Ю Несбьо
Снежния човек (21)

Двайсет и първа глава
Чакалнята

Ден осемнайсети

Стаята, където всички треперят. Вероятно затова някои я наричаха „чакалнята“, все едно са на зъболекар. Или „преддверието“, сякаш тежката врата, разделяща малкия кът с два дивана и Студио 1, представляваше вход към нещо важно и дори свещено. На таблото с подробната схема на сградите и стаите на държавния телевизионен канал в квартал „Мариенлюст“ помещението фигурираше под скучноватото име „Приемна към Студио 1“. И въпреки това Уда Паулсен я смяташе за най-вълнуващата стая.

Четирима от шестимата гости на предстоящото издание на „Шоуто на Бусе“ вече бяха пристигнали. Както обикновено, първи идваха по-малко известните участници в предаването, които щяха да прекарат най-кратко в студиото. Разположили се на двата дивана, гримирани, със зачервени от притеснение бузи, гостите разговаряха, отпиваха от чаши с чай или вино и погледите им непрекъснато шареха неспокойно към монитора, за да следят какво става в студиото отвъд разделящата ги стена. Там се бяха настанили зрителите, а режисьорът ги инструктираше кога да ръкопляскат, кога да се смеят и да надават одобрителни възгласи. На екрана се виждаха и столовете, предназначени за водещия и за гостите му. Все още празни, те очакваха да ги заемат хора, готови да забавляват публиката. Уда обожаваше тези наситени с напрежение последни минути преди началото на директното предаване. Всеки петък в продължение на четирийсет минути „Шоуто на Бусе“ се превръщаше в центъра на света, доколкото това беше възможно толкова на север. Предаването следяха между двайсет и двайсет и пет процента от населението на страната: безумно висок телевизионен рейтинг за токшоу. Работещите в екипа на „Шоуто на Бусе“ не просто присъстваха на мястото на събитието те бяха събитието. Този своеобразен магнит на зрителски интерес на Северния полюс привличаше всички и всичко. А понеже вниманието опива като наркотик и от Северния полюс има само една посока — на юг, тоест надолу — сътрудниците на предаването не искаха за нищо на света да се разделят с работата си. Уда не беше назначена на щат и затова се налагаше да бачка здраво, за да удържи мястото си и през следващия сезон. Когато вчера получи обаждането точно преди началото на съвещанието на редакционния екип, тя се зарадва и за предаването, и за собствения си имидж. Самият Бусе Еген й се усмихна и я похвали за сензационното й откритие.

Тази вечер в предаването щяха да говорят за игрите на възрастните — типична Бусевска тема. Сериозна, но не прекалено. Тема, по която всеки от гостите може да вземе отношение. В групата на експертите присъстваше психоложка, написала дисертация по въпроса, но основен гост в предаването щеше да бъде Арве Стьоп по повод двайсет и пет годишнината от създаването на списание „Либерал“. Докато Уда го подготвяше за участието му в апартамента му, той не показа раздразнение от имиджа, който се опитваха да му създадат: на плейбой, на падащ си по игри мъж. Само се засмя на сравнението със застаряващия Хю Хефнър, какъвто го виждаме по кориците на списанията: по халат, с лула в ръка, сякаш във вилата му се вихри безкрайно ергенско парти. Уда усещаше изучаващия любопитен поглед на Стьоп. Попита го дали не иска да има деца, наследници на империята.

— А ти имаш ли деца? — попита той.

Тя поклати отрицателно глава и за нейна изненада той сякаш изведнъж изгуби интерес и към нея, и към разговора. Затова Уда побърза да приключи с обичайните обяснения кога да се яви в студиото, колко време да предвиди за грима, да не идва в карирани дрехи и да не се смущава от влизането и излизането на останалите гости.

