Ю Несбьо
Снежния човек (2)

Втора глава
Очи от камъчета

2 ноември, 2004

Ден първи

Хари се сепна и отвори очи. В стаята цареше ужасен студ. От мрака долетя отново гласът, който го бе събудил. Той обяви, че през днешния ден американският народ решава дали президентът на страната ще се казва Джордж Уокър Буш и през следващите четири години. Ноември. „Дните се скъсяват все повече“, помисли си Хари. Отметна завивката и стъпи върху пода. Краката го заболяха от допира до студения линолеум. Хари остави радиото, комбинирано с будилник, да работи и отиде в банята. Огледа се в огледалото. Ноемврийската атмосфера се бе настанила и върху измъченото му, бледосиво и мрачно лице. Светлосините му, сякаш избелели очи бяха кървясали както обикновено, а порите по кожата на носа му зееха като големи черни кратери. Торбичките под очите му щяха да изчезнат, щом си измие лицето с топла вода, избърше го с чиста хавлия и хапне нещо за закуска. Или поне така се надяваше Хари. Не беше сигурен как ще се държи лицето му през деня след навършването на четирийсетата му година. Дали денем бръчките му пак ще се изглаждат, а над лицето му, изопнато заради кошмарите през нощта, ще се спуска спокойствие? Излезеше ли от малкото си, спартански обзаведено жилище на улица „Софие“, Хари избягваше да се оглежда в огледала и влизаше в ролята на старши инспектор Хуле от Отдела за борба с насилието в Главното полицейско управление в Осло. Вместо в огледала той се взираше в лицата на другите хора, за да открие какво ги мъчи, къде са слабите им места, какви кошмари сънуват, кое ги мотивира и защо се самозалъгват, докато слуша отегчителните им лъжи и се мъчи да открие смисъл в заниманието си: да отнема свободата на хора, отдавна затворили се зад решетките на собствената си килия от омраза и презрение към самите себе си, чиито признаци Хари познаваше добре. Прокара ръка по твърдата си като четка, късо подстригана, руса коса, която растеше на разстояние точно 193 сантиметра от вкочанените му стъпала. Ключиците му изпъкваха под кожата във формата на закачалка за дрехи. След приключването на последния случай Хари беше засилил тренировките. Според някои направо се бе вманиачил. Освен дето се потеше върху велотренажора, той беше започнал да вдига и тежести във фитнес залата в Главното управление. Наслаждаваше се на болката в горящите си мускули. Така се разсейваше. Обаче отслабваше прогресивно. Мазнините му се топяха светкавично и мускулите изпъкваха под кожата му като жилести ивици. Ако преди беше широкоплещест или „атлетичен по природа“, както се изразяваше Ракел, сега заприлича на одрана полярна мечка; мускулест, но шокиращо измършавял хищник. Хари сякаш беше на път да изчезне. Не че това беше нещо фатално. Той въздъхна. Ноември. Предстоеше още по-продължителен мрак.

Влезе в кухнята, изпи чаша вода, за да облекчи главоболието си, и изненадан присви очи към прозореца. Покривът на отсрещната жилищна сграда бе побелял и отразяващата се в него светлина го заслепи. През нощта бе паднал първият за годината сняг. Той се замисли за писмото. И преди се бе случвало да получава подобни послания, но това беше особено. Споменаваше се Тувумба.

По радиото започна научнопопулярна програма за природата и водещият заобяснява разпалено:

— Всяко лято в Беринговия пролив се събират тюлени, за да създадат потомство. Тъй като мъжките са повече, помежду им се разразява жестока конкуренция за женските и който се сдобие с партньорка, не се откъсва от нея по време на целия размножителен период. Мъжкият продължава да се навърта около женската, докато малкото се роди и започне да се справя само. Прави го не от любов към майката, а от загриженост успешно да предаде гените и родовите си белези. В духа на дарвинистката теория бихме обобщили, че не моралът, а естественият подбор и борбата за оцеляване подтикват тюлена към моногамия.

„Виж ти“, удиви се Хари.

