Ю Несбьо
Снежния човек (29)

Двайсет и девета глава
Сълзотворен газ

Ден двайсети

Дъждът се лееше над Берген, потънал в синкав следобеден сумрак. Старши инспекторът пристигна с такси пред офиса на фирмата за отдаване на лодки под наем. Поръчаната от Хари стара финландска моторна яхта го чакаше в подножието на моста над фиорда Пудефиурен.

— Отивам да ловя риба — обясни Хари, като посочи подробната морска карта. — Някакви рифове и скали, за които трябва да знам?

— До Финьой? — удиви се служителят. — Ще ви дам въдица с риболовни тежести и блесна, но там няма много риба.

— Ще видим. Как да запаля това чудо?

Докато минаваше покрай Нурнесе, Хари мярна тотемния стълб между голите дървета в парка, потънал в сумрак. Водата изглеждаше спокойна под дъжда, който шибаше повърхността й с острите си капки, та чак се образуваше пяна. Хари бутна лоста в предно положение и увеличи скоростта. Яхтата се понесе стремително напред и той залитна.

Четвърт час по-късно дръпна лоста и се приближи към един пристан извън полезрението на човек, евентуално криещ се във вилата на Герт Рафто. Завърза яхтата, извади въдицата и се ослуша. Хари не си падаше по риболова. Блесната беше тежка и кукичката стигна дъното. Хари я издърпа, обвита цялата във водорасли. Откачи кукичката и я почисти. После се опита пак да метне блесната във водата, но макарата засече, блесната увисна на двайсетина сантиметра под върха на въдицата и той не успя нито да я пусне, нито да я прибере. Погледна си часовника. Ако ревът на двигателя бе събудил бдителността на някой жител, вече трябваше да се е успокоил. Налагаше се да действа, преди да се смрачи съвсем. Остави въдицата на седалката, разкопча сака, извади револвера и пачката с патрони и ги сложи в барабана. Пъхна цилиндричните кутии със сълзотворен газ в джобовете си. Слезе на сушата.

За пет минути се изкачи до най-високото място на пустия остров и се спусна към зазимените вили от другата страна. Къщичката на Рафто изглеждаше недостъпна и притъмняла. Хари се скри зад една близка скала, откъдето се виждаха всички врати и прозорци на вилата. Дъждовните капки отдавна бяха проникнали през раменете на зеленото му камуфлажно яке и вече го бяха намокрили. Той извади едната кутия с газ и свали предпазителя. След пет секунди пружината щеше да хвръкне, а газът — да се разпръсне из въздуха. Хари се втурна към вилата с изпъната напред ръка и запрати цилиндричната кутия към прозореца. Стъклото се строши с леко звънтене. Той се притаи зад скалата и вдигна револвера. Освен трополенето на дъждовните капки се чуваше и съскането на сълзотворния газ в къщата. Отвътре прозорците се оцветиха в сиво.

Ако Катрине се намираше във вилата, не би могла да издържи повече от няколко секунди.

Хари зае стрелкова позиция и зачака.

Изминаха две минути. Нищо.

Изчака още две.

После приготви втората цилиндрична кутия, приближи се до вратата с вдигнато оръжие и натисна дръжката. Беше заключена, но паянтова. Хари се отмести на четири стъпки и се засили.

Вратата се откърти от пантите и той падна на дясното си рамо в опушената стая. Газът веднага атакува очите му. Мъчейки се да не диша, се приближи до капака към мазето, отвори го, извади предпазителя на втората кутия с газ и я пусна вътре. После се втурна навън. Коленичи до една локва и си потопи лицето в нея с отворени очи. Одраска си носа в камъчетата на дъното й. Два пъти повтори своеобразното гмуркане на плитко. Смъденето в носа и по небцето продължаваше да го мъчи, но поне си възвърна нормалното зрение. Отново насочи револвера към вилата.

— Излизай! Излизай, проклета кучко!

Никой не се появи.

След петнайсет минути газът се разсея и от дупката в прозореца престана да излиза дим. Хари се приближи до вилата и влезе. Задави се. Искаше да огледа за последно, за да е сигурен. Пустош, обвита в мъгла. Летене на сляпо.

Мамка му, мамка му!

