Ю Несбьо
Снежния човек (31)

Трийсет и първа глава
Южният полюс

Ден двайсет и първи

Хари и Ракел стояха в предната част на кораба „Фрам“ в едноименния музей и наблюдаваха как група японски туристи снимат въжетата и мачтите, а подминават с усмивка разказа на екскурзовода за несполучливия опит на Фритьоф Нансен да покори с този обикновен плавателен съд Северния полюс през 1893, но през 1911 — пак с кораба „Фрам“ — Роалд Амундсен победил Робърт Скот в надпреварата и пръв стъпил на Южния.

— Забравих си часовника на нощното ти шкафче — каза Ракел.

— Знам го аз този трик — усмихна се Хари. — Забравила си го, за да имаш повод да се върнеш.

Тя сложи длан върху ръката му на перилата и поклати глава.

— Матиас ми го подари за рождения ден.

„А аз забравих рождения ти ден“, помисли си Хари.

— Утре ще излизаме и ще ме пита защо не го нося. Знаеш, че никак не ме бива в лъжите. Ще можеш ли да…

— Ще се отбия у вас преди четири.

— Благодаря ти. Тогава ще съм на работа. Пусни го в къщичката за птици до вратата, където…

Нямаше нужда от повече обяснения. Преди Ракел винаги оставяше там ключа за входната врата, когато Хари се прибираше късно.

Той удари с длан по перилата:

— Според Арве Стьоп грешката на Роалд Амундсен е победата му. Най-интересните истории разказвали за провалили се хора.

Ракел мълчеше.

— Все пак е някаква утеха — заключи Хари. — Ще тръгваме ли?

Навън се сипеше сняг.

— Значи в момента има временно затишие. До следващия път?

Хари я погледна, за да се увери, че тя говори за Снежния човек, а не за срещите им.

— Не знаем къде са скрити труповете — изсумтя той. — Сутринта отидох да я видя в килията й, преди да потегля за летището. Не обели дума. Само се взираше във въздуха, сякаш изобщо не ме вижда.

— Предупреди ли някого, че отиваш сам в Берген? — неочаквано попита тя.

Хари поклати глава.

— Защо?

— Не бях сигурен в подозренията си. При евентуална грешка щях да се прибера в Осло, без колегите да узнаят за провала ми.

— Имал си други съображения — възрази тя.

Хари я погледна крадешком. Ракел изглеждаше още по-нещастна от него.

— Честно казано, сам не знам защо тръгнах сам — призна Хари. — Вероятно съм се надявал все пак да не е тя.

— Защото с нея си приличате? Защото се поставяш на нейно място?

Хари не си спомняше да е споделял с Ракел, че с Катрине Брат имат сходни характери.

— Да беше я видяла колко самотна и изплашена изглеждаше. — Хари усети как снежинките пърхат в очите му. — Все едно се е изгубила в тъмното.

Мамка му, мамка му! Премига, за да прогони сълзите, но усети как заседналата в гърлото му тежка буца напира да излезе. И неговите нерви ли не издържаха? Изтръпна, когато усети топлата длан на Ракел до тила си.

— Не си като нея, Хари. Много по-различен си.

— Ами? — усмихна се и отмести ръката й.

— Ти не отнемаш живота на невинни хора, Хари.

Отклони поканата й да го закара и предпочете да се качи на автобуса. Докато се взираше през прозореца в снежните парцали и във фиорда, Хари си мислеше как Ракел успя в последния момент да вмъкне думата „невинни“.

 

 

Хари се канеше да си отключи портата на улица „Софие“, но се сети, че нес кафето вкъщи бе свършило, и се отби в магазинчето на Ниази.

— Какво правиш тук по това време? — изненада се Али и посегна да вземе парите от тезгяха.

— Имах няколко дни отпуск заради извънредно положен труд — обясни Хари.

— Какво време, а? По новините съобщиха, че до утре ще натрупа половинметров сняг.