Гласът на водещия премина във фалцет заради силното въодушевление:

— Но преди да се отправи към открито море в търсене на храна, мъжкият се опитва да убие партньорката си. Защо? Защото самката никога не се чифтосва два пъти с един и същи мъжки! Целта й е да умножи шансовете за равномерно разпределение на наследствените си белези на различни места и да избегне риска от загуба, точно като на борсовия пазар. От биологична гледна точка за женската е рационално да има различни партньори и мъжкият го знае. Отнемайки й живота, той иска да предотврати вероятността чуждо потомство да се конкурира с неговото за храна.

— Щом обясняваме поведението на тези животни с теорията на Дарвин, защо и човекът не разсъждава като тях? — попита друг глас в студиото.

— Как да не разсъждаваме като тях! — възрази първият. — Обществото ни не е толкова моногамно, колкото дава вид, и никога не е било такова. Скорошно шведско проучване показа, че между петнайсет и двайсет процента от всички деца на планетата имат баща, различен от онзи, когото припознават като такъв и който на свой ред също се смята за техен създател. Двайсет процента! Значи всяко пето дете живее в лъжа! И способства за биологичното разнообразие.

Хари завъртя копчето за честотата в търсене на поносима музика. Спря се на ретро версията на Джони Кеш на парчето „Десперадо“.

На вратата се почука силно.

Хари влезе в спалнята, обу си дънките, върна се в коридора и отвори.

— Хари Хуле? — попита мъж в син защитен гащеризон и погледна Хари иззад дебелите стъкла на очилата си. Очите му бяха кристално бистри като на дете.

Хари кимна.

— Имате ли гъби?

Мъжът зададе въпроса си с каменно изражение. Дълъг кичур висеше върху челото му. Под мишница носеше пластмасова подложка за писане. Върху нея с щипка бе закрепен гъсто изписан лист.

Хари очакваше продължение на въпроса, което да го осветли какво точно иска да знае непознатият. Не последва обаче нищо. Мъжът продължаваше да го гледа с ясния си, открит поглед.

— Това е твърде личен въпрос, не мислите ли?

Мъжът се поусмихна, сякаш бе чул досаден виц.

— Гъби в апартамента. Плесенни гъби.

— Нямам основания да подозирам подобно присъствие.

— Точно това е характерната особеност на плесенните гъби. Човек много рядко съзира признаци за присъствието им.

Мъжът всмукна въздуха между зъбите си и се олюля на пети.

— Но? — не се стърпя да наруши пръв мълчанието Хари.

— Но те се спотайват в жилището му.

— И кое ви кара да мислите, че в моя апартамент има гъби?

— У съседа ви има.

— Нима? И са се разпространили?

— Не плесенните гъби се разпространяват, а домашните.

— Значи…?

— Вентилационната система по стените не е конструирана правилно и грешката предоставя на плесенните гъби идеални условия за растеж. Може ли да хвърля един поглед в кухнята?

Хари отстъпи да му направи място. Мъжът се втурна право към кухнята, където веднага долепи оранжев апарат с формата на сешоар към стената. Устройството изписука два пъти.

— Измерва влажността — обясни мъжът и погледна онова, което явно беше индикаторът. — Както и предполагах. Наистина ли не сте забелязали или доловили нещо съмнително?

Хари нямаше ни най-малка представа какви са признаците за наличието на плесен.

— Прилича на зеленикав слой върху престоял хляб и мирише на гнило.

Хари поклати глава.

— Очите ви възпалени ли са? — продължи да го разпитва мъжът. — Да изпитвате постоянна умора? Да страдате от главоболие?

— Да, разбира се — сви рамене Хари. — Откакто се помня.

— Откакто живеете тук?

— Вероятно да. Вижте…

Мъжът изобщо не го слушаше. Извади нож от колана си. Хари млъкна и проследи с поглед как мъжът вдигна ръка и заби ножа с всичка сила. Острието проби гипсовата плоча под тапета. Мъжът издърпа обратно ножа, пак го заби в плочата и отчекна полустрито парче гипс, което остави черна дупка в стената. После извади малко фенерче и освети дупката. Между огромните стъкла на очилата му се вряза дълбока бръчка. Той пъхна носа си в дупката и подуши.

— Няма съмнение — заключи той. — Здравейте, приятелчета.

— Приятелчета? — недоразбра Хари и се приближи.

