Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 101 гласа)
Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7


Петнадесета глава

Преди Амелия да й каже за неочакваното пристигане на графиня Рамзи и Ванеса Дарвин, Катрин беше изпълнена с любопитство.

Последвано скоро след това от потиснатост.

Застанали до една от стените в салона, тя и Биатрикс гледаха как Лео танцува с мис Дарвин.

Двамата бяха поразителна двойка, Леовата мрачна красота, балансирана от жизнерадостното излъчване на мис Дарвин. Лео беше отличен танцьор, макар и по-скоро атлетичен, отколкото грациозен, когато водеше партньорката си из залата. А полите на синьо-зелената рокля на госпожица Дарвин се въртяха както подобава, една гънка от полите й от време на време се увиваше около краката му от стъпките на валса.

Госпожица Дарвин беше доста красива, с блестящи тъмни очи и гъста гарвановочерна коса. Тя прошепна нещо, което предизвика усмивка у Лео. Изглеждаше очарован от нея. Напълно очарован.

Катрин имаше странно чувство в стомаха си, докато ги гледаше. Биатрикс застана до нея и я докосна за миг по гърба, сякаш да я утеши. Обичайните им роли сякаш се бяха сменили и вместо Катрин да е разумната, по-възрастна компаньонка, тя бе станала тази, която се нуждае от успокоение и упътване.

Опита се да изглежда безразлична.

— Колко привлекателна е мис Дарвин — направи коментар тя.

— Предполагам — каза неопределено Биатрикс.

— Всъщност — добави Катрин с мрачен тон, — тя е пленителна.

Биатрикс погледна Лео и мис Дарвин със замислени сини очи, когато те извършиха едно перфектно завъртане.

— Не бих казала „пленителна“…

— Не виждам и един недостатък.

— Аз виждам. Лактите й са валчести.

Като присви очи зад очилата, Катрин си помисли, че може би Биатрикс е права. Май наистина бяха малко валчести.

— Вярно е — каза тя, чувствайки се малко по-добре. — Освен това вратът й не е ли прекалено дълъг?

— Същински жираф — кимна Биатрикс.

Катрин се протегна да види изражението на Лео, питайки се дали е забелязал ненормално дългия врат на мис Дарвин. Не изглеждаше да го е направил.

— Брат ви изглежда погълнат от нея — прошепна тя.

— Сигурна съм, че е просто любезен.

— Той никога не е любезен.

— Любезен е, когато иска нещо — каза Биатрикс.

Това само накара Катрин да изпадне в още по-мрачно настроение. Защото въпросът какво може да иска Лео от тъмнокосата красавица нямаше приятен отговор.

Един млад джентълмен дойде и покани Биатрикс на танц и Катрин даде разрешението си. След което с въздишка се облегна на стената отзад и мислите й се зареяха.

Балът имаше неописуем успех. Всички прекарваха приятно, музиката беше възхитителна, храната вкусна, вечерта нито топла, нито прекалено студена.

А Катрин беше отчаяна.

Само че тя нямаше да си позволи да се разпадне като суха кифла. Като се насили да извика приятно изражение на лицето си, тя се обърна и заговори две възрастни жени, които стояха до нея. Последва оживена дискусия за достойнствата на различните видове бодове при бродирането с вълнени конци. Опитвайки се да слуша вежливо, Катрин стоеше сплела пръстите на облечените си в ръкавици ръце.

— Госпожице Маркс.

Тя се обърна към познатия мъжки глас.

Беше Лео, спиращ дъха в официално вечерно облекло в черно и бяло, сините му очи блестяха дяволито.

— Ще ми окажете ли честта? — попита той, посочвайки към носещите се вихрено по дансинга двойки. Канеше я на танц. Както беше обещал.

Катрин пребледня, когато усети многобройните погледи, вперени в тях. Едно беше домакинът на вечерта да размени няколко кратки фрази с гувернантката на сестрите си, но съвсем друго — да я покани да танцуват. Той го знаеше и не даваше пукната пара.

— Махайте се — изсъска тя гневно, но сърцето й биеше лудо.

Лека усмивка докосна устните му.

— Не мога. Всички гледат. Да не би да се каните да ме отрежете публично?

Не можеше да го унижи по този начин. Беше нарушение на етикета да откажеш на мъж покана за танц, ако това би могло да бъде изтълкувано като отказ да танцуваш лично с него. И все пак да бъде фокусът на внимание… да развърже езиците… това противоречеше на всеки инстинкт за самосъхранение.

— О, защо го правите? — прошепна тя отново, отчаяна и разярена… и все пак някъде дълбоко в себе си усещаше тръпка на удоволствие.

— Защото искам — каза той и усмивката му се разшири. — Както и вие.

Беше непростимо арогантен.

Но също така беше прав.

Което я караше да изглежда като идиот. Ако кажеше „да“, заслужаваше онова, което щеше да й се случи след това.

— Да. — Тя прехапа устни, пое ръката му и го остави да я поведе към центъра на стаята.

— Можете да опитате да се усмихнете — предложи Лео. — Изглеждате като затворник, когото водят към бесилото.

— Чувствам се по-скоро като отиваща към гилотината — каза тя.

— Това е само един танц, Маркс.

— Би трябвало да танцувате с госпожица Дарвин отново — каза тя, примигвайки незабелязано, когато чу сърдитата нотка в собствения си глас.

Лео се засмя тихо.

— Веднъж беше достатъчно. Нямам желание да повтарям този експеримент.

Катрин се опита без успех да потисне тръпката на удоволствие, която премина през нея.

— Не си ли допадате?

— О, допаднахме си чудесно, доколкото не се отклонихме от най-важната тема.

— Имението?

— Не, от нея.

— Сигурна съм, че със съзряването госпожица Дарвин ще започне да се занимава по-малко със себе си.

