Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 101 гласа)
Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7


Седемнадесета глава

Местата в пощенския дилижанс бяха ограничени, затова по-голямата част от пощата често се товареше в локомотивни вагони. Катрин извади късмет, намирайки си седалка в един дилижанс за Лондон.

Само че изобщо не се чувстваше щастлива.

Чувстваше се отчаяна и й беше студено въпреки теснотията в купето. Колата беше пълна с пътници отвън и отвътре, с пакети и багажи, вързани едва-едва отгоре. Цялото нещо изглеждаше опасно несигурно, докато трополеше по изровения от дупки път. Десет мили за час, беше пресметнал един джентълмен, възхищавайки се от силата и издръжливостта на впряга на масивните бордови коли.

Катрин мрачно гледаше през прозореца как ливадите на Хемпшир дават път на гъстите гори и оживени пазарни градчета на Сърли.

Във вагона имаше само още една жена, закръглена и добре облечена матрона, която пътуваше със съпруга си. Тя дремеше в отсрещния ъгъл и деликатно похъркваше. Когато дилижансът подскочеше, джунджурийките по шапката й започваха да потракват и да треперят. А каква шапка беше само, украсена с гроздове изкуствени череши, една слива и малка препарирана птичка.

По пладне дилижансът спря край една странноприемница, където да се смени впрягът, подготвен за следващата отсечка от пътя. Въздишайки от облекчение пред перспективата за кратка почивка, пътниците се изсипаха от колата и нахълтаха в странноприемницата.

Катрин понесе платнената си пътна чанта, страхувайки се да я остави във вагона. Чантата тежеше солидно, съдържаше нощница, долни дрехи и чорапи, комплект гребени и фуркети и една четка за коса, шал и обемист роман със закачлив надпис от Биатрикс… „Тази история се задължава да развесели мис Маркс, без ни най-малко да я поучава! С обич от непоправимата Б.А.“

Странноприемницата се оказа прилична, но едва ли можеше да мине за луксозна, от онзи вид места, които конярите и работниците посещават. Катрин погледна тъжно дървената стена, покрита с бележки, и се обърна, виждайки двама коняри да сменят конете.

Тя едва не изпусна пътната чанта, когато усети шумолене от някакво движение в нея… Не като от нещо, което се е преместило, а по-скоро като че ли имаше нещо живо.

Сърцето й заби бързо.

— О, не — прошепна тя. Обърна се към стената, отчаяно опитвайки се да държи чантата така че да не се вижда, свали закопчалките и я отвори едва-едва.

Отвътре се подаде една лъскава малка главичка. Катрин се втрещи при вида на две блестящи очички и чифт помръдващи мустаци.

Доджър — прошепна тя. Порчето изцвърча щастливо, ъгълчетата на устата му се извиха във вечната му усмивка. — Ах, ти, палавник такъв! — Сигурно се беше пъхнал в чантата, докато я беше приготвяла. — Какво да правя с теб? — попита тя отчаяно. Като натисна главата му обратно в чантата, тя го погали, за да го накара да мълчи. Нямаше избор, освен да носи проклетото животинче през целия път до Лондон и да го остави на Попи, която да го предаде след това на Биатрикс.

Веднага след като единият коняр извика на пътниците да се качват обратно, Катрин се върна във вагона и сложи чантата до краката си. Отвори я още веднъж и провери Доджър, който се бе свил в гънките на нощницата й.

— Пази тишина — нареди му тя строго. — И не създавай неприятности.

— Моля? — дойде гласът на матроната, която влизаше в този момент, а сливата върху шапката й се разклати възмутено.

— О, мадам, не го казах на вас — побърза да каже Катрин. — Аз… си говорех сама на себе си.

Нима? — Очите на жената се присвиха, когато се стовари на отсрещната седалка.

Катрин седеше вдървена. Чакаше предупредително шумолене от чантата или издайнически звук. Само че Доджър мълчеше.

