Ю Несбьо
Снежния човек (35)

Трийсет и пета глава
Чудовище

Ден двайсет и първи.

От кухнята Ракел можеше да наблюдава трите „подстъпа“ към къщата. Не виждаше само задната част, където обаче се спускаше стръмен сипей, по който никой не би могъл да слезе невредим, особено зиме. Тя сновеше неспокойно от прозорец на прозорец, надничаше и проверяваше дали всички са добре затворени. Когато започнал да строи къщата след войната, баща й умишлено разположил прозорците нависоко и ги обезопасил с железни решетки. Ракел знаеше, че му е останала сериозна травма от войната: някакъв руснак се промъкнал в бункера им до Ленинград през нощта и избил всичките му другари, докато спели. Оцелял само той. От изтощение дори не чул изстрелите. Събудил се чак когато били тревога. Върху одеялото си намерил купчина празни гилзи. Баща й често казваше, че тогава спал нормално за последен път. Ракел обаче ненавиждаше тези решетки. Досега.

— Не може ли да се кача в стаята си? — попита Олег и ритна крака на голямата кухненска маса.

— Не — отвърна майка му. — Ще стоиш тук.

— Какво е направил Матиас?

— Хари ще ни обясни всичко, когато пристигне. Сигурен ли си, че сложи веригата на вратата?

— Разбира се, мамо. Иска ми се тате да беше тук.

— Тате? — Ракел не го беше чувала да споменава тази дума преди. Е, така наричаше Хари, но оттогава минаха няколко години. — За баща ти в Русия ли говориш?

— Не, той не ми е татко — отсече категорично Олег.

Ракел направо изтръпна.

— Мазето! — извика тя.

— Какво?

— Матиас има ключ и за мазето. Какво ще правим?

— Много просто — отвърна Олег и изпи остатъка от водата в чашата си. — Ще сложиш един от градинските столове под дръжката. Достатъчно високи са, за да не му дадат никакъв шанс да влезе.

— Пробвал ли си го? — изненада се тя.

— Аз не, но Хари го направи веднъж, докато играехме на каубои.

— Не мърдай от тук — нареди тя и тръгна към вратата за мазето.

— Почакай, мамо.

Тя спря.

— Гледах как точно се прави. Нека да отида аз, мамо — предложи Олег.

Тя го погледна. Божичко, колко беше пораснал през последната година! Още малко и щеше да я надмине. Детското в тъмните му очи вече отстъпваше пред бунтарския плам на юношата. Ракел знаеше, че с времето това непокорство ще прерасне в решителност и зрялост.

Тя се поколеба.

— Остави на мен — настоя той.

В гласа му се прокрадна умолителна нотка. Майката разбра колко важно е за него да докаже на какво е способен и да затвърди самочувствието си. Да се опълчи срещу детските си страхове. Да извърши този своеобразен ритуал на възмъжаване. Да заприлича на онзи баща, за когото говореше.

— Само побързай — прошепна тя.

Олег се завтече към мазето.

Ракел застана отново до прозореца и започна да се ослушва за шум от автомобил. Молеше се Хари да дойде пръв. „Колко е тихо“, мина й през ума. Кой знае защо, следващата й мисъл бе „ще стане още по-тихо“.

Въпреки това чу шум. Съвсем слаб. Първо й се стори, че идва отвън. Не, не отвън. Източникът на звука се намираше зад гърба й. Ракел се обърна, но в кухнята нямаше никого. Ето го пак. Глухо тиктакане на часовник. Или потропване с пръст по маса. Масата! Ракел инстинктивно прикова поглед в нея. И разбра откъде идва звукът. Върху масата падаха капки. Бавно вдигна глава нагоре. В средата на белосания таван се бе образувал тъмен кръг. В центъра му висеше прозрачна капка. Откъсна се от тавана и тупна върху масата. Макар да видя ясно полета на капката, звукът я накара да потръпне, сякаш й зашлевиха плесница.

Божичко, водата сигурно идваше от банята! Дали наистина е забравила да спре душа? След като се прибра, Ракел изобщо не се качи на горния етаж. Зае се веднага с вечерята. Явно душът течеше от сутринта. И по всички правила на всеобщата гадост това трябваше да стане точно сега!

Излезе в коридора, хукна по стълбите и се втурна към банята. Не се чуваше звук от течаща вода. Ракел отвори вратата. Подът беше сух. Душът — спрян. Излезе и за миг се спря пред банята. Погледът й се спря върху вратата към спалнята.

