Лайза Клейпас
Женени до сутринта (31)

Тридесет и първа глава

— Ще тръгна по перваза — каза Хари. — Не се страхувам от високото.

Изражението на Лео беше мрачно.

— Нито пък аз. Но первазът няма да ни издържи и двамата — натоварването върху подпорната конструкция е прекалено голямо. Тази над нас е изгнила, което означава, че и останалите са в същото състояние.

— Има ли друг начин да стигнем до нея? От покрива на третия етаж, например?

— Ще трае прекалено дълго. Продължавай да й говориш, докато намеря някакво въже.

Лео изчезна, докато Хари се надвеси още извън прозореца.

— Кат, аз съм. Хари. Позна ме, нали?

— Разбира се, че те познах. — Главата й се отпусна върху спънатите колене и тя се залюля. — Толкова съм уморена.

— Кат, почакай. Сега не е време за сън. Вдигни глава и ме погледни. — Хари продължи да й говори, да я окуражава да стои неподвижна, да не заспива, но тя едва отговаряше. На няколко пъти промени позицията си и сърцето на Хари прескочи няколко такта, докато очакваше тя да се търкулне от перваза.

За негово облекчение Лео не се бави дълго и се върна с едно здраво, дълго въже. Лицето му бе плувнало в пот и той се задъхваше.

— Бърз си — каза Хари, докато поемаше въжето.

— Намираме се до известен с лошата си слава вертеп — отвърна Лео. — Там има много въжета.

Хари премери две педи от въжето и започна да връзва възел.

— Ако планираш да я убедиш да се върне отново до прозореца — каза той, — това няма да стане. Тя не реагира на нищо, което й казвам.

— Ти вържи възела. Остави на мен говоренето.

* * *

Лео никога досега не бе изпитвал такъв страх дори когато Лора беше болна. Онова беше бавен процес на загуба, да гледа как животът й изтича като пясък от пясъчен часовник. Това тук беше по-лошо. Това беше най-дълбокият кръг на ада.

Като се показа от прозореца, той погледна свитата на кълбо фигура на Катрин. Беше наясно с ефекта на опиума, объркването и замайването, чувството, че крайниците ти са прекалено тежки, за да помръднеш, и в същото време някакво усещане за лекота, сякаш можеш да полетиш. Към това трябваше да се добави и фактът, че Катрин без очила не можеше да вижда добре.

Ако успееше да я спаси, никога нямаше да й позволи да се изплъзне от ръцете му.

— Добре, Маркс — произнесе той с възможно най-нормалния глас, който успя да извади. — От всички нелепи ситуации, в които сме попадали ти и аз, това е най-нелепата.

Главата й се вдигна от коленете и тя присви очи по посока на гласа му.

— Лорде?

— Да, дойдох да ти помогна. Не мърдай. Естествено, би направила героичните ми опити за спасение колкото е възможно по-трудни.

— Не съм го планирала. — Гласът й беше неясен, но в него имаше познат — и доброжелателен — намек за възмущение. — Опитах се да избягам.

— Знам. И само след минута ще те занеса вътре, така че да можем да поспорим както трябва. В същото време…

— Не искам.

— Не искаш да влезеш? — попита Лео объркан.

— Не, не искам да споря. — Тя отново отпусна глава върху коленете си и изхлипа глухо.

— Исусе. — Емоциите у Лео взеха връх. — Скъпа, моля те, няма да спорим. Обещавам. Не плачи. — Той си пое разтреперано въздух, когато Хари му подаде въжето с направена примка, вързана на моряшки възел. — Кат, чуй ме… вдигни глава и отпусни леко коленете си надолу. Ще ти хвърля въже, но е много важно да не се пресягаш за него, разбра ли? Просто стой и не мърдай, остави го да падне в скута ти.

Тя се подчини, присви очи и примига.

Лео залюля няколко пъти въжето, опитвайки тежестта му и преценявайки колко да отпусне. Хвърли го с бавно, предпазливо движение, но примката падна по-наблизо, отскачайки от летвите близо до краката на Катрин.

— Трябва да го хвърлиш по-силно — каза тя.

Въпреки отчаянието и притеснението си, Лео трябваше да потисне една усмивка.

