Джоди Пико
Споделен живот (8)

Сара
1990 г.

Има неочаквана утеха в това да си в онкологичното крило на болницата, чувството, че съм член на клуба. Всички, от добросърдечния помощник при паркиране, който ни пита дали ни е за пръв път, до купищата деца с розови купички за повръщане, пъхнати под мишница като плюшени мечета — всички тези хора са преживели същото преди нас, а колкото повече сме, толкова сме по-сигурни.

Качваме се с асансьора на третия етаж в кабинета на доктор Харисън Чанс. Самото му име ме дразни. Защо не доктор Виктор?

— Закъснява — обръщам се към Брайън, докато си поглеждам часовника за двайсети път.

На перваза има увивно растение, станало вече кафяво. Надявам се лекарят да го бива повече с хората, отколкото с цветята.

За да забавлявам Кейт, която започва да хленчи, надувам една гумена ръкавица и я извивам във формата на огромен балон. На шкафа за ръкавици до мивката има голям надпис, който предупреждава родителите да не правят точно това. Мятаме балона напред-назад като при волейбол, докато доктор Чанс не влиза, без дори с една дума да се извини за забавянето си.

— Господин и госпожо Фицджералд.

Той е висок и слаб като клечка, с пронизващи сини очи, уголемени от дебели очила, и здраво стиснати устни. Зърва импровизирания балон в едната ръка на Кейт и се намръщва.

— Виждам, че вече имаме проблем.

С Брайън се споглеждаме. Този, безсърдечният ли ще ни води през войната, нашият генерал, нашият рицар в блестяща броня? Преди да сме успели дори да изречем обясненията си, доктор Чанс взема един маркер и рисува на латекса лице, допълнено с очила с телена рамка като неговите.

— Ето — казва той и с усмивка, която го променя, подава балона обратно на Кейт.

 

 

Виждам сестра си Сузан само веднъж или два пъти годишно. Живее на по-малко от час и на няколко хиляди философски убеждения разстояние от нас.

Доколкото разбирам, Сузан получава много пари, за да командори хората, което теоретично означава, че се е подготвяла за работата си върху мен. Баща ни умря, докато косеше ливадата на четирийсет и деветия си рожден ден; майка ни така и не се оправи след случилото се. Сузан, която е десет години по-голяма от мен, се нагърби с това, което трябваше да се свърши: следеше да си пиша домашните, подаваше документи за кандидатстване в юридически училища и хранеше големи мечти. Беше умна и красива и винаги, във всеки момент знаеше какво да каже. Можеше да вземе всяка катастрофа и да намери логичната противоотрова, за да излекува последствията — ето защо е толкова успешна в работата си. Чувстваше се също толкова удобно в съвещателна зала, колкото и когато тичаше в квартала. Изглеждаше така, сякаш прави всичко лесно. Кой не би искал да има за ролеви модел жена като нея?

Първият удар, който й нанесох, беше, че се омъжих за човек, който не е учил в колеж. Вторият и третият бяха двете ми бременности. Предполагам, след като не станах следващата Глория Олред, Сузан се е почувствала в правото си да ме смята за неудачница. И приемам, че досега съм била права, като не се мислех за такава.

Не ме разбирайте погрешно, тя обича племенниците си. Изпраща им дърворезби от Африка, раковини от Бали, шоколади от Швейцария. Джес иска остъклен кабинет като нейния, когато порасне.

— Не можем всички да бъдем леля Зан — обяснявам му, но всъщност имам предвид, че аз не мога да бъда като нея.

Не си спомням коя от двете ни първа спря да отговаря на телефонните обаждания, но така беше по-лесно. Няма нищо по-лошо от мълчанието, увиснало като тежки мъниста върху прекалено деликатен разговор. Затова минава цяла седмица, преди да взема телефонната слушалка. Набирам директния номер.

— Тук е телефонната линия на Сузан Крофтън — казва някакъв мъж.

— Да — отвръщам и се поколебавам. — Тя там ли е?

— Има среща.

— Моля ви… — поемам си дълбоко въздух. — Моля ви, кажете й, че се обажда сестра й.

След миг в ухото ми потича спокоен хладен глас:

— Сара. Отдавна беше.

