Ю Несбьо
Снежния човек (6)

Шеста глава
Клетъчен телефон

Ден втори

Полицай Магнюс Скаре се облегна на служебния си стол и затвори очи. Под клепачите му веднага се появи фигура в костюм, застанала гърбом към него. Побърза да отвори очи и погледна часовника. Шест. Реши, че заслужава почивка, защото бе изпълнил всички процедури по издирването на безследно изчезнал. Позвъни във всички болници, за да провери дали са приели жена на име Бирте Бекер. Обади се в централите на таксиметровите фирми и ги накара да проверят кои шофьори са пътували близо до адреса в квартал „Хоф“ миналата нощ. Разговаря със служители в банката, където е работела изчезналата. Оттам потвърдиха, че госпожа Бекер не е теглила големи суми от сметката си нито преди да изчезне от дома си, нито след това. Полицаите на летището в Осло провериха списъците с пътниците от миналата вечер, но единственият човек с фамилно име Бекер беше съпругът на Бирте, Филип. За него вече знаеха, че е пътувал до Берген. Скаре се обади и във фериботните компании, обслужващи линии до Дания и Англия, макар да имаше нищожна вероятност Бирте Бекер да е заминала за чужбина, защото паспортът й се намираше в дома й. Съпругът й го показа на разследващите органи. Амбициозният Скаре пусна по факса информационно писмо за външния вид на изчезналата до всички хотели в Осло и областта Акершхюс, а после разпрати съобщение до всички оперативни единици, включително до патрулите в Осло, да реагират с повишено внимание, ако забележат жена, отговаряща на описанието.

Оставаше единствено да разреши въпроса с мобилния й телефон.

Магнюс се обади на Хари да го информира за ситуацията. Старши инспекторът звучеше задъхан, а в слушалката долиташе и разпалено чуруликане.

Хари зададе няколко въпроса за мобилния телефон на Бирте Бекер и затвори. Скаре излезе в коридора. Вратата към кабинета на Катрине Брат стоеше отворена, осветлението беше включено, но от нея нямаше и следа. Той се качи в столовата на горния етаж.

Кухнята вече не работеше, но върху масичка на колелца до вратата имаше кана с още топло кафе, сухари и конфитюр. В помещението седяха четирима души, сред които и Катрине Брат. Беше се задълбочила в купчина книжа, наредени в класьор. Пред нея стоеше чаша вода и отворена кутия за храна с две филии хляб. Очилата й с тънка рамка и тънки стъкла почти не се виждаха върху лицето й.

Скаре си наля кафе и се приближи до масата й.

— Планирано извънредно работно време ли? — попита той и седна.

Стори му се, че чу въздишка, преди Катрине да вдигне очи от листовете.

— Откъде се досетих ли? — усмихна се той. — Донесла си кутия с храна от вкъщи. Значи си знаела предварително, че ще останеш в службата след пет часа, когато столовата затваря. Извинявай, просто работата като разследващ е изострила наблюдателността ми. Обща болест.

— Нима? — промърмори незаинтересовано тя, докато погледът й шареше по книжата в папката.

— Да — кимна Скаре, отпи от кафето и се възползва от възможността да я огледа.

Катрине седеше леко наведена напред и деколтето на блузата й откриваше дантеления край на белия й сутиен.

— Да вземем например изчезналата жена в „Хоф“. Не разполагам със сведения, по-различни от сведенията, достъпни за всички останали. И въпреки това не спирам да се питам дали пък тялото на изчезналата не е близо до дома й под снега или под шумата. Или убиецът го е захвърлил в някое от малките езера и потоци.

Катрине Брат не отговори.

— И знаеш ли защо тази мисъл не ми дава мира?

— Не — отговори беззвучно тя, без да вдига очи от класьора.

Скаре се пресегна над масата и постави мобилен телефон точно пред Катрине. Тя откъсна поглед от листовете с неприкрито отегчение.

