Ю Несбьо
Снежния човек (38)

Трийсет и осма глава
Лебедите

Декември 2004

Дойде декември. Полята пред болницата се простираха голи и кафяви под стоманеносивото небе. По шосето се чуваше хрущене от зимни гуми по сухия асфалт. Пешеходците сновяха със забързани крачки по моста с вдигнати яки на палтата и дистанцирани лица. В болницата обаче хората усещаха как предстоящият празник ги сближава. Върху масата в общото помещение самотна свещ ознаменуваше началото на подготовката за Рождество Христово.

Хари спря на вратата. Столе Ауне, седнал в леглото, явно току-що беше пуснал в действие чувството си за хумор, защото Беате Льон, началник на Отдела за експертно-криминална дейност, се заливаше от смях. В скута си държеше бебе с червени бузки. То погледна Хари с кръглите си очи и отвори уста.

— Приятелю! — възкликна Столе, щом видя старши инспектора.

Хари влезе, наведе се да прегърне Беате и подаде ръка на психолога.

— Изглеждаш много по-добре от миналия път — отбеляза Хари.

— Обещават да ме изпишат за Коледа — Ауне обърна ръката на Хари, за да я огледа. — Ама че страшна лапа! Как се случи?

Хари му позволи да види всички поражения.

— Не успяха да спасят средния пръст, защото беше отрязан. Зашиха сухожилията към безименния. Нервните окончания растат с по милиметър всеки месец и се опитват да се съединят. Според лекарите обаче има голяма вероятност остатъкът от пръста да остане парализиран.

— Висока цена си платил.

— Ами! Нищо работа.

Ауне кимна.

— Кога ще огласят подробности по случая? — поинтересува се Беате, докато слагаше бебето в количката.

— Не се знае — отвърна Хари.

Движенията на младата майка изглеждаха много вещи и уверени.

— Защитата в съда ще се опита да го изкара душевноболен — намеси се Ауне, който все още предпочиташе да използва този израз. Струваше му се най-всеобхватен, дори поетичен. — За да се провалят, трябва да намерят по-некадърен психолог и от мен.

— Е, така или иначе ще получи доживотна — отбеляза Беате, наклони глава и приглади одеялото на бебето.

— Жалко, че доживотна присъда не означава затвор до края на живота му^[1] — изръмжа Ауне и протегна ръка към чашата с вода върху нощното шкафче. — С напредването на възрастта все повече се убеждавам, че злото си е зло, със или без наличие на психична болест. Всички ние сме повече или по-малко предразположени към извършване на престъпления, но генетичната ни натовареност не може да оправдае вината ни. За бога, кой не страда от личностно разстройство? Нали именно действията ни определят степента на заболяването ни. Говорят за равноправие в съда, но това са празни приказки, при условие че ние, хората, не сме еднакви. По време на голямата епидемия от чума изхвърляли през борда моряците, които кашлят, защото справедливостта е нож с тъпо острие и като философия, и като съдник. Можем да говорим единствено за болести с благоприятна и с неблагоприятна прогноза, скъпи приятели.

— В случая присъдата наистина ще бъде доживотна — Хари погледна превързаната рана, където някога беше средният му пръст.

— Нима?

— Болест с неблагоприятна прогноза.

В стаята настъпи тишина.

— Казах ли ви, че ми предложиха да ми направят протеза на пръста? — попита Хари и размаха дясната си ръка. — Но на мен и така ми харесва. Четири пръста. Приличам на герой от комикс.

— Какво направи с отрязания пръст?

— Опитах се да го пробутам като дарение на Катедрата по анатомия, но не пожелаха да го вземат. Затова реших да го изтърбуша и да го държа върху бюрото ми, както Хаген държи кутрето на онзи японски пълководец. Вдигнат среден пръст би бил идеален поздрав за добре дошли в кабинета на Хуле.

Ауне и Беате се разсмяха.

— Как са Олег и Ракел? — попита Беате.

— Много добре. Не се дават лесно.

— А Катрине Брат?

— Възстановява се. Миналата седмица ходих да я видя. През февруари се връща на работа в Отдела за борба с порока в Берген.

— Сериозно? Нали стана ясно, че едва не застреляла няколко души?

— Сгрешихме. В револвера й е нямало патрони. Затова се е осмелявала да натисне спусъка почти до края и ударникът се е вдигал. Трябваше да се сетя по-рано.

— И как?

— Когато напускаш полицейско управление и отиваш да работиш в друг град, пак в полицията, си длъжен да предадеш служебното си оръжие. На ново място ти дават револвер и две пачки с патрони. В чекмеджето на бюрото й намерих две неразпечатани пачки.

Настъпи кратко мълчание.

— Радвам се, че вече е здрава — отбеляза Беате и погали бебето по косата.

— Да — разсеяно кимна Хари и си припомни как мина срещата му с Катрине.

Наистина изглеждаше по-добре. Живееше при майка си в Берген. Когато той пристигна, тя тъкмо излизаше от банята след дълъг сутрешен крос. Майка й поднесе чай, а Катрине, все още с мокра коса и зачервени бузи, му разказа как разследването на баща й се превърнало в идея фикс за нея. Помоли Хари за прошка, задето го въвлякла в случая. В погледа й обаче не се четеше и капка съжаление.

— Според психиатъра ми реагирам малко по-бурно от повечето хора — засмя се тя и сви рамене. — Но вече го преодолях. Тази мания ме преследва от детските ми години. Сега обаче името му най-сетне е чисто и мога да продължа напред.