Хари повъртя буркана с кафето малко смутено.

— Преди няколко дни изплаших Селма и Мухаммад в задния двор.

— И аз така чух.

— Искам да ти се извиня. Напоследък съм малко напрегнат, това е всичко.

— Няма нищо. Притесних се, че пак си започнал да пиеш.

Хари поклати глава и се усмихна леко. Открай време ценеше откровеността на пакистанеца.

— Добре — Али отброи рестото и му го подаде. — Как върви ремонтът?

— Ремонт ли? — Хари взе парите. — За гъбаря ли питаш?

— Какъв гъбар?

— Един тип, дето проверява мазето за плесен. Как се казваше… Стурман или нещо подобно.

— Плесенни гъби в мазето? — ужаси се Али.

— Не си ли чул? — озадачи се на свой ред Хари. — Нали си председател на жилищната управа. Мислех, че е говорил първо с теб.

— Не — поклати глава Али. — Може да се е свързал с Бьорн.

— Кой е Бьорн?

— Бьорн Асбьорнсен живее на първия етаж от тринайсет години — Али погледна укорително Хари. — От толкова години е и заместник-председател на жилищната управа.

— Аха, Бьорн значи — кимна Хари, като си придаде съсредоточен вид.

— Ще проверя за какво точно става дума — обеща Али.

Хари се качи в апартамента си. Събу си ботушите и влезе направо в спалнята. В хотелската стая в Берген не успя да мигне. Когато се събуди, устата му беше пресъхнала и го болеше стомахът. Стана и отиде да си налее вода. В коридора се вцепени.

Чак сега забеляза, че стените отново са цели и по местата си.

Обиколи стаите една по една. Работата беше изпълнена с почти магическо съвършенство. Би се заклел, че нищо в апартамента му не е било събаряно. Не се виждаше нито една дупка от стар гвоздей. Нито една лайстна не стоеше накриво. Хари докосна с ръка стената на всекидневната, за да се увери, че не халюцинира. Върху масичката пред стола с подлакътници лежеше жълт лист с красиво написана на ръка бележка.

„Изтребени са до крак. Повече няма да ме видите.

Стурман

П.П. Наложи се да обърна една от дъските на стената, защото се порязах и я изцапах с кръв. А кръвта, проникнала в необработено дърво, не се отмива. Другият вариант беше да боядисам цялата стена в червено.“

Хари се отпусна в стола с подлакътници и огледа гладките стени. Едва в кухнята установи, че чудото все пак не е безупречно. Календарът с Ракел и Олег бе изчезнал. Небесносинята рокля. Изруга високо и започна да търси трескаво в контейнерите за смет. Провери дори в контейнера в задния двор. После осъзна, че заедно с гъбите са си отишли и дванайсетте най-щастливи месеца в живота му.

 

 

Психиатър Шещи Рьодсмуен знаеше, че й предстои доста необичаен работен ден. Не само заради изненадващата поява на слънцето на небосклона. В момента лъчите му влизаха през прозорците, а Шещи Рьодсмуен вървеше забързано по коридора в психиатричното отделение на болница „Хаукелан“ в Санвикен. Отделението бе сменило толкова много имена, че повечето бергенчани нямаха представа кое е официалното в момента: болница „Санвикен“. Закритото отделение обаче продължаваше да се нарича закрито, явно докато някой обърнеше внимание колко неправилно и унизително звучи.

Шещи изпитваше смесени чувства на притеснение и вълнение преди предстоящата среща с пациентката, държана при невиждани мерки за сигурност в отделението. Заедно с Еспен Лепсвик от КРИПОС и Кнют Мюлер-Нилсен от полицейското управление в Берген обсъдиха предварително хуманните граници и подхода по време на беседата. Тъй като задържаната се намираше в психотично състояние, психиатърката заяви, че не е редно да я подлагат на полицейски разпит. Шещи Рьодсмуен се съгласи да разговаря с нея, но само с цел да подобри състоянието й и без да я притиска. По отношение на лекарската тайна Шещи Рьодсмуен трябваше да прецени сама доколко информацията, получена по време на беседата, би била важна за полицейските органи, и дали е наложително да я споделя с тях. Но при всички случаи думите на пациентката нямаше да се използват в съда заради тежкото й психическо състояние. Накратко, от юридическа и етична гледна точка психиатър и полиция се движеха върху минно поле и всяка погрешна стъпка би предизвикала катастрофални последици, защото правосъдната система и медиите щяха да разнищят методите им.

