давам милостиня. Да, съчувствам им. Но в момента повече ме интересува твоята съдба пред тази на другите. Освен това имам няколко въпроса към теб, като ще започна с този: какво се случи през антракта?

Когато Катрин не отговори, той хвана брадичката й нежно, но здраво, и я накара да го погледне в очите.

— Хайде.

— Лорд Латимър дойде при мен.

Лео присви очи, ръката му отпусна брадичката й.

— Докато стоеше в ложата?

— Да. Хари и Попи не забелязаха. Латимър ми говореше през завесата в дъното на ложата.

Лео се разяри. В продължение на няколко мига дори не се опита да каже нещо. Искаше да се върне обратно и да убие негодника.

— Какво ти каза? — попита той грубо.

— Че съм била амбициозна проститутка. И измамница.

Лео не осъзна, че хватката му около китката й се е стегнала, преди тя да примига. Отпусна ръката си.

— Съжалявам, че е трябвало да понесеш това — успя да избърбори той. — Не трябваше да те оставям. Не мислех, че ще се осмели да те доближи след предупреждението, което му отправих.

— Струва ми се, че му се искаше да покаже ясно, че не се е уплашил от теб. — Тя си пое дъх. — Освен това според мен гордостта му е била наранена през всичките тези години, че е трябвало да плати за нещо, което не е получил. Може би ако му дам част от парите, които Хари ми е оставил, това ще е достатъчно, за да го накара да ме остави на мира. И да си мълчи за мен.

— Не, това само ще удължи изнудването. А Латимър няма да си мълчи. Чуй ме, Кат… Хари и аз обсъдихме как да се справим с проблема. Ще се задоволя да кажа само, че след няколко дена Латимър ще се окаже в позиция, в която или ще свърши в затвор, или ще бъде принуден да напусне Англия.

— За какво престъпление? — попита тя и очите й се разшириха.

— Съществува дълъг списък, от който да се избира — отвърна Лео. — Той е опитал почти всичко. А аз няма да ти изреждам подробности, защото не са подходящи за ушите на дама.

— Можеш да го принудиш да напусне Англия? Наистина ли?

— Наистина.

Той я усети да се отпуска леко, раменете й се смъкнаха.

— Това ще е облекчение — каза тя. — Обаче…

— Да?

Катрин отклони очи от изпитателния му поглед.

— Всъщност няма значение. Защото онова, което той каза, не е далеч от истината. Аз съм измамница.

— Пълни глупости. Ти си толкова измамница, колкото и проститутка. Като една истинска и с добри обноски лейди, която изпитва непреодолимо привличане към порчета, ти си напълно автентична.

— Не към всички порчета. Само към Доджър.

— Доказателство за отличен вкус.

— Не се опитвай да бъдеш очарователен — промърмори тя. — Няма нищо по-дразнещо от някой, който се опитва да накара друг да се чувства по-добре, когато онзи иска да се отдаде на страданието.

Лео преглътна една усмивка.

— Съжалявам — каза той разкаяно. — Давай, страдай си. Правеше го толкова добре, докато не те прекъснах.

— Благодаря. — Тя въздъхна и замълча за малко. — По дяволите. Не мога да го направя сега. — Пръстите й пропълзяха по-навътре в неговите и той прокара палец по кокалчетата на китката й. — Искам да поправя нещо — каза Катрин. — Никога не съм била амбициозна проститутка.

— А към какво си се стремила?

— Да живея някъде мирно и спокойно, и да бъда в безопасност.

— И това е всичко?

— Да, това е всичко. Но още не съм успяла да го направя. Въпреки че… изминалите няколко години бяха най-близко до мечтаното.

— Омъжи се за мен — каза й Лео, — и ще имаш и двете. Ще си в безопасност и ще живееш в Хемпшир. И ще имаш мен, което очевидно е черешката на тортата.

От устните й се откъсна неохотен смях.

— Черешките са повече, отколкото е нужно за тортата.

— Няма такова нещо като прекалено много черешки, Маркс.

— Господарю, не вярвам, че искрено искаш да се ожениш за мен, по-скоро искаш да стане на твоята.

— Щом искам ти да се омъжиш за мен, няма начин да става непрекъснато на моята — каза той. Което си беше чистата истина. — За мен не е добре да бъда глезен. А ти доста често ми казваш „не“.

Тя му хвърли намусен поглед.

— Напоследък не бих казала, че го чуваш достатъчно често.

— Тогава да отидем да се упражняваме в хотела. Аз ще настоявам на своето, а ти ще ми отказваш.

— Не.

— Ето, виждаш ли? Ти вече усъвършенстваш уменията си.

Лео каза на кочияша да ги откара до алеята, която граничеше с конюшните зад хотела. Това бе далеч по-дискретен начин да се влезе, отколкото през фоайето. Те се изкачиха по задното стълбище и тръгнаха по коридора, който водеше към апартамента на Катрин. Хотелът беше необичайно тих в този час, всички бяха излезли за вечерните си занимания или спяха непробудно.

Когато стигнаха до вратата, Лео изчака Катрин да намери ключа си в малката чантичка от плетена коприна, която бе прехвърлила през китката си.

— Позволи ми — каза той, взе ключа от нея и отключи вратата.

— Благодаря.

Лео погледна деликатното й лице, прочитайки емоциите, които просветваха в очите й: отчаяние, отказ, копнеж.

— Покани ме да вляза — каза той тихо.

Тя поклати глава.

— Трябва да си вървиш. Не бива да стоиш тук.

— Нощта едва започва. Какво ще правиш сама?

— Ще спя.

— Не, няма. Ще будуваш, докато можеш, страхувайки се от кошмари. — Виждайки, че е улучил, Лео побърза да развие успеха. — Пусни ме да вляза.

Бележки

[1] Амонячната сол се давала за свестяване от припадък. — Б.пр.