— Аспергилус — обясни мъжът. — Семейство плесенни гъби. Има между три и четири хиляди вида и е много трудно да се определи точно какви са тези, защото растат съвсем ниско по твърдите плочи и са почти невидими. Миризмата обаче ги издаде.

— И това предвещава проблеми? — попита Хари и се помъчи да си спомни какво бе останало в банковата му сметка, след като заедно с баща си плати екскурзията до Испания на Сьос — по-малката му сестра, която, по нейни думи, имаше „частичен синдром на Даун“.

— Не са като домашните гъби. Сградата няма да се срути заради нашествието им — продължи мъжът. — Не мога обаче да гарантирам за вас.

— В смисъл?

— Ако сте предразположен, може да се разболеете. Организмът на някои хора не понася дори въздуха, който дишат плесенните гъби, и те линеят години наред, а близките им ги обявяват за хипохондрици, защото медицинските изследвания не показват нищо тревожно, а останалите живущи в сградата са здрави. Освен това тези гадини прояждат тапетите и гипсовите плочи.

— Мм. И какво предлагате?

— Да видя сметката на тази гнилоч, какво друго.

— Съответно и на банковата ми сметка ли?

— Не, разходите се покриват от застраховката на сградата. На вас няма да ви струва нищо. Нужен ми е само достъп до апартамента ви през следващите няколко дни.

Хари намери резервния комплект ключове и го подаде на мъжа.

— Никой друг няма да влиза в жилището ви. Казвам го, защото навън скитат какви ли не откачалки.

— Ами? — Хари се усмихна тъжно и погледна през прозореца.

— А?

— Нищо, нищо. Тук няма какво да се открадне. Време е да тръгвам.

 

 

Ниското сутрешно слънце искреше в стъклената фасада на Главното управление, щабквартирата на полицейски окръг Осло. Сградата, построена преди трийсет години, се намираше на възвишение до улица „Грьонланслайре“. Разположението й позволяваше служителите на реда да стигат бързо до източната част на центъра, където гъмжеше от престъпници, както и да държат под око намиращия се съвсем наблизо затвор „Байерн“ (това безспорно предимство на сградата представляваше обществена тайна, ала никой не я изричаше на глас). Поляна с покафеняла, повехнала трева обграждаше сградата на Полицейското управление. През изминалата нощ дебела пелена сиво-бял сняг бе обвила яворовите дървета и липите и придаваше на парка призрачен вид.

Хари пое по черната ивица асфалт към главния вход. Качи се по стълбите и влезе в централното фоайе, където стенната порцеланова декорация на Кари Кристенсен, включваща и течаща вода, нашепваше неизменните си тайни. Хари кимна за поздрав на охранителя на рецепцията и се качи с асансьора на шестия етаж. Въпреки че се бе преместил в нов кабинет преди цели шест месеца, за пореден път понечи да влезе в тясната стая без прозорци, която някога делеше с полицай Як Халвуршен. В момента мястото му заемаше Магнюс Скаре. А Як Халвуршен лежеше в гробището в Западен Акер. Първоначално родителите му пожелаха да го погребат в родния му Стайншер, защото синът им нито беше женен за Беате Льон, началник на Отдела по експертно-криминална дейност, нито делеше с нея едно жилище. Когато обаче разбраха, че Беате е бременна и очаква детето на Як през лятото, родителите му веднага се съгласиха последният дом на сина им да бъде в Осло.

Хари влезе в новия си кабинет. За него винаги щеше да си остане нов, независимо колко време бе изтекло. Както петдесетгодишният стадион на футболния клуб „Барселона“ все още пазеше каталунското си име „Камп Ноу“ — Новия стадион. Хари се отпусна тежко върху стола и пусна радиото. Кимна за добро утро на снимките върху лавицата, опрени о стената. Някой ден, кой знае кога, се канеше да купи кабарчета и да забоде снимките на стената. Елен Йелтен, Як Халвуршен, Бярне Мьолер. Наредени в хронологична последователност. Dead Policemen’s Society^[1].