Пред бялата врата на стаята за разговори стояха санитар и униформен полицай. Шещи показа служебната си карта, закачена за бялата й престилка, и полицаят й отключи. Бяха се разбрали санитарят да наблюдава случващото се в стаята и ако задържаната започне да буйства, да бие тревога.

Шещи Рьодсмуен седна на стола и огледа пациентката: слаба, с разчорлена коса, паднала върху челото й, черни шевове в единия ъгъл на устата и широко отворени очи, които се взираха с неописуем ужас в нещо, видимо само за нея. Човек трудно би допуснал, че тази жена представлява опасност. Изглеждаше напълно немощна и отпусната. Да я духнеш, ще падне. В нея не се забелязваше и следа от хладнокръвната убийца, отнела живота на толкова хора. Шещи Рьодсмуен обаче не за първи път се сблъскваше с подобен случай.

— Добър ден — поздрави тя. — Казвам се Шещи.

Никакъв отговор.

— Какъв според теб е твоят проблем? — попита психиатърката.

Въпросът фигурираше в наръчника за разговори с пациенти, страдащи от психоза. Разновидност на същия въпрос гласеше: „С какво според теб мога да ти помогна?“.

Пациентката продължаваше да мълчи.

— Тук няма от какво да се страхуваш. Никой няма да те нарани. Аз не искам да ти навредя. В пълна безопасност си.

Ясното послание, перифразирано по няколко начина, обикновено успокояваше болния, защото всяка психоза на първо място означава безграничен страх. Шещи Рьодсмуен се чувстваше като стюардеса, която демонстрира на пътниците всички мерки за безопасност преди излитане. С обиграни движения и заучени реплики. Дори когато самолетът прелита над пустинни местности без капка вода, екипажът на борда обяснява как се използва спасителна жилетка. Целта е към пасажерите да се отправи нужното им успокоително послание: „дори да се страхувате, бъдете сигурни, че вашата безопасност е наш приоритет“.

Дойде време да провери доколко пациентката се ориентира в реалността.

— Знаеш ли кой ден е днес?

Мълчание.

— Погледни часовника на стената. Ще ми кажеш ли колко е часът?

В отговор Катрине Брат я погледна втренчено като подгонено животно.

Шещи Рьодсмуен чакаше търпеливо. Секундарната стрелка на часовника се местеше с отсечени, почти маршови движения.

Положението изглеждаше безнадеждно.

— Ще тръгвам — обяви Шещи и стана. — Ще дойдат да те отведат. Няма от какво да се страхуваш.

И пое към вратата.

— Трябва да говоря с Хари — обади се неочаквано пациентката с плътен, почти мъжки глас.

Шещи се обърна:

— Кой е Хари?

— Хари Хуле. Спешно е.

Шещи се опита да установи зрителен контакт, но жената продължаваше да се взира във въображаемия си свят.

— Катрине, трябва да ми обясниш кой е Хари Хуле.

— Старши инспектор от Отдела за борба с насилието в Осло. Ако се налага да се обръщаш към мен по име, те моля да използваш фамилията ми, Шещи.

— Брат?

— Рафто.

— Добре. Ако обаче откажеш да споделиш с мен за какво искаш да говориш с Хари Хуле, няма как да му предам…

— Нищо не разбираш. Всички ще умрат.

Шещи отново седна на стола.

— Разбирам. Защо смяташ, че ще умрат, Катрине?

