Лайза Клейпас
Женени до сутринта (21)

Двадесет и първа глава

Лео предложи брак на Катрин повече от два път и по пътя за Лондон. Тя отказа и двата пъти, решена да постъпи разумно и да обсъди ситуацията първо с брат си.

Когато Лео изтъкна, че лекомисленото бягство от къщата „Рамзи“ посред нощ едва ли би могло да се характеризира като „разумно“, тя призна, че може би не е трябвало да действа толкова прибързано.

— Колкото и да не ми е приятно да призная — каза тя на Лео, докато каретата им трополеше по пощенския път, — изобщо не разсъждавах трезво след бала. Бях в шок, когато видях лорд Латимър така неочаквано. А когато той сложи ръце върху мен, почувствах как се свивам и се превръщам отново в уплашено дете, и единственото, за което можех да мисля, е да избягам. — Тя млъкна за миг. — И се успокоих, когато осъзнах, че имам Хари, при когото мога да отида.

— Имаш също и мен — произнесе Лео тихо.

Тя го погледна учудено.

— Не го знаех.

Погледът му задържа нейния.

— Сега вече го знаеш.

* * *

Позволи ми да бъда големият ти брат, беше й казал Хари при последната им среща в Хемпшир, давайки ясно да се разбере, че иска да установи семейни отношения, на каквито преди изобщо не бяха способни. С не малка доза неловкост Катрин си помисли, че е на път да провери твърдението му много по-скоро, отколкото някой от тях бе очаквал. Те двамата все още практически бяха непознати.

Но Хари се бе променил силно по време на краткия период от женитбата си с Попи. Беше много по-мил и по-сърдечен сега, и определено се държеше към Катрин като към нещо повече от неприятна полусестра, която си няма никого.

При пристигането си в хотел „Рътлидж“ Лео и Катрин бяха поканени веднага във великолепния частен апартамент, който Хари и Попи заемаха.

От всички Хатауей Попи бе тази, с която Катрин се бе чувствала винаги най-спокойно. Попи беше дружелюбна и разговорлива млада жена, която обичаше реда и рутината. Тя имаше слънчев, уравновесен характер, който осигуряваше необходимия баланс за енергичния, импулсивен Хари.

— Катрин! — възкликна тя, прегръщайки я, след което се дръпна назад и я погледна загрижено. — Защо си тук? Да не е станало нещо? Добре ли са всички?

— Семейството ти е много добре — побърза да я успокои Катрин. — Само че… се случи нещо. Аз трябваше да замина. — Гърлото й се стегна.

Попи погледна намръщено към Лео.

— Ти ли направи нещо?

— Откъде-накъде?

— Защото, когато има някаква неприятност, обикновено се оказва, че си замесен.

— Вярно е. Обаче този път аз не съм проблемът, аз съм решението.

Хари се приближи към тях, зелените му очи бяха присвити.

— Ако вие сте решението, Рамзи, нямам търпение да чуя проблема. — Той хвърли към Катрин разтревожен поглед и я удиви, когато се приближи и я прегърна закрилнически. — Какво има, Кат? — прошепна в ухото й. — Какво се е случило?

— О, Хари. — Тя се поколеба. — Лорд Латимър дойде на бала в къщата „Рамзи“.

Брат й разбра всичко от едно изречение.

— Ще се погрижа за това. — В гласа му нямаше и капка колебание. — Ще се погрижа за теб.

Катрин затвори очи и изпусна бавна въздишка.

— Хари, не знам какво да правя.

— Правилно си постъпила, че си дошла при мен. Ще се справим заедно. — Хари вдигна глава и погледна към Лео. — Предполагам, че Кат ти е казала за Латимър.

Лео погледна мрачно.

— Повярвай ми, ако знаех за проблема преди това, той нямаше да я доближи.

— В такъв случай защо този негодник е бил поканен в къщата?

— Родителите му бяха поканени като проява на учтивост предвид социалното им положение в Хемпшир. Вместо тях, обаче, дойде той. След като се опита да се натрапи на Маркс, го изритах от къщата. Няма да се върне вече.

Очите на Хари блестяха с опасен огън.

— Ще пошушна нещичко на ухото на правилния човек. До утре вечер на Латимър ще му се иска да е мъртъв.

Катрин усети нервен възел в стомаха си. Хари беше човек с огромно влияние. Заради работата си в хотела той имаше достъп до невероятно количество конфиденциална и ценна информация. Онова, което държеше в главата си, като нищо бе в състояние да запали войни, да събори кралства, да развали семейства и да разруши британската финансова система.

— Не, Хари — каза Попи. — Ако се каниш да убиеш или осакатиш лорд Латимър, трябва да се откажеш и да помислиш за нещо друго.

— На мен планът на Хари ми харесва — обади се Лео.