Бавно се приближи. Сложи ръка върху дръжката. Поколеба се. Ослуша се отново дали се чува шум от автомобил. И отвори. Вцепени се и остана на прага. В гърлото й се надигаха писъци, но инстинктът за самосъхранение й подсказваше, че не бива да крещи. Трябва да бъде тиха, съвсем тиха.

 

 

— Проклятие! Проклятие! — изруга Хари и удари с юмрук по таблото. То се разтресе. — Какво става, по дяволите?

Автомобилната колона, навлизаща в тунела, не мърдаше от две минути. Сякаш от цяла вечност.

Полицейското радио веднага отговори на въпроса:

— При изхода от левия тунел до Тосен е станало произшествие. Няма пострадали. Кола на пътна помощ ще пристигне всеки момент.

— Знаете ли какви са колите, които са се блъснали? — попита Хари.

— Леки автомобили с летни гуми — отвърна лаконично носовият глас.

— Когато завали сняг през ноември, винаги настава пълен хаос — отбеляза полицаят на задната седалка.

Хари не отговори. Започна да барабани нервно с пръсти по таблото. Обмисли какви възможности има. Пред него и зад него се точеше гъста върволица от автомобили. Дори да разполагаха с всички сини лампи и сирени на света, полицаите пак нямаше да могат да си проправят път. Да тръгне пеш и да поръча на другия край да го чака патрулка? Дължината на тунела е цели два километра!

В колата настъпи мълчание. Чуваше се само тихото ръмжеше на автомобилни двигатели, работещи на празен ход. Микробусът пред тях се придвижи с един метър, полицаят зад волана на патрулката го последва веднага. Удари спирачка чак когато почти опря задната му броня, защото явно се опасяваше, че ако не шофира достатъчно агресивно, старши инспекторът ще изригне в поредната си гневна тирада. Рязкото спиране разклати двете метални танцьорки на предното стъкло и в притихналото купе се разнесе бодро подрънкване.

Хари пак се сети за Юнас. Откъде му дойде наум точно за сина на Бекер? Защо неговото лице изникна в съзнанието му, докато разговаряше по телефона с Матиас? Някакъв звук събуди спомен за стаята на момчето. Хари прикова поглед в двете поклащащи се танцьорки. Точно така! Сети се откъде му е познат този звук. Не биваше да губи и секунда повече. Или — колкото и да се мъчеше да прогони тази мисъл, тя си проби път — вече нямаше закъде да бърза. Защото беше твърде късно.

 

 

Олег крачеше забързано през тъмния коридор в мазето, без да поглежда встрани. Знаеше, че влагата, избила по стените, образува зловещи бели фигури. Затова се мъчеше да се съсредоточи върху задачата си и да изключи съзнанието си за всичко останало. „Не допускай плашещите мисли да те нападнат — съветваше го преди време Хари. — Напълно способен си да преодолееш страха, защото съществува само в главата ти. Просто трябва да бъдеш упорит, да печелиш първо малки битки, да превързваш раните си и пак да се връщаш на бойното поле.“ Олег следваше съвета на Хари. Вече няколко пъти слиза сам в мазето: нали кънките се държат на студено.

Олег дръпна градинския стол и започна да го тътри, защото тишината усилваше безпокойството му. Натисна дръжката на вратата. Наистина беше затворена. Намести облегалката на стола под дръжката и провери дали я е застопорил здраво. Ето така. Изведнъж се вцепени. Какъв беше този звук? Надигна се и погледна през малката шпионка на вратата. Вече не можеше да спре мислите. Те прииждаха неумолимо. Някой стоеше отвън. Прииска му се да хукне обратно, но се насили да остане. Опита се да победи страха с други мисли. Аз съм вътре. В безопасност съм. Пое си дъх. Сърцето му биеше като побесняло в гърдите. Наведе се напред и отново надникна през шпионката. Видя отражението на собственото си лице. Над него обаче стоеше друго, чуждо лице. Изкривено. После видя ръце, ръце на чудовище, които се вдигат. Олег отстъпи ужасен назад. Опря се на нещо и усети как нечии ръце стягат лицето и устата му. Колкото и да му се искаше да вика, не можеше да издаде звук. А искаше, ужасно много искаше да изкрещи, че това чудовище не е от мислите му, а съществува тук, влязло е в къщата. И всички ще умрат.

 

 

Останалите двама полицаи го погледнаха с недоумение, докато набираше отново номера на Ракел.