Най-сетне пациентката я погледна в очите. Онова, което Шещи Рьодсмуен видя в ирисите й, неволно я подсети за червените карти в играта „Монополи“ във вилата й: „Вашите къщи и хотели горят.“

— Нищо не разбирате — повтори ниският глас. — Не бях аз.

 

 

В два часа Хари спря на пътя под дървената къща на Ракел в „Холменколен“. Снегът бе спрял. „Няма смисъл да оставям издайнически следи от автомобилни гуми“, помисли си той и предпочете да не се качва с колата до двора. Снегът хрущеше тихичко и протяжно под подметките на ботушите му, а ослепителната дневна светлина блестеше в прозорците, тъмни като стъкла на слънчеви очила. Хари се качи по стълбите до входната врата, отвори къщичката за птици, пусна вътре часовника на Ракел и я затвори. Обърна се да си тръгне, но вратата зад гърба му се отвори.

— Хари!

Едва не се задави. Насили се да се усмихне. Пред него стоеше гол мъж с кърпа, увита около кръста му.

— Матиас — измънка Хари, докато се взираше смутено в горната част на тялото му. — Изплаши ме. Не си ли на работа по това време?

— Извинявай — засмя се Матиас и побърза да скръсти ръце върху гърдите си. — Снощи останах до късно и днес ми се полага почивен ден. Тъкмо се канех да се пъхна под душа, но чух шум до вратата и помислих, че Олег не може да влезе. Ключът му малко заяжда.

„Явно Олег е взел моя ключ — съобрази Хари, — а Матиас е взел ключа на Олег. Женска работа.“

— Мога ли да ти помогна, Хари?

Хари забеляза, че Матиас бе скръстил ръце неестествено високо, сякаш се опитваше да прикрие гърдите си.

— Не, не — отвърна Хари. — Просто минавах наблизо и реших да се отбия да оставя нещо на Олег.

— Защо не позвъни на вратата?

— Разбрах, че още не се е прибрал.

— Ами? По какво разбра?

Хари кимна на Матиас, сякаш за да потвърди, че въпросът му е напълно логичен. Върху откритото дружелюбно лице на Матиас нямаше и следа от мнителност, само желание да си изясни необясним за него факт.

— По снега — отвърна Хари.

— По снега ли?

— Да. Преди два часа спря да вали, а на стълбите няма следи от стъпки.

— Майко мила! — възкликна въодушевено Матиас. — Ето на това му викам аз приложение на дедукцията в ежедневието. Личи си, че си детектив, Хари.

Хари се засмя малко пресилено. Скръстените ръце на Матиас се смъкнаха малко по-надолу и Хари разбра за каква физическа особеност му бе споменала Ракел. Там, където очакваше да види зърната на гърдите, кожата беше гладка и лишена от релеф.

— Наследствено е — обясни Матиас, явно проследил погледа на Хари. — И баща ми нямаше зърна. Странно е, но не е опасно. Пък и за какво са ни те на нас, мъжете?

— Прав си, за какво са ни наистина? — отвърна Хари и усети как ушите му пламват.

— Да предам ли на Олег онова, което си му донесъл?

Хари отмести неволно поглед към къщичката за птици.

— Не, ще го оставим за друг път — отклони предложението той и направи физиономия, надявайки се отказът му да прозвучи съвсем небрежно. — Отивай да се къпеш.

— Добре.

— Чао.

С качването в колата Хари удари яростно с юмрук по волана и изруга цветисто. Държа се като дванайсетгодишен пубер, хванат в крачка. Излъга Матиас най-нагло в лицето. Постъпи в стила на пълен мерзавец, форсира двигателя и отпусна рязко съединителя, за да си го изкара на колата. Нямаше сили да си припомня неловката ситуация. Трябваше да се разсее, но мислите се щураха като бесни из главата му и заплитаха най-невероятните асоциативни мрежи, докато караше към центъра. Червените плоски петна вместо зърна на гърдите, които приличат на кървави следи върху гола кожа, го подсетиха за следи от кръв по необработено дърво. В ушите на Хари прокънтяха думите на гъбаря: „Другият вариант беше да боядисам цялата стена в червено.“

Гъбарят се беше порязал. Хари примижа с очи и си представи раната. Трябва да е била дълбока и да е изтекла много кръв, за да останат само две възможности: или да обърне дъската, или… да боядиса цялата стена в червено.