В момента Арве Стьоп излезе от гримьорната и се появи в приемната на Студио 1. Сините му очи блестяха, а прошарената му гъста коса, макар и подстригана съвсем наскоро, беше достатъчно дълга, та връхчетата да стърчат леко бунтарски. Издокарал се бе в семпъл сив костюм, от онези, дето от пръв поглед личи, че струват цяло състояние. Без да се бави, протегна ръка към психоложката, седнала на дивана пред купичка с фъстъци и чаша червено вино.

— Не знаех, че психоложките може да са толкова красиви — поласка я той. — Зрителите надали ще успеят да възприемат думите ви, докато ви поглъщат с очи.

Уда забеляза как жената се поколеба, но все пак се усмихна широко. Макар да разбра, че комплиментът на Стьоп е по-скоро шега, блясъкът в очите на психоложката показваше колко й допадна. Бусе Еген влетя в стаята като хала.

— Здравейте! Благодаря на всички ви, че се отзовахте на поканата ми!

Започна да се ръкува с гостите отляво надясно, като ги гледаше в очите и изказваше радостта си от присъствието им. Подканяше ги да прекъсват останалите с коментари и въпроси, за да се получи по-оживен разговор в студиото.

Губе, продуцентът, даде знак на Стьоп и Бусе да влязат в малката съседна стая, за да обсъдят основното интервю и началото на предаването. Уда си погледна часовника. До ефирното време оставаха осем минути и половина. Вече започваше да се притеснява. Дори обмисляше да се обади на рецепцията, за да провери дали е дошъл истинският гост-фурор на предаването. Вдигна глава и го видя, застанал пред нея заедно с един от помощниците. Усети как сърцето й подскочи. Той не беше красавец. По-скоро изглеждаше грозноват, но тя не се срамуваше да признае, че изпитва влечение към него. Обясняваше си привличането с популярността на госта — в момента всички телевизии в Скандинавия мечтаеха да го привлекат в предаванията си, защото той бе заловил Снежния човек и сложил край на най-сериозното криминално разследване в историята на Норвегия.

— Предупредих ви, че ще закъснея — напомни Хари Хуле, преди Уда да отрони и дума.

Тя вдиша миризмата на дъха му. По време на предишното си участие в шоуто той беше видимо пийнал и ядоса целия норвежки народ. Е, добре де, не целия, а между двайсет и двайсет и пет процента от него.

— Няма проблем. Важното е, че вече сте тук — изчурулика тя. — Ще влезете малко след началото на предаването и после ще останете в студиото, макар останалите гости да се сменят.

— Добре.

— Заведете го в гримьорната — обърна се към помощника Уда. — Нека Гюри се заеме с него.

Гюри не само действаше бързо, а знаеше и как с няколко обикновени и не чак толкова обикновени трика да придаде на изморено лице вид, приемлив за телевизионния екран. Поведе Хари към гримьорната. Уда си отдъхна. Боже, колко обичаше тези последни, изпълнени с трепетно очакване минути, когато всичко изглежда хаотично, но после си идва на мястото.

Бусе и Стьоп се върнаха от страничната стая. Уда изрече само с устни „пу-пу“ за късмет. От студиото се разнесоха аплодисментите на зрителите. Вратата зад Бусе се затвори. На монитора Уда видя как той заема мястото си на водещ. Режисьорът вече отброява на обратно секундите. Заставката ознаменува началото…

 

 

Уда усещаше, че нещо ще се обърка. Програмата вървеше към своя край, като всичко мина гладко. Арве Стьоп се представи блестящо, а Бусе се чувстваше превъзходно в компанията му. Собственикът на „Либерал“ обясни в ефир, че го възприемат като елитарист, защото той наистина е такъв.

— Ще остана в историята само ако сгафя сериозно. Колективната памет се впечатлява не от успехите, а от зрелищните провали. Макар Роалд Амундсен да е спечелил надпреварата кой първи ще стигне до Южния полюс, светът извън границите на Норвегия помни Робърт Скот. Емблематичните победи на Наполеон не се споменават толкова често, колкото разгромът на армията му при Ватерло. Националната гордост на Сърбия се гради върху битката при Косово поле през 1398-а година, макар че тогава сърбите търпят поражение. Да вземем и Исус! Символът на победата над смъртта би следвало да бъде човек, излязъл от гроба, с вдигнати във въздуха ръце. Обаче християнската традиция винаги е отдавала преимущество на зрелищната загуба. Исус виси на кръста, отмалял и отчаян, защото нас, хората, ни трогва именно историята за поражението.

