Ю Несбьо
Снежния човек (3)

Трета глава
Кошинила

Ден първи

Седнал върху висока табуретка на бара в „Палас Грил“, Хари разглеждаше плакатите с добродушните подкани към клиентите на заведението да не молят за вересия, да не стрелят по пианиста и изобщо „Be Good or Be Gone“^[1]. Поради ранния час в бара, освен Хари имаше само две девойки, които разучаваха възможностите на мобилните си телефони, и двама младежи, увлечени в игра на дартс. В позата им прозираха отработени движения при прицелването, но резултатите им бяха плачевни. Доли Партън, явно отново спечелила благоразположението на критиците на кънтри музиката, извиваше от тонколоните носов глас с южняшки акцент. Хари погледна часовника за пореден път и се обзаложи със себе си, че Ракел Фауке ще се появи на вратата в осем и седем. И тази вечер усещаше гъделичкащото нетърпение преди всяка тяхна среща. Опитваше се да си внуши, че вълнението му е просто условен рефлекс като в експеримента на Павлов: кучетата започват да точат лиги, когато чуят сигнала за храна, дори да не са им я поднесли. Тази вечер Хари също нямаше да утоли глада си. Или по-точно: щеше да утоли само глада си за храна. И да си поговори с Ракел за живота. По-точно: за нейния живот. За Олег, сина й, когото бе родила от бившия си съпруг — руснак по време на службата си в норвежкото посолство в Москва. Олег беше много плахо и затворено дете, но Хари намери път към него и двамата се сближиха повече, отколкото той бе успял да се сближи със собствения си баща. А когато Ракел сложи край на връзката им, защото не издържаше повече, Хари изгуби и нея, и Олег и в крайна сметка не знаеше коя загуба му тежи повече. Сега обаче разбра: в осем и седем грациозната й фигура се появи на вратата. Хари още не бе забравил как понякога ръката му докосваше гъвкавия й гръб и сякаш отново усети допира на високите й смугли скули до бузата си. Тайно се бе надявал Ракел да не се намира в толкова превъзходна форма. Да не сияе така от щастие.

Тя се приближи до него и лицата им се докоснаха леко за поздрав. Хари се постара да се отдръпне пръв.

— Защо ме гледаш така? — попита тя, докато разкопчаваше палтото си.

— Много добре знаеш. — „Трябваше да си прочистя гърлото“, помисли си той.

Тя се засмя тихо. Смехът й му въздействаше като първата глътка от бутилка „Джим Бийм“: стопляше го и го отпускаше.

— Недей — помоли тя.

Чудеше се как да разтълкува нейното „недей“: не започвай пак, не прави ситуацията неловка, няма смисъл да се стига дотам. Тя изрече думата съвсем тихо, едва доловимо, но Хари имаше чувството, че му зашлеви шамар.

— Отслабнал си — отбеляза Ракел.

— Да, напоследък ми го казват много хора.

— На коя маса…?

— Сервитьорът ще дойде да ни заведе.

Тя се настани на табуретката пред него и си поръча аперитив. Кампари, какво друго. Някога Хари я наричаше Кошинила по названието на въшката, от която се добива пигментът за оцветяването на тръпчивото сладко питие, защото Ракел обичаше да се облича в яркочервено. Самата тя твърдеше, че предпочитанието й към този цвят се дължи на желанието й да предупреждава хората да стоят настрана, както животните с огнена окраска сигнализират на враговете си да се пазят от тях.

Хари си поръча още една кока-кола.

— Защо си се стопил така? — попита тя.

— Заради гъби.

— Какво?

— Изпиват мозъка, очите, дробовете, концентрацията ми. Изсмукват цвета и паметта ми. Те растат, аз линея. Ще се превърнат в мен, а аз — в тях.

— Какви ги говориш? — възкликна тя с престорено отвращение, но на Хари не му убягна усмивката в очите й.

Ракел обичаше да го слуша дори когато разказва привидно несвързани истории. Хари й обясни, че в апартамента му имало набези на плесенни гъби.

— А вие как сте? — попита той на свой ред.

— Чудесно. Аз съм добре, Олег — също. Но му липсваш.

— Той ли ти го каза?

— Знаеш, че е така. Трябва да намериш начин да наваксате изгубеното време.

