Джоди Пико
Споделен живот (5)

Сара
1990 г.

Посинялото място е с размера и формата на четирилистна детелина, точно между лопатките на Кейт. Джес е този, който го открива, когато и двамата са във ваната.

— Мамо — пита той, — това означава ли, че Кейт е щастливка?

Отначало се опитвам да го измия, защото решавам, че е мръсно, но не успявам. Двегодишната Кейт, предметът на този оглед, се взира в мен с порцелановите си сини очи.

— Боли ли? — питам я и тя поклаща глава.

Някъде в коридора зад гърба ми Брайън ми разказва как е минал денят му. От него се излъчва слаб мирис на дим.

— Значи, онзи си купил кутия скъпи пури — не спира той — и ги застраховал за петнайсет хиляди долара срещу изгаряне. В следващия момент застрахователната компания получава иск, в който пише, че всички пури са били загубени в поредица от малки пожари.

— Изпушил ги е? — питам, докато изплаквам сапуна от косата на Джес.

Брайън се обляга на касата на вратата.

— Да. Но съдията решил, че компанията е застраховала пурите срещу огън, без да определи кое е приемлив огън.

— Ей, Кейт, сега боли ли? — пита Джес и притиска силно палеца си върху посинялото място върху гръбнака на сестра си.

Кейт надава вой, люшва се и ме залива цялата с вода. Изваждам я от ваната — хлъзгава е като риба — и я подавам на Брайън. Притиснали русите си рошави глави една до друга, двамата много си приличат. Джес прилича повече на мен — слаб, мургав, мозъчен тип. Според Брайън така знаем, че семейството ни е пълно: и той, и аз си имаме свой клонинг.

— Излизай от ваната на мига — обръщам се към Джес.

Той се изправя — хлъзгаво четиригодишно момче — и успява да се препъне, докато се опитва да се прехвърли през широкия ръб на ваната. Удря си силно коляното и избухва в плач.

Увивам го в хавлия и го успокоявам, докато се опитвам да продължа разговора със съпруга си. Това е езикът на брака: морзова азбука, прекъсвана от къпане, вечери и приказки преди лягане.

— И така, кой те призова? — питам Брайън. — Защитата ли?

— Обвинението. Застрахователната компания платила парите, а после накарала да го арестуват за двайсет и четири палежа. Аз бях техният експерт.

Брайън, професионален пожарникар, може да влезе в някоя сграда, която е цялата почерняла, и да намери мястото, откъдето са тръгнали пламъците: овъглен цигарен фас, оголена жица. Всеки холокост започва с въглен. Просто трябва да си наясно какво да търсиш.

— Съдията е прекратил делото, нали така?

— Съдията му издаде двайсет и четири последователни присъди — оповестява Брайън, оставя Кейт на пода и започва да й облича пижамата.

В предишния си живот бях адвокат по граждански дела. В един момент наистина вярвах, че искам да бъда такава — но това беше преди едно едва проходило дете да ми подари шепа смачкани теменужки. Преди да разбера, че детската усмивка представлява татуировка: неизличимо произведение на изкуството.

Това влудява сестра ми Сузан. Тя е финансова вихрушка, която помете стъкления покрив на Банка Бостън, а според нея аз съм пилеене на еволюцията на мозъка. Според мен обаче половината от битката е да разбереш кое е добре за теб, а аз съм много по-добра като майка, отколкото щях да бъда като адвокат. Понякога се чудя дали само с мен е така, или има и други жени, които разбират къде трябва да бъдат, като не отиват никъде.

Вдигам поглед от Джес, когото подсушавам в момента, и виждам, че Брайън ме гледа.

— Не ти ли липсва, Сара? — пита тихо той.

Увивам сина ни в хавлията и го целувам по темето.

— Колкото някоя клоака — отвръщам.

 

 

Когато се събуждам на следващата сутрин, Брайън вече е тръгнал за работа. Работи два дни, после две нощи и почива четири дни и нощи, а после цикълът се повтаря. Поглеждам към часовника и осъзнавам, че вече е минало девет. Невероятно, но децата не са ме събудили. Навличам хавлията си и се втурвам по стълбите към долния етаж, където заварвам Джес да си играе на пода с кубчета.

— Ядох закуска — осведомява ме. — Направих и на теб.