Матроната затвори очи и отпусна брадичка върху пищната си гръд. За по-малко от две минути тя потъна отново в дрямка.

Може би нямаше да е чак толкова трудно, помисли си Катрин. Ако жената продължеше да спи, а джентълменът се заемеше отново с четене на вестника си, тя може и да успееше да пренесе незабелязано Доджър до Лондон.

Но тъкмо когато си позволи да се надява, цялата ситуация излезе напълно от контрол.

Без предупреждение Доджър промуши глава, огледа новото си интересно обкръжение и се измъкна от чантата. Катрин отвори устни в безгласен вик и замръзна с ръце на гърдите. Порчето изтича по тапицираната седалка до поклащащата се шапка на матроната. Захапа веднъж-дваж и острите му зъби прегризаха няколко от изкуствените череши върху шапката. Той триумфално се спусна надолу по седалката и скочи в скута на Катрин с плячката си. Изтанцува един танц на радостта и се сви.

Не — прошепна Катрин, измъкна черешките от зъбите му и се опита да го натика обратно в чантата.

Доджър се съпротивляваше, цвърчеше и скърцаше.

Жената се размърда и примига, събудена от шума.

— Ка… какво…

Катрин млъкна, пулсът й забумтя в ушите.

Доджър се уви около шията й и увисна неподвижно, преструвайки се на умрял.

Като шал, помисли си Катрин, докато се опитваше да потисне пристъпа на смях.

Възмутеният поглед на матроната се стрелна към клончето череши в скута й.

— Защо… защо сте си позволили да ги откраднете, докато спя?

Катрин изтрезня мигновено.

— Не, не, това беше случайно. Аз толкова…

— Съсипахте я, а това беше най-хубавата ми шапка, струва цели два паунда! Дайте ми ги… — Но тя млъкна, издавайки сподавен звук, устата й оформи едно беззвучно „О“, когато Доджър скочи от скута на Катрин, грабна черешките и изчезна в сигурността на пътната чанта.

Жената изпищя оглушително и излетя от вагона с гневно шумолене на полите.

Пет минути по-късно Катрин и пътната чанта бяха безцеремонно свалени от дилижанса. Тя застана на края на двора за карети, връхлетяна от силни миризми: на оборски тор, коне, урина, комбинирани отвратително с миризма на печено месо и горещ хляб, идващи от кръчмата.

Кочияшът се качи на капрата, без да обръща внимание на гневните протести на Катрин.

— Но аз си платих за целия път до Лондон! — извика тя.

— Платихте за един пътник, не за двама. Двама пасажери получават половин пътуване.

Катрин невярващо местеше очи от каменното му изражение към чантата в ръката си.

Това не е пасажер!

— Забавихме се с четвърт час заради вас и вашия плъх! — каза кочияшът, изправи лакти и шибна с камшика.

— Той не е мой плъх, той е… почакайте, как да отида до Лондон?

Но кочияшът поклати глава и дилижансът потегли.

— Следващата кола ще дойде утре сутрин, госпожице. Може би те ще ви позволят да пътувате отгоре с вашия домашен любимец.

Катрин го погледна.

— Не искам да пътувам отгоре, платила съм си за вътре, за целия път до Лондон, и гледам на това като на кражба! Какво да правя до утре сутрин?

Кочияшът, млад мъж с дълги мустаци, сви рамене:

— Може да попитате дали в странноприемницата има свободни стаи — предложи той. — Въпреки че обикновено не са склонни да приемат гости с плъхове. — Той погледна зад нея, когато видя една карета да влиза в двора. — Дръпнете се от пътя, мис, иначе каретата ще ви блъсне.

Ядосана, Катрин забърза към входа на странноприемницата. Тя надникна в пътната си чанта, където Доджър си играеше с черешките. Не беше ли достатъчно, помисли си тя отчаяно, че току-що бе изоставила един живот, който обичаше, че бе прекарала почти цяла нощ в непрекъснат плач и в момента беше толкова изтощена? Защо безмилостната съдба бе решила да й стовари и грижите за Доджър?