— Ще престанеш ли да ми казваш какво да правя, Маркс?

— Не мисля — отвърна тя, след като помисли малко.

Той вдигна въжето и хвърли примката отново, като този път тя попадна почти върху коленете й.

— Хванах го.

— Добро момиче. — Лео се опитваше да говори със спокоен глас. — А сега проври ръце през клупа и го вдигни над главата си. Искам после да го спуснеш около кръста си. Не прекалено бързо, пази равновесие… — Дишането му се ускори, когато тя се зае с примката. — Да, точно така. Да. Господи, обичам те. — От гърлото му се отрони една въздишка на облекчение, когато видя, че въжето е на място, прилягащо точно над гърдите и под мишниците й. Той подаде другия край на въжето на Хари. — Не го изпускай.

— Няма начин. — Хари бързо го върза около собствения си кръст.

Вниманието на Лео се върна към Катрин, която му казваше нещо, лицето й се бе намръщило.

— Какво има, Маркс?

— Не трябваше да го казваш.

— Не е трябвало да казвам какво?

— Че ме обичаш.

— Но го казах.

— Не, не трябваше. Чух те да казваш на Уин, че… — Катрин спря, опитвайки се да си спомни. — Че трябва да се ожениш за жена, която със сигурност не обичаш.

— Често казвам идиотски неща — възрази Лео. — Не ми е минавало през ум, че някой може да ме слуша.

В съседния вертеп се отвори прозорец и една раздразнена проститутка се показа през него.

— Хей, тук има момичета, които се опитват да спят, а вие се провиквате така, че и мъртвец ще събудите!

— Скоро свършваме — отвърна й Лео и се намръщи. — Връщай се обратно в леглото.

Проститутката продължи да се навежда през прозореца.

— Какво правите с момиче на проклетия покрив?

— Не е твоя работа — сопна се Лео.

Отвориха се още няколко прозореца и наизскачаха още глави. Последваха удивени възклицания.

— О, виждаш ли го?

— Тя се готви да скочи ли…?

— Боже, ще стане пълна бъркотия.

Катрин сякаш не забелязваше публиката, която бяха привлекли, присвитите й очи се бяха фокусирали върху Лео.

— Мислеше ли го? — попита тя. — Онова, което каза?

— Ще говорим за това по-късно — отвърна той, възсядайки перваза на прозореца, като се държеше за рамката. — А сега искам да подпреш ръка върху къщата и да стъпиш на перваза. Внимателно.

— Мислеше ли го? — повтори Катрин без да помръдне.

Лео я изгледа невярващо.

— Боже мили, Маркс, трябва ли точно сега да се инатиш? Искаш да заявя това пред цяла група проститутки?

Тя кимна енергично.

Една от проститутките се провикна:

— Давай, кажи й, скъпи!

Другите се присъединиха ентусиазирано:

— Айде, не го увъртай!

— Да го чуем, хубавецо!

Хари, който стоеше непосредствено зад Лео, клатеше бавно глава.

— Лео, това ще я накара да скочи от проклетия покрив, кажи го, да те вземат мътните!

Лео се наведе още извън прозореца.

— Обичам те — каза той кратко. Докато гледаше дребната, трепереща фигурка на Катрин, той усети как се изчервява и душата му се отваря, изпълнена с емоции, каквито не бе предполагал, че може да изпитва. — Обичам те, Маркс. Сърцето ми е напълно твое. И за твое съжаление, останалото върви заедно с него.

Лео направи пауза, търсейки думи, при положение че винаги ги бе намирал с лекота. Но това трябваше да са правилните думи. Те означаваха толкова много.

— Знам, че съм лоша сделка. Но въпреки всичко те умолявам да ме вземеш. Защо искам да имам шанса да те направя толкова щастлива, колкото ти правиш мен. Искам да живея с теб. — Той се опитваше да задържи гласа си уверен. — Моля те, ела при мен, Катрин, защото иначе няма да оцелееш. Не се налага непременно да ме обичаш. Не е нужно да си моя. Само ми позволи аз да съм твой.

— О-о-о… — въздъхна една от проститутките.

Друга ококори очи.

— Ако тя не го иска — подсмръкна тя, — тогава аз ще го взема.

