Джоди Пико
Споделен живот (16)

Брайън

В самото начало никога не ни е известно дали отиваме да угасим пожар, предизвикан от готварска печка или от огън за прогонване на насекоми. В два часа и четирийсет и шест минути миналата нощ светлините на горния етаж светнаха. И звънците зазвъняха, но не мога да кажа, че изобщо ги чувам някога. След десет секунди бях облечен и излизах от стаята си в пожарната. След двайсет слагах оборудването си, придърпвах дългите ластични тиранти, нахлузвах коравото си яке. Две минути след тревогата Цезар караше колата по улиците на Алър Дарби; Поли и Ред отговаряха за противопожарната машина и крана и седяха на задната седалка.

След малко ясното осъзнаване се върна при нас на частични ярки проблясъци: спомнихме си, че трябва да проверим дихателното си оборудване; нахлузвахме ръкавиците си; операторът се обади да ни съобщи, че къщата е на Хъдингтън Драйв; изглежда, ставаше въпрос за пожар в цялата сграда или в отделно нейно крило и има пламъци.

— Завий наляво — казах на Цезар.

Хъдингтън беше само на осем пресечки от дома ми.

Къщата приличаше на зиналата паст на някой дракон. Цезар я обиколи възможно най-бързо, опитвайки се да ми предостави възможност да я огледам от три страни. После всички изскочихме от колата и за миг останахме загледани в зрелището: четирима Давидовци срещу един Голиат.

— Приготви петсантиметрова струя — наредих на Цезар, който тази нощ отговаряше за помпата.

Към мен се втурна жена по нощница. Беше обляна в сълзи, а за полите й се държаха три деца.

— Mija^[1]! — изкрещя тя и засочи с пръст. — Mija!

— Dônde esta?^[2] — Застанах пред нея, за да не вижда нищо друго, освен лицето ми. — Cuantos anos tiene?^[3]

Тя посочи към прозорец на втория етаж.

— Tres^[4] — извика.

— Капитане — извика Цезар, — готови сме.

Чух воя на втора приближаваща се кола; подкреплението пристигаше.

— Ред, направи отдушник в североизточния край на покрива; Поли, сложи мокрите части върху червените и ги изстреляй, когато има къде да ги насочим. Има дете на втория етаж. Влизам да видя дали мога да стигна до него.

Това, което ме очакваше сега, не беше сцена от въздействащ и драматичен филм, на която героят отива да спечели своя „Оскар“. Ако влезех вътре, а стълбището беше рухнало… ако цялата сграда заплашваше да се срути… ако температурата беше станала толкова висока, че всичко е готово да избухне… щях да се върна и да поискам подкрепление от хората си. Сигурността на спасителя е по-важна от тази на спасявания.

Винаги.

 

 

Аз съм страхливец. Понякога, когато смяната ми е свършила, оставам и навивам някой маркуч или приготвям прясно кафе за следващата смяна, вместо да се отправя директно към къщи. Често съм се питал защо си почивам по-добре на място, където обикновено ме вдигат от леглото по два-три пъти на нощ. Ами защото в пожарната не ми се налага да се тревожа, че ще се случи нещо спешно — тук спешното е очаквано. В мига, в който вляза през вратата на дома си, започвам да се тревожа какво може да се случи в следващия момент.

Веднъж във втори клас Кейт нарисува пожарникар с ореол над шлема. Разказа на съучениците си, че ще ме пуснат да вляза в рая само защото отида ли в ада, ще изгася всички огньове.

Все още пазя рисунка.

Счупвам десетина яйца в купа и започвам припряно да ги разбивам. Беконът вече цвърчи на печката; тиганът се сгорещява за палачинките. Пожарникарите се хранят заедно — или поне се опитваме, преди да дойде сигналът. Закуската ще е същинско угощение за хората ми, които все още са под душа, сякаш се опитват да измият от кожата си спомените за предишната нощ. Чувам зад гърба си шум от стъпки.

— Сядай — провиквам се през рамо. — Почти е готово.

— О, благодаря, но не — отвръща женски глас. — Не искам да се натрапвам.

Обръщам се с прибора за разбиване в ръка. Тук появата на жена е изненадваща, а жена, която идва малко преди седем часа сутринта, е още по-изненадваща. Дребничка е, с буйна коса, която ми заприличва на горски пожар. Ръцете й са покрити с просветващи сребърни пръстени.

— Капитан Фицджералд, Джулия Романо. Аз съм особеният представител, назначен от съда за случая на Ана.

Сара ми е разказала за нея — жената, в която съдията ще се вслуша, когато настъпи критичният момент.

— Изглежда страхотно — усмихва ми се. Приближава се и взема разбивачката от ръката ми. — Не мога да гледам как някой готви, без да му помогна. Генетичен дефект.

