Ю Несбьо
Снежния човек (36)

Трийсет и шеста глава
Трамплинът

Ден двайсет и първи

За три минути стигнаха до трамплина. Минаха през тунела и спряха на терасовидната площадка до сувенирните магазинчета. Шанцата приличаше на разлят, замръзнал бял водопад, който на стотици метри под трибуните образува равнина.

— Откъде знаеш, че е тук? — попита Хаген.

— Каза ми го в прав текст. Докато стояхме на ледена пързалка, ми призна, че в деня, когато приключи делото на живота си и се разболее от неизлечима болест, ще скочи от трамплина. Като възхвала на живота.

Хари посочи осветената рампа за отскок, издигаща се върху черното небе.

— Знаел е, че ще запомня думите му.

— Откачалка — прошепна Гюнар Хаген и се вторачи към тъмната стъклена кабина, разположена на върха на трамплина.

— Може ли да взема твоя комплект белезници? — обърна се към шофьора Хари.

— За какво ти е още един? — Хаген посочи дясната китка на старши инспектора.

Около нея бе закопчана едната гривна, а другата висеше свободна.

— Искам да имам два — отвърна Хари и пое другия комплект от шофьора. — Ще ми помогнете ли, шефе? Не ми достигат няколко пръста…

Хаген поклати глава, но закопча втория комплект белезници около лявата му китка.

— Никак не ми се иска да те пускам сам, Хари. Притеснявам се.

— Горе няма място за повече от двама души. Ще си поговоря с него, а си имам и помощник — Хари показа револвера на Катрине.

— Точно той ме притеснява.

Старши инспектор Хуле стрелна началника си с поглед, отвори вратата на колата със здравата си лява ръка и слезе. Другият полицай го придружи до музея на ските, откъдето се минаваше, за да се стигне до трамплина. Носеха щанга тип „кози крак“, за да счупят стъклото на вратата. Когато обаче приближиха и осветиха мястото с фенер, върху пода към гишето за билети пробляснаха парчета стъкло. От вътрешността на музея се разнасяше глух вой на аларма.

— Добре. Вече знаем, че нашият човек е пристигнал — заключи Хари и опипа револвера, затъкнат на кръста му. — Нека двама полицаи от патрулката зад нас да застанат на задния изход.

Хари взе фенера, влезе в тъмното помещение и профуча покрай снимките и плакатите на знаменити норвежки скиори, обявени за герои, норвежки знамена, норвежка вакса за ски, норвежки крале и принцеси, снабдени с текстове, които, казано накратко, възхваляваха каква уникална нация са норвежците. Преходът накара Хари да си припомни защо изпитва непоносимост към този музей.

Асансьорът се намираше в дъното. Тясна кабина без прозорец. Хари огледа вратата. Обля го студена пот. До асансьора имаше желязно стълбище.

На деветия етаж съжали, че тръгна пеш. Световъртежът и гаденето се усилиха. Повърна. Звукът от стъпките му отекваше по цялото стълбище, а белезниците дрънчаха по парапета. Противно на очакванията организмът му не започна да синтезира повече адреналин, за да приведе тялото му в бойна готовност. Вероятно бе прекалено изтощен, обезсилен. Или просто искаше всичко да свърши. Сделката бе приключила. Краят вече беше известен.

Хари продължаваше да изкачва стълбите, като изобщо не се стараеше да бъде тих. Знаеше, че другият отдавна го е чул.

Стълбите го изведоха право в тъмната стъклена кабина на върха на трамплина. Изгаси фенера. Лъхна го студен въздух. Навън вече не валеше сняг. В помещението с размери четири на четири метра падаше бледа лунна светлина. Стоманен парапет опасваше остъклената кабина.

Сигурно туристите стискат конвулсивно преградата, докато се любуват и едновременно изтръпват пред гледката над Осло и околностите, представяйки си как се чувстват скиорите, преди да се спуснат по шанцата, или какво е усещането да паднеш от трамплина, да полетиш право надолу и да се размажеш в някое дърво.

Хари стъпи върху последното стъпало и се обърна към силуета, който изпъкваше пред светлия килим на града. Прекрачила парапета, човешката фигура седеше върху корниза на голям отворен прозорец. Оттам именно влизаше студеният въздух.

— Красота, нали?

Гласът на Матиас зададе въпроса някак безгрижно, почти бодро.

— Ако говориш за гледката, съм съгласен.

— Не говоря за гледката, Хари.

Единият крак на Матиас се люлееше над бездната. Хари остана до стълбите.

