Ю Несбьо
Снежния човек (30)

Трийсета глава
Изкупителна жертва

Ден двайсети

Кнют Мюлер-Нилсен дойде лично на пристана под моста в Пудефиурен да посрещне Хари, който пристигна от Финьой с яхтата. Мюлер-Нилсен се качи на борда заедно с двама полицаи и психиатърка. Влязоха в каютата, където Катрине Брат лежеше завързана с белезници за леглото. Биха й инжекция с антипсихотично успокоително и я пренесоха в полицейската кола.

Мюлер-Нилсен благодари на Хари за дискретността, с която бе извършил ареста.

— Предлагам засега да го запазим в тайна — Хари погледна към капещото небе. — Началниците ми от Осло ще искат те да преценят кога да разгласим случая.

— Да, разбира се — кимна Мюлер-Нилсен.

— Шещи Рьодсмуен — обади се глас зад гърба им. — Психиатър.

Лекарката — около четирийсетгодишна, с бухнала руса коса и широко, яркочервено шушляково яке — държеше цигарата си напълно невъзмутимо, сякаш не забелязваше сипещите се дъждовни капки.

— Трудно ли я усмирихте? — попита тя.

— Не — Хари усещаше как револверът на Катрине убива на кръста му. — Предаде се без съпротива.

— Какво каза?

— Нищо.

— Съвсем нищо?

— Нито дума. Вашата диагноза?

— Най-вероятно психоза — отвърна Рьодсмуен без колебание. — Това обаче не означава, че непременно е душевноболна. Просто съзнанието й търси начин да се справи с непосилно за психиката й преживяване. На същия принцип човек губи съзнание, когато изпитва непоносима болка. Предполагам, че дълго време е била подложена на екстремна стресова ситуация, така ли е?

Хари кимна.

— Ще проговори ли?

— Да — отвърна Шещи Рьодсмуен и огледа недоволно загасващата цигара. — Но не мога да кажа кога. В момента има нужда от почивка.

— Почивка ли? — изсумтя Мюлер-Нилсен. — Та тя е сериен убиец!

— А аз съм психиатър.

Рьодсмуен пусна цигарата на земята и тръгна към малка червена Хонда, която изглеждаше прашна въпреки опитите на дъжда да я измие.

— Какво ще правиш, Хари? — попита Мюлер-Нилсен.

— Ще се прибера с последния полет.

— Стига глупости. Приличаш на мъртвец. Полицейското ни управление има договор с хотел „Рика“. Ще те закараме дотам и ще ти изпратим сухи дрехи. Ще хапнеш в ресторанта им.

Хари се регистрира в хотела и влезе в тясната си единична стая. Застана пред огледалото в банята и се сети за думите на Мюлер-Нилсен: „Приличаш на мъртвец.“ Всъщност му се бе разминала на косъм да се превърне в мъртвец. Или пък не?

Взе си душ, слезе да хапне в безлюдния ресторант и се върна в стаята си. Опита се да поспи, но не успя. Пусна телевизора. По всички канали даваха глупости. Само „Ен Ар Ко 2“ излъчваше интересен филм — „Мементо“. Хари го беше гледал. Действието се представя от гледната точка на мъж, изгубил краткосрочната си памет вследствие на тежка мозъчна травма. Главният герой записва на снимка кой е виновникът за убийството на жена, на което е станал свидетел, защото знае, че после ще го забрави. Остава обаче въпросът дали може да вярва на написаното, или не.

Хари отметна нервно завивката. Минибарът под телевизора не беше заключен.

Защо не се бе прибрал с последния полет!

Стана от леглото. Телефонът звънна. Хари бръкна в джоба на мокрия панталон, прострян върху стол до камината. Обаждаше се Ракел. Попита го къде е и поиска да поговорят, но не в апартамента му, а на обществено място.

Хари се отпусна върху леглото със затворени очи.

— За да ми кажеш, че повече няма да се виждаме ли? — предположи той.

— За да ти кажа, че повече няма да се виждаме — повтори Ракел. — Не издържам.

— Кажи ми го сега, по телефона.

— Не. По телефона не е достатъчно мъчително.

Хари простена. Ракел имаше право.

Разбраха се да се срещнат в единайсет на следващия ден в музея „Фрам“ на полуостров Бюгдьой — туристическа атракция, където щяха да се смесят с немци и японци. Ракел се поинтересува каква работа има Хари в Берген. Той й разказа за ареста и я помоли да си мълчи, докато прочете официални изявления на полицията във вестниците.

