Джоди Пико
Споделен живот (7)

Ана

Някога се преструвах, че просто минавам през това семейство на път към истинското си. Всъщност не преувеличавам кой знае колко: имаме Кейт, която е същинско копие на татко, и Джес, който е копие на мама; а ето ме и мен, колекция от рецесивни гени, дошли от лявото поле. В закусвалнята на болницата, докато ядях пържени картофки с вкус на гума и червен желатинов десерт, поглеждах от маса към маса и си мислех, че истинските ми родители може да са съвсем близо. Щяха да се разплачат от радост, че са ме намерили, и да ме отведат в замъка ни в Монако или в Румъния, да ми дадат прислужница, която да ухае на чисти чаршафи, мое собствено швейцарско планинско куче и лична телефонна линия. Въпросът беше, че първият човек, на когото щях да се обадя, за да се похваля с невероятния си късмет, щеше да е Кейт.

Кейт ходи на диализа три пъти седмично по два часа. Има катетър Махукър, който изглежда точно като тръбата, която преди забиваха в централната й вена, и стърчи точно от същото място на гърдите й. Приспособлението е свързано с машина, която върши работата, на която бъбреците й са неспособни. Кръвта на Кейт (е, ако трябва да сме точни от техническа гледна точка, моята кръв) излиза от тялото й през игла, пречиства се и влиза обратно в тялото й през втора игла. Сестра ми твърди, че не боли. Най-вече е отегчително. Обикновено Кейт си носи книга или плейъра и слушалките за компактдискове. Понякога играем на разни игри. „Иди в коридора и ми разкажи за първия страхотен пич, когото видиш“ — заповядва Кейт, или „Промъкни се зад гърба на портиера, който сърфира в нета, и виж чии голи снимки сваля“. Докато е завързана за леглото, аз съм нейните очи и уши.

Днес чете списание „Алюър“. Чудя се дали изобщо знае, че докосва всеки модел с У-образно деколте, когото види там, по гръдната кост — там, където тя има катетър, а те нямат.

— Е, добре — оповестява майка ми изневиделица, — това е интересно.

Размахва брошура, която е взела от таблото за обяви пред стаята на Кейт: „Вие и новият ви бъбрек“.

— Знаеш ли, че не изваждат стария бъбрек? Просто ти трансплантират новия и го закачат.

— Звучи зловещо — потръпва Кейт. — Само си представи патолога, който те отваря и вижда, че имаш три бъбрека вместо два.

— Смятам, че смисълът на трансплантацията е патологът да не те отвори скоро — подчертава майка ми.

Въображаемият бъбрек, за който говори, в момента се намира в моето собствено тяло.

И аз съм чела брошурата.

Даряването на бъбрек се смята за сравнително безопасна операция, но мен ако питате, авторът навярно го е сравнявал с нещо като трансплантация на сърце и бял дроб или отстраняването на мозъчен тумор. Според мен безопасна операция е тази, при която влизаш в кабинета на лекаря, оставаш буден през цялото време и процедурата приключва за по-малко от пет минути — както когато ти махат брадавица или ти запълват кариес. От друга страна, когато даряваш бъбрек, прекарваш нощта преди операцията гладен и на слабителни. Дават ти анестетици, рисковете, от които могат да включват удар, сърдечен пристъп и белодробни проблеми. Четиричасовата хирургия също не е приятно изживяване — имаш шанс едно на три хиляди да умреш на операционната маса. Ако оцелееш, оставаш в болницата средно между четири и седем дни, макар че до пълното възстановяване минават между четири и шест седмици. А до момента дори не съм споменала за дългосрочните ефекти: увеличен риск от повишено кръвно налягане, риск от усложнения при бременност, препоръка да се въздържаш от всякакви дейности, които могат да увредят единствения ти останал бъбрек.

Но пък когато ти премахват брадавица или ти запълват дупка в зъба, единственият човек, който в крайна сметка печели, си ти самият.

Някой почуква на вратата и в стаята надниква позната физиономия. Върн Стакхаус е шериф и следователно член на същата общност за обществени услуги като баща ми. Едно време се отбиваше у нас да ни поздрави или да ни даде коледни подаръци; в по-ново време спаси задника на Джес, като го доведе у дома, след като го закопча за участие при сбиване, вместо да го предаде на правосъдната система да се занимае с него. Когато си член на семейство, в което има умиращо момиче, хората ти пускат малко гювеч.