— Ти — изфуча тя, — прекали напълно. Измъчваш ме от години, крадеш жартиерите ми и…

— Пардон — чу се любезен глас.

Катрин вдигна очи намръщено. В следващия момент залитна, изгубила равновесие.

Смаяните й очи съзряха Лео, лорд Рамзи, който изглеждаше развеселен. С ръце в джобовете, той се приближи с нехайна походка към нея.

— Знам, че не трябва да питам. Но защо се карате на багажа си?

Въпреки нехайния му маниер, погледът му се плъзна по нея загрижено.

Появата му я остави без дъх. Той беше толкова красив, толкова близък, толкова много го обичаше, че едва устоя на импулса да се хвърли към него. Не можеше да разбере обаче защо е тръгнал след нея.

Как й се искаше да не го беше правил.

Като придърпа чантата към себе си, тя реши, че вероятно не трябва да съобщава за присъствието на Доджър, преди да успее да осигури стая за себе си.

— Защо сте тук, господине? — попита тя неуверено.

Небрежно свиване на раменете.

— Когато се събудих тази сутрин, след четири и половина часа сън, си помислих, че точното нещо, което трябва да направя, е да се метна в каретата и да предприема едно живописно пътуване до Хейчълмиър, за да посетя… — Лео спря, за да погледне табелката над вратата — странноприемницата „Разпереният орел“. Какво име само… — Устните му се извиха в озадачено изражение, но очите му бяха топли. Ръката му се вдигна към лицето й, повдигайки внимателно неохотната й брадичка. — Очите ви са подути.

— От праха — каза Катрин с усилие и преглътна мъчително при сладостта от докосването му. Искаше й се да притисне още по-силно брадичката си към ръката му, като гладно коте, жадно за ласка. Очите й започнаха да парят от напиращите сълзи.

Това не трябваше да става. Реакцията й към него беше ужасна. И ако останеха още само един миг в двора за карети, тя щеше да загуби напълно присъствие на духа.

— Затруднения с дилижанса ли имахте? — попита той.

— Да, а няма да има друг до утре сутринта. Трябва да си потърся стая.

Той не я изпускаше от поглед.

— Можете да се върнете с мен обратно в Хемпшир.

Предложението имаше много по-унищожителен ефект, отколкото Лео би могъл да знае.

— Не, не мога. Отивам в Лондон при брат ми.

— А след това?

— След това вероятно ще пътувам.

— Ще пътувате?

— Да, аз ще… ще пътувам до Континента. И ще се установя във Франция или Италия.

— Съвсем сама? — Лео не си даде труд да крие скептицизма си.

— Ще започна работа като гувернантка.

— Не можете да започвате работа като гувернантка, вие сте гувернантка.

— Току-що напуснах мястото — сопна се тя.

За момент погледът му стана плашещо напрегнат. В него имаше нещо хищническо. Нещо опасно.

— Имам ново място за вас — каза той и по гърба й преминаха студени тръпки.

— Не, благодаря.

— Още не сте го чули.

— Не е необходимо. — Тя се обърна и влезе в сградата.

Намери масата на съдържателя на странноприемницата и изчака търпеливо, докато един нисък, набит мъж дойде да я посрещне. Макар главата му да бе плешива и лъскава, той имаше гъста сива брада и бакенбарди.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, местейки очи от Катрин към мъжа непосредствено зад нея.

Лео заговори, преди тя да е успяла да произнесе и една дума.

— Бих искал да наема една стая за мен и за моята съпруга.

Неговата съпруга? Катрин се изви и го изгледа обидено.

— Искам отделна стая. Освен това не съм…

— Тя не го иска, всъщност. — Лео се усмихна на съдържателя, с печална, съчувствена усмивка на един измамен мъж към друг. — Семейни разправии. Сърдита е, защото не разрешавам майка й да ни гостува.