Вярно, цялата кухненска маса е покрита с разпилени овесени ядки, а един плашещо нестабилен стол е поставен под шкафа със зърнените закуски. Ивица от мляко води от хладилника към купата.

— Къде е Кейт?

— Спи — отвръща Джес. — Опитах се да я побутна и всичко.

Децата ми са като будилници; новината, че Кейт спи до толкова късно, ме кара да си спомня, че напоследък е хремава, и се питам дали затова беше толкова уморена миналата вечер. Качвам се по стълбите и извиквам името й. В стаята си тя се завърта към мен и изплува от тъмнината, за да се фокусира върху лицето ми.

— Стани и ми дай усмивка!

Дръпвам щорите и слънцето се излива върху одеялата й. Вдигам я да седне и разтривам гърба й.

— Хайде да те облечем — казвам и изхлузвам горнището на пижамката през главата й.

По гръбначния й стълб като редица от малки сини скъпоценни камъни виждам низ от синини.

— Анемия е, нали? — обръщам се към педиатъра. — Децата на нейната възраст не се разболяват от инфекциозна мононуклеоза, нали?

Доктор Уейн отдръпва стетоскопа си от тесните гърдички на Кейт и дръпва надолу розовата й блузка.

— Възможно е да е вирус. Искам да й взема кръв и да пусна едно-две изследвания.

Тази новина кара Джес, който до момента търпеливо си е играл с войник без глава, да наостри уши.

— Знаеш ли как вземат кръв, Кейт?

— С моливи?

— С игли. Големи дълги игли и те набучват, сякаш те стрелят…

— Джес! — обаждам се предупредително.

— Стрелят? — изписква Кейт. — Ох!

Дъщеря ми, която ми има доверие да й кажа кога е безопасно да пресече улицата, да режа месото й на малки късчета и да я защитавам от всякакви ужасни неща като големи кучета, тъмнина и шумни фишеци, ме гледа с очакване.

— Само една малка игличка — уверявам я.

Медицинската сестра влиза с подноса си, спринцовката, шишенцата и гумения турникет и Кейт започва да пищи. Поемам си дълбоко дъх.

— Кейт, погледни ме.

Виковете й затихват до тихи хълцания.

— Ще е само леко боцване.

— Лъжкиня! — прошепва Джес.

Кейт се отпуска съвсем лекичко. Сестрата я слага на кушетката и ме моли да я държа за раменете. Гледам как иглата се забива в бялата кожа на ръката на дъщеря ми, чувам внезапния писък, но не потича никаква кръв.

— Съжалявам, захарче — казва сестрата, трябва да опитам пак.

Изважда иглата и отново убожда Кейт, която надава още по-висок вик.

При пълненето на първото и второто шишенце Кейт се съпротивлява с всички сили. Когато идва ред на третото, вече е съвсем отпусната. Не знам кое от двете е по-лошо.

 

 

Чакаме резултатите от кръвната проба. Джес лежи по корем на килима в чакалнята и прихваща само Бог знае какви микроби от всички болни деца, които минават през кабинета. Искам педиатърът да излезе, да ми каже да заведа Кейт у дома и да я накарам да пие портокалов сок и да размаха пред носа ми рецепта на „Циклор“ като вълшебна пръчка.

Минава цял час, преди доктор Уейн отново да ни повика в кабинета си.

— Има малък проблем с резултатите — казва той. — По-точно, с броя на белите й кръвни телца. Малко по-нисък е от обичайното.

— Какво означава? — на мига се проклинам, задето съм постъпила в юридическо училище, а не в медицинско. Опитвам се да си припомня какво изобщо правят белите кръвни телца.

— Възможно е да има автоимунна недостатъчност. Или просто да е станала грешка в лабораторията — докосва косата на Кейт. — За да сме сигурни, искам да ви изпратя при хематолог в болницата, за да повтори теста.

Мисля си: „Сигурно се шегувате!“. Но вместо това виждам как ръката ми се протяга по своя собствена воля и поема късчето хартия, което ми подава доктор Уейн. Не рецепта, както се надявах, а име. „Илиана Фаркард, болница «Провидънс», Хематология/Онкология“.

— Онкология — повтарям. — Но това е рак.