— Взех звука за японска музика, но всъщност е бил вятърен чан. Юнас има такъв в стаята си. Олег — също. Матиас е бил там през цялото време. Той дори ми го каза в прав текст…

— Какво имаш предвид? — осмели се да попита полицаят от задната седалка.

— Думите му бяха „Вкъщи съм.“ Това означава къщата в „Холменколен“. Дори уточни, че се кани да слезе при Олег и Ракел. Трябваше да се сетя веднага. „Холменколен“ се намира над квартал „Туршхов“. Матиас е бил на втория етаж в къщата на Ракел. Затова се е канел да слезе. Налага се незабавно да ги изведем оттам. Хайде, вдигни, дявол да го вземе!

— Може да е далеч от…

— В къщата има четири телефона. Срязал е кабелите. Трябва да стигна дотам, и то веднага!

— Ще изпратим друга кола — предложи шофьорът.

— Не! — възрази Хари. — И без това е твърде късно. Вече няма измъкване. Остава ни само една възможност. Аз.

— Ти?

— Да. Дано и аз съм част от плана му.

— Искаш да кажеш, дано да не си?

— Не. Дано да съм и да ме чака.

Двамата полицаи се спогледаха. Зад тях се чу ръмженето на мотоциклет, който лъкатушеше между спрелите автомобили.

— Дали е така?

— Почти сигурен съм — отвърна Хари, погледна в огледалото за обратно виждане и потърси с очи мотоциклета.

Изобщо не беше сигурен, просто в момента само този отговор криеше известна надежда.

 

 

Олег се мъчеше да се отскубне от желязната хватка с всички сили, но замръзна, когато усети хладна стомана до гърлото си.

— Това е скалпел, Олег — обясни чудовището с гласа на Матиас. — Използваме го за рязане на човешки тела. Няма да повярваш колко лесно става.

После чудовището напъха в устата му мръсен парцал и го накара да легне по корем с ръце на гърба. Олег не се подчини веднага и скалпелът се плъзна под ухото му. Момчето усети как по рамото му потече топла струя кръв. Легна по корем върху леденостудения цимент. Чудовището седна върху гърба му. До лицето на Олег падна червена кутия от изолирбанд: онези тънки залепващи се ленти, с които увиват кабели или опаковки на детски играчки. Момчето знаеше от опит колко трудно се махат тези ленти: макар и тънки, те стягат здраво. Матиас омота китките и глезените му. Лентите се впиха в кожата му.

После чудовището го повдигна и пак го пусна. Олег се приземи. Чу се хрущене. Вдигна очи. Намираше се по гръб във фризера. Ледени парченца, отчупили се от стените, се посипаха върху лицето и ръцете му и му причиниха болка. Чудовището стоеше надвесено над него с леко наклонена глава:

— Сбогом — каза то. — Ще се видим на другия бряг. Съвсем скоро.

Капакът се затръшна и пред очите на Олег настъпи непрогледен мрак. Чу се звукът от завъртането на ключа и бързи, отдалечаващи се стъпки. Олег се опита да повдигне език и да избута парцала от устата си. Трябва да диша, да си осигури достатъчно въздух.

 

 

Ракел спря да диша. Застанала на прага на спалнята, тя си даваше сметка, че това е дело на човек с болна психика. Кожата й настръхна от гледката, устата й се отвори от ужас, очите й щяха да изхвръкнат от орбитите. Леглото и останалите мебели бяха избутани към стените, а върху паркета личеше прозрачен воден слой, чиято гладкост нарушаваха само капките. Вниманието на Ракел обаче бе приковано изцяло от огромния снежен човек, издигащ се величествено насред стаята.

Цилиндърът върху зловещо усмихнатата глава стигаше почти до тавана.

Когато най-сетне успя да си поеме въздух и кислородът нахлу в мозъка й, тя усети миризмата на мокра вълна и прогизнало дърво и чу шума от топящия се сняг. Ракел настръхна, но не заради ледения полъх от фигурата пред нея, а заради топлината от тялото на мъжа, застанал зад гърба й.

— Не е ли прекрасен? — попита Матиас. — Направих го специално за теб.

— Матиас…

— Шшшт — той обгърна закрилнически шията й с ръка.

Ракел видя скалпела.

— Стига сме говорили, скъпа. Имаме толкова много работа и толкова малко време.

— Защо? Защо?

— Днес е нашият ден, Ракел. Животът, който ни остава, ще изтече бързо. Нека празнуваме, без да си даваме обяснения. Ако обичаш, сложи си ръцете на гърба.

