Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 101 гласа)
Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7


Дванадесета глава

През следващия месец Лео отчаяно си създаваше много работа, за да не вижда често Катрин. Новите арендаторски ферми изискваха проекти за напояване. Той се бе специализирал доста, докато Кам работеше с конете, а Мерипен надзираваше сеченето и прибирането на дървата в двора. Лео бе проектирал водни ливади, които щяха да се напояват с канавки с вода, идваща от близките реки. На места, където каналите щяха да минават прекалено ниско, за да се изливат естествено, щеше да се изисква водно колело. Колелото, снабдено с ведра, щеше да изкачва необходимото количество вода и да я изпраща по изкуствен канал.

Гол до кръста и изпотен от хемпширското слънце, Лео и наемателите копаеха канавки и дренажни канали, пренасяха камъни, влачеха пръст. В края на деня той усети, че го болят всички мускули, беше толкова изморен, че едва стоеше буден по време на вечеря. Тялото му се бе стегнало и стана толкова жилаво, че се наложи да иска назаем панталони от Кам, докато селският шивач преправи неговите.

— Работата поне те държи далеч от пороците — отбеляза саркастично Уин една вечер преди да сервират храната, разрошвайки косата му, когато се присъедини към него в салона.

— Случайно обичам пороците си — каза й Лео. — Точно затова си навлякох бедата да ги придобия.

— Това, което трябва да придобиеш — каза Уин тихо, — е съпруга. И не го казвам от егоизъм, Лео.

Той й се усмихна, тази най-мила и спокойна негова сестра, която бе водила толкова лични битки заради любовта си.

— В теб няма и капка егоизъм, Уин. Но тъй като ми звучи като съвет, няма да го приема.

— А би трябвало. Нуждаеш се от свое собствено семейство.

— Стига ми напълно и семейството, което имам. А съществуват толкова неща, които бих предпочел да правя, вместо да се женя.

— Например?

— О, да си отрежа езика, да вляза в манастир, да се изтъркалям гол в захарен петмез и да заспя върху мравуняк… Да продължавам ли?

— Не е необходимо — усмихна се Уин. — Само че ти ще се ожениш един ден, Лео. И Кам, и Мерипен казаха, че имаш на дланта си ясно изразена линия на брака.

Развеселен, Лео погледна ръката си.

— Това е гънка, която се с образувала от начина, по който държа писалката си.

— Това е линията на брака. И е толкова дълга, практически стига до двата края на дланта. Което означава, че ще се ожениш за предопределена ти от съдбата жена. — Уин вдигна светлите си вежди многозначително, сякаш да каже: Какво мислиш по въпроса?

— Циганите всъщност не вярват на гледането на ръка — информира я Лео. — Това са глупости. Правят го само за да измъкват пари от глупаците и пияниците.

Преди Уин да успее да отговори, в салона влезе Мерипен.

Гаджос определено знаят как да усложняват нещата — каза той, като подаде едно писмо на Лео и се отпусна на канапето.

— Какво е това? — Лео погледна печата отдолу. — Поредно писмо от адвоката? Мисля, че той се опитва да опрости нещата за нас.

— Колкото повече обяснява — каза Мерипен, — толкова по-объркано е. Като циганин на мен все още ми е трудно да разбера концепцията за собственост на земята. Но имението „Рамзи“… — Той поклати глава възмутено. — Това е Гордиев възел от споразумения, съгласия, обичаи, възражения, допълнения и договори за наем.

— Така е, защото имението е старо — каза мъдро Уин. — Колкото по-старо е, толкова повече усложнения е възможно да изникват. — Тя погледна към Лео. — Между другото, току-що научих, че графиня Рамзи и дъщеря й госпожица Дарвин искат да дойдат на посещение. Получихме писмо от тях по-рано днес.

— Какво безобразие! — избухна Лео. — С каква цел? Да злорадстват ли? Да направят инвентаризация? Остава ми още цяла година, преди да имат право да предявят претенция за мястото.

— Може би искат помирение и намиране на приемливо разрешение за всички ни — предположи Уин.

Сестра му винаги бе склонна да допуска най-хубавото за хората и да вярва в доброто у човека.

Лео нямаше този проблем.

— Да се помирим, дрън-дрън — промърмори той. — За бога, изкушавам се да се оженя напук на тези две вещици.