— Това е мобилен телефон — подхвана Скаре. — Сигурно си мислиш, че е изобретен съвсем наскоро, но истината е друга. Още през април 1973-та бащата на мобилните комуникации Мартин Купър провел със съпругата си първия в историята разговор с безжичен телефон. Купър, разбира се, не е подозирал, че изобретението му ще се превърне в един от основните помощници на полицията при издирването на изчезнали лица. Ако имаш амбиции да станеш що-годе приличен детектив, те съветвам да слушаш внимателно какво ти казват по-опитните от теб и да се учиш от тях.

Катрине свали очилата си и погледна Скаре с лека усмивка. Изражението й никак не му хареса, макар да не успя да го разтълкува.

— Цялата съм в слух, инспекторе.

— Добре. И така: Бирте Бекер притежава мобилен телефон, а той излъчва сигнали, които се прихващат от наземните станции в района, където се намира телефонът. Достатъчно е да е включен, дори не е нужно да разговаря по него. Затова в началото американците го нарекли „клетъчен телефон“: сигналите му се засичат от станции, всяка от които покрива определена площ или „клетка“. Обадих се в „Теленур“ и оттам ме осведомиха, че станцията в „Хоф“ засякла сигнал от телефона на Бирте. Екипът ни обаче претърси цялата къща, без да открие телефона й. Вероятността да го е изпуснала близо до къщата е нищожна. Следователно… — Скаре вдигна ръце като фокусник след блестящо изпълнен номер — … след като си изпия кафето, ще се обадя в Оперативната дежурна част и ще наредя да изпратят спасителен екип.

— Успех — Катрине му подаде телефона и прелисти следващата страница.

— Разглеждаш един от старите случаи на Хуле, нали?

— Да.

— Тогава си беше втълпил, че в Осло върлува сериен убиец.

— Знам.

— Нима? А знаеш ли, че Хуле сгреши? И то не за първи път. Той е вманиачен на тема серийни убийци, все едно живее не в Норвегия, а в САЩ. Засега обаче не е успял да намери случай на серийно престъпление по нашите географски ширини.

— В Швеция не липсват примери за серийни убийци: Тумас Квик, Юн Асониус, Туре Хедин…

— Добре си научила урока си — разсмя се Скаре. — Ако искаш обаче да ти преподам някои важни тънкости в реалния процес на разследване, предлагам да се махнем от тук и да отидем да пийнем по бира.

— Благодаря, но не…

— Може и да хапнем. Така като гледам, не си взела много провизии.

Най-сетне Скаре успя да улови погледа й и да задържи вниманието й. В очите й проблесна странна светлина, сякаш дълбоко в тях се разгоря огън. Скаре и друг път бе виждал този пламък. „Успях — помисли си той, — запалих искрата.“ В хода на разговора бе съумял да се изкачи до нейната дивизия.

— Погледни на предложението ми като на… — той си даде вид, че търси точната дума — … обучение.

По устните й се разля широка усмивка.

Скаре усети как пулсът му се ускорява. Обля го горещина. Вече усещаше тялото й до своето; представи си как пръстите му се плъзгат по чорапа над коляното й и с леко шумолене продължават нагоре.

— Какво искаш, Скаре? Да запишеш в актива си новата мацка в Отдела ли? — Тя се усмихна още по-широко, а блясъкът в очите й стана още по-ослепителен. — Да побързаш да я изчукаш пръв, както момченцата заплюват най-големите парчета торта, за да не ги изпревари друг?

Магнюс Скаре усети как долната му челюст увисна.

— Нека ти дам няколко приятелски съвета, Скаре. Стой далеч от колежките си. Не си губи времето да ходиш в столовата и да пиеш кафе, ако смяташ, че си надушил важна следа. И не си прави труда да се перчиш с правомощията си. Няма да се обадиш в Оперативната дежурна част, а на Хуле и той ще реши дали да започнем издирване. После Хуле ще се свърже с „Гражданска защита“, чиито служители са в готовност да се намесят всеки момент. От тук не се изпраща спасителен екип.