— Кой я уби — ти или снежният човек, Хари?

— Ти как мислиш?

— Сигурно си бил ти. Умен мъж си. Разчитах на теб. Ужасно, нали? Когато си отнел живота на най-любимото си същество, няма как да съзреш красотата.

— На теб май усещането не ти е твърде познато — Хари пристъпи крачка напред.

— Грешиш — отвърна Матиас, облегна се на перваза и се разсмя. — Обичах първата си жертва повече от всичко.

— Тогава защо я уби?

Хари отмести дясната ръка зад гърба си, за да хване револвера, и усети пронизваща болка.

— Защото майка ми беше лъжкиня и развратница.

Хари бързо извади оръжието и се прицели в Матиас:

— Слез оттам веднага. С вдигнати ръце.

Матиас го изгледа с любопитство.

— Знаеш ли, че съществува близо двайсет процента вероятност и твоята майка да е мърсувала и ти да си копеле? Как ти се струва?

— Чу ме какво казах, Матиас.

— Нека те улесня, Хари. Първо, няма да се подчиня. Второ, посочи в доклада си, че не си виждал ръцете ми и не си можел да рискуваш. Стреляй, Хари.

— Слизай оттам.

— Олег е копеле, Хари. А Ракел беше курва. Трябва да ми благодариш, задето ти позволих да я убиеш.

Хари прехвърли револвера в лявата си ръка. Свободните гривни на двата чифта белезници се удариха.

— Помисли добре, Хари. Ако ме арестуваш, ще ме обявяват за невменяем, няколко години ще ме лекуват в психиатрично отделение и после ще ме изпишат. Хайде, стреляй.

— Ти искаш да умреш — Хари се приближи. — Защото така или иначе склеродермията ще те убие.

Матиас удари с длан по перваза на прозореца.

— Браво на теб, Хари. Проверил си онова, което ти споменах за анти-Scl-70-телата в кръвта ми.

— Попитах Идар. После прочетох какво представлява склеродермията. Всяка друга смърт е за предпочитане пред ужасния край, който това заболяване предвещава. Затова и ти избираш да увенчаеш делото на живота си със зрелищна кончина.

— Презрение ли долавям, Хари? Нищо, един ден ще разбереш.

— Какво ще разбера?

— Двамата с теб работим в името на една и съща кауза: борба с болестите. Но язвите, които се мъчим да излекуваме, не могат да бъдат изкоренени. Всички победи на бойното поле са само временни. Нашата житейска мисия се крие в самата борба. Моята приключва до тук. Не искаш ли да ме застреляш, Хари?

Погледите им се срещнаха. Хари хвана револвера за цевта и го подаде на Матиас.

— Направи го сам, проклетнико.

Матиас повдигна вежда, подвоуми се, изпълнен с подозрения. Те обаче отстъпиха пред широка усмивка.

— Както искаш.

Матиас протегна ръка над парапета и пое оръжието. Погали боядисаната в черно стомана.

— Допусна огромна грешка, скъпи приятелю — каза той и насочи оръжието към Хари. — От теб ще стане чудесна точка. Ти ще бъдеш гаранцията, че делото ми няма да потъне в забрава.

Докато се взираше в черното дуло, Хари видя как ударникът надига малката си противна глава. Сякаш всичко тръгна на забавен каданс и помещението започва да се върти. Матиас се прицели. Хари — също. Полицаят замахна с дясната си ръка. Свободната гривна на белезниците полетя във въздуха с леко свистене точно в мига, когато Матиас натисна спусъка. Сухото щракване на оръжието бе последвано от мекото плясване на металната гривна върху китката му.

— Ракел е жива — съобщи Хари. — Планът ти пропадна, изрод такъв.

Хари видя как очите на Матиас се разшириха. После се присвиха. Той огледа револвера, който не произведе изстрел, и насочи поглед към белезниците, приковали го към Хари.

— Из… извадил си патроните от барабана — заекна Матиас.

— Не аз — поклати глава Хари. — Катрине Брат никога не е зареждала оръжието си.

Матиас вдигна очи към Хари и се отпусна назад:

— Тогава идваш с мен!

И скочи от прозореца.

Повлечен от него, Хари изгуби равновесие. Колкото и да се мъчеше да се задържи, Матиас се оказа твърде тежък, а Хари бе заприличал на стопил се великан с източена плът и кръв. Полицаят изрева, докато усещаше как пропастта го засмуква над предпазния парапет. С последни сили преметна лявата си ръка назад, а пред очите му се изпречи спомен за мръсно общежитие в Кабрини Грийн в Чикаго; за крак на стол, за чифт белезници… Хари чу щракването на метал в метал. После полетя през нощната тъма. Сделката приключи.