— Имаш ли някакви кандидатки наум? — попита Уин.

— Ни една. Но ако някога се оженя, то ще е за жена, която определено не обичам.

Леко движение на прага привлече вниманието му и той скришом видя как Катрин влиза в стаята. Тя дари групата с безразлична усмивка, старателно избягвайки погледа на Лео, и отиде до един стол в ъгъла. Лео с раздразнение забеляза, че е отслабнала. Гърдите й се бяха смалили, кръстът й бе тънък като тръстика и цялата й фигура изглеждаше изнурена. Дали съзнателно избягваше да се храни както трябва? Какво бе причинило липсата й на апетит? Ами че така направо щеше да се разболее.

— За бога, Маркс — произнесе раздразнено той, — станали сте слаба като брезова клонка.

— Лео — възпря го Уин.

Катрин го изгледа възмутено.

Не съм аз тази, на която й падат панталоните.

— Изглеждате полумъртва от недохранване — продължи Лео намръщено. — Какво става с вас? Защо не ядете?

— Рамзи — промърмори Мерипен, явно решавайки, че границата е премината.

Катрин скочи от стола си и изгледа Лео.

— Вие сте грубиян и лицемер, и нямате право да критикувате вида ми… — Тя се запъна в търсене на правилната фраза. — Педераст такъв. — След което излетя от салона, шумолейки ядосано с фусти.

Мерипен и Уин гледаха с отворена уста.

— Откъде научихте тази дума? — провикна се Лео след нея.

— От вас — изригна тя през рамо.

— Знаете ли изобщо какво означава?

— Не, и не ме интересува. Стойте далеч от мен!

Когато Катрин се понесе бясно през къщата, а Лео тръгна подире й, му хрумна, че е копнял да се скара с нея, жадувал е за някакво, каквото и да е, общуване.

Тя излезе навън и заобиколи къщата, и скоро двамата се озоваха в градината на кухнята. Въздухът бе изпълнен с миризмата на затоплени от слънцето билки.

— Маркс — каза той гневно. — Ще ви гоня през магданоза, ако настоявате, но можем и да спрем, и да се разберем веднага.

Тя се извърна да го погледне, бузите й бяха зачервени.

— Няма какво да обсъждаме. Дни наред едва ли ми казахте и една дума, а после ме нападате с унизителни забележки…

— Не съм искал да ви обидя. Казах само…

— Не съм мършава, жалък глупак такъв! Не съм ли човек за вас, че си позволявате да се отнасяте към мен с такова презрение? Вие сте най…

— Съжалявам.

Катрин млъкна, започна да диша тежко.

— Не би трябвало да ви говоря по този начин — промърмори Лео. — За мен сте човек, здравето на когото е важно. И бих се ядосал на всеки, който не се е държал добре с вас — а този човек в случая сте вие. Защото не се грижите за себе си.

— Нито пък вие.

Той отвори уста да отговори, но не можа да измисли подходящо опровержение и пак я затвори.

— Всеки ден работите до изтощение — каза Катрин. — Свалили сте най-малко пет килограма.

— Новите ферми се нуждаят от напоителна системи. Аз съм най-подходящият човек, който да я проектира и да я осъществи.

— Не трябва да копаете канавки и да носите камъни.

— Напротив, трябва.

— Защо?

Лео впи очи в нея, обмисляйки дали да не й каже истината. Реши да бъде откровен.

— Защото работата до изтощение е единственото, което ме възпира да дойда при вас през нощта и да ви съблазня.

Катрин го изгледа с широко отворени очи. Тя отвори и затвори уста по същия начин, както той бе направил само миг по-рано.

Лео отвърна на погледа й със смесица от забавление и постепенно увеличаващо се топло чувство. Не можеше повече да отрича, че за него няма нищо по-интересно на света от това да говори с нея. Или най-малкото да бъде близо до нея. Заядлива, упорита, очарователно създание… напълно различна от всичките му предишни любовници. А в моменти като този тя изглеждаше като диво таралежче.

Предизвикваше го, дуелираше се с него като равна по начин, по който никоя друга жена не го беше правила. Желаеше я безумно.

— Не бихте могли да ме съблазните — каза Катрин сопнато.

Двамата стояха неподвижни, впили очи един в друг.

— Отричате привличането между нас? — Гласът на Лео прозвуча с няколко тона по-ниско от обикновено. Видя я да потръпва, преди тя да стисне решително устните си.

