Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 101 гласа)
Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7


Двадесет и четвърта глава

„Потвърдено бе от лондонския хотелиер господин Рътлидж, че жена, идентифицирана като госпожица Катрин Маркс, е всъщност негова полусестра, която до този момент е живяла сравнително скромно като гувернантка и компаньонка в семейството на виконт Рамзи от Хемпшир. На въпроса защо младата жена не е била представена по-рано в обществото, господин Рътлидж обясни дискретността като уместна предвид обстоятелствата на нейното раждане — дъщеря на майката на господин Рътлидж и неизвестен джентълмен. Господин Рътлидж подчерта благоприличната и изтънчена натура на сестра си, както и собствената си гордост в признаването на родство с жена, която той описа като заслужаваща уважение във всяко едно отношение.“

— Колко ласкателно — каза Катрин, като остави броя на в-к „Таймс“. Тя хвърли обезсърчен поглед към Хари през масата за закуска. — Сега вече въпросите ще започнат.

— Аз ще се разправям с въпросите — каза Хари. — Единственото, което се иска от теб, е да се държиш благоприлично и изискано, когато Попи и аз те заведем на театър.

— Кога ще ходим на театър? — попита Попи и сложи последната хапка от напоената с мед питка в устата си.

— Утре вечер, ако искаш.

Катрин кимна, опитвайки се да не изглежда разтревожена от перспективата. Стомахът й се сви при идеята да бъде изложена на показ. От друга страна, ставаше дума за пиеса, което означаваше, че вниманието на публиката ще бъде фокусирано главно върху действието на сцената.

— Трябва ли да поканим Лео? — попита Попи. Тя и Хари погледнаха към Катрин.

Тя сви рамене несигурно, макар да подозираше, че не е успяла да ги заблуди.

— Имаш ли възражения? — попита я Хари.

— Не, разбира се, че не. Той е брат на Попи и бивш мой работодател.

— И може би твой годеник — прошепна Хари.

Катрин му хвърли бърз поглед.

— Не съм приела предложението му.

— Но го обмисляш, нали?

Сърцето й прескочи няколко такта.

— Не съм сигурна.

— Кат, нямам намерение да те тормозя за това, но колко дълго възнамеряваш да се бавиш, преди да дадеш отговор на Рамзи?

— Не много. — Катрин сведе намръщеното си лице над чая. — Ако има някаква надежда да запази къщата „Рамзи“, лорд Рамзи ще се ожени скоро за някоя.

Почукване по вратата обяви влизането на „дясната ръка“ на Хари Джейк Валънтайн. Той подаде на Хари купчина рапорти от мениджърите, както и няколко писма. Едно от тях беше адресирано до Попи, която го взе с усмивка.

— Благодаря, господин Валънтайн.

— Госпожо Рътлидж — поклони се той с почтителна усмивка, преди да излезе. Държеше се леко притеснено с Попи, за което Кати не можеше да го обвинява ни най-малко.

Попи разчупи печата и прочете писмото, тънките й вежди се вдигаха все по-високо и по-високо, докато наближаваше края му.

— Боже мой, това е странно.

Хари и Катрин я изгледаха въпросително.

— Писмото е от лейди Фитцуилям, с която се запознах по време на едно благотворително събитие. Тя ме пита в това писмо дали ще успея да убедя брат си да посети мис Дарвин и графиня Рамзи, които са в града. И ми изпраща адреса на къщата, в която са отседнали.

— Не е толкова странно — обади се Катрин прагматично, въпреки че новината предизвика чувство на безпокойство в гърдите й. — В края на краищата една лейди може никога да не срещне един мъж по някаква причина и затова няма нищо чудно човек да се опита да убеди общи познати да уредят срещата.

— Да, но защо мис Дарвин ще иска да говори с Лео?

— Може да е заради клаузата за арендата — предположи Хари със заинтересован вид. — Може би иска да предложи някаква отстъпка.

— Сигурна съм, че се кани да му предложи нещо — каза Катрин мрачно. Тя не можеше да не си спомни колко красива е тъмнокосата мис Дарвин и каква поразителна двойка бяха с Лео, когато танцуваха. — Но кой знае защо се съмнявам, че има намерение да обсъжда юридически казуси. Става въпрос за нещо лично. Иначе щеше да остави на адвокатите да се занимават с това.

— Кам и Мерипен бяха ужасени от мис Дарвин — обърна се Попи към Хари с усмивка. — Амелия ни писа, че балната й рокля била украсена с паунови пера, което според ромите е поличба за опасност.

— В някои хиндуистки секти — каза Хари — крясъците на пауна се свързват с дъждовния сезон и оттам с плодовитост.

— Опасност или плодовитост? — попита Попи сухо. — Е, ще е интересно да се види кое ще прояви мис Дарвин.

* * *

— Не искам — каза Лео веднага след като бе информиран за необходимостта да се обади на мис Дарвин.

— Няма значение, нямаш избор — каза Попи като взе сакото му, когато той влезе в апартамента.

Виждайки Катрин да седи в салона с Доджър в скута, Лео отиде при нея.

— Добър ден — поздрави той, пресегна се да хване ръката на Катрин и целуна пръстите й. Устните му — толкова топли и меки до кожата й предизвикаха бързо поемане на въздух. — Може ли? — попита той и погледна към мястото на канапето до нея.

— Разбира се.