Зачаквам доктор Уайн да ме увери, че е само част от специалността на лекарката, че лабораторията за кръвни проби и раковото отделение просто са разположени на едно и също място и нищо повече.

Той не го прави.

 

 

Диспечерът от противопожарната служба ми съобщава, че Брайън се е отзовал на медицински сигнал. Тръгнал е със спасителния автомобил преди двайсет минути. Поколебавам се и поглеждам към Кейт, отпусната на един от пластмасовите столове в чакалнята в болницата. Медицински сигнал.

Мисля, че в живота ни има кръстопътища, когато вземаме огромни радикални решения, без дори да го осъзнаваме — както когато преглеждаме заглавията във вестника, докато чакаме на червения светофар, и не забелязваме вана, който предизвиква злополука. Както когато влизаме в магазинче за кафе съвсем случайно и срещаме мъжа, за когото ще се омъжим един ден, докато той претърсва джобовете си за дребни пред щанда. Или това: да заръчате да предадат на съпруга ви, че искате да се срещнете, след като часове наред сте се самоубеждавали, че изобщо не е важно.

— Обадете му се по радиото — казвам. — Предайте му, че сме в болницата.

Утешително е да знам, че Брайън е до мен, сякаш сме двама часовои, двойна линия на защита. В болницата „Провидънс“ сме от три часа и с всяка минута ми става все по-трудно да продължавам да се самозаблуждавам, че доктор Уейн е допуснал грешка. Джес спи на пластмасов стол. Кейт е преминала през още едно травмиращо вземане на кръв и рентгенов преглед на гърдите, защото съм споменала, че е с настинка.

— Пет месеца — казва внимателно Брайън на мъжа, седнал пред него с блок за писане в ръка. После поглежда към мен. — Нали тогава се разболя?

— Така мисля.

Лекарят вече ни е разпитал за всичко — от това, с какво сме били облечени в нощта, когато Кейт е била зачената, до деня, в който за пръв път е успяла да хване лъжица в ръка.

— Първата й дума? — пита той.

Брайън се усмихва.

— Тати.

— Имах предвид кога.

— О! — той се смръщва. — Мисля, че малко преди да навърши една.

— Извинете — намесвам се. — Може ли да ми обясните защо всичко това има някакво значение?

— Просто медицинска история, госпожо Фицджералд. Искаме да научим всичко, което можем, за дъщеря ви, за да разберем какво не е наред.

— Господин и госпожо Фицджералд? — към нас се приближава млада жена в лабораторна престилка. — Аз съм флеботомист. Доктор Фаркард иска да направя коагулационен панел на Кейт.

При звука на името си Кейт примигва в скута ми, хвърля поглед към бялата престилка и пъха ръце в ръкавите на собствената си блузка.

— Не може ли да й вземете кръв с ланцет от пръста?

— Не, това наистина е най-лесният начин.

Внезапно си спомних как, когато бях бременна с Кейт, тя не спираше да хълца. Коремът ми мърдаше часове наред. Всяко нейно движение, дори и толкова малко, ме принуждаваше да правя нещо, което не можех да контролирам.

— Мислите ли — казвам тихо, — че искам да чуя точно това? Когато отидете в кафенето и си поръчате кафе, дали ще ви хареса, ако някой ви даде кока-кола, защото му е по-лесно да я достигне? Ако искате да платите с кредитна карта, ще ви хареса ли, ако ви кажат, че им създавате прекалено много неприятности, затова е по-добре да платите в брой?

— Сара — гласът на Брайън е като далечен вятър.

— Мислите ли, че на мен ми е лесно да седя тук с детето си и да нямам представа какво става или защо правите всички тези тестове? Мислите ли, че на нея й е лесно? Откога човек има възможност да направи това, което е най-лесно?

— Сара — едва когато ръката на Брайън се отпуска върху рамото ми, осъзнавам колко силно треперя.

Още един миг, и жената се отдалечава гневно. Дървените й подметки се удрят шумно по пода. В мига, в който изчезва от полезрението ми, се отпускам уморено, загубила енергията си.

— Сара — чувам Брайън. — Какво ти става?

— На мен ли? Не знам, Брайън, защото никой не идва да ни каже какво й има на…

Той ме взема в обятията си и Кейт се озовава притисната помежду ни като въздишка.