— Отричам, че разумната воля на някого може да бъде подкопана от физическо чувство — каза тя. — Човешкият мозък винаги контролира нещата.

Лео не можа да предотврати подигравателната усмивка, която изви устните му.

— Боже мой, Маркс. Явно никога не сте участвали в този акт, иначе щяхте да знаете, че главният отговорен орган не е мозъкът. Всъщност, мозъкът спира да работи изобщо.

— Не ми е трудно да повярвам, че би могло да се случи с мозъка на един мъж.

— Женският мозък не е по-малко примитивен от мъжкия, особено когато става дума за физическо удоволствие.

— Сигурна съм, че ви се иска да мислите така.

— Трябва ли да ви го доказвам?

Деликатната уста на Катрин се изкриви скептично. Но след това, сякаш не можеше да устои, тя попита:

— Как?

Като хвана ръцете й, Лео я дръпна към една по-уединена част на градината с билките, зад двойка перголии, обвити с червен увивен боб. Застанаха до една оранжерия, която се използваше за стимулиране цъфтежа на растенията преди сезона им. Така градинарят отглеждаше растения и цветя независимо от времето.

Лео огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги наблюдава.

— Ето едно предизвикателство към по-висшата функция на мозъка ви. Първо ще ви целуна. Веднага след това ще ви задам един прост въпрос. Ако отговорите правилно, ще призная аргумента ви.

Катрин се намръщи и отмести очи от него.

— Това е нелепо — каза тя, без да адресира всъщност думите си.

— Имате правото да откажете — каза й Лео. — Разбира се, ще приема това като загуба.

Като скръсти ръце пред гърдите си, тя го изгледа с присвити очи.

— Една целувка?

Той разпери ръце, сякаш да демонстрира, че няма какво да крие. Погледът му не я изпускаше.

— Една целувка, един въпрос.

Ръцете й бавно се отпуснаха надолу. Тя стоеше пред него, изпълнена с несигурност.

Лео всъщност не очакваше от нея да се съгласи на предизвикателството. Той усети, че сърцето му започва да бие по-бързо и по-силно. Когато пристъпи по-близко, очакването стегна вътрешностите му на възел.

— Може ли? — попита той, пресегна се за очилата й и ги свали.

Тя примига, но не се противопостави.

Лео сгъна очилата и ги мушна в джоба на сакото си. След това много внимателно взе лицето й в ръце. Накара я да се почувства нервна. Боже, помисли си той мрачно, но на глас произнесе:

— Готова ли сте?

Тя кимна, устните й трепереха.

Лео приближи устата си леко към нейната, целуна я с внимателен, ненатрапчив натиск. Устните й бяха хладни и сладки. Като ги разтвори, той задълбочи целувката. Ръцете му се плъзнаха около нея и той привлече тялото й плътно към своето. Тя беше слаба, но стегната, тялото й беше гъвкаво като на котка. Усети я как започва да се разпада срещу него, бавно и безпомощно отпускане. Съсредоточавайки се върху устата й, той я изследва с нежен пламък, претърсвайки с език, докато не почувства вибрациите на тихия й стон между устните си.

Тогава повдигна главата й и погледна зачервеното й лице. Беше толкова хипнотизиран от сънливата зелено-сива дълбина на очите й, че се напрегна, за да си спомни какво се канеше да я пита.

— Въпросът — напомни си той гласно и тръсна глава, за да я проясни. — Ето го и него. Фермер има дванайсет овце. Всички умират, с изключение на седем. Колко са останали?

— Пет — отговори тя веднага.

— Седем. — По лицето му премина усмивка, когато видя объркването й.

Катрин се намръщи.

— Това беше трик. Задайте ми още един въпрос.

— Сделката не беше такава.

— Още един — настоя тя.

Дрезгав смях се откъсна от устните му.

— Боже, голям инат сте. Добре. — Пресегна се към нея, наведе глава и тя застина.

— Какво правите?

— Една целувка, един въпрос — напомни й той.

Катрин изглеждаше измъчена. Но отстъпи, отметна глава назад, когато той я придърпа към себе си отново. Този път не беше чак толкова нерешителен. Целувката му беше твърда и настойчива, езикът му потъна в сладката, топла вътрешност на нейната уста. Ръцете й се вдигнаха и се обвиха около врата му, пръстите й се заровиха в косата му.