Ракел се подчини. Още не беше чула Олег да се връща от мазето. „Ако задържа Матиас при мен, детето ми може и да се измъкне.“

— Искам да знам защо — настоя тя, а сълзите вече давеха гласа й.

— Защото си развратница.

Усети как нещо тънко и твърдо стегна китките й. Топлият му дъх парна тила й. Устните му, а после и езикът докоснаха кожата й. Тя стисна зъби. Знаеше, че ако се развика, той ще спре. А тя искаше да го забави, да спечели повече време за Олег. Езикът му се плъзна към ухото й и го захапа леко.

— Копелето ти лежи във фризера — прошепна той.

— Олег?

Ракел изгуби напълно самообладание.

— Успокой се, скъпа. Няма да умре от студ.

— Н… нима?

— Дълго преди да настъпи смъртоносно измръзване, копелето ще издъхне от недостиг на кислород. Елементарна математика.

— Матема…

— Изчислил съм го отдавна. Преценил съм всичко.

 

 

По лъкатушещите възвишения в „Холменколен“ летеше с бясна скорост мотоциклет. Ревът на двигателя отекваше из целия квартал, а очевидците коментираха, че е пълна лудост да шофираш така върху хлъзгава настилка и е редно на водача да му отнемат свидетелството за правоуправление на мотоциклет. Всъщност водачът изобщо нямаше такова свидетелство.

Хари увеличи скоростта по наклонената площадка към черната дървена къща, но гумите забуксуваха върху снега и мотоциклетът се забави. Той изобщо не се опита да си възвърне контрола над превозното средство, а скочи в движение. Мотоциклетът се спусна по наклона, заби се в едно дърво, преобърна се настрани и задната гума избълва малко сняг, преди двигателят да издъхне.

Тогава Хари почти бе стигнал до стълбите пред входната врата.

По снега не се виждаха следи. Нито отиващи, нито връщащи се от къщата. Извади револвера и изкачи стъпалата на два скока.

Вратата беше отключена. Точно както бе обещал Матиас.

Хари се вмъкна в коридора и първо забеляза широко отворената врата към мазето.

Спря и се ослуша. Чуваше се слабо барабанене. От кухнята? Хари се поколеба. Реши най-напред да провери мазето.

Заслиза по стълбите странично, с насочен напред револвер. Долу спря, та очите му да привикнат с тъмнината. Отново напрегна слух. И сякаш цялото помещение притаи дъх. Забеляза градинския стол под дръжката на вратата. Олег. Погледът му продължи да обхожда мазето. Тъкмо понечи да се върне на горния етаж, когато видя тъмно петно на пода пред фризера. Вода? Приближи се. Сигурно беше дошла от фризера. Хари усмири мислите си, тръгнали бясно в ужасяваща посока, и дръпна капака. Беше заключен. Ключът стоеше отгоре. Ракел никога не го заключваше. Картините от Финьой отново нахлуха в главата му. Без да губи време, Хари завъртя ключа и вдигна капака.

Пред очите му проблесна метал. После усети остра болка в лицето и политна назад. Нож? Падна по гръб между два коша с мръсни дрехи. Някаква фигура се изправи, излезе от фризера и се надвеси над него.

— Полиция! — извика Хари с вдигнат револвер. — Не мърдай!

Фигурата замръзна тъкмо преди да нанесе следващия си удар.

— Х… Хари?

— Олег?

Хари веднага свали оръжието. Видя какво държи момчето в ръка: кънка.

— П… помислих, че Матиас се е върнал — прошепна Олег.

— Той тук ли е?

Хари се изправи.

— Не знам. Каза, че ще се видим съвсем скоро и затова…

— Откъде дойде тази кънка?

В устата си Хари усещаше вкуса на кръв. Напипа срязаната си буза.

— Беше във фризера — обясни Олег с крива усмивка. — Непрекъснато ми се караха, задето ги оставям отвън на стълбите, и накрая реших да ги скрия под пакетите със замразен грах. Мама никога не готви грах.

Олег тръгна след Хари, който вече тичаше нагоре по стълбите.

— Извадих късмет, защото ги бях наострил. Така прерязах лентите. Ключалката не успях да счупя, но пробих две дупки на дъното, за да влиза въздух. Счупих и крушката във фризера, за да не вижда какво държа, ако се върне и ми отвори.

— А топлината от тялото ти е разтопила малко лед и водата е потекла през дупките — заключи Хари.

Озоваха се в коридора. Хари повлече Олег към входната врата, отвори я и му даде знак да излиза.