Тя е тази, при която изтичах, когато получих първия си менструален цикъл; тя е тази, която ми помогна да излекувам разбитото си за пръв път сърце; ръката, към която посягах посред нощ, когато вече не можех да си спомня на коя страна баща ни разделяше косата си или как звучеше смехът на майка ни. Каквато и да е сега, преди всичко това, тя беше моята придобита по рождение най-добра приятелка.

— Зан? — казвам. — Как си?

 

 

Трийсет и шест часа след като Кейт е официално диагностицирана с остра промиелоцитна левкемия, с Брайън получаваме възможност да задаваме въпроси. Кейт си играе с блестящо лепило заедно със специалист по работа с деца, докато ние се срещаме с отбор от лекари, сестри и психиатри. Вече съм разбрала, че сестрите дават отговорите, за които отчаяно копнеем. За разлика от лекарите, които се въртят така, сякаш искат да отидат някъде другаде, сестрите ни отговарят търпеливо, сякаш сме първите родители, които са дошли на такава среща с тях, вместо хилядните.

— Особеното на левкемията — обяснява една сестра — е, че още преди да сме забили иглата за първи път при първия курс на лечение, вече обмисляме три други лечения. Прогнозата за тази болест е лоша, затова предварително се налага да мислим какво ще последва. Това, което прави острата промиелоцитна левкемия малко по-сложна, е, че е устойчива на химиотерапия.

— И какво означава? — пита Брайън.

— Обикновено при миелогенните левкемии има възможност да изтласкаме болестта в ремисия всеки път, когато се повтори, стига органите да издържат. Изтощаваме тялото на пациента, но знаем, че ще реагира на лечението всеки път. С острата промиелоцитна левкемия обаче, след като веднъж прибегнем до определена терапия, обикновено втори път не можем да разчитаме на нея. И поне засега има граници на нещата, които можем да направим.

— Нима казвате… — преглъща Брайън. — Нима казвате, че тя ще умре?

— Казвам, че няма никакви гаранции.

— Тогава какво ще правите?

Отговаря друга сестра:

— Кейт ще започне химиотерапия за една седмица. Надяваме се да успеем да унищожим засегнатите клетки и да я накараме да премине в ремисия. Най-вероятно ще страда от гадене, повръщане и ще се опитаме да сведем антиеметиците до минимум. Ще загуби косата си.

При тези думи от устата ми се изтръгва лек вик. Наистина е нещо дребно, но все пак е знамето, което ще позволи на останалите да разберат какво не е наред с Кейт. Само преди шест месеца я подстригахме за първи път; златистите къдрици се виеха като монети на пода на „Супер Катс“.

— Възможно е да развие диария. Има голяма вероятност, понеже имунната й система е потисната, да получи инфекция, която да наложи хоспитализация. Химиотерапията може да причини и изоставане в развитието. Около две седмици след първия курс Кейт ще претърпи и курс на консолидационна химиотерапия, а после още няколко на поддържаща. Точният им брой ще зависи от резултатите, които ще получим от периодичната аспирация на костен мозък.

— А после какво? — пита Брайън.

— После ще я наблюдаваме — отговаря доктор Чанс. — При острата полиомиелоцитна левкемия трябва да сме бдителни за релапс. Трябва да постъпва в болницата при всеки кръвоизлив, висока температура, кашлица или инфекция. Що се отнася до по-нататъшното лечение, има няколко възможности. Целта е да накараме тялото й да произвежда здрав костен мозък. В малко вероятния случай, ще постигнем молекулярна ремисия с химиотерапията, можем да извлечем клетки от тялото на самата Кейт и отново да ги въведем вътре — автологична трансплантация. Ако се стигне до релапс, може да се опитаме да й трансплантираме костен мозък от друг човек, за да произвежда кръвни клетки. Кейт има ли братя или сестри?

— Брат — отвръщам и изведнъж ми хрумва ужасна мисъл. — Възможно ли е и той да страда от това заболяване?

— Вероятността е много малка. Но може да се окаже, че е съвместим за донор при алогенна трансплантация. Ако не, ще впишем Кейт в националния регистър за СНД — съвместим неродствен донор. Но трансплантация от нероднина, дори и да е съвместим, е много по-опасна, отколкото ако донорът е роднина — рискът от летален изход е значително по-висок.

Информацията е безкрайна, поредица от стрели, изпращани толкова бързо, че вече не усещам пробождането им. Съветват ни: „Не мислете, просто предайте детето си в наши ръце, защото в противен случай ще умре“. За всеки отговор, който ни дават, имаме друг въпрос.