Лео усети, че му се завива свят от желание и удоволствие. Не би могъл да придърпа тялото й достатъчно близко. Ръцете му трепереха от нуждата да намерят сладката бледа кожа под тежкия щит на корсажа й. Опита се да я почувства по-силно, целуна я по-дълбоко, а тя инстинктивно се помъчи да му помогне, всмуквайки езика му с тих звук на удоволствие. Косата на тила му настръхна и по гърба му премина тръпка.

Той прекъсна целувката задъхан.

— Задайте ми въпрос — напомни му тя дрезгаво.

В този миг Лео едва си спомняше собственото си име. Единственото, върху което искаше да се концентрира, беше начинът, по който тя се нагажда към него. Но все пак й бе задължен.

— Някои месеци са с по трийсет и един дни, а други с по трийсет. Колко месеца имат двайсет и девет дни?

Между веждите й се образува дълбока бръчка.

— Един.

— Всички — дойде благият му отговор. Той се опита да изглежда състрадателно, когато видя възмущението й.

— Питайте ме нещо друго — каза Катрин ядосана.

Лео поклати глава и се засмя.

— Не мога да измисля нищо повече. В мозъка ми няма капка кръв. Маркс, признайте, че изгубихте…

Тя хвана реверите на сакото му и го дръпна към себе си. Устата му се оказа върху нейната, преди той да осъзнае какво прави. Веселостта му изчезна. Залитайки с нея, той протегна ръка да се подпре на стената на оранжерията. И завладя устните й с груб, възторжен плам, наслаждавайки се на удоволствието да усеща как тялото й се извива и притиска към неговото. Той умираше от страст, плътта му беше тежка и болезнена от жаждата да я обладае. Целуна я без задръжки, смучеше, галеше вътрешността на устата й по толкова възхитителен начин, че не можеше да го понесе.

Преди да изгуби всякакво подобие на самоконтрол, Лео откъсна устните си от нейните и я притисна силно към гърдите си.

Още един въпрос, помисли си той замаяно и накара онова, което беше останало от мозъка му да изстиска нещо.

Гласът му беше дрезгав, сякаш току-що се е опитал да диша в пожар.

— По колко животни от всеки вид е взел Ной в ковчега?

Само че вече не намираше играта за забавна, а Катрин не изглеждаше да се интересува от това кой ще спечели. Те стояха заедно, вкопчени един в друг. Телата им хвърляха една обща сянка, която се разтегна по градинската алея.

— Да кажем, че резултатът е равен — промърмори Лео.

Катрин поклати глава.

— Не, вие бяхте прав — каза тя едва-едва. — Изобщо не мога да мисля.

Изчакаха още малко, докато сърцето й заби със същия див ритъм като неговото. Бяха замаяни, съзнанията им бяха заети от един-единствен въпрос, който не можеше да бъде зададен. И който нямаше отговор.

Като изпусна една въздишка, Лео я отдалечи от себе си. Примигна, когато платът на панталона му ожули възбудената му плът. Слава богу, сакото му беше достатъчно дълго, за да прикрие проблема. Той измъкна очилата й от джоба си и ги върна внимателно върху носа й.

Предложи й ръката си в безмълвна покана — като знак за сключване на примирие и Катрин я взе.

— Какво означава „педераст“? — попита тя с неудобство, когато той я изведе от градината.

— Ако ви кажа, това ще предизвика неприлични мисли. А знам колко ги мразите.

* * *

Лео прекара по-голямата част от следващия дни покрай един поток от западната страна на имението, определяйки най-подходящия терен за водно колело и маркирайки района. Колелото щеше да бъде приблизително шест стъпки в диаметър, снабдено с редица ведра, които щяха да се изливат в корито, от което водата да поема по серия водни улеи. Беше пресметнал, че системата би могла да напоява приблизително сто и петдесет акра или десет достатъчно големи ферми.

След като отбеляза парцелите с арендаторите и работниците, и заби дървени колци в земята, Лео изгази през един студен, мътен поток на път към къщата „Рамзи“. Беше късен следобед с почти течна жълта светлина, със спокойни, недокосвани дори от полъх ливади. Лео беше уморен, подгизнал от пот и раздразнен от досадните конски мухи. Помисли си кисело, че романтичните поети, които редяха възторзи за това да си навън сред природата, явно никога не са се занимавали с напоителни проекти.