Лицето на Върн прилича на суфле, с вдлъбнатини на най-неочакваните места. Изглежда няма представа дали е уместно да влезе в стаята.

— Ъъъ — започва, — здравей, Сара.

— Върн! — изправя се майка ми. — Какво правиш в болницата? Всичко наред ли е?

— О, да, да. Тук съм по работа.

— Предполагам разнасяш призовки.

— Ъхъ — Върн пристъпва от крак на крак и пъха ръка в якето си като Наполеон. — Наистина съжалявам, Сара — измърморва и й подава документ.

Също както става с Кейт, всичката кръв се оттича от тялото ми. Не мога да помръдна, дори да исках.

— Какво, по… Върн, под съд ли ме дават? — гласът на майка ми е тих, прекалено тих.

— Виж, не ги чета. Просто ги връчвам. А твоето име беше тук, в списъка ми. Ако, ъъъ, ако мога да направя…

Дори не довършва изречението — изнизва се от стаята с шапка в ръка.

— Мамо? — пита Кейт. — Какво става?

— Нямам представа.

Тя разгръща листата. Достатъчно съм близо, за да ги прочета над рамото й. „Щатът Род Айлънд И Провидънс Плантейшънс“, така пише най-отгоре. По-официално не може и да бъде. „Семеен Съд На Окръг Провидънс. За: Ана Фицджералд Или Джейн Доу“.

„Молба За Медицинска Еманципация“

„Мамка му!“ — мисля си. Бузите ми пламтят, а сърцето ми започва да се блъска в гърдите. Чувствах се така, както когато навремето директорът изпрати на родителите ми дисциплинарно предупреждение, защото нарисувах подигравателна скица на госпожа Тухи и внушителния й задник в полето на тетрадката си по математика. Не, всъщност не е вярно — сега е милион пъти по-лошо.

Да взема сама всички решения по медицински въпроси.

Да не бъде принуждавана да се подлага на лечение, което не е в неин интерес и в нейна полза.

Да не бъде заставяна да се подлага на още медицински процедури в полза на сестра си Кейт.

Майка ми повдига лице към моето.

— Ана — прошепва тя, — какво, по дяволите, е това?

Сега, когато наистина се случва, ми се струва, че в корема ми се е забил юмрук. Поклащам глава. Какво мога да й кажа?

— Ана! — прави крачка към мен тя.

Зад нея Кейт извиква:

— Мамо, о, мамо… нещо ме боли, повикай сестрата! Майка ми се извръща наполовина. Кейт се е свила на едната си страна и косата й се е разпиляла по лицето. Мисля, че през завесата й сестра ми гледа към мен, но няма как да съм сигурна.

— Мамо — простенва тя, — моля те!

За миг майка ми остава разкъсана помежду ни, застинала като уловена в сапунен мехур. Премества поглед от Кейт към мен, после обратно.

Сестра ми изпитва болка, а аз съм облекчена. Какво говори това за характера ми?

Последното, което виждам, докато избягвам от стаята, е как майка ми натиска бутона за повикване на сестрата отново и отново, сякаш е механизъм за задействане на бомба.

 

 

Не мога да се скрия в закусвалнята, във фоайето или където и да било другаде, където ще очакват да отида, затова се качвам по стълбите до шестия етаж, където е родилното отделение. В чакалнята има само един телефон и в момента говорят по него.

— Два килограма и осемстотин грама — съобщава мъжът и се усмихва толкова широко, че лицето му сякаш ще се разцепи на две. — Съвършена е.

Дали родителите ми са се държали така при раждането ми? Дали баща ми е звънял по телефона, дали е преброил пръстчетата на ръцете и краката ми, убеден, че е видял най-идеалния брой във вселената? Дали майка ми ме е целунала по главичката и е отказала да позволи на сестрата да ме вземе, за да ме почистят? Или просто са ме предали в ръцете на специалистите, защото истинската награда е висяла между корема ми и плацентата?

Новият баща най-после затваря и се смее на абсолютно нищо.

— Поздравления — казвам, когато всъщност искам да му кажа да вземе бебето си и да го прегърне здраво, да окачи луната на ръба на креватчето му и да изпише името му със звезди така, че то никога, никога да не му причини това, което аз причиних на родителите си.