— Няма смисъл да спорим — заяви Попи. — Елате, нека седнем и обсъдим приемливи алтернативи. — Тя погледна Катрин. — Сигурно сте изгладнели от пътя. Ще се обадя веднага за чай и сандвичи.

— За мен не, благодаря — отказа Катрин. — Не съм…

— Да, тя иска сандвичи — прекъсна я Лео. — За закуска е яла само хляб и чай.

— Не съм гладна — възрази Катрин. Той я изгледа непреклонно.

Това беше нещо ново — да има някой, който да се грижи за обикновените подробности в живота й, да забелязва какво е яла за закуска. Тя изследва чувството, провери го и го намери странно приятно, въпреки че се съпротивляваше на идеята да й се казва какво да прави. Малкото пререкание беше подобно на стотиците примери, които бе виждала между Кам и Амелия, или Мерипен и Уин, начина, по който те понякога се тревожеха един за друг. По който се грижеха един за друг.

След като изпрати за чай, Попи се върна в частния салон. После седна до Катрин на покритото с кадифе канапе.

— Кажи ни какво се случи, скъпа. Лорд Латимър доближи ли се до теб онази вечер?

— Не, балът бе започнал от известно време…

Катрин разказа събитията от вечерта както си бяха, със стиснати в скута ръце.

— Проблемът е — продължи тя, — че независимо колко се опитваме да караме лорд Латимър да си мълчи за миналото, той ще го направи публично достояние. Назрява скандал и нищо не може да го спре. Най-добрият начин да загасим пожара според мен е отново да изчезна.

— Ново име, нова идентичност? — попита Хари и поклати глава. — Не можеш да бягаш вечно, Кат. Няма да отстъпим и ще се противопоставим този път заедно, както е трябвало да го направим преди години. — Той стисна основата на носа си, прехвърляйки през ум различните възможности. — Ще започнем с това, че ще съобщим пред всички, че си моя сестра.

Катрин усети, че пребледнява. Хората щяха да проявят безкрайно любопитство, когато научеха, че мистериозният Хари Рътлидж е имал сестра, за която не е знаел. Тя бе повече от сигурна, че нямаше да издържи присвитите погледи и въпросите.

— Хората ме знаят като гувернантката на Хатауей — каза тя с глух глас. — Ще започнат да се питат защо сестрата на един богат хотелиер е трябвало да приеме такава позиция.

— Да правят каквото искат — каза Хари.

— Това няма да се отрази добре върху теб.

Лео заговори сухо:

— С връзките на брат ти, Маркс, той отдавна е свикнал с неласкателните слухове.

Фамилиарният начин, по който се обърна към нея накара Хари да присвие очи.

— Намирам за интересно — обърна се той към Катрин, — че си дошла в Лондон в компанията на Рамзи. Кога сте решили да тръгнете заедно? И по кое време сте потеглили снощи, за да стигнете в Лондон по пладне?

Целият цвят, който бе напуснал лицето на Катрин малко по-рано, нахлу още по-гъст и зачерви кожата й.

— Аз… той… — Тя погледна към Лео, който бе приел изражение на невинен интерес, сякаш нямаше търпение да чуе нейното обяснение. — Аз тръгнах сама вчера сутринта — успя тя да формулира изречение, връщайки поглед отново към Хари.

Хари се наведе напред и погледът му стана намръщен.

— Вчера сутринта? Къде си прекарала нощта?

Тя вдигна брадичка и се опита да прозвучи небрежно:

— В една странноприемница за кочияши.

— Имаш ли представа колко опасни са тези места за сама млада жена? Да не си си изгубила ума? Като си помисля какво е можело да ти се случи…

— Тя не беше сама — обади се Лео.

Хари го изгледа невярващо.

Настъпи тишина, по-красноречива от всички думи. Човек можеше да види как мозъкът на Хари работи като някой от сложните механизми, които той конструираше в свободното си време. Можеше да се види също така моментът, в който той стигна до силно неприятния извод.

Хари заговори на Лео с тон, който накара костите на Катрин да измръзнат.

— Дори ти не би трябвало да се възползваш от една уплашена и уязвима жена, която току-що е преживяла криза.

— Досега не си давал пет пари за нея — отвърна Лео. — Защо трябва да започнеш да го правиш сега?

Хари скочи на крака със свити юмруци.

— О, скъпи — прошепна Попи. — Хари…

— В една стая ли спахте с нея? — попита Хари. — В едно легло?

— Това не е твоя работа, нали така?

— Моя е, когато става дума за сестра ми и се предполага, че ти трябва да я закриляш, а не да я задяваш!

— Хари — намеси се Катрин, — той не е…

— Не съм в настроение да слушам лекции по морал — каза Лео на Хари, — особено когато идват от страна на човек, който знае за това по-малко и от мен.