Пожелаха си лека нощ и затвориха. Хари се взираше в минибара, докато „Мементо“ продължаваше ретроспективната си игра. Едва бе оцелял след опит да го убият, любовта на живота му не искаше да го вижда повече, а той беше приключил най-тежкото разследване в кариерата си. Или пък не? Хари не обясни на Мюлер-Нилсен защо е предпочел да издири Брат на своя глава, без подкрепление. Вече знаеше отговора. Глождеше го онова съмнение и надеждата, че нещата стоят другояче. Тя трябваше да изтлее, да угасне завинаги. За бога, имаше три основателни причини и глутница жадни кучета в стомаха, които лаеха като полудели. Всичко го тласкаше към минибара. Тогава какво в крайна сметка го спираше да отвори проклетата вратичка? Хари стана, отиде в банята, пусна чешмата и пи, докато струята пръскаше лицето му. После се изправи и се погледна в огледалото. Мъртвец. Защо мъртвецът не иска да пие? Хари избълва отговора на глас срещу собственото си лице:

— Защото няма да е достатъчно мъчително.

Гюнар Хаген се чувстваше изморен. Съсипан от умора. Огледа се. Наближаваше полунощ, а той се намираше в помещение на последен етаж в една от централните сгради на Осло. Всичко наоколо беше издържано в лъскаво кафяво: подът, таванът със светодиодни крушки, стените с портрети на бивши шефове в клуба — собственик на помещението, махагоновата маса с площ десет квадратни метра и кожените подложки за писане, поставени пред всеки от дванайсетимата мъже в залата. Преди час началникът на криминалната полиция му се бе обадил и го беше повикал на съвещание на този адрес. Хаген познаваше неколцина от присъстващите лично, а други — от снимки във вестниците. Повечето обаче виждаше за първи път. Началникът на криминалната полиция обясни на събралите се какъв е поводът за срещата:

— Снежния човек е полицайка, дошла при нас от Берген и възползвала се от служебното си положение в Отдела за борба с насилието. Успешно е манипулирала колегите си, за да не я заподозрат. В момента е заловена и се налага да уведомим обществеността за скандалните разкрития.

След като приключи краткото си изложение, тишината в залата се сгъсти като дима от пурата в единия край на масата. Пушеше я белокос мъж, облегнат назад във висок стол. Върху лицето му падаше сянка. Той само въздъхна леко. Гюнар Хаген забеляза, че всички, вметнали нещо по случая, търсеха одобрението на този мъж.

— Много лошо, Турлайф — отбеляза той с изненадващо тънък, почти женствен глас. — Направо фатално. Подкопава се доверието в системата. А понеже разговаряме на високо ниво… — всички притаиха дъх, докато белокосият мъж дръпна от пурата си, — ще се наложи да хвърчат глави. Въпросът е чии.

Началникът на Главното управление се изкашля:

— Някакви предложения?

— Още не — отвърна белокосият. — Но очаквам двамата с Турлайф да споделите вашите.

Началникът на Главното управление и шефът на криминалната полиция се спогледаха. Последният взе думата.

— Смятаме, че при назначаването на Катрине Брат, както и впоследствие, са допуснати конкретни служебни грешки. Причината за неуспеха на полицията не са пропуски в системата, а човешки пропуски. Затова проблемът не се крие в началството. Предлагаме да разграничим отговорността и вината. Ръководството на полицията поема отговорността и е готово да понесе негативите и…

— Предлагам да пропуснем общите приказки — прекъсна го белокосият. — Коя е изкупителната ви жертва!?

Началникът на криминалната полиция подръпна нервно яката на ризата си. Гюнар Хаген забеляза притеснението му.

— Старши инспектор Хари Хуле — отсече началникът.

Настъпи тишина, докато белокосият си запали пурата. Запалката щракна няколко пъти. После от сянката се чу премлясване и се разнесе дим.

— Идеята ви си я бива — отбеляза тънкият глас. — Ако бяхте назовали име на друг старши инспектор, щях да ви посъветвам да се прицелите по-нависоко в йерархията за по-тлъсто жертвено агне. Сигурно щях да те подканя да обмислиш собствената си кандидатура, Турлайф. Но Хуле е известна личност, нали гостува в телевизионно токшоу. Популярна фигура с репутация на добър детектив. Според мен ще свърши работа. Въпросът е как ще накарате Хуле да сътрудничи?

— Оставете това на нас — отвърна началникът на криминалната полиция. — Нали, Гюнар?

Хаген преглътна с мъка. Точно в този момент се замисли за съпругата си. Тя бе пожертвала много, за да му осигури идеални условия за кариера. Когато се ожениха, прекрати следването си заради него. Съгласяваше се да живеят там, където го изпращаха служебните му задължения във въоръжените сили, а по-късно и в полицията. Жената на Хаген не му отстъпваше по интелект, а в някои сфери дори го превъзхождаше. Той се обръщаше към нея по служебни и морални въпроси. И тя винаги му даваше най-разумния съвет. Въпреки това Хаген не успя да изгради мечтаната бляскава кариера. Но напоследък нещата в работата му се подобриха. Имаше сериозни изгледи настоящият му пост да се окаже трамплин към високите етажи. Трябваше само да внимава да не стъпи накриво. Съвсем елементарно изискване.

— Гюнар? — настоя за отговор началникът на криминалната полиция.

Хаген се чувстваше толкова изморен. Съсипан от умора. „Това е за теб, скъпа — помисли си той. — Ти би постъпила така на мое място.“