Норвежки политици и политолози обсъждаха по радиото резултата от изборите в САЩ. Хари разпозна гласа на Арве Стьоп, собственик на успешното списание „Либерал“ и известен като един от най-ерудираните, арогантни и забавни изразители на собствено мнение в страната. Усили звука и гласовете на хората в студиото отекнаха из стаята. Той посегна към белезниците, изработени от „Пирлес“. Реши да се упражни за пореден път как се закопчава арестант, като използва крака на бюрото, вече остърган от досадния навик, който бе усвоил по време на курса във ФБР в Чикаго. Тогава всяка вечер, докато слушаше крясъците от съседния апартамент в компанията на Джим Бийм, Хари се стараеше да усъвършенства уменията си с белезници. Целта беше да метнеш отворената халка върху китката на арестанта така, че по-тежката част да е отгоре и да съумееш веднага да я закопчаеш. Ако действаш прецизно и с точната сила, можеш да щракнеш белезниците около ръката на арестанта, преди да се е усетил. На Хари това не му се бе налагало в досегашната му работа. А останалото, което научи на курса във ФБР — как се залавя сериен убиец — му послужи само веднъж. Белезниците щракнаха около крака на бюрото, а гласовете от радиото продължаваха да жужат:

— Вие конкретно на какво отдавате норвежкия скептицизъм към личността на Джордж Буш, Арве Стьоп?

— На факта, че сме страна, обгрижвана непрекъснато от закрилници; никога не сме участвали във военни действия, а винаги сме разчитали да ни защитават други. Англия, Съветският съюз, САЩ — още от времето на Наполеон се крием зад гърба на по-големите ни братя, стане ли напечено. Впоследствие сме загубили способността си да се ориентираме в реалността и си въобразяваме, че Земята е населена с хора, които ни мислят само доброто, нали сме най-богатата страна на света. Норвегия е заприличала на празноглава, дрънкаща врели-некипели блондинка, изгубила се в някоя от забутаните улички на Бронкс. Тя дотолкова си е изгубила ума, че се възмущава, задето бодигардът й се отнася жестоко към нападателите й.

Хари набра Ракел. Освен номера на сестра си Сьос знаеше наизуст само нейния. Когато беше млад и му липсваше опит, смяташе слабата памет за сериозен недостатък на детектива. Вече изповядваше друго мнение.

— А бодигардът е Джордж Буш като президент на САЩ, така ли? — попита водещият.

— Да. Веднъж Линдън Джонсън казал, че САЩ не са станали бодигард на Норвегия по собствен избор, просто никой друг не се е заел с тази задача. И има право. Телохранителят ни е наскоро покръстен тип с бащин комплекс, проблеми с алкохола и с ограничен интелект, който няма дори мъжеството да изпълни достойно военната си повинност. Накратко, трябва да се радваме, задето днес американците ще го преизберат за президентския пост.

— Ирония ли долавям?

— Ни най-малко. Слаб президент като него винаги ще се вслушва в съветниците си, а Белият дом разполага с най-кадърните. Макар в онзи забавен сериал за Овалния кабинет да се опитват да ни внушат, че демократите в САЩ са установили монопол върху интелигентността в политиката, най-острите умове всъщност се намират в редиците на републиканците, в крайната десница. Сигурността на Норвегия се намира в добри ръце.

— Приятелка на моя приятелка е преспала с теб.

— Наистина ли? — Хари се сепна, когато чу гласа на Ракел.

— Не с теб — поправи се тя. — Говоря на Стьоп.

— А, сега разбрах — Хари намали звука на радиото.

— След негова лекция в Тронхайм я поканил в стаята си. Тя го харесала, но го предупредила, че едната й гърда е отстранена при хирургическа операция. Пожелал да си помисли и слязъл в бара. После се върнал и я оправил.

— Мм. Дано сексът да е отговарял на очакванията.

— Нищо не отговаря напълно на очакванията.

— Така е — Хари започна да се чуди дали говорят за едно и също.

— Какво ще правим довечера? — попита Ракел.

— Да се срещнем в осем в „Палас Грил“. Само дето май чух, че не може да се запазва маса предварително.

— Да, за да направят заведението още по-привлекателно и нестандартно.

Уговориха се да се чакат в съседния бар. Хари затвори и се замисли. Ракел звучеше весела и някак безгрижна. Той се помъчи да си даде сметка дали се радва за щастието на жената, която обича повече от всичко. Двамата направиха опит да бъдат семейство, Хари получи достатъчно шансове. И ги пропиля. Защо тогава не се радва, че тя се чувства добре, защо не се раздели най-сетне с надеждата нещата да се променят, защо най-накрая не продължи напред? Обеща си да положи повече усилия в тази посока.