 

 

Гюнар Хаген се взираше в трамплина, но снежинките му пречеха да вижда.

— Хари! — повтори той по уоки-токито. — Там ли си?

В отговор чу само шумолене.

На откритото място до трамплина пристигнаха четири полицейски автомобила. Преди няколко секунди бяха чули крясъка от шанцата; настъпи суматоха и паника.

— Паднаха — отбеляза полицаят до него. — Сигурен съм. Двама души полетяха от стъклената кабина.

Гюнар Хаген отпусна отчаяно глава. Кой знае откъде и защо, но за миг му хрумна, че в подобен завършек има някаква, макар и абсурдна логика, един вид космическо равновесие.

Глупости. Що за врели-некипели!

Хаген не виждаше полицейските коли във виелицата, ала чуваше жаловития вой на сирените. Сякаш към трамплина приближаваха оплаквачки. Знаеше, че този вой веднага ще привлече лешоядите: хищни ловци на медийни сензации, любопитни съседи, кръвожадни шефове. Щяха да заприиждат, за да заграбят тлъсто парче от трупа, да задоволят свирепия си глад за блага хапка. Двете блюда от тазвечерното меню — противният снежен човек и противният полицай — щяха да им се усладят. Не, в това няма логика, нито космическо равновесие, само лакомия и стремеж тя да бъде задоволена. Уоки-токито на Хаген изпука.

— Няма ги! Край.

— Трябва да са там — извика Хаген. — Огледахте ли покривите на сградите? Край.

Докато чакаше, Хаген се питаше с какво ще се оправдае пред началниците си на въпроса защо е пуснал Хари сам. Как да им обясни, че макар да стои по-високо в йерархията от Хари, не му е шеф и никога не е бил? В това също имаше логика. Всъщност на Хаген му беше все тая дали началството ще разбере доводите му, или не.

— Какво става? — попита току-що пристигналият Магнюс Скаре.

— Хари падна от трамплина — отвърна Хаген. — В момента търсят тялото.

— Тялото? На Хари? Да бе!

— Моля?

Хаген се обърна и изгледа по-внимателно Скаре, който се взираше към високото.

— Мислех, че вече сте опознали добре Хари Хуле, шефе.

Хаген завидя на младия полицай за крепкия му оптимизъм.

Уоки-токито изпращя.

— Няма тела!

Скаре погледна началника и сви рамене, сякаш искаше да заяви самодоволно „Нали ви казах?“.

— Ей, ти! — извика Хаген на шофьора на ландровъра и посочи прожектора на покрива. — Освети стъклената кабина! И ми намери бинокъл!

Само след секунди светъл лъч разпори нощната тъмнина.

— Виждате ли нещо? — попита Скаре.

— Сняг — Хаген се взираше през бинокъла. — Освети по-нагоре! Спри! Чакай… господи!

— Какво?

— Не може да е истина.

В същия миг снежната виелица се отдръпна като сценична завеса. Сред полицаите се разнесоха удивени възгласи. Двете фигури, олюляващи се във въздуха, приличаха на онези закопчани една за друга играчки, които шофьорите слагат на предното стъкло. Долната бе вдигнала десница някак победоносно, а горната приличаше на мъченик, чиито ръцете са опънати в противоположни посоки. И двете тела висяха безжизнени. Главите клюмаха, крайниците изглеждаха напълно отпуснати.

През бинокъла Хаген забеляза, че лявата ръка на Хари е закачена с белезници за парапета около стъклената кабина.

— Направо не е истина! — повтори той потресен.

 

 

Случайността определи първият човек, когото Хари видя, след като дойде на себе си, да е младият полицай Томас Хеле от Отдела за издирване на изчезнали лица. Четирима колеги на старши инспектора издърпаха него и Матиас Люн-Хелгесен в кабината. През следващите години Хеле щеше често да разказва за необикновената реакция на прословутия старши инспектор:

— Попита ме с обезумял поглед дали Люн-Хелгесен е жив! Сякаш се страхуваше, че ако онзи умре, ще се случи най-непоправимото нещастие. „Жив е — отвърнах аз. — В момента го носят към линейката.“ Хуле изкрещя веднага да му вземем връзките на обувките и колана, за да не се самоубие. Каква нечувана проява на хуманизъм към мъж, който току-що се е опитал да види сметката на бившата ти!