— У съседите свети. Бягай при тях и не мърдай оттам, докато не дойда да те взема. Разбра ли?

— Не! — възпротиви се Олег. — Мама…

— Чуй ме, момче! В момента най-доброто, което можеш да направиш за нея, е да се махнеш веднага от тук.

— Искам да я намеря!

Хари стисна до болка раменете на Олег и в очите на момчето избиха сълзи.

— Щом ти казвам да бягаш, бягай, идиот такъв! — тихо процеди Хари, а стаеният гняв в гласа му стресна Олег.

Момчето премига изплашено, по бузата му се търколи сълза. После се втурна навън. Мракът и снежната виелица го погълнаха.

Хари веднага извади уоки-токито:

— Тук е Хари. Далеч ли сте?

— До „Гресбанен“. Край — отвърна Гюнар Хаген.

— Вътре съм. Спрете пред къщата, но не влизайте, преди да съм ви казал. Край.

— Прието.

— Край.

Хари тръгна по посока на звука, който идваше от кухнята. На прага спря и забеляза как тънката водна струя се стича от тавана и трескаво барабани по плота на масата. Разтворилият се в нея гипс й придаваше сивкав оттенък. Хари изкачи стълбите до втория етаж на четири скока. Преглъщаше трудно. Огледа дръжката на вратата. Отвън вече се чуваше вой на полицейски сирени. Върху паркета пльосна капка кръв от раната на бузата му.

Пробождане в слепоочието му подсказваше, че тук приключва всичко. В това имаше доста логика. Неведнъж бе стоял така пред същата тази врата, измъчван от угризения, задето се прибира чак на зазоряване въпреки обещанията си да прекара нощта с нея, а вътре Ракел спеше. Хари си спомни познатия сценарий, разигравал се след всяко подобно негово провинение: той натиска внимателно дръжката на вратата, която проскърцва леко и я събужда, тя го поглежда с натежали от сън клепачи, опитва се да го накаже със студенина, но той се мушва под завивките и се притиска към нея. Усеща как съпротивата й отслабва. Тя изсумтява доволно, но не прекалено доволно. Той започва да я гали, да я целува, да я хапе, да проси благоволението й, докато накрая тя се качва върху него и вече няма нищо общо със сънливата кралица. Мърка и стене от удоволствие, едновременно разгорещена и обидена.

Хари стисна дръжката. Дланта му веднага си припомни усещането. Натисна я надолу съвсем предпазливо в очакване да чуе проскърцването. Но нещо се бе променило. Дръжката не потъна с предишната лекота. Дали някой наистина е стегнал пружините? Хари пусна дръжката. Наведе се и надникна през ключалката. Тъмнина. Някой я бе запушил.

— Ракел! — извика той. — Там ли си?

Никакъв отговор. Долепи ухо до вратата. Стори му се, че чу дращене, но не беше сигурен. Пак хвана дръжката. Поколеба се. Пусна я и влезе в банята. Отвори малкия прозорец, промуши горната част на тялото си и се надвеси. Между черните железни решетки пред прозореца на спалнята нахлуваха слънчеви лъчи. Хари стъпи здраво върху вътрешната част на перваза, напрегна мускулите на прасците си и се протегна навън. Пръстите му напразно се опитваха да намерят опора между грапавите дървени трупи, докато снегът падаше върху лицето му и отмиваше кръвта от бузата му. Съпротивлението на перваза върху прасците му се усили и Хари имаше чувството, че костта му ще се счупи. Ръцете му шареха по стената като два забързани петкраки паяка. Коремните мускули го заболяха. Не можеше да стигне до целта, разстоянието беше прекалено голямо. Хари погледна надолу към земята. Под тънкия снежен слой го очакваше твърд асфалт.

Върховете на пръстите му напипаха нещо студено.

Най-крайната решетка пред прозореца на спалнята.

Успя да се хване за нея с два пръста. После с три. А накрая и с двете ръце. Прасците му се отделиха от перваза и се разлюляха във въздуха. Побърза да се подпре с ботушите о стената, за да не натоварва прекомерно ръцете си. Най-сетне си осигури видимост към спалнята. Мозъкът му се мъчеше да възприеме гледката, макар още от самото начало да си даваше сметка какво означава постъпилата зрителна информация: готовото произведение, чиято скица Хари вече бе виждал.