Катрине смачка на топка салфетката си и я хвърли в кошчето зад Скаре. И без да се обръща, той знаеше, че е уцелила. Тя затвори класьора и стана. Скаре успя да се поокопити.

— Не знам какво си въобразяваш, Брат. Ти си омъжена, ама явно вкъщи не получаваш достатъчно и се надяваш някой пич като мен да… да… — думите му бягаха. Мамка му, нищо не му хрумваше. — Предлагам ти само да те светна за това-онова, курво.

От лицето й сякаш се отметна завеса и Скаре се вгледа право в пламъците. Очакваше да му удари шамар, но тя не го направи. Когато заговори отново, гласът й звучеше спокойно и напълно овладяно и Скаре си даде сметка, че всичко се случи в очите й и тя дори не бе помръднала пръст:

— Моля за извинение, ако съм те разбрала погрешно.

Изражението й обаче показваше недвусмислено, че Катрине не допуска подобно нещо.

— За твое сведение първият разговор, който Мартин Купър провел с помощта на изобретението си, бил не със съпругата му, а с конкурента му Джоуел Ейнджъл от „Бел Лабораторис“. Според теб дали Купър му се е обадил, за да го светне за това-онова, Скаре? Или по-скоро за да се изфука?

Тя си тръгна. Скаре проследи с поглед как платът на костюма й се търка о дупето й, докато върви с поклащащи се бедра към изхода на столовата. Мамка му, тази жена е напълно луда! Прииска му се да стане и да запрати нещо по нея. Но знаеше, че няма да улучи. Освен това май беше по-добре да си остане на мястото, защото ерекцията му още не бе спаднала.

 

 

Хари усещаше как дробовете му се издуват под ребрата. Дишането му започна да се нормализира, но не и пулсът. Сърцето му препускаше като заек в гърдите. Спортният му екип натежа от попилата пот. Хари се намираше в гората до ресторанта на възвишението Екеберг. Ресторантът, издържан в стила на функционализма и построен в периода между двете световни войни, някога беше гордостта на Осло. Издигаше се величествено над града върху стръмния склон на изток. С течение на времето обаче гостите на заведението изгубиха желание да изминават разстоянието от центъра до гората. Ресторантът престана да носи печалба, западна и заприлича на занемарена барака за пенсионирани паркетни лъвове, застаряващи пияници и самотни души, които търсят спътници. Накрая го затвориха. Хари обичаше да идва с колата на възвишението, издигащо се над жълтия похлупак от изгорели газове, и да тича по пътеките и по стръмнините. Наклонът оказваше съпротивление на скоростта му и млечната киселина започваше да изгаря мускулите му. Обичаше да се спира до изгубилия очарованието си ресторант, да сяда на мократа, обрасла с бурени тераса и да гледа града, който някога чувстваше свой, но от известно време възприемаше като имот, отнет му след фалит; като бивша приятелка, вече принадлежаща другиму.

Възвишения опасваха града от всички страни. Единствената възможност за бягство предлагаше фиордът. Според геолозите Осло се намирал в кратера на угаснал вулкан. Във вечери като тази Хари често си представяше, че светлините на града са пукнатини в земната кора, откъдето проблясва нагорещена лава. От тук възвишението „Холменколен“ приличаше на светла запетайка върху отсрещния склон. Хари се мъчеше да прецени къде се намира къщата на Ракел. Замисли се за писмото. И за обаждането на Скаре, който му бе съобщил за изчезналия мобилен телефон на Бирте. Сърцето на Хари вече биеше по-кротко, изпомпваше ефективно кръвта и изпращаше спокойни равномерни сигнали до мозъка му, че е живо. Като мобилен телефон към наземна станция. Сърце. Сигнал. Писмото. Подозрението му беше направо налудничаво. Защо тогава не можеше да прогони тази мисъл от съзнанието си? Защо изчисляваше за колко време ще изтича до колата, ще стигне до „Хоф“ и ще провери дали самият той е психясал, или по-скоро някой друг?