Обаждам се на Джес да дойде да ме вземе. След двайсет минути паркира пред главния вход. Шериф Стакхаус вече е уведомен за изчезването ми и чака пред вратата, когато излизам.

— Ана, майка ти ужасно се разтревожи за теб. Обади се на баща ти. Той ни накара да претърсим болницата, от пода до тавана.

Поемам си дълбоко дъх.

— Тогава й кажи, че съм добре — отвръщам и се мятам до шофьора през вратата, която Джес вече ми е отворил.

Малко по-нататък брат ми отбива и запалва „Мерит“, макар да знам със сигурност, че каза на майка ми, че е спрял цигарите. Усилва музиката и удря с длан по ръба на волана. Едва когато слизаме от магистралата на изхода за Апър Дарби, спира радиото и намалява.

— И така, тя побесня ли?

— Повикала е татко от работа.

В нашето семейство повикването на баща ми от работа се смята за ужасно престъпление. Работата му е свързана със спешни случаи и критични ситуации; каква криза би могла да възникне у нас, която да се сравнява с това?

— Последния път, когато повика татко от работа — осведомява ме Джес, — поставяха диагноза на Кейт.

— Супер — отвръщам и скръствам ръце на гърдите си. — Това ме кара да се чувствам много по-добре.

Джес просто се усмихва и издухва кръгче цигарен дим.

— Сестричке — казва той, — добре дошла в Тъмната страна.

 

 

Нахлуват като ураган. Кейт едва успява да погледне към мен, преди баща ми да я изпрати в стаята ни. Майка ми захвърля първо чантичката си, а после ключовете за колата и се приближава към мен.

— Добре — казва тя. Гласът й е невероятно напрегнат, сякаш ще се счупи. — Какво става?

Прочиствам гърлото си.

— Наех си адвокат.

— Очевидно — майка ми сграбчва безжичния телефон и ми го подава. — А сега го разкарай.

Коства ми огромно усилие, но успявам да поклатя глава и да запратя телефона сред възглавниците на дивана.

— Ана, помогни ми да…

— Сара!

Гласът на баща ми изсвистява като брадва, застава помежду ни и ни кара да се обърнем към него.

— Мисля, че трябва да дадем на Ана възможност да ни обясни. Съгласихме се да й дадем възможност, нали така?

Навеждам глава.

— Не искам да го правя повече.

Тези думи възпламеняват гнева на майка ми.

— Ана, знаеш ли какво? И аз не искам! Всъщност, и Кейт не иска. Но това не е нещо, за което имаме избор.

Въпросът е, че аз имам избор. И точно затова трябва да го направя аз.

Майка ми надвисва над мен.

— Отишла си при адвокат и си го накарала да повярва, че става въпрос за теб, а не е така. Става въпрос за нас. За всички нас…

Ръцете на баща ми се обвиват около раменете й и ги стисват. Той се навежда към мен и аз подушвам пушек. Дошъл е от нечий друг огън, за да попадне право в средата на този, и това е единственото, което ме притеснява, нищо друго.

— Ана, скъпа, знаем, мислиш, че правиш нещо, което имаш нужда да…

— Аз не мисля така — прекъсва го майка ми.

Баща ми затваря очи.

— Сара, по дяволите, млъкни!

Отново поглежда към мен.

— Не може ли да поговорим, само ние тримата, без да караме някой адвокат да го прави вместо нас?

При тези думи очите ми се наливат със сълзи. Нали знаех, че ще се стигне дотук! Едновременно повдигам брадичка и оставям сълзите да потекат.

— Татко, не мога.

— За Бога, Ана! — намесва се майка ми. — Изобщо даваш ли си сметка какви ще са последствията?

Гърлото ми се затваря като капаче на фотоапарат така, че всяко извинение трябва да излезе през тунел, тънък като игла. „Аз съм невидима“ — помислям си и прекалено късно осъзнавам, че съм го изрекла на глас.

Движението на майка ми е светкавично, изобщо не успявам да предвидя какво ще се случи. Зашлевява ме през лицето невероятно силно, а главата ми се отмята назад. Оставя отпечатък, който ме опетнява дълго след като е изчезнал от лицето ми. Само за ваша информация: срамът има пет пръста.