Преди Лео да е завършил, Катрин се изправи и запълзя по перваза.

— Идвам — каза тя.

— Бавно — предупреди я Лео и стисна здраво въжето, докато гледаше движенията на малките й, боси стъпала. — Направи го точно по начина, по който го направи преди.

Тя се приближаваше към него, опряла гръб в стената.

— Не си спомням да съм го правила преди — произнесе тя, останала без дъх.

— Не гледай надолу.

— И без това не виждам нищо.

— Точно така. Продължавай да се движиш. — Малко по малко Лео издърпа излишното въже, сякаш навиваше макара. Тя идваше все по-близо и по-близо, докато накрая се спря на една ръка разстояние. Лео се пресегна колкото е възможно, пръстите му трепереха от усилието. Още една стъпка, още една… и той най-накрая обви ръка около нея и я издърпа вътре.

Откъм бордея долетяха радостни възклицания и многобройните прозорци започнаха да се затварят един след друг.

Лео се спусна на пода с разтворени колене, заровил лице в косата на Катрин. Тръпки на облекчение разтърсиха тялото му и той изпусна една неравна въздишка.

— Хванах те. Хванах те. О, Маркс. Накара ме да преживея двете най-ужасни минути в живота си. И сега години наред ще трябва да изкупваш вината си.

— Бяха само две минути — възрази тя и той избухна в смях.

След това бръкна в джоба си, извади очилата й и ги сложи внимателно на носа й. Светът отново стана ясен.

Хари коленичи до тях и докосна Катрин по рамото. Тя се обърна и го прегърна силно.

— Моят голям брат — прошепна тихо. — Дойде отново да ме спасиш.

Усети как Хари се усмихва в косата й.

— Винаги. Винаги, когато имаш нужда от мен. — Вдигайки глава, той погледна мрачно към Лео и продължи: — По-добре се омъжи за него, Кат. Всеки мъж, пожелал доброволно да премине през това, със сигурност си заслужава да бъде задържан.

* * *

Когато се върнаха обратно в хотела, Лео с огромна неохота отстъпи Катрин на Попи и госпожа Пениуисъл. Двете жени я заведоха до стаята й и й помогнаха да се изкъпе и да измие косата си. Тя беше изтощена и дезориентирана, но безкрайно благодарна за успокояващото внимание. Облечена в чиста нощница и халат, накрая седна пред камината, докато Попи сресваше косата й.

Стаята беше изчистена и подредена, чаршафите на леглото сменени с нови. Икономката излезе с един куп мокри кърпи в ръцете, оставяйки Катрин и Попи насаме.

Доджър не се виждаше никъде. Спомняйки си какво му се беше случило, Катрин усети как гърлото й се свива от мъка. Утре щеше да попита за смелото малко създание, но сега не би могла да се застави да погледне истината в очите.

Попи чу подсмърчането й и й подаде една кърпичка. Гребенът мина внимателно през косата й.

— Хари ми каза да не те безпокоя тази вечер, скъпа, но ако бях на твое място, щях да искам да знам. След като ти си тръгна с Лео, Хари остана до идването на полицията в къщата на леля ти. Полицаите се качиха на втория етаж при нея, но тя беше мъртва. В устата й намериха сурова опиумна паста.

— Горката Алтея — прошепна Катрин и притисна кърпичката към подутите си очи.

— Много си мила, да изпитваш такова съчувствие към нея. Сигурна съм, че аз не бих могла.

— Ами Уилям?

— Избяга, преди да успеят да го арестуват. Чух Хари и Лео да обсъждат това — те ще упълномощят един полицай да го намери.

— Не искам — възрази Катрин. — Искам да го пуснат.

— Не се съмнявам, че Лео ще се съгласи, ако го помолиш — каза Попи. — Но защо? След всичко, което този ужасен мъж ти причини…

— Уилям беше жертва, както и аз — каза Катрин сериозно. — Той само се опитваше да оцелее. Животът беше брутално несправедлив към него.

— И към теб, скъпа. Но ти направи нещо далеч по-добро от това, което направи той.

— Но аз имах Хари. А също теб и семейството ти.

