Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 101 гласа)
Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7


Трета глава

— Дори не знаех за съществуването на Катрин, преди да навърша двайсет — каза Хари Рътлидж и опъна крака, докато двамата с Лео седяха в клуба на хотел „Рътлидж“. Тихият луксозен салон с безброй осмоъгълни абсиди беше известно място за събиране в Лондон за чуждестранни благородници, богати пътешественици, аристократи и политици.

Лео гледаше зет си със зле прикрит скептицизъм. Измежду всички мъже, които би избрал да се оженят за някоя от сестрите му, Рътлидж определено не бе в началото на списъка. От друга страна Хари имаше и добрите си качества, сред които явната му отдаденост на Попи.

Хари отпи от една тумбеста чаша стоплено бренди, обмисляйки внимателно думите си, преди да продължи. Той беше красив мъж, изключително очарователен, но също така безмилостен и манипулативен. Човек не би могъл да очаква друго от човек с неговите постижения, измежду които създаването на най-големия и най-разкошен хотел в Лондон.

— Не ми се говори за Катрин по няколко причини — каза Хари. Зелените му очи гледаха предпазливо. — Едната от тях с, че никога не съм бил особено мил към нея, нито пък съм я закрилял, когато е трябвало да го правя. И съжалявам за това.

— Всички имаме за какво да съжаляваме — каза Лео, отпи от брендито и остави кадифеният огън да се плъзне надолу по гърлото му. — Тъкмо затова не изменям на старите си навици. Няма смисъл човек да съжалява за нещо, ако не спре да го прави.

Хари се усмихна, но се съвзе бързо, когато погледна в пламъка на малката лампа със свещ, сложена върху масата.

— Преди да ти кажа каквото и да било, искам да те попитам за характера на интереса ти към сестра ми.

— Интересувам се като неин работодател — каза Лео. — Безпокоя се за влиянието, което може да има върху Биатрикс.

— Никога преди не си поставял под съмнение влиянието й — сопна му се Хари. — И по всичко личи, че е свършила отлична работа с Биатрикс.

— Така е. Но прикриването на тази мистериозна връзка с теб ме притесни. И доколкото разбирам, вие двамата сте замислили някакъв заговор.

— Не. — Хари го гледаше право в очите. — Няма заговор.

— Тогава защо са всички тези тайни?

— Не мога да ти обясня, без да ти кажа някои неща за собственото си минало… — Хари спря за малко, после продължи мрачно: — Което никак не ми е приятно да правя.

— Толкова съжалявам — каза Лео без никаква следа от съчувствие. — Продължавай.

Хари се поколеба отново, сякаш претегляше решението.

— Кат и аз имахме една и съща майка. Казваше се Николет Уигънс. Британка по произход. Семейството й се преместило от Англия в Бъфало, Ню Йорк, когато била още дете. Тъй като Николет била единствено дете — родила се, когато били доста възрастни — желанието им било да я видят омъжена за човек, който ще се грижи за нея. Баща ми Артър бил с двайсет години по-голям от нея и сравнително преуспял. Предполагам, че Уигънс са форсирали женитбата — определено в цялата тази работа нямало любов. Но Николет се омъжила за Артър и аз съм се родил скоро след това. Прекалено скоро, всъщност. Имало предположения, че Артър не ми е баща.

— Така ли е било? — не се сдържа Лео.

Хари се усмихна цинично.

— Знае ли човек? — Той сви рамене. — Във всеки случай майка ми в края на краищата избягала в Англия с един от любовниците си. — Погледът на Хари стана далечен. — Сигурен съм, че имало и други мъже след това. Майка ми не била от онези, дето се ограничават. Била разглезена, задоволяваща собствените си капризи кучка, но много красива. Кат много прилича на нея. — Той спря и се замисли. — Само че е по-нежна. По-изтънчена. И за разлика от майка ми, Кат е мила и грижовна по характер.

— Нима? — направи кисела физиономия Лео. — Към мен никога не е била мила.

— Това е защото я плашиш.

Лео го изгледа невярващо.

— И как точно бих могъл да изплаша аз тази малка амазонка? Само недей да твърдиш, че се притеснява в компанията на мъже, защото е изключително дружелюбна с Кам и Мерипен.

— Чувства се в безопасност с тях.

— А защо не и с мен? — засегна се Лео.

— Предполагам — замислено рече Хари, — защото те възприема като мъж.

Разкритието накара сърцето на Лео да подскочи. Той загледа съдържанието на чашата си с престорено отегчение.

— Тя ли ти го каза?

— Не, сам го видях, в Хемпшир. — Гласът му стана иронично шеговит: — Човек трябва да бъде особено наблюдателен кога Кат проявява безпокойство. Тя не говори за себе си. — Той глътна остатъка от брендито, остави внимателно чашата и се облегна назад в стола си. — Не чух нищо за майка ми, след като тя напусна Бъфало — каза той, като сплете пръсти и ги отпусна върху корема си. — Но когато навърших двайсет, получих писмо, в което ме канеше да отида при нея. Боледуваше от някаква форма на рак и линееше с всеки ден. Предположих, че преди да умре иска да види какво е станало от мен. Тръгнах за Англия веднага, но тя е умряла точно преди да пристигна.

— И тогава си срещнал Маркс — довърши Лео.

— Не, тя не беше там. Въпреки желанието на Кат да остане с нея, тя я изпратила при някаква леля и баба от страна на баща й. А бащата явно нямал желание да стои край болничното легло, напуснал Лондон.