— Попи — каза Хари и закова с поглед Лео, сякаш възнамеряваше да го убие. — Излезте с Кат от стаята.

— Защо да излизам, когато съм обект на обсъждане? — поиска да знае Катрин. — Не съм дете.

— Хайде, Катрин — настоя тихо Попи, тръгвайки към вратата. — Остави ги да бушуват и да се оправят по мъжки. Двете с теб ще отидем някъде да обсъдим разумно бъдещето ти.

Идеята й хареса. Тя последва Попи и излезе от стаята, докато Хари и Лео продължиха да се гледат кръвнишки един друг.

* * *

— Ще се оженя за нея — обяви Лео.

Лицето на Хари остана безстрастно.

— Вие не се понасяте.

— Започнахме да се разбираме.

— Тя прие ли?

— Все още не. Иска да го обсъди първо с теб.

— Слава богу. Защото ще й кажа, че това е най-лошата идея, която някога съм чувал.

Лео изви едната си вежда.

— Съмняваш се, че мога да я закрилям?

— Съмнявам се, че можете да се удържите да не се убиете един друг! Съмнявам се, че тя би могла да бъде щастлива при такива променящи се обстоятелства. Съмнявам се… не, няма да се затруднявам да изреждам всичките си тревоги, това ще продължи прекалено дълго. — Очите на Хари бяха леденостудени. — Отговорът е „не“, Рамзи. Ще направя каквото е необходимо, за да се грижа за Кат. Ти можеш да се върнеш в Хемпшир.

— Боя се, че няма да е толкова лесно да се отървеш от мен — каза Лео. — Може би не си забелязал, че не съм ти искал разрешение. Не съществува избор. Случиха се някои неща и това не може да се промени. Разбираш ли?

Той видя по изражението на Хари, че само няколко несигурни задръжки го делят от сигурната смърт.

— Съблазнил си я умишлено — успя да изрече Хари.

— По-щастлив ли щеше да си, ако кажех, че е било случайно?

— Единственото нещо, което ще ме направи щастлив, е да те убия с камъни и да те хвърля в Темза.

— Разбирам. Дори ти съчувствам. Не мога да си представя какво е да застанеш срещу мъж, който е компрометирал сестра ти, колко трудно е да се удържиш да не го убиеш на място, Не, почакай… — Лео потупа с показалец брадичката си. — Всъщност мога да си го представя. Защото преживях това само преди два месеца.

Очите на Хари се присвиха.

— Не беше същото. Сестра ти все още беше девствена, когато се ожених за нея.

Лео не изглеждаше ни най-малко разкаян.

— Когато компрометирам една жена, го правя както трябва.

— Сега ще ти кажа аз… — промърмори Хари и се наведе да го стисне за гърлото.

Те паднаха на пода, претърколиха се, вкопчени един в друг. Въпреки че Хари успя да блъсне главата на Лео в пода, дебелият килим понесе по-голямата част от удара. Хари потърси яката на врата му, но Лео наведе брадичка и се освободи. Търкулнаха се втори път, разменяйки юмруци, като се целеха в гърлото, бъбреците и слънчевия сплит по начина, по който се провеждаха боевете в бедните улички на Ийст енд.

— Няма да спечелиш този път, Рътлидж — задъхано произнесе Лео, когато се пуснаха и се изправиха на крака. — Аз не съм някой от твоите изтънчени партньори по фехтовка. — Той избегна един силен десен удар и успя да забие юмрук в противника си. — Бил съм се във всяка проклета дупка, в която се играе комар в Лондон. — Той симулира внезапен удар с лявата си ръка и изпълни дясна права кука, уцелвайки челюстта на Хари. — И отделно от това живея с Мерипен, на когото левият ъперкът е като магарешки ритник.

— Ще спреш ли някога да дрънкаш? — заби внезапен юмрук в него Хари и се дръпна, преди Лео да му отвърне.

— Нарича се комуникация. Трябва да опиташ някой път. — Разгневен, Лео свали гарда и се изправи незащитен. — Особено със сестра ти. Някога дал ли си си труда да я изслушаш? По дяволите, човече, тя дойде в Лондон, надявайки се да получи братски съвет или утеха, а първото нещо, което правиш, е да я накараш да напусне стаята.

Хари отпусна юмруци. Закова Лео с поглед, но когато заговори, гласът му прозвуча самоосъдително:

— Разочаровах я. Мислиш ли, че не знам всичко това, което съм можел да направя за нея, но не съм направил? Ще сторя всичко възможно, за да изкупя вината си. Но проклет да съм, Рамзи… последното нещо, което й е трябвало, е да й бъде отнета невинността, когато не е можела да се защити.

— Беше точно това, от което тя се нуждаеше.

Хари поклати глава невярващо.