Ракел гледаше с широко отворени и потъмнели очи. Беше облечена в карминеночервена рокля с цвета на кампари. Кошинила. Главата й почти стигаше тавана и шията изглеждаше мъчително изпъната, сякаш Ракел се опитваше да надникне над висока ограда. Раменете й бяха изпънати назад. Ръцете не се виждаха. Явно Матиас ги бе завързал на гърба й. По издутите й бузи Хари заключи, че в устата й е напъхан чорап или парче плат. Тя седеше върху раменете на огромен снежен човек. Голите й прасци се спускаха пред гърдите му и бяха завързани един за друг. Хари виждаше как конвулсивно потрепват мускулите й, защото се мъчеше да запази равновесие. Нямаше друг избор: подобно на Ели Квале и около нейната шия минаваше окръжност, но не от сива стоманена тел, а от нажежена до бяло жица. Сякаш Матиас се бе опитал да направи абсурдна имитация на стара реклама за паста за зъби, която обещава да обгради клиентите си с пръстен от самочувствие, късмет в любовта и дълъг и щастлив живот. Черната дръжка на примката беше закрепена за кука на тавана с помощта на връв. От куката връвта продължаваше към вратата на спалнята: по-точно — към дръжката на вратата. Именно връвта беше причина Хари да усети по-силно от обичайното съпротивление, когато натисна леко дръжката. Ако бе отворил вратата или дори натиснал дръжката до долу, нагорещеният метал щеше да се вреже точно под брадичката на Ракел.

Тя го гледаше право в очите. Лицето й изразяваше едновременно гняв и силен страх. Примката беше прекалено тясна, за да провре главата си през нея, без да се нарани. Беше принудена да наведе глава, за да избегне допира със смъртоносния кръг, висящ почти вертикално над тила й. Тя погледна Хари, сведе очи и после пак ги вдигна. Хари разбра.

Върху наводнения под се виждаха сиви купчини сняг. Снежният човек се топеше с ужасяваща бързина.

Хари хвана решетките и ги задърпа с всичка сила. Не помръднаха. Дори не изпукаха окуражително. Макар да не бяха дебели, железните решетки бяха здраво закрепени за дървената конструкция на къщата, фигурата в спалнята се олюля.

— Дръж се! — извика Хари. — Идвам!

Пълна лъжа. Не би могъл да изкърти тези решетки дори с щанга. Нямаше време да ги пререже с трион. Една от многото чудовищни идеи на баща й, този откачен проклетник! Ръцете го заболяха. Първата полицейска кола сви пред къщата. Сирената раздра тишината. Хари се обърна: един от специалните бронирани ландроувъри на „Делта“. От седалката до шофьора изскочи мъж в зелено камуфлажно яке, застана зад колата и вдигна уоки-токи.

Станцията в джоба на Хари изпращя.

— Тук съм! — извика старши инспекторът.

Мъжът се огледа объркан.

— Горе, шефе!

Гюнар Хаген се изправи зад колата. Пред къщата спря втори автомобил със сигнална лампа.

— Да атакуваме ли? — извика Хаген.

— Не! — изкрещя Хари. — Устроил е клопка. Само…

— Да?

— Чакайте.

— Да чакаме?

— Трябва да помисля.

Хари опря чело о студените решетки. Сви колене, за да облекчи малко мускулите на ръцете си. Примката трябва да има копче за спиране, вероятно разположено на дръжката. Ако счупят прозореца и промушат вътре дълга пръчка с монтирано огледало, може да… Но как, по дяволите, ще натиснат това копче, без да задействат цялата адска машина и… и…? Хари прогони мисълта колко невероятно тънък слой кожа и мека тъкан предпазва сънната артерия. Мъчеше се да мисли конструктивно, да задуши гласа на паниката, която крещеше в ухото му и се опитваше да вземе надмощие над самоконтрола.

Ако влязат през вратата, без да я отварят? Ще изрежат дупка в нея. За целта им трябва електрически трион. Откъде да го вземат? От съседите, сигурно жителите в целия квартал имат такъв уред, нали в градините им растат цели гори.

— Донесете ми трион от някоя близка къща! — изрева Хари.

Долу се чуха тичащи стъпки. А от спалнята — звук от падащ сняг. Сърцето на Хари спря, докато се взираше през прозореца. Цялата лява част от тялото се бе разтопила и свлякла върху пода. Снежният човек се разпадаше. Тялото на Ракел се тресеше неудържимо, докато тя се мъчеше да запази равновесие и да избегне бялото бесило с форма на сълза. Нямаше време за трион, нито за разрези във вратата.