— Благороден човек — каза Лео.

— Една местна жена се грижела за Николет през последната седмица от живота й. Тя ми каза за Кат. Мина ми през ума да посетя детето, но се отказах. В живота ми нямаше място за незаконна полусестра. Тя беше почти наполовина на годините ми и се нуждаеше от женски напътствия. Предположих, че ще е по-добре под грижите на леля си.

— Правилно ли се оказа предположението? — обади се Лео.

Хари му хвърли загадъчен поглед.

— Не.

Цяла една история се съдържаше в тази мрачна сричка. Лео страшно много искаше да я чуе.

— Какво се случи?

— Реших да остана в Англия и да си опитам късмета в хотелския бизнес. Така че изпратих на Кат писмо, писах й къде да ме търси, ако има нужда от нещо. Няколко години по-късно, когато беше петнайсетгодишна, ми писа, помоли да й помогна. Открих я в… трудно положение. Иска ми се да бях отишъл малко по-рано.

Чувствайки необяснима жалост, Лео установи, че му е невъзможно да запази обичайната си равнодушна маска.

— Какво имаш предвид под „трудно положение“?

Хари поклати глава.

— Боя се, че това е всичко, което мога аз да ти кажа. Останалото засяга Кат.

— По дяволите, Рътлидж, няма да спреш дотук. Искам да знам как Хатауей са замесени в това и защо имах нещастието да налетя като работодател на най-заядливата гувернантка в Англия.

— Не се налагаше Кат да работи. Тя е независима във финансово отношение жена. Осигурил съм й достатъчно пари, които й дават свободата да прави всичко, което пожелае. Тя отиде в училище-интернат за четири години и остана да преподава там още две. Накрая дойде при мен и каза, че е приела работа като гувернантка в семейство Хатауей. Мисля, че ти беше с Уин във Франция по това време. Кат мина интервюто, Кам и Амелия я харесаха, Биатрикс и Попи очевидно се нуждаеха от нея и като че ли никой не се сети да постави въпрос за липсата й на опит.

— Разбира се, че не — язвително каза Лео. — Семейството ми никога не би си дало труд за нещо толкова маловажно като опит в работата. Сигурен съм, че са започнали интервюто с въпроса кой е любимият й цвят.

Хари безуспешно се опитваше да не се засмее.

— Не се съмнявам, че си прав.

— Защо е започнала работа, щом не се е нуждаела от пари?

Хари сви рамене.

— Искаше да почувства какво значи семейство, макар и като външен човек. Беше сигурна, че никога няма да има собствено семейство.

Веждите на Лео се свъсиха, когато се опита да проумее казаното.

— Нищо не я спира — изтъкна той.

— Вие, Хатауей, не сте в състояние да разберете какво е да си държан в изолация от хора, които не дават пукната пара за теб. Нямаш избор, освен да допуснеш, че ти си виновен за това, че не заслужаваш да бъдеш обичан. И това чувство се увива около теб, докато стане затвор и се окажеш с барикадирани врати срещу всеки, който иска да влезе.

Лео слушаше напрегнато, съзнавайки, че Хари говори както за себе си, така и за Катрин. Той мълчаливо призна, че Хари е прав: дори в най-отчаяните моменти в живота си Лео винаги бе знаел, че семейството му го обича.

За пръв път сега разбра напълно какво е направила Попи за Хари, как е разчупила невидимия затвор, който той беше описал.

— Благодаря — каза Лео тихо. — Знам, че не ти беше лесно да говориш за това.

— Определено. — След което промърмори напълно сериозно: — Рамзи, искам едно да е ясно: ако нараниш Кат по някакъв начин, ще те убия!

* * *

Облечена в нощница, Попи седеше в леглото и четеше роман. Чу някой да влиза в елегантно обзаведения апартамент и погледна нагоре, когато съпругът й се появи на вратата на спалнята. Пулсът й забърза от удоволствие при вида му, толкова тъмен и елегантен. Хари беше загадъчен мъж, опасен дори в очите на онези, които твърдяха, че го познават добре. Но с Попи той се отпускаше и показваше благородната си страна.

— С Лео ли говори? — попита тя.

— Да, любов моя. — Хари свали сакото си, преметна го върху облегалката на един стол и се приближи до леглото. — Искаше да обсъдим Кат, точно както очаквах. Разказах му за миналото й — както и за моето, доколкото можех.

— Как преценяваш ситуацията? — Попи знаеше, че съпругът й има блестяща способност да разчита мислите и мотивите на другите хора.

Той развърза вратовръзката си и я остави да виси от двете страни на врата си.

— Рамзи е заинтересуван от Кат много повече, отколкото би искал, това е ясно. И то не ми харесва. Но няма да се меся, докато Кат не ме помоли за помощ. — Той се пресегна към откритата извивка на шията й и прокара опаката страна на пръстите си по кожата й с лекота, която накара дишането й да се учести. После ръката му спря на бързия й пулс и погали нежно мястото. Загледан в нежната розовина, която обля лицето й, той произнесе с нисък глас: — Остави книгата.

Попи сви пръстите на краката си под чаршафите.

— Тъкмо стигнах до едно много интересно място — каза тя с престорена скромност, дразнейки го.

— Не може да е и наполовина толкова интересно, колкото това, което ей сега ще ти се случи. — И като отметна завивките с решително движение, което я накара да ахне, Хари сведе тялото си над нейното… и книгата тупна на пода, забравена.