Ю Несбьо
Снежния човек (24)

Двайсет и четвърта глава
„Тувумба“

Ден деветнайсети

Под полилеите на зала „Соня Хение“ в хотел „Радисън“ цареше радостно вълнение. Арве Стьоп посрещаше гостите на вратата. Челюстите му се бяха схванали от усмивки, а травмата на лакътя му започна да се обажда вследствие ръкостискането с всеки влязъл. Млада жена от фирмата — организатор на събитието се доближи до него и съобщи с усмивка, че всички гости са заели местата си. Черният й семпъл костюм и слушалките с почти невидим микрофон й придаваха вид на агент в „Мисията невъзможна“.

— Да влизаме — подкани го тя и оправи папийонката му с приятелски нежен жест.

На ръката й забеляза брачна халка. Бедрата й се поклащаха съблазнително, докато вървеше пред него към залата. Дали между тези бедра се бе появило дете? Черният панталон прилепваше плътно към стегнатото й дупе и Арве Стьоп си представи същото това дупе, само че без панталони, в апартамента си на пристана Акер Брюге. Жената обаче му се струваше доста делова. Щеше да си създаде излишни главоболия, докато я вкара в леглото. Тя го погледна в голямото огледало до вратата. Арве Стьоп разбра, че го е разобличила, и се усмихна широко, съжалително. Тя се засмя, а по бузите й плъзна лека, неособено делова руменина. Мисията невъзможна? Тъкмо напротив. Само че не тази вечер.

Осмината гости на масата му се изправиха да го приветстват. Дамата, която бе поканил да го съпровожда на събитието, беше заместник-главният редактор на „Либерал“: скучен, но разумен избор. Беше омъжена, с деца и имаше състареното лице на жена, прекарваща всеки ден между дванайсет и четиринайсет часа на работното си място. Горките й деца! И горко на Арве Стьоп, ако някой ден заместник-главният редактор се усети, че животът не се изчерпва с „Либерал“. Сътрапезниците му вдигнаха тост в негова чест. Стьоп обгърна залата с поглед. Под полилеите блестяха пайети, бижута и засмени очи. И рокли: без презрамки, без рамене, без гърбове, без срам.

От тонколоните гръмна „И тъй рече Заратустра“. На срещата с фирмата организатор Стьоп отбеляза, че Щраусовата симфонична поема не му се струва оригинално начало на празненството, защото звучи твърде помпозно и му напомня за създаването на човечеството. „Точно това е целта ни“, отвърнаха организаторите.

На сцената, обвита в дим и светлина, излезе известен телевизионен водещ. Беше им поискал шестцифрена сума за хонорар.

— Уважаеми дами и господа! — извика той в голям безжичен микрофон.

Стьоп веднага го асоциира с еректирал член.

— Добре дошли на събитието, което ще се превърне в една от най-незабравимите вечери в живота ви! — Устните на водещия почти докосваха черната глава на фалосовидния микрофон.

Арве Стьоп вече очакваше с нетърпение края на празненството.

 

 

Хари се взираше в етажерката със снимките на починалите си колеги. Напрягаше се, но мислите му се щураха безразборно и отказваха да се подредят в цялостна картина. През цялото време го преследваше усещането, че някой му диша във врата и предугажда всяка негова стъпка, но точно това обяснение не му бе хрумвало. Невероятно по своята простота и същевременно немислимо по сложността си.

Кнют Мюлер-Нилсен му разказа, че смятали Катрине за един от най-обещаващите им кадри в разследването на убийства; изгряващата звезда на Берген. Не създавала никакви проблеми, с изключение на една приумица, която я подтикнала да се премести в Отдела за борба с порока. Свидетел по отдавна прекратено разследване поради липса на улики се обадил в полицията и се оплакал, че Катрине Брат непрекъснато го тормози с нови и нови въпроси по случая. Отказвала да го остави на мира, макар свидетелят да бил казал на полицията всичко, което знаел. И така станало ясно, че Катрине продължава да работи по приключения случай без знанието на началниците си. Правела го само през свободното си време и по принцип не би представлявало сериозен проблем, но управлението в Берген категорично й било забранило да се занимава именно с този случай. Катрине Брат посочила няколко пропуска в следователската работа, ала никой не пожелал да я изслуша. Разочарована, тя подала молба за преместване в друг отдел.