— Аз ли? — Хари я погледна силно изненадан. — Решението да не живея с вас не беше мое.

— Е, и? — Тя пое чашата от бармана. — С теб се разделихме, но това не означава ти и Олег да не поддържате приятелството си. И за двама ви е важно да общувате един с друг. И ти, и Олег трудно се сближавате, затова е добре да пазите вече създадените връзки.

Хари отпи от кока-колата.

— Как се спогаждат Олег и твоят лекар?

— Казва се Матиас — Ракел въздъхна. — Опитват се да се сприятелят, но са доста… различни. Матиас полага много усилия. Олег обаче изобщо не се старае да го улесни.

Новината прониза Хари със сладостната стрела на злорадството.

— Освен това Матиас е доста зает.

— Бях останал с впечатлението, че не искаш приятел работохолик — отбеляза Хари и веднага съжали за язвителната забележка.

Ракел не се ядоса. Само въздъхна тъжно:

— Хари, никога не съм имала нищо против работата ти. Проблемът беше, че си обсебен от нея. Ти живееш само с мисълта за случаите в полицията, но не защото обичаш професията си, или защото се чувстваш отговорен за доброто на обществото. Мотивацията ти не е свързана нито със загриженост, нито с лични амбиции. Води те единствено гневът и жаждата за отмъщение. А това не е правилно, Хари. Не бива да бъде така. Сам знаеш какво се случи.

„Да — помисли си той. — Позволих на болестта си да нахлуе и в твоя дом.“

Той се изкашля:

— А този твой лекар има… здравословна мотивация за работа, така ли?

— Матиас продължава да дава нощни дежурства в пункта за неотложна помощ. Доброволно. Освен това преподава на пълно работно време в Катедрата по анатомия.

— И да не забравяме, че дарява кръв и е член на „Амнести Интърнешънъл“.

— Б отрицателна е рядка кръвна група, Хари. Доколкото знам, и ти подкрепяш инициативите на организацията — въздъхна Ракел.

Тя разбърка кампарито с оранжевата коктейлна пръчица с кон на върха. Червената течност се плъзна надолу между кубчетата лед. Кошинила.

— Хари?

Нещо в тона й го накара да се стегне в очакване на лоши новини.

— С Матиас възнамеряваме да заживеем заедно. След Коледа.

— Толкова скоро? — Хари прокара пресъхналия език по небцето си в отчаян опит да го навлажни. — Та вие се познавате не повече от година.

— От година и половина. През лятото ще се оженим.

 

 

Магнюс Скаре гледаше как топлата вода изтича между пръстите му и потъва в мивката. Как изчезва. Нищо не изчезва, просто се пренася другаде. Вероятно такава беше и съдбата на хората, за които Скаре събираше информация през последните няколко седмици. По молба на Хари. Според него имало нещо гнило. Затова искаше да получи доклада на Скаре преди уикенда. А това означаваше извънредно работно време за Магнюс. Скаре си даваше сметка, че Хари ангажира полицаите с такива дреболии само за да не ги оставя да бездействат в период, когато всички си клатят краката. Отделът за издирване на изчезнали лица към дирекция „Защита на населението“ наброяваше едва трима души и те отказваха да се ровят в стари случаи, защото бяха затрупани с нови сигнали.

Скаре се отправи към кабинета си по пустия коридор. Забеляза, че вратата стои открехната. Странно, беше я затворил плътно, а и вече минаваше девет. Чистачката отдавна бе приключила. Преди две години имаше случай на кражба от кабинетите. Магнюс Скаре дръпна рязко вратата. Катрине Брат, застанала насред стаята, изви глава към него с вдигната вежда, все едно не тя, а той е нахлул неканен в кабинета й. После отново му обърна гръб.

— Исках само да видя нещо — тя обходи стените с поглед.

— Какво да видиш?

Скаре огледа кабинета на свой ред. Стаята не се различаваше от останалите, само дето нямаше прозорци.

— Това е бил неговият кабинет, нали?

— Не те разбирам — смръщи вежди Скаре.

— Тук е работил Хуле. Това е бил неговият кабинет, докато е разследвал серийните убийства в Австралия, нали?

— Сигурно — сви рамене Скаре. — Защо се интересуваш?

— Защо се е преместил в друг кабинет? — Катрине Брат поглади бюрото с ръка.