Хари удари спирачки. Чу клаксон. Погледна в огледалото. Задаваше се Тойота. Плъзна се върху снега, после гумите се стабилизираха и колата задмина Хари.

Ритна вратата, скочи навън и установи, че се намира до стадион „Гресбанен“. Пое си дълбоко въздух и разтроши мисловния си строеж на парчета, за да провери дали ще е в състояние пак да го сглоби. И наистина — успя да го подреди бързо и без да се налага да нагажда насила парчетата. Просто залепнаха едно за друго от само себе си. Пулсът му се ускори. Ако теорията действително издържаше проверката, всичко се обръщаше наопаки. И още веднъж потвърждаваше предположението на Хари, че Снежния човек е планирал как да си осигури вътрешен достъп. Влязъл е право от улицата и се е настанил удобно. Труповете… Това би обяснило какво прави с телата. Разтреперан, Хари си запали цигара и се опита да направи възстановка на внезапното си хрумване, възникнало при спомена за опърленото кокоше перо.

Хари не вярваше във вдъхновението, в прозренията свише или в телепатията. Осланяваше се обаче на късмета. Наричаше късмет не ориста за сполука в живота, а успеха, който възнаграждава системните усилия и съпровожда онези, изплели с цената на неуморен труд толкова гъста мрежа, че рано или късно обстоятелствата заработват в тяхна полза. Но в този случай бе проработил именно обикновеният му човешки късмет. Ако, разбира се, не грешеше. Хари погледна надолу и не без изненада установи, че е нагазил в сняг. Върна се в колата, извади мобилния си телефон и набра номера на Бьорн Холм.

— Кажи, Хари? — отговори сънлив и почти неузнаваем носов глас.

— Да не си махмурлия? — недоверчиво попита старши инспекторът.

— Де да бях — подсмръкна Холм. — Настинал съм. Треперя като лист под две одеяла. Боли ме цялото…

— Слушай сега — прекъсна го Хари. — Помниш ли, че те помолих да измериш температурата на кокошките, за да разберем колко време е изминало от момента, когато Силвия Утершен се е намирала в плевнята?

— Да?

— Едната кокошка се оказа по-топла от останалите две, нали?

— Точно така — отвърна носово Бьорн Холм. — Скаре дори предположи, че имала треска. На теория е напълно възможно. Според мен тялото й е било с по-висока температура, защото е била заколена след убийството на Силвия. Тоест един час по-късно.

— И кой я е заколил?

— Снежния човек.

Хари чу в слушалката как Бьорн се изсекна шумно и продължително. После отговори:

— Значи според теб той е взел брадвата на Силвия, върнал се е и…

— Не, брадвата е останала в гората. Ако по време на огледа знаех, че съществуват примки с нажежаема жичка, щях да се сетя още тогава.

— Какво ти направи впечатление?

— Едно от отскубнатите пера беше опърлено. Най-вероятно Снежния човек е използвал именно примка.

— Аха. Но защо, за бога, е заколил тази кокошка?

— За да боядиса цялата стена в червено.

— А?

— Имам идея.

— Мамка му — промърмори Бьорн Холм. — Обзалагам се, че заради тази твоя идея ще трябва да стана от леглото.

— Май да…

 

 

Снегът явно само бе спрял, за да си поеме дъх, защото се завърна с пълна сила. В три часа над Осло и околността се сипеха дебели, мъхести снежни парцали. Асфалтът на Е-16 се покри със сива глазура.