— Случаят се бе превърнал в идея фикс за нея — уточни Мюлер-Нилсен в края на разговора. — Ако не ме лъже паметта, по това време мъжът й я напусна.

Хари стана, излезе в коридора и се приближи до вратата на Катрине. В съответствие с инструкциите кабинетът й беше заключен. Хари продължи нататък по коридора и влезе в стаята с копирните машини. На най-долния рафт до листовете за принтера имаше гилотина за хартия — тежка желязна плоскост с монтиран нож. Доколкото си спомняше, отдавна никой не бе използвал огромната машина. Хари я отнесе на ръце до кабинета на Катрине.

Вдигна я високо над главата си и се прицели в дръжката. Запрати я с всичка сила. Гилотината се заби в бравата, а касата хлътна в рамката. Тя изпука.

Хари успя да отстъпи навреме, за да спаси краката си от гилотината, която се приземи с глуха въздишка. Разхвърчаха се стърготини. Той ритна вратата и тя се отвори. Взе гилотината и влезе в кабинета на Катрине.

Помещението изглеждаше не по-различно от времето, когато работеше тук с Як Халвуршен: спретнато, без украшения, снимки или други лични вещи. Бюрото й се заключваше с обикновен централен механизъм. След два удара с гилотината най-горното чекмедже и ключалката бяха счупени. Хари започна да рови в купчината папки, перфоратори и други канцеларски материали. Намери нож в калъф. Извади го. Острието му беше набраздено. Едва ли го използваше за инструмент в гората, например. Хари прокара острието по листовете под ножа и той потъна дълбоко и плавно в хартиената маса. В долното чекмедже намери две запечатани кутии с патрони за служебния й револвер. Единствените лични вещи бяха два пръстена, единият от които инкрустиран с камъни, блестящи на светлината от настолната лампа. Хари го бе виждал някъде. Затвори очи и се опита да си спомни къде. Голям пръстен в различни цветове. Натруфен. Лас Вегас. Катрине не би сложила такова бижу на ръката си. Изведнъж му просветна. Сърцето му биеше тежко, но равномерно. Беше виждал пръстена в спалнята на Бекер.

 

 

В зала „Соня Хение“ вечерята приключи и сервитьорите отнесоха чиниите и приборите. Облегнат на стената в дъното на помещението, Арве Стьоп гледаше как гостите, скупчили се пред сцената, не откъсваха очи от бандата. Музиката звучеше внушително. Скъпо. Грандомански. Арве Стьоп не се отърва от съмненията си, но организаторите на събитието успяха все пак да го убедят, че с всяка инвестиция в доброто настроение на служителите си подсигурява тяхната лоялност, гордост и въодушевление от работното им място. „Плащайки за група с международно признание, акцентирате върху успеха на списанието ви и популяризирате престижа на марката «Либерал» сред рекламодателите“, уверяваха го те.

Вокалистът притисна слушалката до ухото си, домогвайки се до най-високия тон в международния си хит от осемдесетте.

— Мортен Харкет пее страхотно дори когато изфалшивява — отбеляза глас до Стьоп.

Обърна се. Веднага разбра, че е виждал тази жена, защото Арве Стьоп не забравяше красавиците. Само имената им, къде и кога са се запознавали. Беше елегантна, облечена в семпла черна рокля с цепка. Напомни му на някого. На Бирте. Бирте имаше подобна рокля.

— Това е направо скандално — каза той.

— Тонът е много висок и е трудно да го вземеш — защити тя вокалиста, без да поглежда Арве Стьоп.