— С разчистване на бумащина в Отдела за борба с порока?

— Все отнякъде трябва да се почне. Щом дори висши държавници се осмеляват да се завърнат в политиката, защо да не опитам и аз?

Погледът й се плъзна през прозореца, над фиорда, към Финьой. Хари си тръгна със съзнанието, че получените рани никога не заздравяват.

Погледна ръката си. Ауне се бе оказал прав: ако всяко бебе е съвършеното чудо, значи животът представлява безкраен процес на деградация.

На вратата се изкашля медицинска сестра:

— Време е за инжекции, Ауне.

— О, пощадете ме поне веднъж, сестро.

— Тук пощада няма.

— Сестро, я ми кажете — въздъхна Ауне — кое е по-лошо: да отнемеш живота на човек, който иска да живее, или да отнемеш смъртта на човек, който иска да умре?

Беате, сестрата и Столе се разсмяха и не забелязаха как Хари потръпна.

 

 

Той мина по стръмните склонове към езерото Согн. Там нямаше много хора, само обичайните посетители: туристи, тръгнали на неделен поход около езерото.

Ракел го чакаше на бариерата.

Прегърнаха се и тръгнаха мълчаливо. Въздухът беше мразовит, а слънцето грееше вяло от бледосиньото небе. Под подметките им хрущяха сухи листа.

— Напоследък ходя насън — призна Хари.

— Ами?

— Да. Подозирам, че го правя от известно време.

— Не е лесно непрекъснато да живееш в реалността — кимна Ракел.

— Не, не — поклати глава Хари. — Ходя насън в буквалния смисъл на думата. Нощем снова из апартамента. Кой знае какви ги върша.

— И как разбра?

— През нощта, след като ме изписаха от болницата, се събудих в кухнята, където имаше мокри следи. Установих, че съм чисто гол, обут в гумените ми ботуши. Държах чук в ръка.

Ракел се усмихна и сведе поглед. Ускори крачка, за да не изостава.

— След като забременях с Олег, и аз ходех насън известно време.

— Според Ауне в зряла възраст сомнамбулизмът е симптом на повишен стрес.

Спряха се до водата. Над сивата повърхност прелетяха двойка лебеди.

— Още когато разбрах, че съм бременна, знаех кой е бащата на Олег. Но неговата приятелка беше забременяла преди мен.

Хари вдиша дълбоко студения въздух. Той прободе дробовете му. Имаше вкус на зима. Затвори очи и се обърна срещу слънцето.

— След като разбрах, че той вече е взел решение и се е върнал в Осло, имах две възможности: да осигуря на детето ми баща в Москва, който ще го обича и ще го гледа като свое — поне докато си мисли, че то наистина е негово — или да го отгледам без баща. Второто ми се струваше абсурдно. Знаеш какво е мнението ми за лъжците. Ако преди това някой ми бе казал, че аз — точно аз — ще изградя живота си върху лъжа, щях да се закълна в обратното. На младини човек възприема живота много лековато, защото не знае колко трудни избори му предстоят. Ако мислех само за себе си, щях да взема решение много по-лесно. Но бях длъжна да се съобразя и с други хора. От една страна, щях да разбия сърцето на Фьодор и да обидя семейството му, а, от друга, да съсипя връзката на другия. Мислех и за Олег. Да, преди всичко се боях за неговото бъдеще.

— Разбирам те.

— Не. Едва ли разбираш защо ти признавам това чак сега. Нямах причина да премълчавам истината пред теб. Сигурно мислиш, че съм искала да се представя в по-добра светлина.

— Не — поклати глава Хари. — Не мисля така.

Тя наклони глава към рамото му.

— Дали е вярно онова, което се говори за лебедите? — попита тя. — Че са верни един на друг, докато смъртта ги раздели?

— Според мен просто спазват обещанията си — отвърна Хари.

— И какви обещания дават лебедите?

— Никакви, предполагам.

— Значи говориш не за тях, а за себе си? Повече те харесвах, когато нарушаваше дадените обещания.

— Искаш ли пак да ти обещая нещо?

Тя поклати глава.

Тръгнаха и тя мушна ръка в неговата.

— Иска ми се да можеше да започнем отначало — въздъхна тя. — Сякаш нищо не се е случило.

— Знам.

— Но знаеш също, че няма да се получи.

Макар Ракел да се опита думите й да прозвучат като твърдение, Хари долови скритата леко въпросителна нотка.

— Мисля да попътувам — каза той.

— Нима? Къде?

— Не знам. Не ме търси. Особено в Северна Африка.

— Северна Африка?

— Реплика на Марти Фелдман от един филм. Иска да избяга, но и да остане.

— Разбирам.

Над тях мина сянка и продължи по сиво-жълтата, обезцветена почва в гората. Двамата вдигнаха очи. Един от лебедите бе отлетял.

— И какво става във филма? — поинтересува се Ракел. — Намериха ли се?

— Да, разбира се.

— Кога ще се върнеш?

— Никога. Никога няма да се върна.

 

 

В студеното мазе на сграда в квартал „Тьойен“ двама угрижени представители на жилищната управа гледаха мъж в защитен гащеризон и с необичайно дебели стъкла на очилата. Докато говореше, от устата му излизаше пара, подобна на вар:

— Точно това е характерната особеност на плесенните гъби. Човек много рядко съзира признаци за присъствието им.

Той направи пауза и притисна средния си пръст до кичура коса, падащ върху челото му.

— Но те се спотайват в жилището му.