Ботушите му бяха толкова кални, че отиде до входа на кухнята, остави ги до вратата и влезе вътре по чорапи. Готвачката и прислужницата режеха ябълки и месеха тесто, а Уин и Биатрикс седяха на работния плот и лъскаха сребърни прибори.

— Здравей, Лео — поздрави го весело Биатрикс.

— О, небеса, как изглеждаш само! — възкликна Уин.

Лео им се усмихна, после сбърчи нос, надушвайки горчива воня във въздуха.

— Не мислех, че е възможно някоя друга миризма да засенчи моята в момента. Какво с това? Метален гланц?

— Не, всъщност е… — Уин погледна отбранително. — Добре де, нещо като боя.

— За дрехи?

— За коса — отвърна Биатрикс. — Разбираш ли, госпожица Маркс иска да потъмни косата си преди бала, но се страхува да използва боя от аптекаря, след като миналия път бе объркал нещата. Така че готвачката предложи една рецепта, която собствената й майка използвала. Сваряват се орехови черупки и кора от канела заедно с оцет и…

— Защо Маркс боядисва косата си? — попита Лео, като се стараеше да звучи нормално, въпреки че душата му се разбунтува срещу идеята. Тази красива коса, блестящ златен и блед кехлибар, покрита с матово, тъмно багрило.

Уин отвърна предпазливо:

— Според мен иска да бъде по-малко… забележима… на бала, в присъствието на толкова много гости. Не я притиснах за отговори, тъй като сметнах, че е в правото си да реши сама. Лео, моля те, не я измъчвай като го споменаваш.

— На никого от вас ли не му се вижда странно, че имаме слугиня, която държи да се дегизира? — попита Лео. — Толкова ли безумно ексцентрично е това семейство, че приемаме всяка странност без дори да задаваме въпроси?

— Не е чак толкова странно — възрази Биатрикс. — Много животни променят цвета си. Сепиите, например, или някои видове жаби, и, разбира се, хамелеоните…

— Извинете ме — изсъска Лео през стиснати зъби и излезе от кухнята с решителна крачка, докато Уин и Биатрикс останаха да гледат след него.

— Стигнах до някои много интересни факти за хамелеоните — каза Биатрикс.

— Биа, скъпа — прошепна Уин, — може би ще е по-добре да изтичаш в конюшните и да намериш Кам.

* * *

Катрин седеше пред тоалетката си и съзерцаваше собственото си напрегнато изражение в огледалото. Пред нея стояха старателно подредени една хавлиена кърпа, гребен, кана и леген, както и чайник, пълен с прецедена тъмна мътилка, която приличаше на вакса за обувки. Тя бе боядисала един кичур от косата си с течността и чакаше да види ефекта. След последното й неблагополучие с оцветяването, когато косата й стана зелена, не смееше да рискува.

С организирания от Хатауей бал след два дена Катрин нямаше избор, освен да направи колкото се може по-безинтересен външния си вид. Щяха да дойдат гости от съседните окръзи, както и семейства от Лондон. И, както винаги, се страхуваше да не я познаят. Но след като промени вида си и стоеше предимно в ъгъла, никой досега не я бе забелязал. Придружителките на младите момичета бяха най-често стари моми или бедни вдовици, нежелани жени, натоварени със задачата да се грижат за своите подопечни, на които тепърва предстояха най-хубавите години. Катрин беше малко по-голяма от тези момичета, но се чувстваше така, сякаш ги деляха десетилетия.

Тя знаеше, че миналото й ще я застигне някой ден. И когато това станеше, времето, прекарано с Хатауей, щеше да приключи. Това беше единственият период на реално щастие в живота й. Щеше да й е мъчно да ги изгуби.

Всички тях.

Вратата се отвори, прекъсвайки тихото й съзерцание. Тя се обърна в стола си и видя Лео, който изглеждаше ужасно. Беше потен, разчорлен и мръсен, и стоеше на прага на стаята по чорапи.

Тя скочи да го посрещне, осъзнавайки твърде късно, че е само по смачкана долна риза.

Твърдият му поглед мина по нея, без да пропуска подробности, и Катрин се изчерви от обида.

— Какво правите? — извика тя. — Да не сте полудели? Напуснете стаята ми веднага!