 

 

Веднъж, когато Кейт беше на осем, а аз — на пет, се скарахме и решихме, че вече не искаме да живеем в една стая. Само че, като се вземеше предвид големината на къщата ни и фактът, че Джес живееше в другата свободна стая, просто нямаше къде да отидем. Затова Кейт, като по-голяма и по-умна, реши да раздели пространството ни наполовина.

— Коя част искаш? — попита ме дипломатично. — Дори ще те оставя да избереш.

Исках онази част, в която беше моето легло. Освен това, ако разделяхме стаята на две, в частта с леглото ми щяха да останат и шкафът, в който държахме всичките си кукли Барби, както и рафтовете, където бяха рисунките ни и всевъзможните ни инструменти. Кейт отиде да вземе един флумастер оттам, но аз я спрях.

— Това е в моята част — заявих.

— Тогава ми дай един — каза тя и аз й подадох червения. Тя се покатери на бюрото и се протегна колкото можеше към тавана.

— След като приключим — заяви ми, — ти ще си стоиш в твоята част, а аз ще съм си в моята, нали така?

Кимнах, решена да спазвам уговорката също толкова, колкото и тя. Все пак всички хубави играчки бяха при мен. Кейт щеше да ме умолява да й позволя да ми дойде на гости дълго преди да я помоля аз.

— Заклеваш ли се? — попита ме и двете си стиснахме кутретата.

Тя нарисува накъсана линия от тавана над бюрото, през жълто-кафявия килим и над нощната масичка до отсрещната стена. После ми подаде флумастера.

— Не забравяй — каза тя. — Само измамниците нарушават обещанието си.

Седнах на пода от моята страна на стаята и извадих всяка една Барби, която притежавахме. Започнах да ги събличам и обличам, подчертавайки, че аз ги притежавам, а Кейт — не. Тя седна на леглото си с притиснати към гърдите колене и започна да ме наблюдава. Изобщо не реагира. Поне докато майка ми не ни повика на обяд.

Тогава Кейт ми се усмихна и излезе през вратата на стаята — която беше от нейната страна.

Отидох до чертата, която бе нарисувала на килима, и започнах да я ритам. Не исках да ставам измамница. Но не исках и да прекарам остатъка от живота си в стаята.

Не си спомням колко време е отнело на майка ми да се зачуди защо не слизам в кухнята за обяд, но когато си на пет, дори секундата може да продължи цяла вечност. Тя застана на прага, загледа се в линията от флумастер по стените и пода и затвори очи, очевидно за да призове търпението си. Влезе в стаята ни и ме вдигна, а аз започнах да се боря с нея.

— Недей! — извиках. — Никога вече няма да вляза вътре!

След миг тя излезе и се върна с ръкохватки за тенджери, кърпи за съдове и декоративни възглавници. Постави ги на разстояние едно от друго покрай частта на Кейт.

— Хайде — подкани ме, но не помръднах, затова тя дойде и седна до мен на леглото. — Това може да е езерото на Кейт — обясни ми, — но водните лилии са мои.

Изправи се и стъпи на кърпа за съдове, а оттам — на възглавница. Погледна през рамо и видя как стъпвам на кърпата. От кърпата към възглавницата, към ръкохватка, която Джес бе направил в първи клас — целият път през частта на Кейт към вратата на стаята. Най-сигурният начин да изляза беше да следвам стъпките на майка си.

Вземам си душ, когато Кейт отваря ключалката с фиба и влиза в банята.

— Искам да говоря с теб — обявява ми.

Подавам глава през найлоновата завеса.

— Когато изляза — опитвам се да спечеля време за разговора, който не искам да провеждам.

— Не, сега — сяда на капака на тоалетната чиния и въздъхва. — Ана… това, което правиш…

— Вече е направено!

— Можеш да се откажеш — знаеш, ако искаш…

Благодарна съм, че помежду ни се вие пара, защото не мога да понеса мисълта Кейт да види лицето ми точно сега.

— Знам — прошепвам.

Дълго Кейт не казва нищо. Мислите й се въртят в кръг като привързан към колело плъх, също както и моите. Изследвай всяка спица от възможности, и няма да намериш абсолютно нищо.

След известно време отново подавам глава. Кейт избърсва очите си и поглежда към мен.

— Нали осъзнаваш — доверява ми, — че си единствената ми приятелка?

— Не е вярно — отговарям веднага, но и двете сме наясно, че лъжа.

