Ю Несбьо
Снежния човек (37)

Трийсет и седма глава
Тате

Ден двайсет и втори

На Юнас му се стори, че металните тръбички на вятърния чан се разлюляха, но пак се унесе в сън. Отвори очи чак когато чу сподавени стенания в стаята си. Вътре имаше човек. Баща му плачеше тихо, приседнал на ръба на леглото.

Юнас се надигна. Сложи ръка върху рамото му, което се тресеше от глухите ридания. Странно. За първи път забелязваше колко тесни и слаби рамене има баща му.

— На… намерили са я — изхлипа той. — Мама е…

— Знам — кимна Юнас. — Сънувах го.

Баща му го изгледа изненадано. Процеждащата се между завесите лунна светлина позволи на Юнас да види сълзите, които се стичаха по бузите му.

— Останахме само двамата, тате.

Баща му отвори уста. Направи няколко опита да каже нещо, но не успя. Протегна ръце към момчето и го притегли към себе си. Стисна го в прегръдките си. Юнас отпусна глава на гърдите му. Горещите сълзи закапаха върху темето на малкия.

— Толкова те обичам, Юнас — прошепна задавено бащата. — Ти си най-скъпото, което имам. Моето момче. Чуваш ли? Ти си моето момче. И винаги ще бъдеш. Ще се справим, нали?

— Разбира се, тате — прошепна в отговор Юнас. — Ще се справим. Заедно.