— А-а-а… — Съдържателят издаде заплашителен звук и се наведе да ги впише в регистрационната книга. — Не го позволявайте, сър. Те никога не си тръгват, когато са казали, че ще го направят. Когато тъща ми ни идва на гости, мишката се хвърля към котката, молейки да бъде изядена. Името ви?

— Господин и госпожа Хатауей.

— Но… — започна Катрин раздразнена. Тя млъкна, когато усети пътната чанта да се размърдва в ръката й. Доджър напираше да излезе. Само че трябваше да го крие, докато не отидеха на горния стаж.

Лео се усмихна.

— Май нямаш търпение да подновим караницата, скъпа?

Тя му хвърли унищожителен поглед.

Не я свърташе на място, тъй като уреждането на стаята, а така също и квартирата за кочияша и слугата му отне още десет минути. Освен това багажът на Лео — две големи пътни чанти — трябваше да бъде пренесен вътре.

— Мислех си, че може да не успея да ви настигна до Лондон — каза Лео, проявявайки милостта да изглежда леко смутен.

— Защо взехте само една стая? — прошепна тя остро.

— Защото сама не сте в безопасност. Нужен съм ви, за да ви пазя.

Тя го изгледа.

— Вие сте този, от когото трябва да се пазя!

Показаха им спретната, но обзаведена с малко мебели стая, с легло с пиринчени табли, които плачеха за излъскване, и избеляла от многократно пране кувертюра. До печката имаше два стола, единият тапициран, другият — по-малък и гол. В единия ъгъл се мъдреше очукан умивалник, в другия — малка масичка. Подът беше износен, боядисаните в бяло стени бяха голи, с изключение на една картина в рамка, с изписано върху дебела хартия мото: „Времето и приливът не чакат“.

В стаята, по някаква върховна милост, не се усещаше силна миризма, само лек дъх на печено месо от таверната долу, и намек за пепел от студеното огнище.

След като Лео затвори вратата, Катрин остави чантата си на пода и я отвори.

Отвътре щръкна главичката на Доджър и той веднага я завъртя, за да огледа стаята. След това се измъкна и изтича под леглото.

— Взели сте Доджър със себе си? — попита Лео безизразно.

— Не доброволно.

— Разбирам. Затова ли ви смъкнаха принудително от дилижанса?

Когато го погледна, Катрин усети как вътрешностите й се пренареждат, как едно топло чувство се надига и се утаява, когато го видя да сваля сакото и вратовръзката си. Всичко в ситуацията беше необичайно и въпреки това обичайността като че ли вече нямаше никакво значение.

След това тя му разказа за това как порчето беше шумоляло в чантата, как се беше измъкнало и откраднало черешките от шапката на матроната и когато стигна до момента, когато Доджър се бе увил около врата й като шал, преструвайки се на умрял, Лео се разсмя. Той изглеждаше толкова развеселен, че не я беше грижа дали е за нейна сметка, или не. Тя дори се смя с него, избухвайки в неудържим кикот.

Но внезапно кикотенето й премина в хлипове, тя усети, че очите й започват да се пълнят със сълзи, затова сложи ръце пред лицето си и се опита да преглътне емоцията. Беше невъзможно. Знаеше, че прилича на луда, която се смее и плаче едновременно. Този вид емоционално изваждане от равновесие беше най-лошият й кошмар.

— Съжалявам — изхълца тя, тръсна глава и покри очите си с долната част на ръкава си. — Моля ви, излезте. Моля ви.

Но ръцете на Лео се обвиха около нея. Той притисна треперещото й тяло към гърдите си и не я пусна. Усети го как целува горещата извивка на ухото й. Ароматът на сапуна му за бръснене се издигна до ноздрите й, мъжественият мирис беше успокояващ и познат. Тя не осъзна, че продължава да повтаря „съжалявам“, докато той не заговори. Гласът му беше нисък и безкрайно нежен.