— Скандално е, че не си спомням как се казваш. Срещали сме се и преди.

— Не сме се срещали — възрази тя. — Ти ме беше зяпнал.

Тя отметна черната коса от лицето си. Имаше класическа, изчистена хубост. Като Кейт Мос. Бирте приличаше по-скоро на Памела Андерсън.

— Можеш ли да ме обвиниш? — усмихна се той и усети как се събужда, как кръвта плъзва по вените му и отнася изпитото шампанско до онези части от мозъка му, които го правеха сънлив и ефирен.

— Как ти е името?

— Катрине Брат.

— Сега си спомних. Ти не си ли от рекламодателите ни, Катрине? Или беше банкерка? Не? Наемодателка? Фотограф на свободна практика?

С усмивка на уста Катрине клатеше отрицателно глава след всяко негово предположение.

— Вмъквам се неканена на разни партита — обясни тя. — Една от журналистките в списанието ти ми е приятелка. Каза ми кой ще свири на събитието. Достатъчно било да си облека рокля и да се появя. Имаш ли желание да ме изхвърлиш?

Тя поднесе чашата с шампанско към устните си — малко тънки за вкуса на Стьоп. Падаше си по по-сочни, но и нейните изглеждаха примамливо червени и влажни. Тя продължаваше да гледа групата и той плъзна поглед по профила й. Не само по профила на лицето. Огледа елегантната извивка на гърба й, безупречния овал на гърдите й, който не се дължеше на силикон, а вероятно на качествен сутиен. Дали е кърмила бебе?

— Обмислям го — отвърна той. — Можеш ли да ме разубедиш?

— Със заплаха. Как ти звучи?

— Става.

— Отвън цяла шайка папараци дебне звездите на вечерта да излязат и да издадат някоя пикантерия. Ами ако им разкажа за теб и моята приятелка от „Либерал“? Намекнал си й, че няма да направи кариера в списанието, след като те е отрязала.

Арве Стьоп се разсмя с цяло гърло. Гостите вече им хвърляха любопитни погледи. Наведе се към Катрине и усети мириса на парфюм, подобен на неговия.

— Първо, изобщо не се притеснявам от евентуални последствия за доброто ми име. Публикациите на колегите ми от клюкарските издания изобщо не ме интересуват. Второ, твоята приятелка не става за журналист и, трето, излъгала те е. Оправих я цели три пъти. Ако искаш, разкажи за това на папараците. Омъжена ли си?

— Да — отвърна непознатата, обърна се към сцената и отпусна тежестта върху другия си крак.

В цепката на роклята й се показа ластикът на жартиер. Устата му пресъхна и той отпи от шампанското. Жените пред сцената се клатеха наляво-надясно, захласнати по групата. Арве Стьоп вдиша през носа. Из въздуха се носеше миризмата на разгонени самки.

— Имаш ли деца, Катрине?

— Искаш ли да имам?

— Да.

— Защо?

— Защото жените, дали живот, са разбрали какво означава да се оставиш на природните закони и раждането ги е направило по-зрели от останалите жени. И мъже.

— Глупости.

— Напротив. Майките вече не търсят потенциален баща, а искат да се забавляват.

— Добре — засмя се тя. — Тогава имам деца. На какво ти се играе?

— Ау — Стьоп си погледна часовника. — Не си губиш времето.

— На какво ти се играе?

— На всичко.

— Чудесно.

Певецът затвори очи, хвана микрофона с две ръце и изпя кресчендото на парчето.

— Тук ми стана скучно. Ще се прибирам.

Стьоп остави празната си чаша върху подноса на минаващ покрай него сервитьор.

— Живея на Акер Брюге. В същия вход, където се намира редакцията на „Либерал“, на последния етаж. Най-горният звънец.

— Знам къде е — усмихна се хитро тя. — Колко преднина ти трябва?