— Хаген! — извика Хари и усети истерична нотка в гласа си. — В патрулките има въже. Хвърли ми го и приближи ландровъра до стената.

Хари чу трескави гласове, рев на двигател на заден ход и щракване на багажник.

— Хващай!

Хари пусна решетката с едната си ръка и се обърна тъкмо навреме, за да поеме летящото към него навито въже. Хвана единия му край, то се размота и другият край падна отново на земята.

— Закачете го за теглича!

С ловки движения Хари разви въжето, за да намери края му, завършващ с метална халка. Замахна и запрати халката към кръстосаните решетки пред центъра на прозореца. Тя щракна. Като бързо закопчаване на престъпник с белезници. От спалнята се чу нов плясък. Хари реши да не поглежда какво става. Какъв смисъл има да се отчайва допълнително?

— Тръгвай! — изрева той на шофьора долу.

После се хвана с две ръце за водосточната тръба, изкачи се по решетките като по стълба и се метна върху покрива, докато слушаше как реве ландровърът. Опрял гърди плътно в керемидите и затворил очи, Хари чу как оборотите на двигателя падат. Решетките изпукаха. После отново. И пак. Хайде, де! Хари знаеше, че в действителност времето тече по-бавно, отколкото му се струва в момента. И все пак не достатъчно бавно. После, докато очакваше пукота, с който решетките да се отделят от дървото, двигателят на ландровъра нададе безпомощен див вой. Мамка му! Явно гумите се въртяха на място върху снега.

Изведнъж му хрумна да се помоли на Господ. Но Хари знаеше: Бог вече е решил, че съдбата е разпродадена и билетът може да се купи само на черна борса. Но душата му губеше стойността си без Ракел. Мислите му се разсеяха още на секундата, защото големите тежки гуми се задвижиха, явно изринали снега върху асфалта, оборотите на двигателя паднаха и шумът от пукащите решетки се усили.

Разнесе се силен трясък. Двигателят замлъкна. Последва едносекундна тишина. После решетките издрънчаха глухо върху покрива на колата.

Хари се спусна от покрива и стъпи върху улука. Застанал с гръб към двора, на самия ръб на тръбата, той усещаше как тя всеки момент ще се отцепи от дървената конструкция. Наведе се, хвана се за нея с две ръце и се хвърли към прозореца. Изпъна крака напред и старото тънко стъкло се пръсна от удара с подметките на ботушите му. Той пусна тръбата. За частица от секундата изгуби представа къде ще се приземи: върху асфалта на двора, върху назъбеното строшено стъкло или в спалнята.

Нещо изпука и всичко потъна в мрак.

Хари летеше в нищото, не усещаше нищо, не помнеше нищо. През тези няколко секунди беше никой.

Когато светлината се появи, му се прииска да се върне в нищото, защото болката пронизваше всяка клетка от тялото му. Озова се по гръб в леденостудена вода. Дали вече е мъртъв? Вдигна очи към ангел, облечен в кървавочервено със светещ ореол около главата. Постепенно слухът му се възвърна. Отново чуваше хрущене и забързано дишане. После очите му се спряха върху изкривеното й от паника лице, върху жълтата топка в устата й, върху краката й, които отчаяно се мъчеха да не се свлекат по топящия се сняг. Прииска му се просто да затвори очи, но тихото стенание на разпадащата се фигура го събуди. Впоследствие Хари нямаше да си спомня случилото се в подробности. В паметта му щеше да се запечата единствено противната миризма на нажежена жица, впиваща се в жива плът.

Снежният човек се срина. Хари се изправи. Ракел политна напред. Хари хвана бедрата й с лявата си ръка, за да я придържа, и вдигна дясната. Знаеше, че е твърде късно. Разнесе се съскане на опарена кожа, в ноздрите му нахлу тежка сладникава миризма, а върху лицето му плисна кръв. Вдигна очи нагоре. Десницата му се бе провряла между нажежената жица и шията й. Тежестта на тялото й притискаше ръката му към дяволската примка и нишката се врязваше все по-дълбоко в плътта му подобно на прибор за разделяне на жълтък от белтък, пробиващ яйце. Минеше ли през ръката му, щеше да пререже врата й. Болката дойде със закъснение, отначало тъпа, после непоносимо настойчива като удари на стоманен чук по будилник. Хари се бореше с всички сили да се задържи на краката си. Трябваше незабавно да освободи лявата си ръка. Заслепен от кръвта, той избута тялото на Ракел върху рамото си и протегна вече свободната си лява ръка нагоре. Върховете на пръстите му докоснаха кожата й, после гъстата й коса, а нажежената тел се впи в плътта му, докато трескаво търсеше дръжката. Напипа копчето за пускане. Премести го надясно, но веднага го върна на мястото му, защото примката започна да се стяга. Пръстите му намериха друго копче. Натисна го. Звуците заглъхнаха, светлината пред очите му затрептя и Хари осъзна, че всеки момент ще изгуби съзнание. „Дишай — помисли си той, — мозъкът има нужда от кислород.“ Но коленете му се подкосиха. Нажеженият до бяло кръг над главата му стана червен. После постепенно почерня.