Магнюс я заобиколи и се отпусна върху стола.

— Тук няма прозорци. Освен това го повишиха в чин старши инспектор.

— Работил е първо с Елен Йелтен, после с Як Халвуршен — продължи Катрине Брат. — И двамата са станали жертва на убийство.

Магнюс Скаре кръстоса ръце на тила си. Новата полицайка безспорно имаше изискан стил. И играеше в по-горна дивизия от неговата. Скаре беше готов да се обзаложи, че мъжът й е шеф на голяма компания и имат много пари. Костюмът й изглеждаше скъп. Но като се загледа по-внимателно в нея, долови лек дефект. Нещо я загрозяваше, само дето Скаре не съумяваше да определи какво точно.

— Дали се е преместил, защото не е издържал да чува постоянно гласовете им в главата си? — попита Катрине Брат и огледа картата на Норвегия върху стената.

Там Скаре бе отбелязал с кръгове местожителството на всички изчезнали лица в Източна Норвегия след 1980-а.

Той се засмя, но не й отговори. Брат имаше елегантна, гъвкава фигура.

Знаеше, че макар да не го гледа, Катрине се досеща какъв интерес събужда у него.

— Що за човек е той всъщност? — попита тя.

— Защо се интересуваш от него?

— Нормално е, все пак е новият ми шеф.

Беше права. Само дето в съзнанието на Скаре Хари не беше шеф. Е, раздаваше задачите и ръководеше разследването, но като цяло искаше само да не му се пречкат.

— Сигурно си чувала разни слухове за него.

— Да — сви рамене тя. — Имал проблеми с алкохола, разобличил свой колега, всички началници в полицията искали да го изхвърлят, но бившият началник на Отдела се застъпил за него.

— Казваше се Бярне Мьолер.

Скаре погледна картата. Около Берген беше очертан кръг — там за последно бяха видели Мьолер преди изчезването му.

— Чувала съм и друго: колегите в Главното управление се дразнят, задето медиите го превърнаха в поп звезда.

— Хари е адски добър детектив — Скаре всмука долната си устна. — Другото не ме интересува.

— Значи го харесваш?

Скаре се усмихна. Тя се обърна и го погледна право в очите.

— Е, чак да го харесвам… Не ми е нито симпатичен, нито антипатичен.

Той измести стола назад, качи краката си върху бюрото, протегна се и се прозина малко пресилено:

— А ти по какъв случай работиш по това време?

С тази реплика Скаре направи опит да си възвърне превъзходството. Все пак тя беше само полицайка. При това нова.

Ала Катрине Брат само се усмихна, все едно Скаре й разказа виц, излезе от кабинета и се изгуби.

Изчезна. Точно като хората на картата. Скаре изруга, поизправи се на стола и включи компютъра.

 

 

Хари се събуди. Остана да лежи в леглото по гръб, взирайки се в тавана. Колко време бе спал? Обърна се да види часовника върху нощното шкафче. 03:45. Вечерята с Ракел се бе превърнала в мъчение. Гледаше как устните й говорят, пият вино, дъвчат и разкъсват на парчета не само месото, но и самия него, докато тя му разказваше за плановете с Матиас да прекарат няколко години в Ботсвана: тамошното правителство изготвило много добър проект за ефективна борба с разпространението на вируса на ХИВ, ала не достигали квалифицирани лекари. Ракел го попита дали се среща с някого. „Да — отвърна той, — с Йойстайн и Сабото — приятели от детските години.“ Първият беше алкохолизиран таксиметров шофьор, побъркан на тема компютри, а вторият — алкохолизиран картоиграч със заложби да стане световен шампион на покер, стига да се научи да владее собствените си лицеви мускули със същия успех, с който разгадаваше физиономиите на съперниците си. Хари дори започна да й разказва как Сабото претърпял фатална загуба на световното в Лас Вегас, но се сети, че Ракел вече е слушала тази история. Всъщност Хари я излъга: не се срещаше с никакви хора.