 

 

Застанала до кухненския прозорец, Ракел гледаше към боровете, които скриваха гледката към съседния двор. Наскоро Сдружението на жилищните собственици в квартала организира среща и Ракел предложи да се отсекат някои от дърветата, за да нахлува повече светлина, но останалите посрещнаха идеята й с мълчаливо неодобрение — толкова недвусмислено, че тя дори не предложи да гласуват. Боровете закриваха гледката, а хората в квартал „Хол менколен“ искаха точно това. Там, високо над града, снегът още не се бе стопил и автомобилите, повечето марка „Беемве“ или „Волво“, внимателно минаваха по виещия се по склоновете път, докато пътуваха към електрическите врати на гаражите си, към вечерята, приготвена лично от редовно спортуващи, неработещи съпруги (с малко напътствия от домашната помощница, разбира се).

Въпреки масивните изолационни плочи между етажите в къщата, която Ракел наследи от баща си, тя чуваше музиката от стаята на Олег. „Лед Цепелин“ и „Дъ Ху“. На дванайсет години на Ракел не би й хрумнало да слуша музика за възрастта на родителите си. Олег обаче непрекъснато въртеше тези дискове, защото му ги бе подарил не друг, а Хари. Ракел си спомни колко отслабнал й се стори Хари при последната им среща. Буквално се беше стопил, както и споменът за него в съзнанието й. Струваше й се направо плашещо колко бързо образът на човек, с когото си бил в интимни взаимоотношения, избледнява и изчезва от мислите ти. Вероятно причината за това се крие именно в някогашната близост: щом тя изчезне, връзката изглежда нереална, заприличва на сън и човек бързо-бързо забравя за нея, защото има чувството, че се е случила само в главата му. Навярно затова срещата с Хари й подейства като шок. Ракел остана разтърсена, след като го прегърна отново, усети миризмата му, чу гласа му на живо: не по телефона, а от удивително нежните устни върху суровото лице, осеяно с нови бръчки. Докато се вглеждаше в менящия се блясък на сините му очи, Ракел си припомни миналото.

Въпреки това тя се радваше, задето връзката им приключи и остана зад гърба й; задето забрави намеренията да прекара живота си с този мъж и взе решение повече да не му позволява да опорочава живота им — нейния и на Олег — с противната действителност на неговата професия.

Сега Ракел се чувстваше по-добре. Много по-добре. Погледна часовника. Той щеше да се прибере съвсем скоро. Защото, за разлика от Хари, Матиас винаги спазваше уговорения час.

Миналото лято се запознаха съвсем случайно на градинско парти, организирано от Сдружението на живущите в квартал „Холменколен“. Той дори не живеел в района, а дошъл по покана на свои приятели. Двамата с Ракел разговаряха цяла вечер. Предимно за нея. Матиас я слушаше внимателно и с типичния за лекарите интерес или поне така й се стори. След два дни й се обади и я покани да го придружи на изложба в културния център „Хение Унста“. Добави, че и Олег е добре дошъл, защото имало и детска експозиция. Времето се случи лошо, творбите на изложбата се оказаха посредствени, а Олег се държа много резервирано. Матиас обаче съумя да освежи атмосферата с ведрото си настроение и жлъчните си коментари за таланта на художниците. След като се прибраха вкъщи, помоли да го извинят за неподходящата идея и с усмивка обеща повече да не ги води, на каквото и да е, освен ако не проявят желание, разбира се. После прекара една седмица в Ботсвана. Още щом се прибра в Норвегия, се обади на Ракел и я покани на среща.