След като Попи се настани в един стол до камината, Лео се отпусна до Катрин.

Тя започна да гали козинката на Доджър, но той не помръдна. Спящото порче бе толкова отпуснато и не можеше да се събуди, че човек можеше основателно да допусне, че е умряло. Дори някой да го вземеше и да го разтърсеше, то щеше да продължи да спи спокойно.

Лео протегна ръка да си поиграе с малките му крачета, като ги вдигна нежно и ги остави да тупнат в скута на Катрин. Двамата се засмяха, когато от Доджър не последва никаква реакция.

Катрин усети необичайна миризма откъм Лео, на храна и на сено, примесена с остър животински мирис.

— Миришеш малко… като конете… Да не би да си ходил да яздиш тази сутрин?

— Имах среща със секретаря на зоологическото общество в Лондон и обиколихме най-новия павилион — информира я той.

— За какво? — попита Катрин.

— Един стар мой познат, с когото учихме и работихме при Роуланд Темпъл, е бил упълномощен по заповед на кралицата да проектира ограждение за горила в зоологическата градина. Те държат животните в малки клетки, което си е чиста жестокост. Когато приятелят ми ми се оплака, че му е трудно да проектира толкова голямо и безопасно ограждение, което да не струва цяло състояние, му предложих да изкопае ров.

— Ров? — повтори Попи.

Лео се усмихна.

— Горилите не могат да преплуват дълбоката вода.

— Откъде го знаеш? — попита Катрин очаровано. — От Биатрикс?

— Естествено. А сега, след предложението ми, очевидно съм избран за консултант.

— Поне ако новите ти клиенти са недоволни — каза му Катрин, — няма да разбереш какво казват.

Лео се засмя.

— Явно не сте виждали горили да буйстват, когато са недоволни. — Устата му се изкриви. — Така или иначе, прекарах времето си с приматите, вместо да посетя мис Дарвин и майка й.

* * *

Пиесата онази вечер беше сладникава, но доста забавна. Историята беше за един красив руски селянин, който се стреми към образование, но в деня на сватбата си, когато се готви да се ожени за истинската си любов, бедното момиче е нападнато от принца на царството и докато лежи в несвяст, я ужилва фатално оса. Преди смъртта да я вземе, тя се връща вкъщи и казва на годеника си какво се е случило, веднага след което красивият селянин се заклева да отмъсти на принца. Тези усилия го карат да се представи за благородник в царския двор, където случайно среща жена, която невероятно силно прилича на мъртвата му любима. Оказва се, че жената е еднояйчна близначка на починалото селско момиче, и за да стане още по-сложно, е влюбена в младия син на злия принц.

После следваше антракт.

За съжаление, удоволствието на Катрин и Попи от драмата бе помрачено от коментарите на Хари и Лео, които настояваха, че в предсмъртните си мъки ужилената от оса жена беше хванала погрешната страна на тялото си, и нещо повече — един умиращ от отрова човек вероятно не би кръстосвал страната напред-назад, докато прави поетични обяснения в любов.

— Нямаш капка романтика в душата си — каза Попи на Хари.

— Не, в душата си не — каза той сериозно. — Но имам голямо количество от нея на друго място.

Тя се засмя и се пресегна да приглади някаква въображаема гънка на колосаната му бяла вратовръзка.

— Скъпи, ще бъдеш ли така добър да донесеш в ложата ни малко шампанско? Катрин и аз сме жадни.

— Ще поръчам да донесат — каза Лео, като стана и закопча сакото си. — Трябва да се поразтъпча малко след час и половина седене в този абсурдно малък стол. — Той погледна към Катрин. — Искаш ли да се разходим?

Тя поклати глава, чувствайки се много по-сигурна в тясното пространство на театралната ложа, отколкото навън сред тълпата.

— Благодаря ти, но тук ми е добре.

Когато Лео дръпна завесата в дъното на ложата им, стана ясно, че коридорите са пълни с хора. Двама джентълмени и една лейди минаха през завесата и поздравиха семейство Рътлидж дружелюбно. Катрин се напрегна, когато Хари я представи на лорд и лейди Десненсър и сестрата на лейди Десненсър, госпожица Лесли. Тя очакваше хладен прием от тяхна страна, може би презрителна забележка, но вместо това те бяха любезни и приветливи. Може би, помисли си тя с огорчение, трябваше най-после да спре да очаква най-лошото от хората.

Попи попита лейди Десненсър за едно от децата й, което скоро е било болно, и жената изреди всички лекарства и предпазни мерки, които бяха взели за боледуващия си син. В ложата влязоха други хора и зачакаха ред да говорят с Хари, Катрин се дръпна, за да им направи място. Остана да стои в дъното на ложата, до завесите, изчаквайки с принудително търпение, докато се водеха разговори в коридора, в ложата, а от аудиторията долу шумът се издигаше на вълни. Безмилостната врява и движение я дразнеха. В театъра беше задушно, въздухът — топъл от многобройните човешки тела. Надяваше се антрактът да свърши скоро.

В този момент усети една ръка да се промушва през завесите и да се увива около кръста й. Силно мъжко тяло се притисна към нея. Но устните й се разля усмивка, когато се запита какви игрички играе Лео.

Но гласът, който прозвуча в ухото й, не беше на Лео. Беше глас от кошмарите й.

— Колко красива изглеждаш в изисканата си перушина, гълъбчето ми.