Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 101 гласа)
Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7


Двадесет и девета глава

Късно сутринта Лео се върна от посещение при стария си ментор Роуланд Темпъл. Архитектът, сега професор в университета, наскоро бе награден с кралски златен медал за научните си изследвания в областта на архитектурата. Лео беше очарован, но не и изненадан да открие, че Темпъл е надменен и раздразнителен както винаги. Старецът гледаше на аристокрацията като на подкрепа, осигуряваща му финансова независимост, но презираше нейните традиции и лишеното й от въображение чувство за стил.

— Вие не сте като онези паразитни тъпанари — беше му казал Темпъл недвусмислено, което Лео прие за комплимент. И по-нататък: — Влиянието ми върху вас не може да бъде изтрито, нали?

Разбира се, Лео го бе уверил, че това не е възможно, че си спомня и цени всичко, което е научил от Темпъл. Той не посмя да спомене далеч по-голямото влияние на възрастния професор в Прованс.

— Предназначението на архитектурата е да ни научи как да се помирим с трудностите на живота — бе казал Жозеф веднъж на Лео в неговото ателие. Старият професор пресаждаше някакви билки на дълга дървена маса, докато Лео се опитваше да помага. — Не, не пипайте тези, mon fils[1], прекалено много притискате корените, нуждаят се от повече място, отколкото им позволявате. — Той взе една саксия от Лео и продължи лекцията. — За да сте архитект, трябва да приемете обкръжението си, независимо от условията му. След това напълно съзнателно да вложите идеалите си и да ги превърнете в структура.

— Мога ли да го направя без идеали? — беше попитал Лео, донякъде шегувайки се. — Научих, че не мога да живея според тях.

Професор Жозеф му се беше усмихнал.

— Не можете да стигнете и звездите. По въпреки това се нуждаете от светлината им. Нужни са ви, за да се движите, n’est-ce pas[2]?

Като вложиш идеалите си и ги превърнеш в структура. Само по този начин можеше да се планира хубава къща, хубава сграда.

Или хубав живот.

Лео най-после бе открил крайъгълния камък, най-важният елемент, за да съгради останалото.

Един много упорит крайъгълен камък.

Устните му се изкривиха, докато обмисляше какво да прави с Катрин днес, как да я ухажва или да я дразни, при положение че тя явно се радваше еднакво и на двете. Може би трябваше да започне със спор и да я целуне при капитулацията. Може би отново трябваше да й направи предложение, ако можеше да я хване в момент на слабост.

Като тръгна към апартамента в „Рътлидж“, Лео влезе, почуквайки небрежно, и се натъкна на Попи, която тичаше към фоайето.

— Виждали ли сте… — започна тя, но бързо спря, когато го видя. — Лео. Чудех се кога ще се върнеш. Не знаех къде си, иначе щях да изпратя да те извикат.

— Какво има, сестричке? — попита той нежно, разбирайки изведнъж, че нещо не е наред.

Попи погледна нещастно, очите й изглеждаха огромни върху бялото лице.

— Катрин не слезе за закуска тази сутрин. Предположих, че е искала да поспи до по-късно. Понякога кошмарите й…

— Да. Знам. — Лео хвана студените й ръце и я погледна разтревожено. — Казвай най-после, Попи.

— Преди час изпратих една прислужница до нейната стая, за да провери дали се нуждае от нещо. Катрин не била там, а тези са стояли на масичката до леглото. — Като протегна треперещата си ръка, тя му подаде новите очила със сребърни рамки. — Освен това… по леглото е имало кръв.

Отне му известно време, за да отблъсне пристъпа на паника. Изведнъж усети остра, пареща болка от главата до пръстите на краката и сърцето му заби силно.

— Хотелът беше претърсен — чу той да казва Попи през бученето в ушите си — и Хари и господин Валънтайн говорят с камериерите на етажа.

— Латимър я е отвлякъл — изръмжа Лео. — Изпратил е някого да я вземе. Ще му изтръгна червата и ще го обеся на тях…

— Лео — прошепна тя и вдигна ръка към устата му. Онова, което съзря върху лицето му, я изплаши. — Моля те.

Бръчките на челото й се изгладиха, когато вратата се отвори и съпругът й влезе в апартамента.

— Хари, има ли някаква следа?

Лицето на Хари беше мрачно и сурово.

— Един от нощните управители каза, че снощи е видял мъж, облечен като наш служител — казал му, че е новоназначен — да носи торба за пране надолу по задното стълбище. Забелязал, защото обикновено камериерките се грижат за прането, а и никога по това време на нощта. — Той сложи възпираща ръка на рамото на Лео, но Лео я отхвърли.