 

 

Сутрешната оперативка приключи бързо. Гюнар Хаген — главен полицейски инспектор и началник на Отдела за борба с насилието — направи обзор на текущите случаи. А те не бяха никак трудоемки, понеже в момента не разследваха никакви убийства — единственото, способно да ускори пулса в Отдела. Томас Хеле, полицай от Отдела за издирване на изчезнали лица към дирекция „Защита на населението“, докладва за подаден сигнал за жена, безследно изчезнала преди година. Нямало нито следи от предполагаем похитител, нито следи от насилие, нито следи от нея. Жената не работела и последно я били видели сутринта в детската градина, където завела дъщеря си и сина си. Съпругът й и всички хора от близкото й обкръжение имали солидно алиби и били извън подозрение. На оперативката се договориха Отделът за борба с насилието да се заеме със случая.

Магнюс Скаре предаде на присъстващите поздрави от Столе Ауне — психолога към Отдела. Скаре му отишъл на свиждане в болница „Юлевол“. Хари се почувства гузен. В лицето на Ауне бе намерил не само ерудиран съветник по професионални въпроси, но и верен помощник в борбата с алкохола. Ауне можеше да се нарече най-близкият му приятел. Приеха го в болница преди повече от седмица с неуточнена диагноза, а Хари още не бе успял да преодолее неприязънта си към болнични заведения. „Ще го навестя в сряда — реши той. — Или в четвъртък.“

— Имаме нова колежка — съобщи Гюнар Хаген. — Катрине Брат.

Млада жена, седнала на първия ред, се изправи без подкана. Не се усмихна. Беше голяма красавица. „Красива без никакви усилия“, установи Хари. Извънредно рядката й коса се спускаше безжизнено от двете страни на правилното й бледо лице. По него бе изписана строгост, граничеща с умора. Хари знаеше от опит, че жените, снети сякаш от кориците на списание, в даден етап от живота си свикват напълно хората да ги гледат с възхищение и вниманието на околните им става безразлично. Синият костюм на Катрине Брат подчертаваше нежните й форми, но дебелите й черни чорапи под ръба на полата и удобните семпли ботуши веднага опровергаваха подозренията, че има за цел да омайва с женствеността си. Тя обходи с очи новите си колеги, сякаш се бе изправила, за да ги огледа тя, а не те нея. „Сигурно е обмислила внимателно първата си поява в колектива“, предположи Хари.

— Катрине е работила четири години в Берген като полицай в Отдела за борба с порока, а за известен период е разследвала и убийства — продължи Хаген, докато четеше от някакъв лист, вероятно автобиографията на Катрине Брат. — Завършила е право в университета в Берген през 1999-а, после Полицейската академия и сега е полицай. Все още няма деца, но е омъжена.

Едната тънка вежда на Катрине Брат се повдигна съвсем леко. Хаген или го забеляза, или сам съобрази, че не е било нужно да споменава толкова подробности за личния й живот, защото побърза да добави:

— За сведение на онези, които решат да…

Последва тягостно мълчание и Хаген явно осъзна колко сгреши с допълнението си. Изкашля се смутено два пъти и предупреди всички, които не са се записали за коледното парти, да го направят до сряда.

Чу се скърцане на столове. Хари се втурна в коридора, но го спря глас зад гърба му:

— Май съм с теб.

Той се обърна. Погледна Катрине Брат в лицето и се запита в каква ли неземна красавица би се превърнала, ако положи допълнително усилия за външния си вид.

— Или ти си с мен, както предпочиташ — усмихна му се само с устни тя и оголи безупречно подредените си зъби, но очите й останаха сериозни.

Говорът й подсказа на Хари, че е родом от „Фана“, „Калфаре“ или друг квартал, където живеят предимно хора от средната класа.

Хари продължи да върви по коридора, а тя крачеше забързано до него:

— Явно главният полицейски инспектор е забравил да те информира.

Натърти всяка сричка от чина на Гюнар Хаген.