— Да, трябва да съжалявате… но не бива да плачете. Да тръгнете, без да ми оставите и една дума.

— Аз о-оставих писмо — възрази тя.

— Онази сантиментална бележка? Сигурно не мислехте, че ще е достатъчна да ми попречи да ви последвам? Ш-ш-шт. Тук съм, а вие сте в безопасност и няма да ви пусна да си отидете. Тук съм. — Тя осъзна, че се опитва да се притисне още по-силно към него, да усети още по-здраво прегръдката му.

Когато плачът й премина в хълцане, усети, че Лео смъква жакета от раменете й. Даде си сметка, че в изтощението си отстъпва като послушно дете, докато измъкваше ръце от ръкавите. Не възрази дори когато стегнатата прическа бе развалена. Лео махна и очилата й, и ги сложи настрана, след това отиде да вземе носна кърпичка от сакото си.

— Елате. — Лео седна в големия стол до камината и я притегли към себе си.

— О, не мога… — започна тя, но той изшътка и я сложи върху скута си. Скупчените й фусти се отпуснаха като тежка въздишка върху двамата. Тя облегна глава на рамото му, възбуденото й дишане постепенно се успокои и се сля с равномерния ритъм на неговия дъх. Преди би избягала от докосването на мъж, независимо колко невинно е. Но в тази стая, отдалечена от останалия свят, като че ли никой от тях не беше напълно себе си.

— Не трябваше да тръгвате след мен — успя да каже тя накрая.

— Цялото семейство искаше да тръгне — каза Лео. — Явно Хатауей не могат без вашето цивилизоващо влияние. Така че възложиха на мен да ви върна обратно.

Това едва не я разплака отново.

— Не мога да се върна.

— Защо?

— Вече знаете защо. Лорд Латимър сигурно ви е казал за мен.

— Каза нещичко. — Пръстите му се плъзнаха нежно по тила й. — Баба ви е била мадам, нали? — Тонът му беше тих и безучастен, сякаш да имаш баба, която държи публичен дом, беше нещо съвсем обикновено.

Катрин кимна и преглътна с усилие.

— Отидох да живея при баба и леля Алтея, когато мама се разболя. В началото не разбирах какъв е семейният бизнес, но след известно време осъзнах какво разбира под „работа“ баба ми. Алтея беше достигнала възрастта, когато вече не беше популярна сред клиентите. И когато навърших петнайсет се предполагаше, че е мой ред. Алтея каза, че съм късметлийка, защото тя е трябвало да започне дванайсетгодишна. Попитах дали не мога да работя като учителка или като шивачка, нещо такова. Но двете с баба ми казаха, че никога няма да мога да изкарвам достатъчно пари, за да си платя онова, което е било изхарчено за мен. Работата при тях беше единственото печелившо нещо, което можех да правя. Опитах се да измисля начин да избягам някъде, да се спася. Но нямаше работно място, където щяха да ме вземат без препоръки. Освен във фабрика, където е опасно и надниците са прекалено ниски, за да мога да плащам наем за стая. Помолих баба да ме пусне да отида при баща ми, защото знаех, че той никога не би ме оставил там, ако знаеше за техните планове. Но тя каза… — Катрин спря, ръцете й стискаха ризата му.

Лео освободи пръстите й и вплете своите между тях.

— Какво каза тя, скъпа?

— Че той вече знаел и бил одобрил, и че щял да получава процент от парите, които изкарам. Не можех да повярвам. — Тя изпусна накъсана въздишка. — Но той трябва наистина да е знаел, нали?

Лео мълчеше, палецът му нежно разтърка възглавничката на дланта й. Въпросът не се нуждаеше от отговор.

Брадичката на Катрин се разтрепера и тя завърши:

— Алтея веднъж доведе група джентълмени и ми каза да бъда очарователна. Каза, че от всички тях лорд Латимър предложил най-висока цена. — Тя прикри разкривеното си от спомена лице в ризата му. — Той беше този, когото харесвах най-малко. Намигваше ми и ми говореше, че ми е приготвил палави изненади.