Тя чу шума от автомобила му. Явно включи на по-ниска предавка, преди да поеме по стръмната площадка към гаража. Матиас караше хонда „Акорд“, стар модел. Кой знае защо, това й харесваше. Той винаги паркираше пред гаража, не вкарваше колата вътре. И това й харесваше. Харесваше й също, че Матиас винаги си носи чисто бельо и тоалетни принадлежности; че я пита кога иска да се видят пак, че не възприема връзката им като даденост. Това, разбира се, сигурно щеше да се промени, но Ракел се чувстваше готова. Матиас слезе от колата. На ръст беше висок почти колкото Хари. Усмихна се към прозореца с момчешката си открита усмивка въпреки изтощителното, нечовешки дълго дежурство. Да, Ракел беше готова да направи следващата крачка. Да приеме в живота си мъж, който я подкрепя, обича и слага на първо място нея и сина й. В коридора се чу как той отключи. Миналата седмица му бе дала ключ от дома си. Тогава Матиас го пое с въпросително изражение и с радостта на хлапе, което е получило входен билет за шоколадова фабрика.

Вратата се отвори, той влезе и тя се хвърли в обятията му. Дори вълненото му палто й миришеше на хубаво. Студеният плат погъделичка приятно бузата й, а спокойната топлина под него вече се разливаше и по нейното тяло.

— Какво има? — засмя се той, заровил нос в косите й.

— Чаках те с такова нетърпение — прошепна тя.

Ракел затвори очи и постояха така известно време.

Тя най-сетне го пусна и се вгледа в лъчезарното му лице. Матиас беше красавец. По-привлекателен от Хари.

Той разкопча палтото си, закачи го и отиде да си измие ръцете на мивката, където миеха по-мръсните предмети. Това се бе превърнало в негов ритуал след лекции в Отделението по патоанатомия, където работеха с истински трупове. По същия начин Хари си миеше ръцете след оглед на местопрестъпление. Матиас отвори шкафа под мивката, извади торба с картофи и ги изсипа в коритото. Пусна струята върху тях.

— Как мина денят ти, скъпа?

Мнозина мъже на негово място биха попитали как е минала вечерята снощи — Матиас знаеше, че Ракел има среща с Хари. Дискретността му беше още една причина да го харесва. Започна да му разказва, докато гледаше през прозореца. Погледът й се плъзна над боровете и се насочи към града в низините, където светлините от електрическите крушки вече бяха започнали да се сгъстяват. Той се намираше някъде там и вървеше по следите на нещо, което не бе открил и никога нямаше да открие. Беше й жал за него. Изпитваше единствено съчувствие. По време на снощната вечеря погледите им изведнъж се вкопчиха жадно един в друг и те с мъка успяха да свалят очи от другия. Сякаш по телата им премина ток, но това продължи само миг. После приключи. Магията не трая дълго. Тя вече бе взела решение.

Ракел застана зад Матиас, прегърна го и отпусна глава върху широкия му гръб.

Усети как мускулите и сухожилията му се стягат под ризата, докато бели картофите и ги пуска в тенджерата.

— Май тези няма да стигнат — установи той.

Ракел мерна сянка до вратата и се обърна.

Застанал на прага, Олег ги наблюдаваше.

— Ще отидеш ли да донесеш още няколко картофа от мазето? — попита тя.

Тъмните му очи потъмняха още повече. Матиас също се обърна. Олег не помръдна.

— Аз ще отида — предложи мъжът и взе празна кофа от шкафа.

— Не — възпротиви се момчето и направи две крачки напред. — Остави на мен.

Олег взе кофата и излезе.

— Какво беше това? — попита лекарят.

— Страх го е от тъмното — въздъхна Ракел.

— Досетих се, но защо въпреки това слезе в мазето?

— Защото Хари го научи.

— На какво?

— Да прави онова, от което се бои, ако иска да преодолее страха си — поклати глава Ракел. — Докато живееше при нас, Хари винаги пращаше Олег в мазето.

Матиас се намръщи.

— Хари никога не е притежавал умения на детски психолог — усмихна се тъжно Ракел. — Олег обаче винаги слушаше него, а не мен. От друга страна, долу няма чудовища.

Матиас включи единия котлон и промърмори:

— И откъде сте толкова сигурни?

— И ти ли като малък си се страхувал от тъмното? — разсмя се Ракел.

