Ю Несбьо
Снежния човек (8)

Осма глава
Лебедова шия

Ден трети

Силвия бягаше все по-навътре в гората. Мракът прииждаше все по-уверено. По принцип ненавиждаше ранно спускащия се ноемврийски мрак, но днес го чакаше с огромно нетърпение. Защото търсеше именно тъмнината в гората; тъмнина, която да заличи следите й по снега и да я скрие. Познаваше района като петте си пръста. Ориентираше се добре и нямаше опасност да се върне обратно в имението, право в прегръдката на… на онова нещо. Ала за беда през изминалата нощ снегът бе преобразил природата, бе покрил пътеките с бялата си пелена, бе размил контурите. А мракът… в съчетание с обзелата я паника изкривяваше и деформираше всичко наоколо.

Спря и се ослуша. Пресекливият й хрипкав дъх цепеше тишината. Подобен звук се чуваше, когато Силвия късаше хартията, преди да опакова сандвичите за училище на момичетата. Успя някак да успокои дишането си. Чуваше само пулсирането на кръвта в ушите си и тихо ромолене на поток. Ами да! Потокът! Излезеха ли да берат горски плодове, винаги следваха течението му. Близо до него залагаха капани или търсеха изчезнали кокошки, макар да знаеха, че лисицата вече ги е отмъкнала. Потокът водеше до чакълестия път, а по него все щеше да мине някоя кола. Вече не чуваше други стъпки, пукот от клонки или хрущене в снега. Дали бе успяла да се измъкне? Потокът сякаш течеше по бял чаршаф в горската падина.

Силвия нагази до глезен. Студената вода веднага се просмука през ботушите й и парализира мускулите на прасците й. Отново хукна. По течението на потока. Вдигаше високо крака, за да се движи по-бързо. Разнасяше се силно шляпане. „Но поне не оставям следи“, помисли си тържествуващо тя. Пулсът й се успокои, макар да тичаше.

Сигурно в резултат от тренировките на бягащата пътека във фитнес залата. Благодарение на тях Силвия свали шест килограма и с чиста съвест можеше да заяви, че се намира в завидна за трийсет и петте си години форма. Или поне Юнгве твърдеше така. С него се запознаха миналата година на един от така наречените „вдъхновяващи семинари“. Лично тя се почувства прекалено силно вдъхновена. Боже мой, само да можеше да върне времето назад! С осем години. Щеше да постъпи по съвсем различен начин! Нямаше да се омъжи за Ролф. Щеше да направи аборт. Да, в момента тази мисъл й се струваше ужасна, защото близначките вече бяха родени, но преди това, преди да види Ема и Олга, Силвия би могла да вземе такова решение. Така нямаше да попадне в затвора, който толкова грижливо си бе изградила.

Докато си проправяше път през клоните, надвиснали над потока, забеляза с периферното си зрение как някакво животно бързо се изгубва в сивия горски мрак.

Трябва да внимавам и да не размахвам толкова силно ръка, помисли си тя, иначе ще си ударя крака с брадвата. Само допреди минути колеше кокошки в обора, а й се струваше, че е изминала цяла вечност. Бе отсякла главите на две и тъкмо се канеше да обезглави третата, когато чу проскърцването на вратата зад гърба си. Стресна се, разбира се. Беше съвсем сама вкъщи и не бе чула нито стъпки, нито автомобил на двора. Най-напред вниманието й прикова странният инструмент — тънък метален клуп, закрепен за дръжка. Подобни капани залагаха за лисици. Човекът с клупа в ръка започна да говори и постепенно й стана ясно, че тя е жертва, осъдена на смърт. Обясни й защо.

Докато слушаше налудничавата му, но същевременно неумолима логика, кръвта в жилите й се движеше все по-трудно, все едно се съсирваше. Обясни й как точно ще го направи. В подробности. Клупът се нажежи. Първо стана червен, после бял. И тогава, обзета от паника, тя замахна и удари. Усети как наточеното острие разцепи плата точно под вдигнатата му ръка и видя как якето и пуловерът му зинаха като разтворен цип. Брадвата остави червена резка върху голата кожа. Той се строполи назад върху опръсканите с кокоша кръв дъски, а Силвия се втурна към задната врата на обора. Оттам се стигаше право в гората. В мрака.