— Така или иначе, твоя е задачата да ме разведеш из Отдела и да ми помагаш да свикна с новата обстановка през следващите няколко дни, докато вляза в час. Ще се справиш ли?

Хари не успя да сдържи усмивката си. Засега я харесваше, но си запазваше правото да промени мнението си. Винаги беше готов да даде на познатите и колегите си шанс да попаднат в черния му списък.

— Не знам — отговори той и спря до автомата за кафе. — Да започнем от тук.

— Не пия кафе.

— Няма значение. Кафето е пределно ясно и не се нуждае от дефиниция. Както и повечето неща в работата ни. Какви предположения имаш за изчезналата жена?

Хари натисна бутона за „американо“, което в случая беше равносилно на „норвежко разтворимо кафе“.

— Не е ли ясно от само себе си? — попита Брат.

 

— Мислиш ли, че е жива? — Хари се помъчи да зададе въпроса, все едно наистина се интересува от мнението й. Всъщност искаше просто да я изпита.

— Ти за глупачка ли ме вземаш? — Без да прикрива отвращението си, Брат гледаше как машината плюе черна течност в бяла пластмасова чашка. — Къде беше, когато главният полицейски инспектор обясни, че съм работила четири години в Отдела за борба с порока?

— Значи е мъртва?

— Без съмнение.

Хари взе чашата с кафе. Кой знае, може пък току-що да се бе сдобил с ценна колежка.

 

 

Следобед, докато вървеше към къщи, снегът по улиците и тротоарите се бе стопил, а асфалтът поглъщаше леките ефирни снежинки още при падането им. Отби се в любимия си музикален магазин на улица „Акер“ и си купи последния албум на Нийл Йънг, макар да имаше усещането, че ще се окаже разочарование.

С влизането в жилището си забеляза промяна. В звуците. Или в миризмата. Спря на прага към кухнята. Цялата стена бе изчезнала. По-точно онова, което сутринта беше светъл пъстър тапет и гипсови плочи, се бе превърнало в ръждивочервен тухлен зид, сив хоросан и жълтеникаво скеле с дупки от пирони. На пода стоеше кутията с инструменти на „гъбаря“, а върху кухненската маса — бележка със съобщение, че ще се върне утре.

Хари влезе във всекидневната и си пусна диска на Нийл Йънг. Само след петнайсетина минути го извади разочарован и предпочете да послуша Райън Адамс. Мисълта за питие го нападна изневиделица. Затвори очи и се вторачи в танцуващите в черна слепота кървави шарки под клепачите си. Пак се замисли за писмото. Първият сняг. Тувумба.

Звъненето на телефона разцепи на две парчето на Райън Адамс. Хари вдигна. Жената се представи като Уда. Обаждала се от редакцията на „Шоуто на Бусе“, двамата се познавали. Хари не я помнеше, но се сещаше за предаването. През пролетта го бяха помолили да им гостува в телевизионен дебат за серийните убийци, защото беше единственият полицай в Норвегия, преминал специален курс на обучение във ФБР и с опит в залавянето на истински сериен убиец. Той прояви непростимото неблагоразумие да приеме поканата им. Тогава си внуши, че го прави, за да запознае аудиторията с важни, основаващи се на професионална преценка факти за серийните престъпници, а не за да блесне в най-популярното токшоу в страната. По-късно вече изпитваше силни колебания защо прие да участва. Най-лошото обаче се оказа друго. За беда преди предаването Хари си позволи едно питие. Беше напълно убеден, че е изпил само малка чаша. Ала по време на шоуто изглеждаше, че е гаврътнал цели пет. Говореше ясно, не завалваше думите: алкохолът никога не се отразяваше на дикцията му. Но погледът му се премрежи, анализът му звучеше неубедително, а така и не му се удаде възможност да сподели заключенията си, защото водещият избърза да покани следващия гост в студиото — новоизлъчения европейски шампион по икебана. Хари мълчеше, но езикът на тялото му подсказваше недвусмислено какво мисли за разговора на тема „цветя и тяхното аранжиране“. Водещият го попита с лека усмивка какво е отношението на следовател от Отдела за борба с насилието към норвежката икебана, а Хари отговори, че венците на норвежките погребения определено поддържат висок международен стандарт. С тази забележка и нехайния си тон на леко подпийнал той спечели симпатиите на публиката. След края на предаването хората от снимачния екип изразиха задоволството си от представянето му и го потупаха приятелски по рамото. „Изби рибата“ — така се изразиха те. Заедно с тях Хари отиде да отпразнува успеха в Творческия дом. Почерпиха се добре, а на следващата сутрин всяка клетка от тялото му крещеше за още алкохол. Случи се събота и той продължи да пие до неделя вечерта. Седнал в ресторант „Скрьодер“, Хари непрекъснато викаше на Рита, сервитьорката, да му донесе още една халба бира. След многократно премигване със светлините — сигнал, че краят на работното време наближава — Рита се приближи до него и го предупреди за последен път да се прибере и да си легне. На следващия ден Хари отиде на работа точно в осем. Представляваше напълно непотребна развалина. След сутрешната оперативка повърна в мивката, вкопчи се в стола си, изпи чаша кафе, изпуши една цигара, пак повърна, но този път в тоалетната. Това беше последният му рецидив. От април не бе близвал алкохол.