— Мислил ли си да се превърнеш в съвременен Исус?

— Не — отвърна Стьоп и наведе глава, докато публиката се заливаше от смях. — Не притежавам нужната смелост. Стремя се само към мимолетна слава.

По време на предаването Стьоп обузда прословутата си арогантност и показа друга своя страна — чаровна, смирена, непозната на зрителската аудитория. Бусе го попита дали дългогодишният му живот като ерген не е пробудил желание за сериозна връзка. Стьоп не отрече, че има нужда от постоянна партньорка.

— Просто още не съм я срещнал.

„Очаква го градушка от любовни писма с предложения за женитба“, помисли си Уда. Публиката аплодира продължително госта. После Бусе, с присъщия си приповдигнат стил, представи „вълка — единак на полицията в Осло, който неотстъпно преследва плячката си — старши инспектор Хари Хуле“ и Уда сякаш долови признаци на изненада у Стьоп.

Водещият, явно доволен от въодушевлението, с което зрителите в студиото посрещнаха въпроса за интимна приятелка, се опита да продължи темата, като попита Хари, ерген като Стьоп, дали има желание да се обвърже с жена. Хари поклати глава със суховата усмивка. Бусе обаче нямаше намерение да се отказва толкова лесно, затова полюбопитства:

— Да не би да има кандидатка за сърцето ти, но просто още да не е дошъл моментът?

— Не, няма — отсече Хари.

Такъв тип лаконични отговори обикновено само подклаждаха желанието на водещия да притисне събеседника си, но този път Бусе не искаше да протака повече поднасянето на „десерта“: Снежния човек. Затова помоли госта си да разкаже за случая, развълнувал хората в цяла Норвегия; за първия истински сериен убиец в страната. Хари кимна и започна да говори. Обобщи събитията с няколко кратки, недодялани изречения, като непрекъснато шаваше върху стола, сякаш нямаше достатъчно място за голямото му тяло.

— През последните години зачестиха случаите на изчезнали жени. Забелязахме известни прилики между тях: до една са живеели на семейни начала или са били омъжени, имали са деца. Не са намерени трупове.

Бусе го слушаше със сериозно изражение — ясен знак, че се намират извън зоната на забавленията.

— Тази година при подобни обстоятелства от дома си в квартал „Хоф“ в Осло изчезна Бирте Бекер. Непосредствено след това Силвия Утершен от село Сулихьогда беше намерена убита в покрайнините на столицата. Това е първият случай на намерен труп. Или поне части от него.

— Да, всъщност намерихте главата, нали? — вмъкна Бусе.

С тази реплика удари десетката, защото хем информира непосветените, хем поднесе кървави подробности на посветените. Уда се побъркваше от кеф, докато гледаше колко професионално води предаването Бусе.

— После намерихме трупа на изчезнал полицай в околностите на Берген — продължи невъзмутимо Хари. — Бил е в неизвестност от дванайсет години.

— Железния Рафто — отгатна Бусе.

— Герт Рафто — поправи го Хари. — А преди броени дни открихме трупа на Идар Ветлесен на Бюгдьой. Засега други тела няма.

— Кое според теб беше най-големият кошмар в това разследване?

Уда долови нетърпението в гласа на Бусе. Водещият явно започваше да се изнервя, или защото Хари не се хвана на въдицата с главата, или защото не представи убийствата достатъчно вълнуващо.

— Че са изминали толкова много години, преди да се усетим за връзката между случаите на изчезнали жени.

Поредният скучен отговор. Режисьорът направи знак на Бусе да мисли как да премине към следващата тема. Водещият долепи върховете на пръстите на двете си ръце.