Ледената вода вкочани краката й до коленете. Дрехите прогизнаха до пъпа й, но я крепеше мисълта, че скоро ще се озове на пътя. А оттам до най-близката къща имаше само четвърт час бегом. Потокът зави. Левият й крак подритна нещо леко издадено над водата. Чу се щракване и някой сграбчи крака й. Силвия политна напред, падна по корем и глътна вода с вкус на пръст и изгнили листа. Подпря се на ръце и се повдигна на колене. След като разбра, че е сама, паниката й се уталожи. Левият й крак обаче се бе заклещил. Опипа го с ръка. Очакваше да се е заплел в корени на дърво под водата, но пръстите й се плъзнаха по нещо гладко и твърдо. Метал. Метална скоба. Потърси с поглед какво всъщност е ритнала. И там, на заснежения бряг на потока, видя очи, перушина и бледочервен гребен. Паниката отново я заля. Отрязана глава на кокошка, но не от тези, които бе заколила днес. Ролф използваше такива глави за примамка. След като изчислиха, че през изминалата година лисицата им е отмъкнала шестнайсет кокошки, подадоха молба в общината и оттам им разрешиха да сложат няколко капана — така наречените „лебедови шии“ — около имението им, ала далеч от оживени пътеки. Най-подходящото място за залагане на капаните беше под вода, като примамката се подава над повърхността. Когато лисицата отхапе главата на кокошката, капанът щраква, чупи врата на животното и то умира мигновено. Поне на теория. Силвия опипа крака си. Купиха капаните от склада за ловни принадлежности в Драмен. Продавачът им обясни, че пружините са опънати и могат да счупят човешки пищял. В момента тя не усещаше болка в премръзналия си крак. Напипа тънката тел, закрепена за „лебедовата шия“. Нямаше как да отвори капана без специалната скоба, която държаха в бараката с инструменти до къщата. А и обикновено завързваха „лебедовата шия“ за близко дърво със стоманена тел, та някоя полумъртва лисица да не отмъкне скъпото оборудване. Ръката на Силвия се плъзна по телта до брега. Там напипа метална табелка. Върху нея бе написано фамилното им име, както изискваше наредбата.

Вцепени се. Дали й се счу, или наистина в далечината изпука клонка? Очите й се вторачиха в гъстия мрак, а сърцето й отново се разблъска.

Изтръпналите й пръсти се плъзнаха повторно по телта. Изпълзя на брега. Телта се оказа усукана около стъблото на млада, но масивна бреза. Напипа възела под снега. Металът беше замръзнал в твърда, неподатлива на натиск буца. Трябваше незабавно да се отърве от нея и да продължи да бяга.

Отново изпука клон. Този път по-наблизо. Тя се спотаи до дървото, но се постара да застане възможно най-далеч от шума. Облегна се на стъблото. Помъчи се да си внуши колко важно е да не изпада в паника. След няколко дърпания ще развърже възела, костта на прасеца й не е счупена, шумът от клоните е от хищник. Опита се да намери края на телта във възела и дори не усети болка, когато единият й нокът се счупи по средата. Усилията й се оказаха безплодни. Наведе се и захапа стоманата. Зъбите й изпукаха. Проклятие! Чу леки спокойни стъпки в снега и притаи дъх. Стъпките спряха от другата страна на дървото. Въобразяваше ли си, или наистина чу как някой души въздуха и вдишва миризмите наоколо? Силвия замръзна на място. Човекът тръгна отново. Звукът от стъпките му заглъхваше. Той се отдалечаваше. Силвия си пое пресекливо дъх. Трябва незабавно да се махне оттук. Дрехите й бяха вир-вода и щеше да умре от студ през нощта, ако никой не я намереше. Изведнъж се сети за брадвата. Ами да! Съвсем забрави за нея. Телта беше тънка. Ако я сложи върху камък и нанесе няколко силни удара, ще се освободи. Явно бе изпуснала брадвата в потока. Показа се предпазливо от скривалището си, бръкна в черната вода и започна да опипва каменистото дъно.