— Шшшт — казва той. Уверява ме, че всичко ще се оправи, и за пръв път в живота си не му вярвам.

Неочаквано доктор Фаркард, която не сме виждали от часове, влиза в стаята.

— Чух, че има малък проблем с коагулационния панел — придърпва си стол пред нас. — Пълният кръвен тест на Кейт показва някои необичайни резултати. Броят на белите й кръвни телца е много нисък — едно точка три. Хемоглобинът й е седем точка пет, хематокритът — осемнайсет точка четири, плателетите — осемдесет и едно точка три нули, а неутрофилите й — нула точка шест. Подобни цифри понякога означават автоимунно заболяване. Освен това промиелоцитите на Кейт са дванайсет процента, а бластите — пет процента, което индикира наличието на левкемиен синдром.

— Левкемия — повтарям. Думата е течна, хлъзгава, като белтъка на яйце.

Доктор Фаркард кимва.

— Левкемия означава рак на кръвта.

Брайън само се взира в нея, без да мигва.

— Какво означава?

— Представете си костния мозък като детски център за развитие на клетки. Здравите тела произвеждат кръвни клетки, които остават в костния мозък, докато съзреят достатъчно, за да излязат и да се борят с болестта или тромба, да пренасят кислород или каквато и да е функцията им. При хората с левкемия вратите на детския център се отварят прекалено рано и от тях излизат незрели кръвни клетки, неспособни да вършат работата си. Невинаги е странно при пълни кръвни тестове да се видят промиелоцити, но когато проверихме кръвта на Кейт под микроскоп, видяхме особености — тя поглежда първо единия от нас, после другия. — Трябва да направя костномозъчна аспирация, за да го потвърдя, но изглежда, че Кейт има остра промиелоцитна левкемия.

Езикът ми е прикован от тежестта на въпрос, който след миг Брайън успява да изтласка от собственото си гърло:

— Тя… тя ще умре ли?

Искам да разтърся доктор Фаркард. Искам да й кажа, че сама ще извадя кръвта за коагулационния панел от ръцете на Кейт, ако това означава, че ще си вземе думите назад.

— Острата промиелоцитна левкемия е много рядка подгрупа на миелоидната левкемия. Диагнозата се поставя едва на около дванайсет хиляди души годишно. Процентът на оцелелите пациенти е между двайсет и трийсет, ако лечението започне незабавно.

Изтласквам цифрите от главата си и се вкопчвам в последната част на изречението й.

— Значи има лечение — отбелязвам.

— Да. С агресивно лечение миелоидната левкемия води до прогноза за оцеляване от девет месеца до три години.

Миналата седмица стоях на вратата на стаята на Кейт, гледах я как спи, притиснала към себе си атлазеното одеялце — късче плат, от което рядко се отделя. „Помни ми думите — прошепнах на Брайън, — никога няма да се откаже от него. Ще трябва да го зашия в подгъва на сватбената й рокля“.

— Трябва да направим костномозъчна аспирация. Ще я упоим с лек общ анестетик. И можем да извлечем коагулационния панел, докато спи — лекарката се навежда напред и ни поглежда съчувствено. — Трябва да знаете, че децата надвиват всякакви прогнози. Всеки ден.

— Добре — отсича Брайън и стиска ръце една в друга, сякаш се подготвя за футболен мач. — Добре.

Кейт надига глава от блузата ми. Бузките й са зачервени, а изражението — бдително.

Има някаква грешка. Кръвната проба, анализирана от лекарката, е на някой друг клетник. Само погледнете детето ми, блясъка на къдриците му и нежната му като пеперуда усмивка — това съвсем не е лице на умиращ човек.

Познавам го само от две години. Но ако вземете всеки спомен, всеки миг, ако ги разпънете от край до край, ще стигнат до края на вечността.

 

 

Навиват чаршаф и го пъхат под корема на Кейт. Завързват я към кушетката с два дълги ремъка. Една сестра гали ръката й дори след като анестетикът е започнал да действа и тя е заспала. Долната част на гърба й е оголена за дългата игла, която ще влезе в слабинната й кост, за да извлече костен мозък.

Когато внимателно обръщат лицето на Кейт на другата страна, тоалетната хартия под бузата й е влажна.