— Дай ми двайсетина минути. И ми обещай да не говориш с никого, преди да си тръгнеш от тук. Дори с приятелката си. Уговорихме ли се, Катрине Брат?

Арве Стьоп се надяваше да не е сбъркал името й.

— Повярвай ми, искам не по-малко от теб това да си остане само между нас — отвърна тя и в погледа й припламна ярка светлина като зарево от горски пожар на хоризонта. Катрине вдигна чашата си. — Впрочем, изчукал си я не три, а четири пъти.

Стьоп я погледна за последно и тръгна към изхода. Остави зад гърба си треперливия фалцет на вокалиста.

 

 

Трясък на врата. По улица „Сайлдюк“ отекнаха веселите викове на четирима младежи, които явно се прибираха от нощен купон. Подминаха колата, паркирана до тротоара, без да обърнат внимание на шофьора вътре. Завиха зад ъгъла и улицата отново утихна. Хари се наведе към предното стъкло и погледна към прозорците на Катрине Брат.

Можеше да се обади на Хаген, да бие тревога, да вземе със себе си Скаре и патрул. Но Хари искаше да се увери, че не греши. Иначе го очакваха сериозни последствия, както впрочем и Катрине. Слезе от колата и позвъни на звънеца без име на третия етаж. Почака. Опита още веднъж. После се върна до колата, извади щанга тип „кози крак“ от багажника и позвъни на първия етаж. Обади се сънлив мъжки глас. Зад него бръмчеше телевизор. След петнайсет секунди мъжът слезе да му отвори. Хари се легитимира.

— Не съм чул да има скандал в сградата — изненада се мъжът. — Кой повика полиция?

— Идвам по своя инициатива — обясни Хари. — Благодаря ви за съдействието.

И на вратата й нямаше табела. Хари почука, долепи ухо до студеното дърво и се ослуша. После заби върха на щангата между вратата и рамката точно над бравата. Тъй като навремето общината бе построила жилищните сгради в квартал „Грюнерльока“ за работниците във фабриките по поречието на река Акершелва и съответно не беше вложила скъпи материали, опитът на Хари да разбие вратата — втори в рамките на по-малко от час — се увенча с успех.

Пристъпи в тъмния коридор и спря за няколко секунди. Ослуша се и чак тогава включи осветлението. Пред него имаше поставка за обувки с шест чифта. Нито един от тях не изглеждаше достатъчно голям, за да е мъжки. Вдигна чифт ботуши, които бе виждал на краката на Катрине. Подметките още бяха мокри.

Влезе във всекидневната. Запали джобното си фенерче. Ако случайно тя се прибере, докато той тършува из дома й, поне да не го види от улицата.

Лъчът от фенерчето се плъзна върху пода, изработен от полирани борови дъски с големи фуги между тях, върху бял диван, ниски етажерки с книги и усилвател от ексклузивната марка „Лин“. До стената се намираше ниша с тясно, застлано легло и кухненски кът с готварска печка и хладилник. Жилището изглеждаше чисто и подредено, обзаведено малко спартански. Точно като дома на Хари. Фенерчето освети лице, втренчило очи в неканения гост. После още едно. Черни дървени маски, оцветени с бои.

Хари си погледна часовника. Единайсет. Продължи да оглежда, като местеше фенерчето. Над единствената маса в стаята бяха закачени изрезки от вестници. Покриваха стената от пода до тавана. Хари се приближи. Разгледа заглавията, а сърцето му се разтуптя като гайгеров брояч.

Всички статии бяха свързани с убийства.

Не с едно или две, а с десет-дванайсет. Хартията на някои изрезки беше пожълтяла, защото случаите бяха стари. Въпреки изминалото време обаче се бяха запечатали в паметта на Хари. Помнеше всички тези случаи, защото едно нещо ги свързваше неразривно: разследването оглавяваше не кой да е, а той.