Кейт е прекарала прекалено много време извън училище, за да намери мястото си в някоя група. Повечето от приятелствата, които завърза през дългия си период на ремисия, замряха, за което вина имат и двете страни. Оказа се, че за обикновените деца е прекалено трудно да разберат как да се държат с човек, който постоянно е на ръба на смъртта, и също толкова трудно за Кейт наистина да се вълнува от неща като училищни тържества и изпити САТ, когато няма гаранция, че ще доживее да ги види. Има неколцина познати, но когато идват, имат вид на хора, които излежават присъда, седят на ръба на леглото на Кейт, броят минутите до мига, в който могат да си тръгнат, и благодарят на Бог, че не се е случило на тях.

Истинският приятел е неспособен да те съжалява.

— Не съм ти приятелка — отвръщам и дръпвам обратно завесата. — Аз съм ти сестра. — „При това адски лоша“ — добавям наум. Подлагам лицето си под струята на душа, за да не разбере Кейт, че и аз плача.

Внезапно завесата се отдръпва и ме оставя съвсем разголена.

— Точно за това исках да поговорим — казва Кейт. — Ако не искаш повече да си ми сестра, е едно, но не мисля, че мога да понеса мисълта да те загубя като приятелка.

Тя връща завесата на мястото й и парата се надига около мен. След миг чувам отварянето и затварянето на вратата, а после и прорязващата като нож струя студен въздух, който я следва по петите.

И аз не мога да понеса мисълта да я загубя.

 

 

Тази нощ, след като Кейт заспива, се измъквам от леглото си и заставам до нейното. Когато подлагам длан под носа й, за да се уверя, че диша, по ръката ми се плъзга глътка въздух. Мога да натисна сега, на мига, длан над носа и устата й, да я удържа, докато се съпротивлява. Каква е разликата между едно такова действие и това, което вече правя?

От коридора долита шум от стъпки, който ме кара да се гмурна в пещерата на завивките си. Обръщам се настрана, с гръб към вратата, в случай че клепачите ми все още потрепват, когато родителите ми влязат в стаята.

— Не мога да повярвам — прошепва майка ми. — Просто не мога да повярвам, че го е направила.

Баща ми е изключително тих и се чудя дали не съм се объркала, дали изобщо е тук.

— Прави същото като Джес — добавя майка ми. — Прави го само за да получи внимание. — Усещам как поглежда надолу към мен, все едно съм създание, каквото не е виждала никога преди. — Може би трябва да я заведем някъде, само нея. Да отидем на филм или на пазар, за да не се чувства изоставена. Да я накараме да разбере, че не е нужно да върши лудости, за да ни накара да я забележим. Какво мислиш?

Баща ми не отговаря веднага.

— Е, добре — отвръща й тихо, — нейното може би не е лудост.

Нали знаете как тишината може да пробие тъпанчетата ви в тъмното, да ви оглуши? Точно това става сега, затова едва успявам да чуя отговора на майка си.

— За Бога, Брайън… ти на чия страна си?

А баща ми възразява:

— Кой каза, че има страни?

Отговор на въпроса мога да му дам дори и аз. Винаги има страни. Винаги има печеливш и губещ. За всеки, който получава, има някой, който трябва да даде.

След няколко секунди вратата се затваря и трепкащата светлина от коридора, отразявала се по тавана, изчезва. Примигвам, обръщам се по гръб… и виждам майка си все още до леглото ми.

— Мислех, че си си отишла — прошепвам.

Тя сяда на долния край на леглото и аз се отдръпвам. Но тя слага ръка на прасеца ми, преди да стигна прекалено далеч.

— Какво още си мислиш, Ана?

Стомахът ми се свива.

— Мисля си… мисля си, че сигурно ме мразиш.

Дори в тъмнината виждам как блестят очите й.

— О, Ана — въздъхва майка ми, — как може да не знаеш колко много те обичам?

Протяга ръце и аз пропълзявам в тях, все едно отново съм малка и се побирам вътре. Притискам лице към рамото й. Повече от всичко искам да върна времето малко назад, отново да стана детето, което вярваше, че думите на майка ми са стопроцентова истина и правилни, без да се взира достатъчно внимателно, за да забележи пукнатините в тях.

Майка ми ме прегръща по-силно.

— Ще говорим със съдията и ще му обясним. Можем да оправим всичко — казва тя. — Всичко.

Тези са думите, които единствено някога съм искала да чуя, и кимвам.