Лео прокара ръка по гърба й.

— Продължавайте.

— Само че Алтея ми каза какво да очаквам, защото си мислеше, че ще изкарам много повече пари, ако зная. А действията, които описа, нещата, които се предполагаше, че трябва да правя…

Ръката му застина върху гърба й.

— Застави ли ви да ги приложите на практика?

— Не, но всичко звучеше толкова ужасно.

В гласа му се усети нотка на състрадание.

— Разбира се, за едно петнайсетгодишно момиче…

Катрин вдигна глава и го погледна. Той беше толкова красив! Макар че не носеше очилата си, можеше да види всяка спираща дъха подробност от него… тъмните следи от избръснатите му мустаци, бледия мъх по розовата му кожа. А най-много от всичко пъстрото синьо на очите му, светло и тъмно, слънчева светлина и сянка.

Лео чакаше търпеливо, държеше я, сякаш на този свят нямаше нищо друго, което да иска да прави.

— Как избягахте?

— Една сутрин отидох до бюрото на баба ми — каза Катрин, — когато останалите още спяха. Опитах се да намеря пари. Планирах да избягам, да си намеря квартира и някаква прилична работа. В чекмеджето нямаше и един шилинг. Но в едно тайно местенце на бюрото намерих писмо, адресирано до мен. Не го бях виждала до този момент.

— От Рътлидж — предположи Лео.

Катрин кимна.

— Брат, за когото не знаех, че съществува. Хари пишеше, че ако някога изпадна в нужда, мога да му пиша на адреса му. Написах набързо едно писмо, за да му разкажа за положението, в което се намирам, и го дадох на Уилям да му го предаде…

— Кой е Уилям?

— Едно малко момче, което работеше там… разнасяше неща нагоре-надолу по стълбите, чистеше обувките, изпълняваше различни поръчки, всичко, което го накараха. Мисля, че беше дете на една от проститутките. Много сладко дете. Той ми донесе отговор от Хари. Надявам се Алтея никога да не е разбрала. Ако е разбрала, страхувам се от онова, което може да му е направила. — Тя поклати глава и въздъхна. — На следващия ден бях изпратена в къщата на лорд Латимър. Но Хари пристигна навреме. — Тя спря замислено. — Той ме изплаши не по-малко от лорд Латимър. Беше силно ядосан. Тогава си мислех, че гневът му е насочен към мен, но сега знам, че е към ситуацията.

— Вината често избива във формата на гняв.

— Но аз никога не съм обвинявала Хари за онова, което ми се случи. Аз не бях негова отговорност.

Лицето на Лео се стегна.

— Очевидно не сте били ничия отговорност.

Катрин вдигна рамене неловко.

— Хари не знаеше какво да прави с мен. Попита ме къде искам да живея, след като не можех да остана при него, и аз попитах дали може да ме изпрати далече от Лондон. Спряхме се на едно училище в Абърдийн, казва се „Блу Мейдс“.

Той кимна:

— Някои от благородниците изпращат по-непокорните си или незаконни дъщери там.

— Откъде знаете?

— Познавам една жена, която е завършила „Блу Мейдс“. Сурово място — каза той. — Оскъдна храна и дисциплина.

— На мен ми хареса.

Устните му се изкривиха.

— Предполагам.

— Живях там в продължение на шест години, като преподавах през последните две.

— Рътлидж идваше ли да ви види?

— Само веднъж. Но си пишехме от време на време. Аз никога не се прибирах вкъщи през ваканциите, защото хотелът всъщност не беше дом, а Хари не искаше да ме вижда. — Тя направи лека гримаса. — Той не беше мил с мен, преди да срещне Попи.

— Не съм убеден, че сега е мил — каза Лео. — Но доколкото се отнася добре със сестра ми, няма да се карам с него.

— О, но Хари я обича — каза Катрин сериозно. — Наистина.

