Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Sister’s Keeper, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Джоди Пико. Споделен живот

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Александра Худякова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, София, 2011

ISBN: 978–954–8657–87–7

История

  1. — Добавяне

Сара
Настоящето

Странно нещо се случва с времето: втвърдяването на характера. Разбирате ли, ако светлината освети лицето на Брайън по правилния начин, все още виждам светлосиния оттенък на очите му, който винаги ми е напомнял за океан, където все още не съм плувала. Под красивите очертания на усмивката му има трапчинка на брадичката — първото, което потърсих в лицата на новородените си деца. Той притежава решителност, тиха воля и спокоен мир със самия себе си, който винаги съм си мечтала да прихвана от него. Това са основните качества, които ме накараха да се влюбя в съпруга си; ако сега има моменти, в които не го разпознавам, вероятно не е задължително нещо лошо. Промените невинаги са към по-лошо; черупката, която се събира около една песъчинка, за някои е като източник на раздразнение, а за други като перла.

Погледът на Брайън се стрелва от Ана, която гризе струпей на палеца си, към мен. Наблюдава ме така, както мишка гледа ястреб. В погледа му има нещо, което ми причинява болка: наистина ли ме мисли за хищник?

И останалите ли са на същото мнение?

Иска ми се помежду ни да нямаше съдебна зала. Иска ми се да можех да отида до него. „Слушай — щях да му кажа — не мислех, че животът ни ще се развие така. Навярно не ще можем да намерим изход от тази улица, но на света няма друг човек, с когото бих искала да се загубя повече“.

„Слушай — щях да му кажа, — може би сбърках“.

— Госпожо Фицджералд — пита съдия Дисалво, — имате ли въпроси към свидетеля?

Осъзнавам, че това е добро описание за един съпруг. Какво друго правят съпругът или съпругата, ако не да свидетелстват за грешките в преценката на другия?

Бавно се надигам от мястото си.

— Здравей, Брайън — казвам. Гласът ми не е толкова сигурен, колкото се надявах.

— Сара — отговаря той.

Нямам представа какво друго да кажа.

Ненадейно в главата ми нахлува спомен. Искахме да се откъснем от всичко, но не можехме да решим къде да отидем, затова се качихме в колата и потеглихме, като на всеки половин час позволявахме на едно от децата да избере изход или да ни каже да завием надясно или наляво. Накрая се озовахме в Сийл Коув, Мейн, и спряхме, защото следващите указания на Джес щяха да ни вкарат право в Атлантическия океан. Наехме хижа без отопление и електричество… а трите ни деца се уплашиха от тъмнината.

Не осъзнавам, че съм говорила на глас, докато Брайън не ми отговаря.

— Знам — казва той. — Запалихме на пода толкова много свещи, че със сигурност реших, че ще изгорим хижата. Не спря да вали цели пет дни.

— А на шестия, когато времето се оправи, имаше толкова много зеленоглави патици, че не можехме да излезем.

— А после Джес получи алергия от отровен бръшлян и очите му се затвориха напълно…

Извинете — намесва се Камбъл Александър.

— Прието — казва съдия Дисалво. — Накъде отивате, госпожо адвокат?

Не отивахме никъде, а мястото, където се озовахме накрая, беше ужасно, но въпреки това не бих заменила тази седмица за нищо на света. Когато не знаеш къде отиваш, откриваш места, които на никого не му е хрумвало да изследва.

— Когато Кейт не беше болна — казва Брайън бавно, внимателно, — имахме страхотни моменти.

— Не мислиш ли, че тези моменти ще липсват на Ана, ако Кейт си отиде?

Точно както очаквах, Камбъл скача от мястото си.

— Възразявам!

Съдията вдига ръка и кимва на Брайън да отговори.

— Ще липсват на всички ни — казва той.

И в този миг се случва нещо изключително странно. Брайън и аз, застанали един срещу друг и същевременно на противоположни полюси, се привличаме така, както се привличат магнитите; и вместо да се отблъскваме, неочаквано сякаш се озоваваме на една и съща страна. Млади сме и сме сърце до сърце за пръв път; стари сме и се чудим как сме извървели огромния път за толкова кратко време. Гледаме фойерверките по телевизията на дузина елхи, помежду ни на леглото в спалнята са се вклинили три спящи деца, притиснати толкова силно до нас, че усещам гордостта на Брайън, макар че двамата не се докосваме.

Внезапно установявам, че няма значение, задето се е изнесъл от дома ни заедно с Ана, че е поставял под въпрос някои от решенията, които съм вземала за Кейт. Правил е това, което е смятал за правилно, също както и аз, и не мога да го обвинявам. Понякога затъваме толкова дълбоко в тресавището на подробностите от живота, че забравяме да го живеем. Винаги има друга задача за изпълняване, друга сметка за плащане, друг симптом за овладяване, друг безличен ден за отбелязване на дървената стена. Синхронизирали сме часовниците си, проучили сме графиците си, съществували сме чрез разписанията и напълно сме забравили да отстъпим назад и да видим какво сме постигнали.

Ако днес загубим Кейт, ще сме я имали за шестнайсет години и това няма как да ни го отнеме никой. А след цяла вечност от днешния ден, когато ми е трудно да си спомня лицето й, когато се смее, усещането за ръката й в моята или съвършения звук на гласа й, ще имам Брайън, който да ми каже: „Не си ли спомняш? Ето как беше“.