— Значи сега случаят е приключен и ти си звезда, Хари. Как се чувстваш? Получаваш ли писма от почитатели?

Обезоръжаващата момчешка усмивка: излязоха от сериозната зона. Старши инспекторът кимна и навлажни устни, сякаш формулировката на отговора беше изключително важна.

— През есента получих такова писмо. Стьоп може да ти разкаже повече.

Камерата даде учудения Стьоп в едър план. Две дълги секунди мълчание. Уда прехапа долната си устна. Какво искаше да каже Хари? Бусе се намеси да изясни недоразумението:

— Така е, Стьоп получава много писма от фенове. И най-вече от екзалтирани фенки. А ти, Хуле? Имаш ли писма от фенки? Полицаите вероятно привличат свой контингент от почитателки?

Зрителите се засмяха малко несигурно.

Хари Хуле поклати глава.

— Хайде, де, признай си — настоя Бусе. — Не може в полицията да не постъпват жени. Какво правиш, когато някоя колежка те помоли да й изясниш допълнително как се обискира престъпник?

Публиката в студиото избухна в смях. От сърце. Бусе се усмихна доволно. Ала Хари Хуле изобщо не сметна шегата за забавна. Изглеждаше притеснен и непрекъснато гледаше към изхода. В миг на паника Уда се изплаши, че старши инспекторът ще стане и ще си тръгне. Но той се обърна към Стьоп:

— А ти как ще постъпиш, ако след твоя лекция в Тронхайм при теб дойде жена и ти направи предложение за секс, но има само една гърда? Ще я поканиш ли в хотелската си стая?

Зрителите млъкнаха. Дори Бусе остана потресен. Само Арве Стьоп явно намираше въпроса за забавен.

— Не, няма да я поканя. Не защото ми пречи, че има само една гърда, а защото леглата в хотелските стаи в Тронхайм са много тесни.

Зрителите посрещнаха шегата със смях, но само защото тя сложи край на неловкото мълчание. Водещият представи психоложката.

Заговориха за игрите на възрастните и Уда забеляза, че Бусе избягва да се обръща с въпроси към Хари Хуле. Явно смяташе полицая за прекалено неадекватен. Затова Арве Стьоп, който определено знаеше как да се държи пред камера, получи възможността да участва още по-активно в разговора.

— По какви игри си падаш, Стьоп? — поинтересува се Бусе с невинно изражение, подчертаващо допълнително палавия подтекст на въпроса.

Уда ликуваше: хрумването беше нейно. Преди Стьоп да отговори, Хари Хуле се наведе към него и го попита високо и ясно:

— Правиш ли снежни човеци?

Уда усети, че нещо не е наред. Подканващият гневен глас на Хуле, агресивният език на тялото му; повдигнатата изненадано вежда на Стьоп, изопнатото му лице. Бусе не се намеси. Уда се чудеше какво става. Изминаха четири секунди — цяла вечност на телевизионния екран. После разбра, че Бусе си знае работата. Макар да смяташе за своя отговорност да поддържа тона на разбирателството в студиото, водещият си даваше сметка, че най-важната му задача е да забавлява зрителите. А какво по-забавно от хора, които се гневят, изгубват контрол, избухват в сълзи, изпускат си нервите или по друг начин разгалват чувствата си пред многобройната аудитория в студиото и пред малкия екран? Затова Бусе пусна юздите и погледна въпросително Стьоп.

— Правя снежни човеци, разбира се — отвърна той. — Предимно до басейна ми — върху терасата на покрива. Правя ги по подобие на членовете от кралското семейство. Така, когато дойде пролет, нещата, които не подхождат на годишното време, се разтапят пред очите ми.

За първи път тази вечер Стьоп не пожъна нито аплодисменти, нито оживени възгласи. Би трябвало да знае, че коментари с антимонархическа насоченост по принцип не се ползват с общественото одобрение.