Докато наблюдаваше как келнерът налива алкохол в чашите на съседната маса, го обзе безумно силно желание да дръпне бутилката от ръцете му и да я надигне. Все пак се овладя. Съгласи се да заведе Олег на концерта на „Слипнот“. Малкият много настоявал да не пропусне събитието. Хари се въздържа да обясни на Ракел каква банда представляват „Слипнот“, защото нямаше нищо против да ги послуша. По принцип групите със задължителното ръмжене, хриптене, сатанински знаци и бесни барабани предизвикваха насмешката му, но „Слипнот“ бяха интересни. Хари отметна завивката и отиде в кухнята. Пусна чешмата и изчака водата да се изстуди, сви длан в шепа и пѝ. Винаги му се услаждаше повече, когато пие от шепа, от собствената си кожа. Изля остатъка в мивката и се вторачи в черната стена. Нещо му се привидя. Движение? Явно бе забелязал едва доловимо движение като от невидимите вълни под водната повърхност, милващи леко водораслите: движение на нишки от мицел, възтънки, почти невидими пръсти; движение на спори, които се разнасят и при най-лекия полъх, настаняват се на друго място и започват да ядат и да смучат. Хари пусна радиото. Резултатите бяха ясни: Джордж Буш си бе осигурил нов мандат в Белия дом.

Хари се върна в леглото и се зави презглава.

 

 

Юнас се събуди от шум и отметна завивката от лицето си. Звукът му напомни хрущенето на лепкав сняг под ботуши в тиха неделна утрин. Сигурно бе сънувал нещо. Пак затвори очи, но сънят си бе отишъл безвъзвратно. Спомни си какво му се присъни: баща му стои неподвижно и мълчаливо пред него, а отражението на светлината в лъскавите стъкла на очилата му прави повърхността им непрогледна, заледена.

Сигурно е било кошмар, защото Юнас още се чувстваше изплашен. Отвори очи и се загледа в мърдащите се под тавана метални тръбички на вятърния чан. Скочи от леглото, отвори вратата и се втурна в коридора. Успя да овладее паниката си и не погледна надолу към потъналия в мрак долен етаж. Тичешком стигна до спалнята на родителите си. Натисна дръжката на вратата много внимателно. Чак тогава се сети, че баща му го няма, а майка си щеше да събуди така или иначе. Промъкна се вътре. Върху пода се простираше бял четириъгълник от лунна светлина и стигаше до оправеното двойно легло. Будилникът показваше 01:11. Юнас се спря объркан.

Излезе в коридора. Тръгна към стълбището. Мракът там само чакаше да го погълне в огромната си зинала паст. Не се чуваше нито звук.

— Мамо!

Щом чу колко изплашен звучи гласът му, Юнас съжали, че извика. Сега и мракът усети страха му.

Никакъв отговор.

В гърлото му заседна буца. Започна да слиза по стълбите.

На третото стъпало стъпи на нещо мокро. На шестото — също. И на осмото. Сякаш някой бе минал с мокри обувки или крака.

Във всекидневната, лампата светеше, но от мама нямаше и следа. Юнас се приближи до прозореца, за да погледне дали не е отишла у семейство Бендиксен. Понякога мама се отбиваше при леля Ева. В къщата на съседите обаче беше тъмно.

Юнас влезе в кухнята и се приближи до телефона. Все още намираше сили да запази присъствие на духа въпреки страха си от тъмното. Набра мама по мобилния. Каква радост изпита, когато чу нежния й глас! Но се оказа само записано съобщение да й оставят номера си. После мама пожела приятен ден.

В момента беше нощ, не ден.

В антрето обу чифт обувки на баща си, загърна се в шушляковото яке над пижамата и излезе навън. Мама твърдеше, че снегът щял да изчезне до утре, но още беше студено. Лекият вятър нашепваше нещо в клоните на дъба до портата. До къщата на Бендиксен оставаха едва стотина метра, а на улицата светеха две лампи. „Трябва да е там“, помисли си Юнас. Погледна надясно, после наляво, за да се увери, че няма никого. И очите му се спряха върху снежния човек. Стоеше си пак на същото място, неподвижен, обърнат към къщата, и се къпеше в студената лунна светлина. И все пак във фигурата му имаше нещо различно, почти човешко, нещо познато. Юнас пак погледна към къщата на Бендиксен. Реши да побегне от тук. Но не го направи. Остана на място. Лекият леден вятър го пронизваше до мозъка на костите. Бавно се обърна към снежния човек. Сети се кое го смути и му се стори познато. Върху снежната фигура бе омотан шал. Розов шал. Коледният подарък на мама.