Ще порасне ли косата й?

Ще може ли някога да ходи на училище?

Ще може ли да си играе с приятели?

Защо се случи това, дали поради мястото, където живеем?

Дали заради това, че сме тези, които сме?

— Какво ще стане — чувам се да питам, — ако умре?

Доктор Чанс поглежда към мен.

— Зависи на какво ще поддаде — обяснява ни. — Ако е инфекция, ще има дихателни проблеми и ще я включим на системи, които подпомагат дишането. Ако е кръвоизлив, ще кърви до смърт, след като загуби съзнание. Ако някой от органите й откаже, симптомите ще варират в зависимост от системата, излязла от строя. Често се стига до комбинация от посоченото.

— Тя ще осъзнава ли какво се случва? — питам, но всъщност имам предвид „Как ще го преживее?“

— Госпожо Фицжералд — сепва ме той, сякаш е чул неизречения ми въпрос, — от двайсетте деца, които днес са тук, десет ще бъдат мъртви след няколко години. Не знам в коя група ще е Кейт.

 

 

За да спасим живота на Кейт, част от нея трябва да умре. Това е целта на химиотерапията — да унищожи всички клетки, засегнати от левкемията. За тази цел под ключицата на Кейт поставят тръба, вход с три разклонения, откъдето ще влизат различните лекарства, течностите от интравенозната терапия и кръвта. Поглеждам към тръбите, които стърчат от слабичките й гърди, и се сещам за сцените от научнофантастичните филми.

Вече са й направили електрокардиограма, за да са сигурни, че сърцето й ще издържи химиотерапията. Капнали са й офталмични капки дексаметазон, защото едно от лекарствата причинява конюнктивит. Взели са й кръв от централната вена, за да проверят как функционират бъбреците и черният й дроб.

Сестрата окачва торбичките за вливане на стълба на системата и приглажда косата на Кейт.

— Ще усеща ли какво става? — питам.

— Не. Ей, Кейт, погледни насам — посочва й торбичката с даунорубицин, покрита с друга, по-тъмна, за да я предпазва от светлината. По нея са налепени яркоцветни лепенки, които сестрата е помогнала на Кейт да направи, докато чакахме. Тогава видях един тийнейджър с лепяща се бележка на своя: „Иисус спасява. Химиото е върхът“.

Ето какво започва да се влива във вените й: даунорубицин, 50 милиграма в 25 милилитра декстроза; цитарабин, 24 милиграма в декстроза, двайсет и четири часово; алопуринол, 92 милиграма вливане. Или с други думи, отрова. Представям си как в нея бушува огромна битка. Виждам армии в блестящи доспехи и жертви, които се изпаряват през порите й.

Предупреждават ни, че Кейт навярно ще се разболее след няколко дни, но минават само два часа, преди да започне да повръща. Брайън натиска бутона за повикване и в стаята идва сестра.

— Ще й донесем реглан — обявява и изчезва.

Когато не повръща, Кейт плаче. Сядам на ръба на леглото и я вземам наполовина в скута си. Сестрите нямат време да се грижат за нея — прекалено малко са на брой. Слагат антиеметици в системата и остават няколко минути, за да видят как ще реагира Кейт, но накрая неизбежно ги викат другаде при друг спешен случай и всичко останало пада върху нас. Брайън, който не може да понесе да остане в стаята, когато някое от децата има стомашен вирус, сега е модел на ефикасност: бърше челото й, държи слабичките й раменца, попива с кърпа слюнката от устата й.

— Ще се справиш — прошепва й всеки път, когато плюе, но сякаш говори сам на себе си.

Аз също изненадвам самата себе си. С мрачна решителност превръщам изпразването на купичката за повръщане и връщането й на мястото в същински балет. Ако се съсредоточите върху укрепването на предмостието с пясъчни торби, можете да не обръщате внимание на приближаващото цунами.

Опитам ли да се държа по друг начин, ще полудея.

Брайън довежда Джес в болницата за кръвната проба: обикновено убождане на пръста. Брайън и още двама мъже трябва да го държат насила, защото опищява болницата. Аз се дръпвам назад и скръствам ръце на гърдите си. Неволно си помислям за Кейт, която преди два дни спря да плаче при процедурите.