Върху масата, до настолния компютър и принтера, се намираше купчина папки. Полицейски доклади. Разгърна една от папките. Съдържанието не касаеше негов случай, а убийството на Лайла Осен на Юлрикен. В друга папка се натъкна на безследното изчезване на Они Хетлан във Фелсиден. Хари прегледа и трета: информация за обвиненията в упражняване на полицейско насилие срещу Герт Рафто. Разлисти и следващата. Вътре намери същата снимка на Рафто, която му показа Мюле-Нилсен в кабинета си. Сега приликата му се струваше очевидна.

Най-горният лист в купчината до принтера представляваше рисунка. Бърза, любителска скица с молив. Мотивът обаче личеше ясно: фигура на снежен човек с издължено, сякаш стичащо се лице от топящ се сняг, мъртвешки очи от въглени и дълъг тънък морков за нос, сочещ надолу. Хари прелисти купчината. Откри още рисунки, до една на снежни човеци. Повечето само лица. „Маски — помисли си той, — мъртвешки маски.“ Едно от лицата имаше птича човка, малки човешки ръце от двете страни и къси птичи крачета. Върху друго пък бе нарисувана зурла на прасе и цилиндър.

Хари се зае да претърсва единия край на стаята, като си повтаряше наум съвета, който бе дал и на Катрине на остров Финьой: освободи ума си от очаквания и гледай, без да търсиш нещо определено. Прерови всички чекмеджета, шкафове, разбута кухненски принадлежности, почистващи препарати, дрехи, екзотични шампоани и чуждестранни кремове в банята, където тежкият мирис на парфюма й се бе просмукал във въздуха. Подът под душа беше мокър, а в мивката имаше памучна клечка, изцапана с туш за мигли. Излезе от банята. Нямаше представа какво иска да намери, но му се струваше, че не е тук. Изправи се и се огледа наоколо.

Грешеше.

Тук беше. Просто още не го бе открил.

Извади книгите от лавиците, отвори тоалетното казанче, провери дали подът и стените имат отпорени дъски, обърна матрака на леглото. Не остана какво повече да претърсва. Провери навсякъде. Безрезултатно.

Основното правило на обиска гласи: липсващото е също толкова важно, колкото и наличното. Хари се сети какво не бе открил в жилището на Катрине. Погледна си часовника. И се зае да замаскира следите си.

Чак когато подреди рисунките в купчина върху масата, му хрумна да провери принтера. Дръпна чекмеджето с листовете. Най-горният беше пожълтял и по-дебел от обикновена хартия за разпечатване. Хари го взе. Миришеше особено, все едно бе напръскан с подправка или обгорен. Вдигна листа срещу настолната лампа. Търсеше водния знак. И го откри: в долния десен ъгъл, между фините фибри на хартията, които ясно личаха на светлината от крушката. Изведнъж вените на врата му се издуха, кръвта запрепуска, сякаш на мозъка не му достигаше кислород.

Той включи компютъра. Пак си погледна часовника. Машината се забави цяла вечност, докато зареди операционната система и програмите. Хари веднага избра функция „търсене“. На екрана се появи весело анимационно куче, заподскача и започна да лае беззвучно, опитвайки се да съкрати времето на чакащия пред компютъра. Хари се взираше нетърпеливо в сменящите се надписи на екрана, докато компютърът търсеше из различните папки и файлове. Вдясно броят на намерените резултати все още беше нула. Хари провери дали е написал правилно думата в полето за търсене. „Тувумба“. Затвори очи. Машината бръмчеше приглушено като доволно мъркаща котка. Спря. Хари отвори очи. „Търсената дума — открита в 1 документ“. Той премести маркера на мишката върху посочения файл. Появи се жълт правоъгълник с информация за датата на последното форматиране: 9 септември. Кликна два пъти върху документа. Пръстът му потрепери леко. Белият фон на краткия текст проблесна в мрачната стая. У Хари не остана капка съмнение. Съдържанието беше същото като в писмото от Снежния човек.