Нищо.

Изгубила надежда, тя се свлече на колене, а погледът й обходи снега по двата бряга. Ето я! Острието на брадвата се подаваше над черната вода на два метра пред Силвия. Още преди да усети съпротивлението на телта, преди да се просне по корем в потока и водата от разтопения сняг да забълбука, да я облее и да стегне в леденостудената си прегръдка и без друго почти спрялото й сърце; още преди да се протегне към спасението си като обезверен просяк, Силвия знаеше, че брадвата е прекалено далеч и няма как да я стигне. Пръстите й увиснаха във въздуха на петдесетина сантиметра от дръжката. Сълзите напираха да я задавят, но тя ги преглътна: после щеше да има възможност да плаче, колкото й душа иска.

— Това ли търсиш?

Нито го беше чула, нито го беше видяла да се приближава. Изведнъж пред нея в потока се появи клекнала фигура. Онова нещо. Силвия заотстъпва панически назад, но фигурата протегна настойчиво ръка, стиснала брадвата:

— Вземи я, де.

Тя се изправи на колене и взе брадвата.

— За какво ти е? — попита гласът.

Силвия усети силен прилив на ярост заради сковалия я страх. Реагира бурно. Втурна се напред и размаха брадвата, но телта я дръпна обратно, брадвата удари в мрака и след секунда Силвия се просна отново във водата.

Гласът се разсмя тихо. Тя застана на хълбок.

— Махай се — простена тя и изплю няколко дребни камъчета.

— Искам да ядеш сняг — отвърна гласът, изправи се и се хвана за мястото, където Силвия го бе ранила с брадвата.

— Какво? — изплъзна се от устата й.

— Искам да се тъпчеш със сняг, докато се напикаеш. — Фигурата застана на около метър извън обсега на Силвия, наклони глава и я огледа. — Докато стомахът ти замръзне и се напълни толкова, че вече да не може да разтапя снега. Докато във вътрешностите ти остане само лед. Докато се превърнеш в онова, което представляваш в действителност: ледено, безчувствено създание.

Силвия чуваше думите му, но съзнанието й отказваше да приеме значението им.

— Никога! — изкрещя тя.

От фигурата се разнесе звук и се сля с бълбукането на потока.

— Викай колкото искаш, скъпа Силвия. Няма кой да те чуе.

Видя как тъмният силует вдигна нещо в ръката си. Запали го. Примката! В мрака приличаше на нажежена капка. При допира с водата започна да съска и да дими.

— И без да те карам, ще поискаш да ядеш сняг. Повярвай ми.

До съзнанието на Силвия стигна парализиращото откровение, че е настъпил сетният й час. Оставаше й само една възможност. През последните минути тъмнината се сгъсти, но тя се помъчи да установи положението на фигурата между дърветата, докато претегляше брадвата в ръка. Кръвта затуптя във върховете на пръстите й, все едно се връщаше, за да й вдъхне сили за още едно, последно усилие. Заедно с близнаците Силвия неведнъж се бе упражнявала да мята брадвата по стената на плевника. Там нарисуваха мишена — лисица — и всеки път, когато дъщерите й отиваха да свалят брадвата от стената, викаха тържествуващо:

— Мамо, ти уби звяра! Уби го!

Силвия постави единия си крак малко по-напред от другия. Така при засилването постигаше оптимален баланс между сила и точност.

— Откачалка — прошепна тя.

— По този въпрос няма две мнения — отвърна гласът.

По лицето на тъмната фигура сякаш пробяга лека усмивка. Брадвата изсвистя в гъстия, почти материален мрак. Застанала в отлично балансирана поза с изпъната напред дясна ръка, Силвия проследи пътя на смъртоносното оръжие. Брадвата се шмугна между дърветата. Чу се как отсече клонка. После потъна в мрака и се заби глухо в снега.

Силвия се опря на брезата и се свлече на земята. Вече не се мъчеше да сподави сълзите си, защото си даваше сметка, че е обречена.

— Ще започваме ли? — меко попита гласът.