Някой лекар ще погледне кръвната проба и ще анализира шестте протеина, които се носят невидими в течността. Ако шестте протеина са същите като на Кейт, Джес ще бъде HLA съвместим — потенциален донор на костен мозък за сестра си. „Какъв е шансът — мисля си — да има шест съвпадения?“

„Същият, колкото и да се разболееш от левкемия.“

Флеботомистът излиза с кръвната проба, а Брайън и лекарите пускат Джес. Той скача от масата и се хвърля в ръцете ми.

— Мамо, убодоха ме.

Протяга пръста си, увит с лепенка „Ругратс“. Мокрото му лице пари срещу кожата ми.

Прегръщам го. Казвам всичко, което трябва, но ми е толкова, толкова трудно да се заставя да го съжаля.

 

 

— За съжаление — осведомява ни доктор Чанс, — синът ви не е съвместим.

Очите ми се приковават върху растението, което все още стои, съсухрено и кафяво, на перваза. Някой трябва да се отърве от него. Някой трябва да го замени с орхидеи, райски птици и други рядко срещани цветя.

— Възможно е да се намери неродствен донор в националния регистър.

Брайън се навежда напред, скован и напрегнат.

— Но нали казахте, че трансплант от неродствен донор може да е опасен?

— Да — потвърждава доктор Чанс, — но понякога е единственото, с което разполагаме.

Вдигам поглед.

— Ами ако не намерите съвместим донор в регистъра?

— Ами… — онкологът потрива челото си. — Ще се опитаме да удължим живота й, докато се появи някой.

Говори за момиченцето ми така, сякаш е машина: кола с повреден карбуратор, самолет с проблеми с приспособленията за кацане. Вместо да се изправя срещу това, се извръщам настрана точно навреме, за да зърна как едно от жалките листа на растението прави самоубийствения си скок към килима. Без обяснения ставам и изнасям сандъчето. Излизам от кабинета на доктор Чанс, минавам край администраторката и другите зашеметени родители, които чакат с болните си деца. Изхвърлям растението и изсъхналата му пръст в първото попаднало ми кошче за боклук. Взирам се в теракотеното сандъче в ръката си и тъкмо мисля дали да не го разбия на плочките на пода, когато чувам зад себе си глас.

— Сара — пита ме доктор Чанс, — добре ли сте?

Бавно се извръщам и очите ми се наливат със сълзи.

— Добре съм. Здрава съм. Ще живея дълъг, дълъг живот.

Подавам му сандъчето и се извинявам. Той кимва, изважда от джоба си кърпичка и ми я предлага.

— Мислех, че Джес може да я спаси. Исках да е той.

— Всички искахме — отговаря лекарят. — Слушайте, преди двайсет години процентът на оцелелите беше още по-малък. Освен това познавам много семейства, в които единият брат или сестра не е съвместим, но другият — да.

„Ние имаме само тях двамата“ — понечвам да кажа, а после осъзнавам, че доктор Чанс говори за семейство, което все още нямам, за деца, които никога не съм възнамерявала да имам. Обръщам се към него с ням въпрос на устните.

— Брайън ще се чуди къде сме отишли — той се отправя към кабинета си със сандъчето в ръка. — Кои растения — пита дружелюбно — е най-малко вероятно да убия?

 

 

Толкова е лесно да предположиш, че след като твоят свят е спрял да се върти, същото се е случило и с този на останалите. Но боклукчията е взел боклука ни и е оставил контейнерите на пътя, както обикновено. На входната врата е оставена сметка от камиона за разнасяне на бензин. Пощата от цяла седмица е спретнато подредена на шкафа в антрето. Удивително, животът продължава.

Изписват Кейт от болницата цяла седмица след приемането й за индуктивна терапия. Тръбата все още стърчи от гърдите й и издува блузката й. Сестрите ми говорят весело, за да ме окуражат, и ми дават дълъг списък с инструкции: кога да се обаждам и да не се обаждам на Бърза помощ, кога да се върнем за допълнителна химиотерапия, какво да правим и за какво да внимаваме през периода на потискане на имунната система на Кейт.

В шест часа на следващата сутрин вратата на спалнята ни се отваря. Кейт се приближава на пръсти към леглото, макар че с Брайън сме се събудили веднага.

— Какво има, скъпа? — пита Брайън.

Тя не казва нищо, просто вдига ръка към главата си и прокарва пръсти към косата си. Когато я отдръпва, стиска гъсти кичури, които се разпиляват по килима като малка вихрушка.