Зад гърба си чу шум от строшено стъкло и тропот на няколко чифта ботуши.

— Държим я — обади се нечий глас.

Хари се свлече на колене в окървавената локва, където плуваха снежни буци и неизползвани пластири. Ту идваше на себе си, ту отново губеше съзнание, сякаш функционираше с помощта на ток, а от централата не подаваха достатъчно мощно електричество. Хората в стаята разговаряха. Хари долови отделни думи. Пое си жадно въздух и простена:

— Какво?

— Жива е — отвърнаха му.

Постепенно слухът му се стабилизира. Зрението — също. Обърна се. Двама облечени в черно мъже бяха отнесли Ракел на леглото и махаха пластирите от ръцете и краката й. Изведнъж цялото съдържание в стомаха на Хари плисна върху пода. Той прикова поглед в кашестата локва и му се прииска да се разсмее гръмогласно, защото му се струваше, че не само кашата, а и стопеният сняг върху пода е дошъл от стомаха му. Вдигна дясната си ръка и огледа окървавената рана, останала, след като примката момента той плуваше във водата.

— Олег… — простена Ракел.

Хари взе един пластир и го залепи върху раната, като се постара да я стегне. Така превърза и десния си показалец, който бе прерязан до костта, но все още се държеше.

После се приближи до леглото, избута полицаите, зави Ракел с одеяло и седна до нея. Тя го гледаше с разширени и потъмнели от шок очи. По шията й се стичаше кръв от местата, където жицата все пак бе успяла да лизне кожата й. Хари протегна към Ракел здравата си ръка.

— Олег — повтори тя и стисна дланта му.

— Добре е — успокои я Хари и отвърна на ръкостискането. — Изпратих го при съседите. Всичко свърши.

Очите й напразно се опитваха да фокусират лицето му.

— Обещаваш ли? — прошепна безсилно тя.

— Да.

— Слава богу.

Тя изхлипа, закри лице с шепи и се разрида.

Хари огледа ранената си ръка. Или пластирите бяха спрели кръвотечението, или просто в тялото му не бе останала кръв.

— Къде е Матиас? — попита тихо той.

Тя вдигна глава и се втренчи в него.

— Нали ми обеща…

— Къде отиде той, Ракел?

— Не знам.

— Нищо ли не каза?

— Не си тръгвай, Хари — отново стисна ръката му. — Нека някой друг да…

— Какво ти каза?

Тя потръпна и той си даде сметка, че явно е повишил глас.

— Мисията му била изпълнена и искал да тегли чертата на всичко — отвърна Ракел, а от тъмните й очи отново рукнаха сълзи. — А краят щял да бъде възхвала на живота.

— Възхвала на живота? Точно така ли се изрази?

Тя кимна. Хари освободи ръката си, стана и се приближи до прозореца. Погледна навън. Вече не валеше сняг. Очите му се спряха върху осветения монумент, който се виждаше от почти всички части на Осло: ски трамплина. Приличаше на бяла запетая върху тъмното възвишение. Или на точка.

Хари се върна до леглото, наведе се и целуна Ракел по челото.

— Къде отиваш? — прошепна тя.

— На лекар — усмихна се той и за доказателство вдигна окървавената си ръка.

Излезе от стаята. Едва не се препъна по стълбите. Дори студеният бял мрак навън не успя да облекчи гаденето и световъртежа.

Застанал до ландроувъра, Хаген разговаряше по телефона. Затвори, когато Хари помоли да го закарат и се качи отзад. „Ракел благодари на Бог — сети се той. — Нима можеше да знае, че не Бог я спаси, а Хари — купувачът, който вдигна мизата, за да спечели наддаването? Изплащането на вноските вече започна.“

— Към центъра ли? — попита шофьорът.

Хари поклати глава и посочи възвишението. Показалецът му изглеждаше самотен между палеца и безименния пръст.