— Рамзи, запази самообладание. Знам какво подозираш и може би си прав. Но не можеш да отидеш и да се нахвърлиш като луд. Трябва да…

— Опитай се да ме спреш — каза Лео с дълбок, гърлен тон и излетя от стаята, преди Хари да успее да си поеме дъх.

— Исусе — прошепна Хари и прокара пръсти през черната си коса. После хвърли разсеян поглед към Попи. — Иди да намериш Валънтайн — каза той. — Той още говори с управителите. Кажи му да отиде при специален полицай Хембри — или когото там намери на Бау стрийт — и да го уведоми какво се е случило. Хембри може да започне с изпращането на човек в къщата на лорд Латимър. Поръчай на Валънтайн да каже, че е в ход убийство.

— Лео няма да убие лорд Латимър — каза Попи и лицето й пребледня.

— Ако той не го направи — отвърна Хари със студена непоколебимост, — аз ще го направя.

* * *

Катрин се събуди в странна еуфория, замаяна и апатична, но доволна, че най-после нощният кошмар е свършил. Само дето, когато отвори очи, продължаваше да пребивава в кошмар — незнайно защо се намираше в стая, задимена от отвратително сладък пушек и със спуснати върху прозорците тежки завеси.

Отне й доста време да дойде на себе си, напрягайки се да вижда без очила. Челюстта я смъдеше, устата й бе непоносимо суха. Умираше за глътка студена вода, за глътка чист въздух. Китките й бяха вързани на гърба. Установи, че отчасти е облегната, отчасти седи на канапе, облечена в нощницата си. Несръчно използва рамото си, опитвайки се да отметне назад няколко непослушни кичура от косата си, които бяха паднали върху лицето й.

Катрин познаваше тази стая. Познаваше също така старата жена, която седеше до нея, тънка като тояга и облечена в черно. Ръцете на жената се движеха с изтънчеността на щипци на насекомо, когато вдигна тънък кожен маркуч, свързан с наргиле. Като доближи маркуча до устните си, тя пое дъх, задържа го и издиша облак бял пушек.

— Бабо? — произнесе Катрин с грапав глас, усещайки езика си прекалено тежък.

Жената се приближи, докато лицето й изпълни ограниченото зрително поле на Катрин. Напудрено бяло лице, яркочервени устни. Строги, познати очи, очертани с въглен.

— Тя е мъртва. Сега това е моя къща. Мой бизнес.

Алтея, осъзна Катрин, изпълнена с ужас. Смъртнобледа версия на Алтея, привлекателните някога черти се бяха стопили и втвърдили. Пудрата покриваше горния слой на кожата, но не бе проникнала в мрежата от бръчки, придавайки на тена й вид на напукан гланц върху порцелан. А и тя изглеждаше като луда с изпъкнали, изцъклено сини очи на малко птиче.

— Уилям ми каза, че те е видял — каза Алтея. — А аз му казах: Трябва да я доведем за една закъсняла визита, нали така? Отне известно време да планираме неговата част, но пък я изпълни идеално. — Тя погледна към сенчестия ъгъл. — Добро момче си ти, Уилям.

Той отвърна с неразбираем шепот. Или най-малкото неразбираем за Катрин през неравномерния пулс, който думкаше в ушите й. Явно вътрешните системи на тялото й се бяха пренаредили, една нова последователност от канали и нерви, които тя не можеше да обедини напълно.

— Може ли малко вода? — попита тя дрезгаво.

— Уилям, иди и донеси на гостенката ни вода.

Той се подчини тромаво, отиде да напълни една чаша и се изправи до Катрин. Поднесе чашата до устните й и я загледа как отпива внимателно. Водата почти веднага бе попита от пресъхналите й устни, вътрешната страна на бузите и гърлото. Имаше дъх на прах, беше леко солена… или може би това бе вкусът на устата й.

Уилям се върна и Катрин изчака, докато леля й издиша замислено пушека.

— Мама така и не ти прости — продължи Алтея, — че избяга по този начин. Лорд Латимър ни преследва години наред, искаше да му върнем парите… или теб. Но теб не те беше грижа за това каква неприятност си причинила. Дори не се замисли какво ни дължиш.

Катрин се стараеше да държи главата си без да мърда, когато тя увисна настрана.

— Не ви дължах тялото си.

— Мислеше, че си прекалено добра за това. Искаше да избегнеш моя провал. Искаше избор. — Алтея направи пауза, сякаш изчаквайки потвърждение. Когато такова не последва, тя продължи с жар: — Но защо ти да имаш избор, когато аз нямах? Собствената ми майка една нощ дойде до леглото ми. Каза, че е довела един приятен джентълмен, който да ми помогне да се облека. Но първо щял да ми покаже някои нови игри. След онази нощ не беше останал един неосквернен сантиметър от мен. Бях дванайсетгодишна.