Наблюдавам я как отваря хладилника и оглежда съдържанието му. Накрая изважда не друго, а бурканче с хрян.

— Надявах се да ми отделите няколко минути.

— Разбира се. Хрян?

Тя добавя порядъчно количество от него към яйцата, взема портокалова кора и малко чили на прах от рафта с подправките и поръсва яйцата и с тях.

— Как е Кейт?

Сипвам част от сместа в тигана и следя как започва да бълбука. Обръщам палачинката, а долният й край е гладко светлокафяв. Вече съм говорил със Сара. Кейт е прекарала спокойна нощ, но майка й не, но не заради нея, а заради Джес.

По време на сграден пожар има един миг, когато си наясно, че или ти ще надделееш, или огънят ще надделее над теб. Забелязваш, че таванът всеки момент ще падне, виждаш как стълбището се разяжда и рухва, а синтетичният килим залепва по подметките ти. Сумата от частите надделява и тогава трябва да излезеш и да се заставиш да си спомниш, че всеки огън ще догори сам, дори и без твоята помощ.

Сега се сражавам с огъня от шест страни. Поглеждам напред и виждам Кейт, която е болна. Поглеждам назад, където е Ана с адвоката си. Единственото време, когато Джес не пие като смок, е когато е надрусан до козирката; Сара се вкопчва в сламки. Що се отнася до мен, винаги нося екипировката си за всеки случай. Държа дузини куки, железа и колове — всички инструменти, предвидени за унищожение, докато това, от което се нуждая, е нещо да ни обвърже заедно.

— Капитан Фицджералд… Брайън!

Гласът на Джулия Романо ме стряска, изтръгва ме от мислите ми и ме връща в кухня, която бързо се изпълва с дим. Джулия посяга покрай мен и избутва горящата палачинка извън тигана.

— Боже Господи! — възкликвам и захвърлям овъгления диск, доскоро палачинка, в мивката, откъдето се чува съскане. — Съжалявам.

И като „Сезам, отвори се!“, двете думи променят цялата обстановка.

— Добре че имаме яйца — казва Джулия Романо.

 

 

Влезеш ли в горяща къща, разчиташ на шестото си чувство. Не виждаш заради дима. Не чуваш заради рева на огъня. Не бива да докоснеш нищо, защото ще означава края ти.

Пред мен Поли управляваше струйника. Редица огнеборци му пазеха гърба; маркуч с отворена струя с дебела и неподвижна тежест. Проправихме си път нагоре по все още невредимото стълбище, решени да изтласкаме огъня през дупката, която Ред бе отворил на покрива. Като всяко затворено нещо, огънят притежава вроден стремеж да се измъкне.

Смъкнах се на лакти и колене и запълзях през коридора. Майката каза, че вратата на детето била третата отляво. Огънят се плъзгаше по другата страна на тавана към дупката. Докато струята го нападаше, останалите пожарникари бяха погълнати от бяла пяна.

Вратата към стаята на детето беше отворена. Пропълзях вътре, като виках името му. Една по-голяма фигура до прозореца ме привлече като магнит, но се оказа, че е само огромна плюшена играчка. Проверих в шкафовете и под леглото, но не намерих никого.

Отново се върнах в коридора и едва не се препънах в дебелия колкото юмрук маркуч. Човекът може да мисли; огънят не. Един огън ще последва определена пътека; едно дете може и да не го направи. Къде щях да отида аз, ако бях ужасен до смърт?

Движех се бързо и занадничам през вратите. Едната беше розова — бебешка стая. Другата беше пълна с разпилени колички и имаше две легла. Третата изобщо не беше стая, а шкаф. Основната спалня се намираше от другата страна на стълбището.

Ако бях дете, щях да искам майка си.

За разлика от другите стаи, тази беше пълна с гъст черен дим. Огънят бе прогорил ивица в долната част на вратата. Отворих я. Знаех, че така ще пусна вътре въздух, знаех, че постъпвам грешно, и знаех, че нямам друг избор.

Както очаквах, тлеещата ивица се възпламени и касата на вратата се изпълни с пламъци. Втурнах се през тях като бик, усещайки как по гърба на шлема и якето ми валят въглени.

— Луиса! — изкрещях.

Тръгнах пипнешком покрай стените и намерих шкафа. Похлопах силно и отново извиках името й.

Обратното чукане беше леко, но определено го чух.

 

 

— Имаме късмет — обръщам се към Джулия Романо. Това навярно са последните думи, които е очаквала да чуе от устата ми. — Сестрата на Сара наглежда децата, ако престоят в болницата е продължителен. Когато е за по-кратко, се редуваме. Нали разбирате, Сара остава с Кейт една нощ в болницата, а аз се връщам у дома при другите деца или обратното. Сега е по-лесно. Вече са големи и могат да се грижат за себе си.