— Мътните да те вземат! — Той прокара ръка през черната си коса и се изсмя със странен смях. — Мразя да споря с Хатауей. Вие всички казвате нещо смахнато, сякаш е напълно логично. Какво ще кажеш, много рано ли е за бренди?

— Съвсем не. Чувствам се прекалено трезвен за такъв разговор.

Хари отиде до един шкаф и извади две чаши.

— Докато наливам — каза той, — можеш да обясниш защо да отнемеш девствеността на сестра ми е било за нея толкова благотворно.

Лео се освободи от сакото си, преметна го на облегалката на стола и седна.

— Маркс е била изолирана и сама прекалено дълго…

— Не е била сама, живееше със семейство Хатауей.

— Дори така, стоеше в края на семейството, притиснала нос към прозореца, като някое сираче от романите на Дикенс. Фалшиво име, раздърпани дрехи, боядисана коса… крила е самоличността си прекалено дълго, така че едва ли знаеше коя всъщност е. Но истинската Катрин излиза на повърхността, когато е с мен. Ние се разкрихме един пред друг. Говорим на един и същ език, ако разбираш какво имам предвид. — Лео спря, вперил очи в блестящия водовъртеж на брендито си. — Маркс е противоречива жена и колкото повече я опознавам, толкова повече противоречията придобиват смисъл. Прекарала е прекалено дълго настрана, в сянка. Колкото и да се опитва да се самоубеди в противното, тя иска да бъде с някого, да принадлежи на някого. И да, иска мъж в леглото си. По-специално мен. — Вземайки брендито, което Хари му подаде, Лео отпи голяма глътка. — Тя ще разцъфти с мен. Не защото съм някакъв невероятен пример за мъжественост. А защото съм точно за нея. Не се плаша от острия й език и тя не може да ме надхитри. И го знае.

Хари седна до него и гаврътна собственото си бренди. Погледна Лео замислено — от една страна се опитваше да прецени неговата искреност, а от друга — верността на думите му.

— Какво би получил от това споразумение? — попита той тихо. — Доколкото разбирам, трябва да се ожениш и да се сдобиеш колкото може по-скоро с наследник. Ако Кат не успее да ти роди син, Хатауей ще изгубят къщата „Рамзи“.

— Преживявал съм далеч по-лоши неща от загубата на някаква си проклета къща. Ще се оженя за Маркс и ще поема риска.

— Може би опитваш водата — каза Хари с безизразно лице. — Опитваш се да установиш дали е плодовита преди да се ожениш за нея.

Засегнат, Лео се насили да си напомни, че тук става въпрос за напълно нормална загриженост на един брат за неговата сестра.

— Не давам пет пари дали тя е плодовита, или не — каза той спокойно. — Ако това ще те успокои, ще изчакаме колкото е необходимо, за да стане клаузата за арендата нищожна. Желая сестра ти, независимо от всичко.

— А какво желае Кат?

— Това вече зависи от нея. Колкото до Латимър вече му дадох да разбере, че имам начин да упражня сила върху него. Ще я използвам, ако започне да създава проблеми. Но най-добрата защита, която мога да й предложа, е името ми. — Като изпи до дъно брендито си, Лео остави празната чаша настрана. — Какво знаеш за тези нейни баба и леля?

— Старицата е починала неотдавна. Сега лелята, Алтея Хътчинс, върти мястото. Изпратих моя помощник Валънтайн да види как са там нещата и той се върна направо болен. Явно в опит да съживи бизнеса, госпожа Хътчинс го е превърнала в истински вертеп, където се доставят за развлечение голям брой проститутки. За съжаление жените, които работят там, са обикновено прекалено износени, за да бъдат наети в други бордеи. — Хари допи брендито си. — Изглежда лелята е болна, най-вероятно от венерическа болест.

Лео го погледна разтревожено.

— Каза ли на Маркс?

— Не, никога не ме е питала. Не мисля, че иска да знае.

— Тя се страхува — каза Лео тихо.

— От какво?

— От онова, което едва не е станала. От нещата, които Алтея й е казала.

— Например?

Лео поклати глава.

— Каза ми го под секрет. — Той се усмихна леко на очевидното раздразнение на Хари. — Познавал си я години наред, Рътлидж — за какво, за бога, си говорехте, когато бяхте заедно? За данъци? За времето? — Той стана и взе сакото си. — Ако ме извиниш, отивам да се погрижа за стая.

Хари се намръщи.

— Тук?

— Да, къде другаде?

— Ами онази къща, която обикновено наемаш?

— Затворена е за през лятото. Но дори да не беше, щях да остана тук. — Лео се усмихна леко. — Приеми го като още един шанс да се насладиш на радостта от близко семейство.

— Радостта бе далеч по-голяма, когато семейството си стоеше в проклетия Хемпшир — каза Хари, когато Лео излезе от апартамента.