Поредно продължително вдишване от наргилето, поредно издишане на облак дим. Нямаше начин Катрин да не го вдишва. Стаята сякаш леко се люлееше, когато Катрин си представи палубата на кораб сред морето. Тя плуваше по вълните, носеше се, заслушана в думите на Алтея. И усети порив на съжаление, но както другите й емоции, тя остана дълбоко под повърхността, потъвайки.

— Мислех да избягам — каза Алтея. — Помолих брат си — твоя баща — да ми помогне. Той тогава живееше с нас, идваше и си тръгваше, когато си поиска. Използваше курвите безплатно по всяко време, когато пожелаеше, и те не смееха да се оплачат на мама. „Трябват ми малко пари — казах му. — Ще избягам далеч от страната.“ Но той отиде при мама и й каза какво съм го помолила. След това месеци наред не ми позволиха да си покажа носа навън.

От малкото, което Катрин си спомняше за баща си, груб и безмилостен човек, на тази история лесно можеше да се повярва. Но тя се улови, че пита някак отдалеч:

— Защо не ти е помогнал?

— На брат ми му харесваше положението такова, каквото беше — имаше най-доброто от всичко, без да си мръдне и пръста. Мама му даваше каквото поиска. А егоистичната свиня нямаше нищо против да ме пожертва, за да му е удобно на него. Той бил мъж, видите ли. — Тя направи пауза. — Така че станах курва. И години наред се молех за спасение. Но Господ не чува молитвите на жените. Него го е еня само за онези, които е създал по свой образ.

Объркана и примигваща, Катрин се опитваше да не допуска мислите й да се заплитат.

— Лельо — каза тя предпазливо, — защо ме доведе тук? Ако това ти е било причинено… защо трябва да бъде причинено и на мен?

— Защо ти трябваше да избягаш, а аз не можах? Искам ти да станеш аз. Точно както аз станах майка ми.

Да… това беше един от страховете на Катрин, най-лошият. Че ако попадне в неподходяща ситуация, порочността на природата й ще вземе връх над останалото в нея.

Освен ако… Не успееше.

Замъгленото й съзнание се хвана за идеята и започна да я обмисля от всички страни. Миналото не беше бъдещето.

— Аз не съм като теб — произнесе тя бавно. — И няма никога да бъда. Мъчно ми е за онова, което са ти причинили, лельо. Но аз не направих същия избор.

— Сега имам избор за теб.

Въпреки замаяността на Катрин, гальовният тон на Алтея я накара да изтръпне.

— Или ще изпълниш доброволно онова отдавнашно споразумение с лорд Латимър — продължи Алтея, — или ще обслужваш клиенти в публичния дом, както го правех аз. Кое ще бъде?

Катрин отказа да избира.

— Няма значение какво правиш — каза тя упорито. — Нищо няма да промени онова, което съм.

— И коя си ти? — Гласът на Алтея бе изпълнен с презрение. — Благовъзпитана жена? Прекалено добра за вкусовете на това място?

Катрин усети, че главата й натежава прекалено много, за да я държи изправена. Тя се свлече на канапето и я отпусна на облегалката.

— Жена, която е обичана.

Това бе най-лошият, най-нараняващият отговор, който можеше да даде на Алтея. И той бе истина.

Неспособна да отвори очи, Катрин усети някакво движение, подобната на пипала хватка на Алтея върху лицето си, на маркуча на наргилето, който бе напъхан между устните й. Някой затисна носа й и тя вдиша безпомощно. Прилив на хладен, лютив дим нахлу в дробовете й. Закашля се и бе принудена да вдъхне отново, след което се отпусна в кротка и почти безчувствена купчина.

— Изнеси я горе, Уилям — каза Алтея. — В старата й спалня. По-късно ще я преместим в бордея.

— Да, ма’ам. — Уилям повдигна Катрин внимателно. — Ма’ам… може ли да й развържа китките?

Алтея сви рамене.

— И без това не може да отиде никъде.

Уилям занесе Катрин на втория етаж, сложи я върху малкото, остаряло легло в предишната й спалня и развърза ръцете й. Отпусна ги върху корема й като на мъртвец в ковчег.

— Съжалявам, мис — прошепна той, поглеждайки я в полуотворените, невиждащи очи. — Тя е сичко, коет имам. Затуй прая квот ми каже.

Бележки

[1] Синко (фр.). — Б.пр.

[2] Нали? (фр.). — Б.пр.