Бусе сложи край на мълчанието, като представи поп звезда, дошла в студиото, за да говори за скорошния си нервен срив на сцената. В края на предаването тя щеше да изпее най-новата си песен. От понеделник сингълът тръгваше по радиото.

— Какво беше това, по дяволите? — попита продуцентът Губе, застанал зад Уда.

— Сигурно не е съвсем трезвен — предположи тя.

— За бога, той е полицай!

В същия миг Уда се сети, че присъствието на Хари Хуле всъщност е неин успех.

— Обаче, признай, страшно добър е! — отбеляза тя.

Продуцентът не реагира.

Поп звездата разказваше за наследствения характер на психичните си проблеми. Уда си погледна часовника. Четирийсет секунди. Темата бе станала прекалено сериозна за петък вечер. Четирийсет и три. Бусе прекъсна звездата след четирийсет и шест:

— А ти, Арве? — Водещият имаше навика в края на предаването да се обръща към основния си гост на малко име. — Имаш ли опит с психични проблеми или други наследствени болести?

— Не, Бусе, нямам — отговори с усмивка Стьоп. — Освен ако пристрастеността към свободата не се смята за болест. Обременен съм генетично със стремеж към независимост.

Дойде моментът Бусе да се обърне към гостите за кратко обобщение, а после да представи сингъла. Психоложката каза няколко думи за финал по темата за игрите на възрастните. Бусе погледна Хари:

— След като Снежния човек вече не е сред нас, вероятно и ти ще имаш възможност да се отдадеш на малко забавления, Хари?

— Не — отвърна полицаят, отпуснал се върху стола и изпънал дългите си крака чак до поп звездата. — Още не сме заловили Снежния човек.

Бусе повдигна едната си вежда с усмивка. Очакваше продължението — завършека на остроумната шега. Уда се молеше той да е по-сполучлив от началото.

— Не съм казвал, че Идар Ветлесен е Снежния човек — уточни Хари Хуле. — Всъщност наличните улики сочат точно обратното и имаме всички основания да подозираме, че Снежния човек е на свобода.

Бусе се засмя. Обикновено така се опитваше да заглади неуспешните опити на гостите си да проявят чувство за хумор.

— Шегуваш се, нали? Надявам се да е така заради спокойния сън на жена ми.

— Не се шегувам. Ни най-малко.

Уда погледна часовника и прокара ръка през гърлото си, за да покаже на Бусе, че са пресрочили ефирното време. И без да се обръща, Уда знаеше: в момента режисьорът подскача зад нея и също прави знаци. Ако Бусе искаше зрителите да чуят поне първия припев от сингъла преди финалните надписи, се налагаше незабавно да приключи с приказките. Водещият обаче беше ненадминат. Интуицията му подсказваше колко по-важно е да изслуша Хари Хуле. Никакви радио сингли не биха могли да се мерят с новина за Снежния човек. Затова Бусе игнорира напълно сигналите на екипа си, наведе се напред, за да покаже недвусмислено на аудиторията: ето това е гвоздеят на вечерта. Тук, по време на моето предаване полицията направи сензационно признание. Треперенето на гласа му звучеше почти неподправено:

— Нима твърдиш, че полицията ни е излъгала, Хуле? И Снежния човек се разхожда на свобода, и продължава да убива?

— Не сме лъгали. Просто в разследването се появиха нови обстоятелства.

Бусе се завъртя на стола си и Уда сякаш чу как операторът вика „Камера 1“. Ала лицето на Бусе отново се появи в кадър и се вторачи право в обектива:

— За новите обстоятелства в случая ще разберем повече във вечерната емисия новини. Гледайте ни и следващия петък. Благодаря ви, че бяхте с нас. Довиждане.

Уда затвори очи. Радио сингълът започна.

— Мили боже — прошепна продуцентът, останал без дъх. И повтори: — Мили боже!

На Уда й идеше да крещи от въодушевление. „Тук — мислеше си тя, — тук, на Северния полюс, ние не просто присъстваме в центъра на събитието. Ние сме самото събитие.“