— Може би. Не ме интересува.

Лео я взе в ръцете си, хватката му беше твърда и подкрепяща, и необяснимо правилна. А вечерта, която изглеждаше толкова ужасна само преди миг, стана толкова чудесна, че Катрин усети, че й се завива свят.

Той я държеше, дясната му ръка точно зад рамото й, лявата уловила нейната. Дори през ръкавиците тя усети трепета от контакта.

Танцът започна.

Във валса мъжът имаше пълен контрол над правилното темпо, крачката, последователността от стъпки. И Лео не остави на Катрин никаква възможност да се спъне. Беше лесно да го следва, да изпълнява всяко движение. Имаше моменти, в които те изглеждаха почти сякаш се реят, преди да се понесат в поредна серия от завъртания. Музиката беше като болка от копнеж, която може да се чуе. Катрин мълчеше, страхуваше се да не наруши магията, съсредоточавайки се единствено върху сините очи над нейните. И за първи път в живота си тя бе напълно щастлива.

Танцът продължи три минути, може би четири. Катрин се опита да събере всяка секунда и да я съхрани в паметта си, така че в бъдеще да може да затвори очи и да си припомни всичко. Когато валсът завърши на една сладка, висока нота, тя изведнъж осъзна, че е затаила дъх, надявайки се чудото да продължи поне още мъничко.

Лео се поклони и й предложи ръката си.

— Благодаря ви, господине. Беше приятно.

— Бихте ли искали да танцувате отново?

— Боя се, че не. Би било скандално. Все пак не съм гостенка.

— Вие сте част от семейството — каза Лео.

— Много сте мил, лорде, но знаете, че това не е истина. Аз съм гувернантка, на която се плаща, което означава…

Тя млъкна, когато осъзна, че един мъж я гледа втренчено. Обърна се в неговата посока и видя лицето, което я преследваше в нощните й кошмари.

Една фигура от миналото, което бе успяла да избягва толкова дълго, изтръгна цялото й хладнокръвие и я изпрати на върха на паниката. Единствено това, че се опираше в ръката на Лео я предпази да не се превие на две, сякаш са я ритнали в стомаха. Тя се опита да поеме дъх, но успя само да изхрипти.

— Маркс? — Лео спря и я обърна към себе си, вглеждайки се разтревожено в пребледнялото й лице. — Какво има?

— Лек пристъп на истерия — успя да произнесе тя. — Сигурно съм се изтощила от танца.

— Позволете ми да ви помогна да седнете на стола…

Не.

Мъжът продължаваше да я гледа втренчено, по лицето му пролича, че я е познал. Тя трябваше да се махне, преди да се е приближил. Преглътна с усилие сълзите, които напираха в очите и гърлото й.

Нощта, която можеше да е най-щастливата в живота на Катрин, внезапно се превърна в най-лошата.

Всичко свърши, помисли си тя с горчива тъга. Животът й с Хатауей беше приключил. Искаше й се да умре.

— Какво мога да направя? — попита тихо Лео.

— Моля ви, бихте ли отишли да видите Биатрикс… кажете й…

Тя не можа да довърши. Като клатеше глава невиждащо, излезе от салона бързо.

* * *

Изтощение от танци, как ли пък не, помисли си Лео мрачно. Това беше жена, която бе пренесла купчина камъни, така че той да се изкатери по тях и да се измъкне от онази яма. Каквото и да я беше разстроило, то нямаше нищо общо с пристъп на истерия. Оглеждайки стаята с присвити очи, Лео видя, че тълпата е странно притихнала.

Гай, лорд Латимър, гледаше Катрин Маркс също така напрегнато, както Лео. И когато тя излезе от салона, Латимър също започна да си проправя път към отворената врата.

Лео се намръщи, изпита раздразнение и си помисли, че следващият път, когато семейството планира бал или соаре, той лично ще провери списъка с гостите. Ако знаеше, че Латимър ще бъде поканен, щеше да задраска името му с най-тъмното мастило.

Латимър, около четирийсетгодишен, беше стигнал до онзи етап в живота, в който един мъж не може да бъде наричан повече женкар, което предполагаше известна младежка незрялост, а развратник, което носеше вкус на непристойност.

Като следващ по линията за получаване на благородническа титла, Латимър нямаше с какво да се занимава, освен да чака баща му да умре. Междувременно той се беше отдал на разврат и перверзии. Очакваше другите да разчистват бъркотиите му и не го интересуваше ничие друго спокойствие, освен неговото. Мястото, където в гърдите му трябваше да се намира сърце, сигурно беше празно като вътрешност на тиква. Той беше хитър, умен и пресметлив, и всички тези качества бяха в служба на собствените му безкрайни нужди.

А Лео, в дълбините на отчаянието и скръбта си по Лора Дилард, се беше опитал всячески да му подражава.

Спомняйки си авантюрите, в които бе участвал с Латимър и неговия кръг от разгулни аристократи, Лео се почувства омърсен. След връщането си от Франция той старателно се бе опитвал да избягва Латимър. Само че семейството на Латимър беше от съседния окръг Уилтшир и не беше възможно да го избягва вечно.

Когато видя, че Биатрикс се връща от танца, Лео се озова до нея с няколко нетърпеливи крачки и я хвана за ръката.

— Повече никакви танци, Биа — прошепна той в ухото й. — Маркс не е в състояние да внимава за теб.

— И защо?

— Смятам да разбера. Междувременно, не си създавай неприятности.

— Какво трябва да правя?

— Не знам. Иди до масите с храна и напитки и хапни нещо.

— Не съм гладна. — Биатрикс изпусна една въздишка. — Но предполагам, че не е нужно да си гладен, за да ядеш.

— Добро момиче — промърмори той и бързо излезе от салона.