— И Лео — каза Попи и в гласа й се усети усмивка. — Бих го казала без всякакво съмнение. За мъж, толкова силно решен да мине през живота като наблюдател, той определено се върна в правия път. Заради теб.

— Ще имаш ли нещо против да се омъжа за него, Попи? — попита тя почти свенливо.

Попи я прегърна и допря глава до нейната.

— Сигурна съм, че говоря от името на всички Хатауей като казвам, че ще ти бъдем вечно благодарни, ако се омъжиш за брат ми. Не мога да си представя някоя друга да се осмели да го вземе.

След лека вечеря с препечени филийки Катрин си легна, задремваше за кратко, будейки се отново и отново, изпълнена със страх. Всеки път се успокояваше, когато виждаше Попи да чете в един стол до леглото с блестящи на светлината на лампата махагонови къдрици.

— Трябва да се върнеш в апартамента — най-накрая избъбри Катрин, тъй като не искаше да изглежда като дете, което се плаши от тъмното.

— Ще остана още малко — дойде тихият отговор.

Следващия път, когато Катрин се събуди, в стола седеше Лео. Тя го изгледа със сънен поглед, попивайки очертанията на красивото му лице, сериозните му сини очи. Ризата му беше разкопчана донякъде и разкриваше косъмчетата на гърдите му. Завладяна от внезапен импулс да се притисне в твърдите му, здрави гърди, тя протегна ръка към него без думи.

Лео се приближи веднага. Обви ръце около нея и двамата се облегнаха на възглавницата. Катрин се наслади на усещането и на аромата на Лео.

— Само аз — прошепна тя — бих могла да се чувствам толкова сигурна в ръцете на най-порочния мъж в Лондон.

Той се засмя.

— Защото и ти си такава, Маркс. Един обикновен мъж би бил адски скучен на жена като теб.

Тя се притисна още по-плътно към него, краката й се напрегнаха под чаршафите.

— Чувствам се толкова слаба — каза тя, — но не мога да спя.

— Утре сутринта ще си добре. Обещавам. — Ръката му се спря на хълбока й върху завивките. — Затвори очи, скъпа, и ме остави да се погрижа за теб.

Тя се опита да се подчини. Но минутите минаваха, а тя продължаваше да се измъчва от засилващо се безпокойство и раздразнение, чувство за сухота пронизваше костите й. Кожата й крещеше настойчиво да бъде докосвана, разтривана, но дори деликатния допир на чаршафите беше достатъчен да я ожули.

Лео стана от леглото и се върна с чаша вода, която тя изпи жадно. Устата й изтръпна приятно от студената влага.

Лео отнесе празната чаша, угаси лампата и се върна при нея. Тя потрепери, когато усети как матракът се огъва под тежестта му и я заля непреодолима нужда. В тъмнината устата на Лео я намери, топла и нежна, и тя не можа да предотврати собствената си силна реакция. Ръката му се вдигна до гърдите й и намери вече втвърденото връхче под тънкия муселин.

— Това понякога се случва с опиумния пушек — каза Лео тихо. — По-късно, с навика, отминава. Но когато го опиташ за първи път, може да ти подейства по този начин. Когато ефектът му върху тялото премине, нервите ти започват да крещят за още и резултатът е… неудовлетвореност и безсилие.

Докато говореше, ръката му обхвана гърдата й и палецът му започна да прави нежни кръгове около зърното. Чувството се разпространи по цялото й тяло, огнените потоци стигнаха до корема й и се плъзнаха по краката и ръцете й. Тя се задъха и се сгърчи, прекалено отчаяна, за да се смути от заглушените си викове, когато ръката му се плъзна под завивките.

— Спокойно, любов моя — прошепна Лео и погали гладката повърхност на корема й. — Позволи ми да ти помогна.

Пръстите му бяха нежни върху подутата й плът, галеха и разтваряха, влизаха, плъзгайки се с лекота във влагата. Тя се дръпна нагоре, тялото й просеше, изпълнено с готовност, всяко нейно движение го подканяше да влезе по-навътре и по-силно.