Върна се на яхтата. Мракът се бе сгъстил. Щеше да има проблеми с видимостта. Отвърза лодката, качи се и завъртя ключа на стартера. През главата му мина мисълта, че от половин денонощие не е спал, от сутринта не е слагал залък в устата си, мокър е до кости и отгоре на всичко пътуването му до Берген се бе оказало пълен провал. Ако двигателят откажеше да запали при втория опит, Хари реши да го направи на решето с шест трийсет и осем милиметрови оловни парчета и да преплува до града. Моторът обаче изрева. „Жалко“, помисли си Хари. Понечи да бутне лоста напред, но я видя.

Стоеше точно пред него, на стълбите към долната част на палубата, небрежно облегната на парапета. Върху черната рокля бе облякла сив пуловер.

— Горе ръцете — каза тя.

Командата прозвуча по детски, почти на шега, но насоченият срещу Хари револвер показваше недвусмислено сериозността на намеренията й. А последвалото обещание отстрани всякакво съмнение:

— В противен случай ще стрелям в корема ти, Хари. Така ще улуча и нервите на гърба ти и ще те парализирам. После ще изпратя още един куршум в главата ти. Но, както казах, ще започна с корема…

Дулото на револвера се спусна по-ниско.

Хари пусна лоста и вдигна ръце над главата си.

— Отстъпи назад, ако обичаш.

Тя се качи по стълбите. Едва сега Хари видя очите й. Отново забеляза блясъка, който се бе появил при ареста на Бекер и в бар „Фенрис“. Този път обаче от потрепващите й ириси хвърчаха искри. Хари заотстъпва назад, докато кракът му опря о седалката в дъното на лодката.

— Седни — нареди тя и изгаси двигателя.

Хари се отпусна върху въдицата. Водата, събрала се върху пластмасовата седалка, проникна през плата на панталона му.

— Как ме откри? — попита тя.

Хари сви рамене.

— Казвай — Катрине вдигна пистолета. — Задоволи любопитството ми, Хари.

Той се помъчи да отгатне намеренията й по бледото, измъчено лице. Но се намираше на непозната територия, защото жената пред него не беше онази Катрине Брат, която познаваше. Или си мислеше, че познава.

— Всички бегълци следват определен модел — отвърна той. — Имат си начин на игра.

— И какъв е моят?

— Симулираш, че тръгваш в една посока, а хукваш в обратната.

— Ами?

Хари усещаше тежестта на револвера в десния джоб на якето си. Поизправи се на седалката, отмести въдицата и отпусна уж небрежно дясната си ръка до бедрото:

— Пишеш писмо от името на Снежния човек, изпращаш ми го и след няколко седмици идваш да работиш в Главното управление. Бързаш да ми съобщиш, че Хаген е наредил да ти бъда ментор, а той никога не е казвал подобно нещо.

— Дотук всичко е вярно. Какво друго?

— Хвърляш палтото си във водата пред апартамента на Стьоп и бягаш в обратната посока, тоест по покрива. И съгласно този модел, както го разбрах аз, щом оставяш телефона си във влак, пътуващ на изток, значи бягаш на запад.

— Браво. И как бягам?

— Не със самолет, разбира се. Знаеш, че „Гардермуен“ се намира под непрекъснато видео наблюдение. Подхвърлила си телефона във влака на Централната гара в Осло известно време преди потеглянето му, после си отишла на автогарата и си се качила на сутрешен автобус за западните градове. Разделила си пътуването на етапи. Сменила си няколко автобуса.

— Да — с „Тимеекспресен“ до Нотуден, после с „Бергенбюсен“ до Вос да си купя дрехи. Оттам с автобус до Ютре Арна. Там слязох и смених превозното средство до Берген. Платих на един рибар от крайбрежната улица да ме метне до Финьой. Добре се справи с предположенията, Хари.

— Не ми коства много усилия. Двамата с теб си приличаме.

— Щом си толкова сигурен, защо дойде сам? — наклони глава Катрине.

— Не съм дошъл сам. Мюлер-Нилсен и хората му ще пристигнат всеки момент.

Тя се разсмя. Хари доближи ръката си до джоба.

— Съгласна съм. Двамата с теб си приличаме, Хари. Ти обаче не умееш да лъжеш.

Хари преглътна с мъка. Ръката му се бе вкочанила. Не знаеше дали пръстите му ще успеят да действат с нужната бързина.

— Е, на теб ти е много по-лесно и да лъжеш, и да убиваш.

— Ами? В момента имам чувството, че по-скоро ти искаш да ми видиш сметката. Виждам как ръката ти се промъква към джоба на якето. Стани и го съблечи. Бавно. Сега го хвърли насам.