Тя записва нещо в тефтерчето си и това ме кара да се разшавам неспокойно на мястото си. Ана е само на тринайсет — не е ли прекалено малка да остава сама у дома? Социалните служби може и да преценят, че е, но Ана е различна — порасна преди години.

— Мислите ли, че Ана се чувства добре? — пита Джулия.

— Смятам, че ако се чувстваше, нямаше да заведе дело — поколебавам се. — Според Сара просто се опитва да ни накара да й обръщаме повече внимание.

— А вие какво мислите?

За да спечеля време, опитвам от яйцата. Хрянът се оказа учудващо добър. Подчертава вкуса на портокал. Признавам го на Джулия Романо.

Тя сгъва салфетката и я оставя до чинията си.

— Не отговорихте на въпроса ми, господин Фицджералд.

— Мисля, че не е толкова просто — много внимателно оставям приборите си. — Имате ли братя или сестри?

— И двете. Шестима по-големи братя и сестра близначка.

Подсвирвам.

— Родителите ви сигурно са били страшно търпеливи.

Тя свива рамене.

— Добри католици са. И аз не знам как успяха, но никой от нас не пропадна.

— Винаги ли сте мислили така? — питам. — Когато сте били малка, никога ли не сте имали чувството, че може би имат любимци?

Лицето й почти незабележимо се изопва, а аз се чувствам зле, че я притискам така.

— Всеизвестно е, че родителите би трябвало да обичат всичките си деца еднакво, но невинаги се получава така — ставам от стола си. — Имате ли малко време? Искам да ви запозная с някого.

 

 

Предишната зима ни повикаха по спешност с линейката сред най-големия студ заради мъж, който живееше на края на един черен път. Човекът, когото наел да разчисти алеята му, го намерил и набрал 911; очевидно предишната нощ мъжът излязъл от колата си, подхлъзнал се и замръзнал там, на настилката; работникът едва не го сгазил, понеже го помислил за пряспа.

Когато пристигнахме, той бе прекарал в снега почти осем часа и представляваше ледена маса без никакъв пулс. Коленете му бяха свити; спомням си го, защото, щом най-после го измъкнахме и го сложихме на носилката, те стърчаха нагоре. Пуснахме отоплението в линейката, вкарахме го вътре и започвахме да разрязваме дрехите му. По-късно приключихме с документацията за транспорта, а смятаният от нас за премръзнал вече седеше и ни говореше.

Разказвам ви това, за да ви покажа, че независимо какво си мислите, чудеса стават.

 

Наясно съм, звучи банално, но причината, поради която станах пожарникар, е, че исках да спасявам хора. Затова в мига, в който излязох от пламъците, обгърнали вратата, с Луиса в ръце, когато майка й ни зърна и падна на колене, почувствах, че съм си свършил работата, и то добре. Жената се втурна към лекаря от втория екип, който натика тръба на момичето и му вля кислород. Детето кашляше и беше уплашено, но щеше да се оправи.

Огънят почти бе излязъл; момчетата бяха вътре и вадеха каквото могат. Димът се издигна като завеса към нощното небе; не можех да зърна нито една звезда от Скорпион. Свалих си ръкавиците и прокарах ръце пред очите си, които щяха да парят часове наред.

— Добра работа — обърнах се към Ред, който прибираше маркуча.

— Добро спасяване, капитане — отвърна той.

Разбира се, щеше да е по-лесно, ако Луиса беше в стаята си, както предполагаше майка й, но децата не са там, където ние вярваме, че са. Обръщаш се и установяваш, че не е в стаята, а скрито в някой шкаф; обръщаш се и съглеждаш, че не е на три, а на тринайсет. Да си родител, означава чисто и просто да им хващаш дирите, да се надяваш децата ти да не стигнат толкова напред, та да не успееш да предвидиш следващото им движение.

Свалих шлема и раздвижих мускулите на врата си. Погледнах към сградата, която доскоро представляваше дом. Внезапно почувствах как около ръката ми се обвиват пръсти. Жената, която живееше там, стоеше до мен и от очите й се стичаха сълзи. Най-малкото й дете все още беше в ръцете й, останалите седяха в камиона на пожарната под надзора на Ред. Тя безмълвно повдигна ръката ми към устните си. От якето ми се плъзна ивица сажди и изцапа бузата й.

— За нищо — казах.

На връщане към пожарната поръчах на Цезар да поеме по обиколния път, та да минем по улицата, на която живея. Джипът на Джес беше паркиран на алеята; лампите в къщата бяха угасени. Представих си Ана, придърпала завивката до брадичката си, както обикновено, и празното легло на Кейт.

— Готови ли сме, Фиц? — попита Цезар.

Камионът едва пълзеше, почти спрял пред алеята ми.

— Да, готови сме — отвърнах. — Да се връщаме.

Станах пожарникар, защото исках да спасявам хора, но се налагаше да бъда по-конкретен. Трябваше да назова имена.