От собствената си дъщеря научавам, че не е необходимо да си буден, за да плачеш.

 

 

Докато шофирам обратно към къщи, съм поразена от внезапната мисъл, че светът е надуваем — дървета, трева и къщи, готови да рухнат при едно-единствено убождане. Изпитвам чувството, че ако отклоня колата наляво й пробия оградата на детската площадка, тя ще ни отблъсне назад като гумен дюшек.

Изпреварваме един камион с надпис „Батчълдър Каскет Къмпани“ на каросерията. И „Карайте сигурно“. Това не е ли конфликт на интереси?

Кейт седи на столчето си и яде бисквити с формата на животни.

— Играй — заповядва тя.

В огледалото за обратно виждане лицето й сияе. „Предметите са по-близо, отколкото изглеждат“. Поглеждам я как вдига първата бисквита.

— Какво казва тигърът? — успявам да промълвя.

— Рррррр! — тя отхапва главата му и размахва друга бисквита.

— Какво казва слонът?

Кейт се кикоти и надава рев през носа си.

Питам се дали ще се случи в съня й. Или дали ще плаче. Дали до нея ще има някоя добра сестра, която да й даде нещо за болката. Представям си как детето ми умира, а то е живо и се смее на половин метър зад мен.

— Как казва жирафът? — пита Кейт. — Жирафът?

Гласът й е изпълнен с толкова бъдеще.

— Жирафите не казват нищо — отговарям.

— Защо?

— Защото така са родени — отвръщам и чувствам как гърлото ми се стяга така, че не мога да промълвя нищо повече.

Телефонът иззвънява точно когато се връщам от дома на съседката, след като съм се разбрала с нея да се грижи за Джес, докато ние се грижим за Кейт. Нямаме протокол за тази ситуация. Единствените ни детегледачки са все още в гимназията; и двете баби, и двамата дядовци са мъртви; никога не сме се занимавали с целодневни детски центрове — грижата за децата е моя работа.

Влизам в кухнята, когато Брайън вече е потънал в разговор с обаждащия се. Шнурът на телефона е увит около коленете му като пъпна връв.

— Да — казва той, — не е за вярване. Този сезон не съм ходил на нито една игра… няма смисъл, когато вече го продадоха.

Погледът му среща моя, докато слагам чайника.

— О, Сара е много добре. И децата, да, и те са добре. Хубаво. Поздрави Луси от мен. Благодаря, че се обади, Дон — затваря. — Дон Търман — обяснява. — От противопожарната академия, сещаш ли се? Много е симпатичен.

Докато се взира в мен, искрената усмивка изчезва от лицето му. Чайникът започва да свири, но нито той, нито аз понечваме да го свалим. Поглеждам към Брайън и скръствам ръце.

— Не можах — мълви тихо. — Сара, просто не можах.

 

 

Тази нощ в леглото Брайън е като обелиска — само една сянка, очертана на фона на тъмнината. Макар че не сме продумвали от часове, знам, че е също толкова буден, колкото и аз.

Това ни се случва, защото се разкрещях на Джес миналата седмица, вчера, само преди миг. Това ни се случва, защото не купих на Кейт бонбоните „М& М“, които искаше в магазина. Това ни се случва, защото веднъж, само за частица от секундата, се запитах какъв ли щеше да е животът ми, ако никога не бях раждала деца. Това ни се случва, защото не осъзнавах каква късметлийка съм.

— Мислиш ли, че ние сме виновни? — пита Брайън.

— Да сме виновни ли? — обръщам се към него. — Как?

— Заради гените си. Знаеш.

Не отговарям.

— В болницата не знаят нищо — отбелязва пламенно той. — Помниш ли, когато синът на шефа си счупи лявата ръка, а те сложиха гипс на дясната?

Отново впервам поглед в тавана.

— Само за твоя информация — казвам по-високо, отколкото съм възнамерявала, — няма да допусна Кейт да умре.

До мен се разнася ужасен звук — като вой на ранено животно, като стон на удавник. А после Брайън притиска лице към рамото ми и се разридава в кожата ми. Обгръща ме с ръце и ме стиска така, сякаш губи равновесие.

— Няма да допусна — повтарям, но дори и в собствените си уши звуча така, сякаш се заричам твърде много.