Изражението на Лео омекна.

— Какво ви кара да сте толкова сигурна?

— Виждам го. Начинът, по който се държи с нея, по който я гледа и… защо се усмихвате така?

— Жени. Интерпретирате всичко като любов. Виждате, че някой мъж е с идиотско изражение и веднага решавате, че е устрелен от стрелата на Купидон, докато в действителност той храносмила жилава ряпа.

Тя го погледна възмутено.

— Подигравате ли ми се?

Лео се засмя и стегна ръце около нея, когато тя се опита да скочи от скута му.

— Само изказвам едно наблюдение за пола ви.

— Предполагам гледате на мъжете като на по-висши.

— Съвсем не. Само на по-семпли. Жената е съвкупност от разнообразни нужди, докато мъжът има само една. Не, не ставайте. Кажете ми защо напуснахте „Блу Мейдс“.

— Директорката ме помоли.

— Сериозно? Защо? Надявам се да сте направили нещо осъдително и шокиращо.

— Не, държах се много добре.

— Съжалявам да го чуя.

— Но директорката Маркс изпрати да ме извикат в кабинета й един следобед и…

— Маркс? — Лео я погледна сепнато. — Взели сте името й?

— Да, възхищавах й се много. Исках да бъда като нея. Тя беше строга, но мила и сякаш нищо не можеше да наруши присъствието на духа й. Отидох в кабинета й, тя наля чай и разговаряхме дълго. Каза ми, че съм свършила отлична работа и че съм добре дошла да се върна отново и да преподавам и в бъдеще. Но първо искала да напусна Абърдийн и да видя нещичко от света. Възразих й, че напускането на „Блу Мейдс“ е последното, което искам да направя, на което тя отвърна, че тъкмо затова е нужно да се накарам. Беше получила вест от своя приятелка, работеща в Агенция за назначения в Лондон, че семейство… в „необикновена ситуация“, както каза тя, търсело жена, която да изпълнява както ролята на гувернантка, така и на компаньонка за две от сестрите, едната от които наскоро била изключена от училище.

— Това трябва да се отнася до Биатрикс.

Катрин кимна.

— Директорката решила, че може би съм подходяща за Хатауей. Това, което никога не съм очаквала, е колко много те ще подхождат на мен. Отидох за интервю и си помислих, че цялото семейство е малко откачено — но по възможно най-приятния начин. Работих при тях в продължение на почти три години и бях толкова щастлива, а сега… — Гласът й секна, лицето й се разкриви.

— Не, не — каза Лео бързо, като обхвана главата й в ръцете си, — не започвайте отново.

Катрин беше толкова шокирана, когато усети устните му да докосват бузите й, че затвори очи и остави сълзите да се търкалят надолу. Когато успя да се съвземе и се застави да го погледне, видя, че по лицето му играе лека усмивка. Той погали косата й и се взря в опустошеното й от скръб лице с дълбока загриженост, каквото тя никога не бе виждала преди у него.

Уплаши се, когато осъзна колко много от себе си бе разкрила току-що. Сега той знаеше всичко, което се бе опитвала да държи в тайна толкова дълго. Ръцете й зашариха по гърдите му като крила на птица, която внезапно се е оказала затворена в стая.

— Господине — промълви тя, — защо тръгнахте след мен? Какво искате от мен?

— Изненадан съм, че питате — промърмори той и продължи да гали косата й. — Искам да ви предложа, Катрин.

Разбира се, помисли си тя и усети как я залива горчивина.

— Да бъда ваша метреса.

Гласът му точно съответстваше на нейния по студенина, по начин, който изразяваше лек сарказъм.

— Не, това никога не би станало. Първо, брат ви ще ме убие или най-малкото ще ме осакати. Второ, прекалено сте раздразнителна, за да бъдете метреса. Далеч повече подхождате за съпруга.

— Чия? — попита тя навъсено.

Лео се загледа немигащо в присвитите й очи.

— Моя, разбира се.