Хари изруга наум. Якето се приземи върху палубата пред Катрине. Без да изпуска Хари от очи, тя го вдигна и го метна зад борда.

— И без това беше крайно време да си купиш ново — отбеляза тя.

— Мм. Някое, чийто десен да подхожда на моркова, който ще забиеш в муцуната ми ли?

Катрине премига два пъти. В погледа й се появи недоумение.

— Чуй ме. Дойдох, за да ти помогна. Имаш сериозен здравословен проблем, Катрине. Болестта те е подтикнала да ги избиеш.

Тя започна да клати отрицателно глава. Посочи към сушата.

— От два часа кисна в този хангар и те чакам, Хари. Знаех, че ще дойдеш. Проучих те из основи. Търсиш ли нещо, винаги го намираш. Точно затова се спрях на теб.

— Какво?

— Избрах те да намериш Снежния човек вместо мен. И ти изпратих писмото.

— Защо не си се заела сама с тази задача? Какъв смисъл има да се местиш в Осло?

— Опитах се, Хари — увери го тя. — Години наред се мъчих да го хвана. Знаех, че няма да се справя сама. Изборът ми съвсем закономерно падна върху теб. Единствен ти си залавял сериен убиец. Нуждаех се от Хари Хуле. — Тя се усмихна печално. — Последен въпрос. Как се сети, че те преметнах?

Хари се питаше какво ли го чака. Куршум в челото? Примка с нажежаема жичка? Разходка с лодка и после удавяне? Преглъщаше с усилие. В такава ситуация би следвало да изпадне в ужас, който да парализира способността му да разсъждава трезво; да падне по очи върху палубата и да я моли да пощади живота му. Защо не го прави? Не от гордост: тя отдавна бе претръпнала. Малко ли пъти я бе преглъщал с уиски, за да я избълва обратно само след часове? Вероятно мозъкът му подсказваше, че молбите не само няма да спасят, а дори ще съкратят живота му. Или умората, тежаща във всяка клетка от тялото му, го бе надвила и той искаше само всичко да приключи възможно по-скоро.

— От доста време подозирах, че всичко това е започнало отдавна — каза Хари. Вече не усещаше студа. — Било е старателно планирано. Престъпникът се бе вмъкнал в живота ми като троянски кон. Броят на кандидатите, отговарящи на това описание, не е голям, Катрине. А когато видях изрезките от вестници в апартамента ти, у мен не остана никакво съмнение, че си била ти.

Хари забеляза объркването й. В подредените му мисли, в логичната му хипотеза неочаквано се загнезди съмнение. Дали наистина всичко му беше докрай ясно? Или съмнението съществуваше още отпреди? Слабият ръмеж се превърна в порой и дъждовните капки забарабаниха яростно по палубата. Хари видя как устните на Катрине се разтвориха, а пръстът й се уви около спусъка. Той стисна въдицата, докато се взираше в дулото на револвера. Нима всичко ще свърши така? В лодка до обезлюден остров, без свидетели, без следи? Пред очите му изплува образът на Олег. Сам-самичък.

Хари метна въдицата напред, към Катрине. Последна, отчаяна контраатака, жалък опит да си възвърне позициите в играта, да отвлече вниманието на съдбата. Мекият връх на въдицата улучи бузата й, но тя едва ли го усети. Лекото бръсване нито я нарани, нито наруши равновесието й. Когато по-късно се връщаше мислено към този епизод, Хари не си спомняше дали случилото се е било плод на старателно планиране, полуобмислено хрумване, или чист късмет. Така или иначе, кордата на въдицата литна стремглаво, омота се около главата на Катрине и блесната се удари в предните й зъби. Хари дръпна рязко пръта. Върхът на кукичката изпълни предназначението си да се впива в месо, в случая — в десния ъгъл на Катринините устни. Хари дръпна още по-силно и главата на Катрине се завъртя надясно. Той имаше чувството, че ще я отскубне. Тялото последва завъртането на главата с известно закъснение и се просна пред Хари.

Той скочи от седалката и затисна с колене раменете й, за да не й позволи да мръдне. Изтръгна револвера от обезсилената й ръка и насочи дулото към облещеното й око. Оръжието сякаш олекна в ръката му. Желязото опираше о меката й очна ябълка. Тя не мигна. Гледаше го с широка усмивка. Десният ъгъл на устните й беше разкъсан, а дъждът напразно се мъчеше да отмие струящата от раната кръв.