А сега пак го канеха да се изявява на телевизионния екран.

Жената обясни, че в предаването щели да обсъждат тероризма в арабските страни и какви са предпоставките образовани хора от средната класа да се превърнат в машина за убийства. Хари я прекъсна:

— Не.

— Но ние много искаме да ни гостувате пак, вие сте… толкова… готин!

Тя се засмя ентусиазирано. Хари не успя да определи дали ентусиазмът й е искрен, или не, но я позна по гласа. Онази вечер в Творческия дом тя беше в компанията. Хубава и млада, но скучна. Бъбреше на отегчителни теми и зяпаше Хари с хищен поглед, все едно преценява ястие и се пита дали вкусът му ще й се стори прекалено екзотичен.

— Обадете се на друг специалист — отсече Хари и прекрати разговора.

Затвори очи. Райън Адамс питаше: „Защо ми липсваш толкова, скъпа?“

 

 

Малкият гледаше мъжа до кухненския плот. Плешивата кожа, опъната като парче плат върху масивния череп на баща му, лъщеше под светлината от заснежената градина. Мама казваше, че татко има толкова голяма глава, защото е голям мозък. Веднъж я попита:

— Защо казваш „татко е голям мозък, а не има голям мозък“?

Тя се разсмя, погали го по челото и отвърна:

— Физиците са целите мозък.

В момента Мозъка миеше картофи и ги слагаше в тенджера.

— Няма ли да ги обелиш, татко? Мама винаги…

— Сега майка ти не е вкъщи, Юнас. Ще ги приготвя, както аз си знам.

Баща му не повиши глас, но появилото се раздразнение накара Юнас да се свие. Не разбираше защо баща му непрекъснато е сърдит. Понякога Юнас се питаше дали изобщо се сърди. Ала забележеше ли притеснението в присвитите ъгълчета на устата на майка си, у него не оставаше съмнение. А страхът по лицето на мама пораждаше още по-силно раздразнение у баща му. Юнас се молеше мама да се прибере възможно по-скоро.

— Татко, мама слага другите кърпи!

Баща му затръшна вратата на долапа. Юнас прехапа долната си устна. Лицето на баща му се изравни с неговото. В очите зад възтънките, четириъгълни стъкла на очилата светкаха искри.

— Това не са „кърпи“, а „салфетки“ — поправи го баща му. — Колко пъти да ти повтарям, Юнас?

— Но мама…

— Майка ти не говори книжовно. Разбираш ли? Майка ти е израснала в семейство, където никой не го е грижа за норвежкия език.

От устата на баща му лъхаше солен дъх на гнило.

Външната врата се отвори.

— Здравейте — извика звънливо майка му от коридора.

Юнас понечи да хукне към нея, но баща му го задържа за рамото и го подкани с поглед да сложи масата.

— Какви сте ми работливи!

Юнас усети усмивката в задъхания й глас. Тя застана на прага зад него, докато той подреждаше сръчно приборите и чашите.

— И сте направили много хубав снежен човек!