Лео наведе глава и я целуна по шията. Върхът на палеца му спря точно над малкото местенце, което гореше с бял огън, галейки го деликатно, когато нахлуващите му пръсти я разтегнаха. Това я доведе до почти болезнени спазми на удоволствие, откъсвайки неохотен стон от нея, и тя стисна ризата му на гърба, докато усети как фината материя започва да се разкъсва. Задъхана, я пусна и започна да се извинява. Той съблече раздраната риза и накара с уста Катрин да замълчи.

Разпери ръката си върху нея и я загали с изключителна нежност, докато тя простена и замръзна. Още едно огнено избухване, серия дълбоки потръпвания и тя разтвори бедра, когато той плъзна пръстите си вътре. Когато и последният трепет затихна, тя остана да лежи тежко в ръцете му и позволи на изтощението да я завладее.

Някъде посред нощ тя се притисна към Лео плахо, изпитвайки отново нужда от него. Той се надигна над нея, промърмори, че трябва да се отпусне, че той щял да й помогне, да се погрижи за нея и тя изхлипа, когато усети, че устните му се спускат надолу по тялото й.

Прехвърли краката й върху раменете си и обхвана дупето й с ръце. Устата му изследваше внимателно, езикът му проникваше дълбоко в нежната цветна чашка. Той си играеше с нея, подръпваше леко, близваше и заравяше нос в нея. Удоволствието я заливаше на вълни, карайки я да се задъхва.

— Вземи ме — прошепна му, когато той легна до нея.

— Не. Тази вечер няма шанс. Ще трябва да почакаме, докато съзнанието ти се избистри. На сутринта повечето от опиума ще е изчезнал. Ако тогава все още ме искаш, ще съм готов и ще го направя.

— Искам те сега — каза тя, но той я задържа долу и я задоволи още веднъж с уста.

Катрин се събуди няколко часа по-късно. Навън разсветляваше, небето беше лилаво в предчувствие за утро. Тялото на Лео бе прилепнало удобно към нейното, едната му ръка беше под врата й, а другата — прехвърлена през кръста й. Харесваше й да го усеща, живата топлина и тези дълги, силни мускули, кожата му — на някои места като сатен, а на други — обрасла с косъмчета. Макар да се стараеше да не мърда, Лео се раздвижи и промърмори.

Тя бавно се пресегна за ръката му и я придърпа до гърдите си. Лео започна да я гали, преди още да се е събудил напълно. Устните му докоснаха врата й. Почувства го как става все по-твърд зад нея и се притисна към него. Единият му крак се вмъкна между нейните, ръката му се плъзна надолу към покритото с нежни къдрици триъгълниче.

Тя усети силния му натиск, как се опитва да влезе в нея, въртейки се във влагата. Натисна в нея и спря, докато плътта й, подута от снощната невъздържаност, го приемаше с усилие.

Тихият му развеселен глас погъделичка ухото й:

— М-м-м… ще трябва да се постараеш повече, Маркс. И двамата знаем, че можеш да поемеш повече от това.

— Помогни ми — прошепна тя.

Със състрадателно охкане той повдигна крака й и я намести. Тя затвори очи и го усети как влиза в нея.

— Ето… — чу го да прошепва. — Това ли искаше?

— По-силно… по-силно…

— Не, любов моя… позволи ми да бъда нежен с теб. Засега.

Той нахлу в нея с бавни тласъци, милващата му ръка се плъзна между бедрата й. Не бързаше, а тя нямаше друг избор, освен да го остави. Заля я топлина, усещането се усили, когато той намери най-чувствителното й местенце и тласна силно навътре. Нахлуваше все по-дълбоко в нея, като шепнеше любовни думи и я целуваше по шията. Тя извика името му в момента, в който стигна до кулминацията, и той натисна още по-силно. Треперещата й ръка отиде до хълбока му и стисна гъвкавата плът.

— Не ме оставяй. Моля те, Лео.

Той разбра. Когато влажната й плът се стегна още веднъж около него, деликатно стискайки, той ускори ритъма и си позволи да стигне до своята кулминация. Най-сетне тя позна чувството на неговото освобождаване, начина, по който коремът му се стегна, треперенето на един силен мъж, който се отпусна безпомощен в този върховен момент.

Останаха да лежат дълго, преплели тела, гледайки как утрото прониква през завесите.

— Обичам те — прошепна тя, — толкова нежно, толкова силно, лорде мой. Мой Лео.