Гласът на съдията прекъсва унеса ми:

— Госпожо Фицджералд, свършихте ли?

Изобщо нямаше нужда да подлагам Брайън на кръстосан разпит; винаги съм знаела отговорите му. Това, което съм забравила, са въпросите.

— Почти — отвръщам и се обръщам към съпруга си. — Брайън? — питам. — Кога ще се върнеш у дома?

 

 

Във вътрешността на съдебната палата има редица автомати за закуски и напитки, но в нито една от тях няма нещо, което човек би искал да опита. След като съдия Дисалво обявява почивка, отивам там и се взирам в продуктите на „Старбърст“, „Прингъл“ и „Чийто“, затворени в спираловидните си клетки.

— Най-добре пробвай „Орео“ — предлага ми Брайън зад мен. Обръщам се и го виждам как пъха в отвора на машината седемдесет и пет цента. — Просто. Класическо.

Натиска два бутона и бисквитите започват самоубийствения си полет към дъното на автомата.

Повежда ме към масата, обезобразена и покрита с петна от хората, издълбали инициалите си и надраскали мислите си отгоре й.

— Не знаех какво да ти кажа, докато беше на свидетелското място — признавам, а после се поколебавам: — Брайън? Мислиш ли, че бяхме добри родители?

Мисля си за Джес, от когото вдигнах ръце преди толкова време. За Кейт, която не можах да накарам да оздравее. За Ана.

— Не знам — отвръща Брайън. — Има ли някой, който знае?

Подава ми пакетче „Орео“. Отварям уста да му кажа, че не съм гладна, а той пъха в нея бисквита, плътна и груба, срещу езика ми. Внезапно усещам, че умирам от глад. Брайън избърсва трохите от устните ми, сякаш съм направена от фин порцелан, и аз му позволявам. Мисля си, че може би никога досега не съм опитвала нещо толкова вкусно.

Брайън и Ана се връщат у дома същата вечер. И двамата я слагаме в леглото; и двамата я целуваме. Брайън отива да си вземе душ. След малко ще тръгна за болницата, но точно сега сядам срещу Ана, на леглото на Кейт.

— Лекция ли ще ми четеш? — пита тя.

— Не така, както си мислиш — прокарвам пръст по ръба на една от възглавниците на Кейт. — Ти не си лош човек, защото искаш да бъдеш самата себе си.

— Никога не съм…

Вдигам ръка.

— Имам предвид, подобни мисли са напълно човешки. И само защото се оказва, че си различна от това, което всички са си представяли, не означава, че си сбъркала нещо. Дете, което е тормозено в едно училище, може да се премести в друго и да се превърне в най-популярното момиче там просто защото никой няма други очаквания за него. Или човек, който постъпва в медицинско училище, защото всички в семейството му са лекари, може да разбере, че всъщност иска да стане художник — поемам си дълбоко въздух. — В това, което ти говоря, има ли някакъв смисъл?

— Всъщност не.

Усмихвам се.

— Предполагам, просто искам да ти кажа, че ми напомняш на някого.

Ана се надига на лакът.

— На кого?

— На мен — отвръщам.

 

 

Когато си прекарал с партньора си толкова много години, той се превръща в нещо като пътната карта, която държиш в жабката на колата и цялата е намачкана и на бели линии от употреба — нещо, което познаваш толкова добре, че можеш да го нарисуваш по памет и именно затова го вземаш със себе си при всичките си пътувалия. И все пак, когато най-малко очакваш, един ден отваряш очи и виждаш непозната отбивка, нещо, което преди го е нямало, и трябва да спреш и да се запиташ дали пейзажът е нов или е нещо, което никога досега не си забелязвал.

Брайън ляга до мен на леглото. Не казва нищо, само поставя ръка в трапчинката на основата на врата ми. После ме целува, дълго и сладко-горчиво. Това го очаквам, но не и следващото, което прави: ухапва устната ми толкова силно, че усещам вкуса на кръв.

— О! — възкликвам и се опитвам да се засмея, да го превърна в шега. Но той не се смее, не се и извинява. Навежда се към мен и облизва кръвта.

Това ме кара да подскоча вътрешно. Това е Брайън и не е Брайън и тези две неща са забележителни. Прокарвам език по кръвта, гъста и хлъзгава. Отварям се като орхидея, превръщам тялото си в люлка и усещам как дъхът му минава надолу по гърлото ми, над гърдите ми. За миг той отпуска глава на корема ми и точно както ухапването е било непознато, сега ме пробожда усещане за нещо привично — някога правеше това всяка нощ, беше като ритуал, когато бях бременна.

После отново започва да се движи. Изправя се над мен като второ слънце и ме изпълва със светлина и топлина. Двамата сме самото въплъщение на контраста — твърдо и меко, светло и тъмно, трескаво и спокойно — и все пак в начина, по който си пасваме, има нещо, което ме кара да осъзная, че нито един от двама ни няма да се чувства съвсем наред без другия. Ние сме като лента на Мьобиус[1], две непрекъснати тела, невъзможна плетеница.

— Ще я загубим — прошепвам. Дори не знам за Кейт ли говоря, или за Ана.

Брайън ме целува.

— Спри — прошепва.

После не казваме нищо повече. Така е най-безопасно.

Бележки

[1] Правоъгълник, който се усуква по дължина на 180 градуса и след това двата му края се слепват. Има само един ръб и само една повърхност, върху която не съществуват посоките ляво — дясно — бел.прев.