Юнас я изгледа въпросително. Тя си разкопча палтото. Беше хубава, с тъмна кожа и коса като неговата. В очите й почти винаги се четеше нежност и мекота. С редки изключения. Вече не беше толкова слаба като на снимките от сватбата й с татко, но Юнас забелязваше как я заглеждат мъжете, докато се разхожда с нея из града.

— Не сме правили снежен човек — възрази Юнас.

— Нима?

Майка му смръщи вежди, докато размотаваше дългия розов шал от врата си — подарък от Юнас за Коледа.

Бащата се приближи до кухненския прозорец:

— Сигурно е работа на съседските деца.

Юнас се покатери на един от високите столове и погледна навън. И наистина — на моравата пред къщата им се издигаше голям снежен човек. Устата му беше направена от въглен, очите — от дребни камъчета, а носът — от морков. Снежният човек нямаше нито шапка, нито шал. От тялото му стърчеше само една ръка — тънка клонка, вероятно откъсната от плета. Във фигурата му имаше нещо необичайно. На Юнас му се струваше по-нормално снежният човек да е обърнат към улицата.

— Защо… — подхвана той, но баща му го прекъсна:

— Ще си поговоря с тях.

— Необходимо ли е? — обади се мама от коридора. Чу се как сваля ципа на високите си, черни кожени ботуши. — Не са направили нищо лошо.

— Не искам в двора ми да стърчат разни чучела. Ще се заема с тези хлапета веднага щом се прибера от командировката.

— Защо не гледа към улицата? — продължи да се чуди Юнас.

От коридора се чу въздишката на майка му.

— И кога ще се прибереш, скъпи?

— Утре. По някое време.

— В колко часа?

— Защо питаш? Среща ли имаш?

Престорено небрежният тон на бащата накара Юнас да настръхне в очакване на неприятности.

— Не, исках само да знам кога да е готова вечерята — отвърна мама и влезе в кухнята, приближи се до печката, надникна в тенджерите и усили два котлона.

— Ами приготви я от по-рано — подхвърли баща му и се обърна към купчината вестници върху кухненската маса. — Ще си дойда навреме.

— Добре — тя се притисна към гърба му. — Налага ли се да тръгваш за Берген още тази вечер?

— Лекцията ми започва в осем сутринта. От летището до университета се пътува цял час и дори да хвана първия самолет, няма да стигна навреме.

Юнас забеляза как мускулите на тила на баща му се отпуснаха. Явно мама отново бе улучила правилния подход.

— Защо снежният човек е обърнат и гледа към нашата къща? — попита Юнас.

— Отиди да си измиеш ръцете — подкани го майка му.

 

 

После започнаха да се хранят. Не разговаряха. Само мама прекъсна мълчанието с няколко кратки въпроса как е прекарал в училище. Юнас отговаряше лаконично и уклончиво, защото знаеше, че твърде изчерпателните отговори ще предизвикат баща му и ще започне да го разпитва или какво са учили и какво не в „скучното училище“, или какво работят родителите на приятелите му. И понеже никога не се задоволяваше с отговорите на момчето, бащата обикновено се ядосваше.

След като си легна, Юнас чу как баща му се сбогува с майка му на долния етаж. После вратата се хлопна и колата потегли. Двамата с мама отново останаха сами. Тя пусна телевизора. Юнас се замисли за нещо, за което го бе питала: защо вече не води вкъщи свои приятели от училище. Не й отговори, защото не искаше да я натъжава. Но сега и той се натъжи. Захапа отвътре бузата си и усети как сладката болка се разпространи до ушите му. От тавана се люлееше метален вятърен чан: китайски сувенир със звънтящи тръбички за разсейване на негативната енергия. Стана от леглото и се приближи на пръсти до прозореца. Дебелият сняг в градината отразяваше оскъдната улична светлина и малкият видя фигурата на снежния човек. Изглеждаше толкова самотен. Защо не му бяха дали шапка или поне шал? Или дръжка на метла? Неочаквано луната се показа иззад облаците и черните зъби на снежния човек лъснаха в мрака. Очите — също. Юнас инстинктивно затаи дъх и се отдръпна назад. В камъчетата, поставени за очи, проблесна пламък. Те не просто се взираха в стената на къщата, а гледаха нагоре, към стаята на Юнас. Момчето дръпна пердетата пред прозореца и се мушна обратно под завивката.