Той се усмихна и я целуна. Стана и отиде да обуе панталоните си.

Докато Лео миеше лицето си на умивалника, Катрин потърси очилата си. Погледът й падна върху празната кошница на Доджър до вратата и усмивката й се стопи.

— Бедното животинче — прошепна тя.

Лео се обърна.

— Какво има?

— Доджър — каза тя и подсмръкна. — Вече ми липсва.

Лео седна и я придърпа към себе си.

— Искаш ли да го видиш?

— Да, но не мога.

— Защо?

Преди да успее да отговори, тя забеляза странно движение под вратата… и едно покрито с козинка, тясно телце се промуши през невероятно тясната пролука. Катрин примигна, боеше се да помръдне.

— Доджър!

Порчето се втурна към леглото като цвърчеше и тържествуваше, очичките му бяха ясни и блестящи.

— Доджър, ти си жив!

— Разбира се, че е жив — каза Лео. — Оставихме го в апартамента на Попи снощи, за да ти позволи да се наспиш. — Той се усмихна, когато порчето скочи на матрака. — Малкият пакостник! Как си стигнал дотук?

— Дойде да ме намери. — Катрин разпери ръце и Доджър изпълзя до нея, свивайки се до гърдите й. Тя го галеше и му шепнеше успокоително. — Той се опита да ме защити, знаеш ли. Ухапа ръката на Уилям. — Тя мушна брадичка в козинката на животинчето и пропя тихо: — Добричкият ми малък пазач.

— Браво, Доджър — каза Лео. После стана от леглото, отиде при захвърленото си сако и започна да рови в джобовете му. — Предполагам, че това ни води към въпроса… женейки се за теб, ще трябва да приема и това порче, така ли?

— Мислиш ли, че Биатрикс ще ми позволи да го задържа?

— Без никакво съмнение. — Лео се върна и седна отново до нея. — Тя винаги е казвала, че той ти принадлежи.

— Наистина ли?

— Е, по-скоро е очевидно, като се има предвид какъв интерес проявява към жартиерите ти. А и човек не може да го обвинява за това. — Лео се пресегна към ръката й. — Искам да те попитам нещо, Маркс.

Тя изправи гръб нетърпеливо, позволявайки на Доджър да увисне около врата й.

— Не мога да си спомня дали това е петото или шестото предложение — каза той.

— Само четвъртото.

— Предложих ти вчера. Това брои ли се?

— Не, това всъщност не беше: „Ще се омъжиш ли за мен?“, а по-скоро: „Ще слезеш ли от покрива?“.

Едната вежда на Лео изхвръкна нагоре.

— Но разбира се, нека го направим както му е редът. — Той пъхна един пръстен на безименния пръст на лявата й ръка. Това бе най-спиращият дъха пръстен, който Катрин бе виждала някога, безупречен сребрист опал със сини и зелени отблясъци. При всяко движение на ръката й опалът проблясваше с неземен цвят. Той бе ограден от редица малки диаманти. — Напомня ми за очите ти — каза Лео. — Само че те са по-красиви. — Той направи пауза и я погледна напрегнато. — Катрин Маркс, любов на моя живот… ще се омъжиш ли за мен?

— Искам първо да ти отговоря на друг въпрос — каза му тя. — Нещо, което ме беше питал преди това.

Той се усмихна и допря челото си в нейното.

— Онзи за фермера и овцата ли?

— Не… за това какво се случва, когато свободна сила се сблъска с неподвижен предмет.

От гърлото му се откъсна смях.

— Хайде, кажи ми отговора, скъпа.

— Свободната сила спира. А неподвижният предмет се премества.

— М-м-м… Това ми харесва. — Устните му се докоснаха нежно до нейните.

— Лорде, не искам вече да се събуждам като Катрин Маркс. Искам да стана твоя съпруга колкото е възможно по-скоро.

— Утре сутрин?

Катрин кимна.

— Въпреки че… ще ми липсва това да ме наричаш Маркс. Намирам го за нежно.

— Пак ще ти викам Маркс понякога. По време на дива страст. Нека опитаме. — Гласът му се сниши до съблазнителен шепот: — Целуни ме, Маркс.

Тя вдигна усмихнатата си уста към неговата.