— Свърших — оповестява Кейт след няколко дни на вечеря.

Чинията й е все още пълна; не е докоснала бобчетата или рулото „Стефани“. Отдалечава се с танцова стъпка към дневната, за да си играе.

— И аз — избутва Джес стола си от масата. — Моля да ме извините.

Брайън набожда с вилицата си една хапка.

— Не и преди да си си изял зеленчуците.

— Мразя бобчета.

— И те не те обичат.

Джес поглежда към чинията на Кейт.

— Но тя свърши. Не е честно.

Брайън оставя вилицата си отстрани на чинията.

— Честно ли? — отговаря той тихо, прекалено тихо. — Искаш да сме честни? Добре, Джес. Следващия път, когато Кейт има костномозъчна аспирация, ще позволим и на теб да ти направят. Когато вкарат тръба в централната й вена, ще се погрижим и ти да преживееш нещо също толкова болезнено. А следващия път, когато има химиотерапия, ще…

— Брайън! — прекъсвам го.

Той спира така внезапно, както е започнал, и прокарва трепереща ръка по очите си. А после погледът му попада върху Джес, който се е скрил под ръката ми.

— Аз… съжалявам, Джес. Не искам…

Но каквото и да е искал да каже, остава неизречено, защото се обръща и излиза от кухнята.

За дълъг миг с Джес оставаме мълчаливи. После той се обръща към мен:

— И татко ли е болен?

Мисля сериозно, преди да отговоря.

— Всички ще се оправим — успокоявам го.

 

 

Точно една седмица след завръщането ни у дома се събуждаме посред нощ от някакъв трясък. Втурваме се с всички сили към стаята на Кейт. Тя лежи в леглото си и трепери толкова силно, че е съборила лампата от нощното си шкафче.

— Гори — обръщам се към Брайън, когато слагам ръка на челото й.

Питала съм се как да реша дали да се обадя, или не на лекаря, ако Кейт развие странни симптоми. Сега я гледам и не мога да повярвам, че съм била толкова глупава да си помисля, че няма веднага да разбера как изглежда болестното състояние.

— Отиваме в спешното — оповестявам, макар че Брайън вече увива Кейт с одеялата й и я вдига от креватчето.

Закопчаваме я в колата, запалваме двигателя и едва тогава си спомняме, че не можем да оставим Джес сам вкъщи.

— Ти върви с нея — отговаря Брайън, прочел мислите ми. — Аз ще остана.

Но погледът му не се отделя от Кейт.

След минути летим към болницата. Джес е на задната седалка до сестра си и пита защо трябва да ставаме, когато слънцето не е.

В спешното Джес заспива върху палтата ни. С Брайън наблюдаваме как лекарите стоят над трескавото тяло на Кейт като пчелички над поле с цветя и извличат от нея всичко, което могат. Правят микробиологично изследване на извлеченото и й правят лумбална пункция, за да се опитат да разберат причината за инфекцията и да изключат менингит. Радиологът донася преносим рентген, за да направи снимка на гърдите и да провери дали инфекцията е в дробовете й.

После поставя филма на светлинното табло от външната страна на вратата. Ребрата на Кейт изглеждат тънки като клечки, а малко встрани от центъра има голямо сиво петно. Коленете ми омекват, вкопчвам се в ръката на Брайън.

— Това е тумор. Ракът е дал метастази.

Лекарят слага ръка на рамото ми.

— Госпожо Фицджералд — казва той, — това е сърцето на Кейт.

 

 

Панцитопения е просто по-модерна дума, която означава, че в тялото на Кейт няма нищо, което да я защитава от инфекции. Доктор Чанс обяснява, че това е признак, че химиотерапията е подействала — огромно количество бели кръвни телца в тялото на Кейт са унищожени. Това означава също, че надир сепсис — инфекция след химиотерапия — не е вероятност, а факт.

Дават й тиленол, за да свалят температурата. Вземат й проби от кръв, урина и респираторни секрети, за да й предпишат подходящите антибиотици. Минават шест часа до изчезването на тръпките — толкова силно треперене, че я грози опасност да падне от леглото.

Сестрата — жена, която един следобед преди няколко седмици сплете косата на Кейт на копринени редици ситни плитчици, за да я накара да се усмихне — измерва температурата й и се обръща към мен.

— Сара — говори ми нежно, — вече можеш да си поемеш дъх.