— Не само като малък — усмихна се накриво Матиас.

Да, Ракел го харесваше. Животът й бе станал по-хубав. Харесваше го, определено го харесваше.

 

 

Хари спря колата на улицата пред дома на Бекер. Остана вътре, загледан в жълтата светлина от прозорците, която се разпръскваше из градината. Снежният човек се бе смалил до размерите на джудже. Сянката му обаче се простираше чак до оградата. Хари слезе от колата и отвори портата. Тя изскърца жаловито и Хари направи гримаса. Знаеше, че е редно да позвъни, а не да влиза на своя глава. Градината също се смяташе за неприкосновена собственост като самата къща. Ала Хари нямаше нито необходимото търпение, нито желание да обсъжда намеренията си с професор Бекер. Мократа почва поддаваше под краката му. Хари приклекна. Светлината от къщата се отразяваше в снежния човек и му придаваше вид на фигура от матово стъкло. Заради топенето на снега през деня малките снежни кристали се бяха прегрупирали в по-големи, но надвечер, при спадането на температурите, влагата се бе кондензирала и замръзнала в други форми. В резултат сутрешният ситен, бял и лек снежец се беше превърнала в сивкав, сбит и едрозърнест.

Замахна с десния си юмрук и нанесе удар. Главата на снежния човек се отчупи от раменете и се търколи върху кафявата трева.

Хари замахна повторно. Този път обаче не сви пръстите си в юмрук, а ги заби право в тялото на снежния човек. Зарови ги в снега и напипа каквото търсеше.

Извади ръката си и я вдигна тържествуващ пред обезглавения снежен човек, както Брус Лий неизменно показва на противника си сърцето, което току-що е изтръгнал от гърдите му.

В ръката на Хари проблесна мобилен телефон „Нокия“ с панел в сребристо и червено. Батерията още не беше изтощена напълно.

Усещането за победа се изпари. Защото Хари си даваше сметка, че находката представлява не пробив в разследването, а просто антракт в куклен спектакъл, но личността на кукловода оставаше загадка. Целта на убиеца е била полицаите да намерят телефона.

Хари се приближи до входната врата и позвъни. Филип Бекер отвори. Косата му беше разчорлена, вратовръзката висеше накриво. Той премига няколко пъти като току-що станал от сън.

— Да — отговори той на въпроса на Хари. — Нейният телефон е точно такъв модел.

— Моля, наберете номера й.

Филип Бекер влезе в къщата. Неочаквано на вратата се показа лицето на Юнас. Хари понечи да го поздрави, но в същия миг от червения мобилен телефон се разнесе мелодия. „Козльо, не ходи в шубрака“. Хари си спомняше как продължава известната песничка: „Малкото момче те чака.“

Хари видя как лицето на Юнас засия. После момчето започна да разсъждава и първоначалната радост от звука на нейния телефон отстъпи пред вцепеняващ страх. Хари преглътна с мъка. Познаваше толкова добре това усещане.

 

 

С влизането в апартамента си долови миризмата на гипсов прах и стърготини. В коридора радиаторите бяха струпани на купчина върху пода. По мазилката се забелязваха светли петна. Хари прокара показалец по белия слой върху паркета. После облиза върха на пръста си. Имаше солен вкус. От плесенните гъби? Или просто солта представлява избилата пот на основите на строежа? Приближи запалката си до стената, но нито забеляза, нито усети нещо.

Легна си. Докато се взираше в плътната тъмнина на спалнята си, се замисли за Юнас. И за майка си. За миризмата на болест, за лицето й, което бавно чезнеше върху бялата възглавница; за дните и седмиците след смъртта й, когато двамата със Сьос продължаваха да си играят, а баща им само мълчеше. Опитваха се да се преструват, че всичко си е както преди. Потънал в размисли, Хари сякаш долови слабо пукане в коридора. Като от невидими марионетни нишки, които се опъват, разпростират се в мрака, прогризват го и изпускат слаба, треперлива светлина.