Хари и Холм стигнаха до най-високата точка от пътя, селцето Сулихьогда, свиха встрани и навлязоха в гората.

След пет минути стигнаха до къщата на Ролф Утершен. Той ги чакаше отпред. Зад него, във всекидневната, Хари видя Ане Педершен, седнала на дивана.

— Искаме само да хвърлим един поглед на пода в плевнята — обясни Хари.

Ролф Утершен избута очилата си по-нагоре на носа.

Бьорн Холм избухна в хрипкава кашлица.

— Заповядайте — покани ги домакинът.

Холм и Хари тръгнаха към плевнята. Старши инспекторът усещаше, че слабичкият мъж продължава да стои на вратата и да ги наблюдава оттам.

В плевнята дръвникът си беше на същото място, но от кокошки нямаше и следа: нито живи, нито мъртви. До стената беше подпряна лопата с остра плоскост, подходяща за копаене на яма, а не за риене на сняг. Хари се приближи до дъската с инструментите. Очертанията на свалената брадва напомняха тебеширена ивица, обозначаваща къде вероятно се е намирал липсващ на местопрестъплението труп.

— Според мен Снежния човек се е върнал тук, заколил е третата кокошка и е напръскал пода с кръв. Не е можел да обърне дъските. Затова е трябвало да ги боядиса в червено.

— Каза ми го и в колата, но все още не схващам абсолютно нищо.

— Ако ти се налага да прикриеш червени петна, имаш две възможности. Снежния човек най-вероятно се е опитал да замаскира следа.

— Каква следа?

— От нещо червено, което не може да се отстрани, защото прониква дълбоко в необработеното дърво.

— Кръв? Опитал се е да прикрие кръв с още кръв? Това ли имаш предвид?

Хари взе метлата и измете стърготините около дръвника. Приклекна и усети отново револвера на Катрине под колана си. Огледа пода, който все още имаше розов отблясък.

— Носиш ли снимките, които направи при първоначалния оглед? — попита Хари. — Провери къде имаше най-много кръв; горе-долу тук.

Холм извади снимките от чантата си.

— Знаем, че кръвта върху дъските е кокоша. Представи си обаче, че първата кръв, попаднала върху тях, се е просмукала дълбоко в дървото и не се е смесила с новата, кокошата кръв, която Снежния човек е излял върху пода след известно време. Интересува ме дали можеш да вземеш проби от кръвта, проникнала първа в дървото?

— И какво очакваш да ти отговоря? — премига изумен Бьорн Холм.

— Приемам единствено „да“.

Холм започна отново да кашля. Хари почука на вратата на къщата. Ролф Утершен излезе.

— Колегата ми ще остане, защото има още работа — обясни старши инспекторът. — Може ли от време на време да влиза, за да се постопли?

— Разбира се — малко неохотно се съгласи Утершен. — Какво се опитвате да изровите?

— Тъкмо се канех да ви питам същото. По лопатата имаше следи от пръст.

— А, това ли. Забивах колове за ограда.

Хари огледа заснеженото поле, простиращо се към гъстата тъмна гора. Защо му е тази ограда на Утершен? Какво иска да загради? На Хари не му убегна страхът в очите на домакина.

Старши инспекторът посочи всекидневната:

— Имате гости…

Мобилният му телефон звънна и той не успя да довърши въпроса си.

— Намерихме още един — съобщи Скаре.

Хари се вторачи в гората. Едрите снежни парцали се топяха върху бузите и челото му.

— Още един…? — попита тихо той, макар гласът на Скаре да му бе подсказал достатъчно.

— Още един снежен човек.

 

 

Доктор Шещи Рьодсмуен стигна тъкмо навреме, преди главен полицейски инспектор Кнют Мюлер-Нилсен и Еспен Лепсвик от КРИПОС да излязат от кабинета.

— Катрине Брат проговори — съобщи тя. — Съветвам ви да ме придружите до болницата и да я изслушате.