Лицето на Кейт изглежда малко и бяло като далечните луни, които Брайън обича да наблюдава с телескопа си — неподвижни, недостижими, студени. Прилича на труп… и, което е още по-лошо, е облекчение в сравнение с мъката да я гледам как страда.

— Ей — докосва ме по темето Брайън. В другата си ръка държи Джес. Вече е почти обяд, а всички сме по пижами; дори през ум не ни мина да си вземем дрехи за преобличане. — Ще го заведа в закусвалнята да хапне. Искаш ли нещо?

Поклащам глава, придърпвам стола си по-близо до леглото на Кейт и приглаждам завивките над краката й. Вземам ръката й и сравнявам тежестта й с тази на своята собствена.

Миглите й се открехват. За миг се опитва да си припомни къде е — не е сигурна.

— Кейт — прошепвам, — тук съм.

Тя обръща глава и фокусира погледа си върху мен. Повдигам ръката й към лицето си и я целувам по средата на дланта.

— Толкова си смела — шепна й и се усмихвам. — Когато порасна, искам да стана като теб.

За моя изненада Кейт енергично поклаща глава. Гласът й е крехък като перце, тънък като конец.

— Не, мамо — казва тя. — Ще си болна.

В първия ми сън течността от системите капе прекалено бързо в централната вена на Кейт. Физиологичният разтвор я издува отвътре, като балон. Опитвам се да извадя системата, но е здраво забита във вената й. Докато я гледам, чертите на Кейт се изглаждат, размиват се, обезличават се и лицето й се превръща в бял овал, който може да бъде кой ли не на този свят.

Във втория си сън съм в родилното отделение и раждам. Тялото ми се превръща в тунел, сърцето ми пулсира ниско в корема. Пристъп на болка и напрежение, а после бебето излиза като светкавица сред потоци течност.

— Момиче е — грейва в усмивка сестрата и ми подава новороденото.

Отдръпвам розовото одеялце от личицето му и спирам.

— Това не е Кейт — казвам.

— Разбира се, че не — съгласява се сестрата. — Но пак е твоя.

 

 

Ангелът, който пристига, е в костюм на „Армани“ и лае нареждания по клетъчния телефон, докато влиза в болничната стая.

— Продавай — заповядва сестра ми. — Не ме интересува дали ще трябва да отвориш щанд за лимонада във Фенюъл Хол и да раздаваш акциите безплатно, Питър. Казах, продавай — натиска бутон и тръгва към мен с протегнати ръце. — Ей — успокоява ме, когато избухвам в сълзи. — Наистина ли мислеше, че ще те послушам, когато ми каза да не идвам?

— Но…

— Факсове. Телефони. Мога да работя и от твоята къща. Кой още ще гледа Джес?

С Брайън се споглеждаме, защото не сме мислили. В отговор Брайън става и я прегръща непохватно. Джес се втурва към нея на пълна скорост.

— Кое е това дете, което си осиновила, Сара… не е възможно Джес да е толкова голям…

Отделя го от коленете си и се навежда над болничното легло, където Кейт спи.

— Обзалагам се, че не ме помниш — казва Зан, очите й блестят. — Но аз те помня.

Толкова е лесно — да я оставим тя да поеме командването. Зан увлича Джес в игра на морски шах и изнудва един китайски ресторант, който не предлага доставки, да ни донесе обяд. Седя до Кейт и се наслаждавам на компетентността на сестра си. Позволявам си да се престоря, че тя може да оправи нещата, които аз не мога.

Зан завежда Джес у дома за сън, а ние с Брайън оставаме неподвижни в тъмнината от двете страни на Кейт.

— Брайън — прошепвам, — мислех си нещо.

Той помръдва на стола си.

— За какво?

Навеждам се напред, за да срещна погледа му.

— За бебе.

Очите на Брайън се присвиват.

— Боже Господи, Сара! — става и се обръща с гръб към мен. — Боже Господи.

Аз също ставам.

— Не е онова, което смяташ.

Обръща се към мен, а болката ясно очертава всяка линия на лицето му.

— Не можем просто да заменим Кейт, ако умре — изрича той.

В леглото Кейт се размърдва и чаршафите прошумоляват. Заставям се да си я представя на четири години в костюм за Хелоуин; на дванайсет, докато изпробва червило; на двайсет, докато танцува из общата спалня на един колеж.

— Знам. Затова трябва да се погрижим да не се случи.