Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Sister’s Keeper, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Джоди Пико. Споделен живот

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Александра Худякова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, София, 2011

ISBN: 978–954–8657–87–7

История

  1. — Добавяне

Ана

Не мисля, че някой ще дойде на погребението ми. Предполагам ще присъстват родителите ми, леля Зан и може би господин Олинкът, преподавателят по обществени науки. Представям си гробище, като онова, в което е погребана баба ми, макар че то беше в Чикаго и това звучи безсмислено. Ще има плавно спускащи се хълмове, подобни на зелено кадифе, и статуи на богове и ангели, и онази голяма кафява дупка в земята като разцепен шев, очакваща да погълне тялото, което съм била аз.

Представям си майка ми с черна шапка с воалетка като на Джаки О, как ридае. Баща ми я прегръща. Кейт и Джес се взират в блестящия ковчег и се молят на Бог да им прости за всички пъти, в които са ми правили мръсно. Възможно е да дойдат някои от играчите от хокейния ми отбор с лилии в ръце, опитвайки се да запазят самообладание. „Тази Ана“ — ще кажат те и няма да се разплачат, но ще искат.

Ще има некролог на двайсет и четвърта страница на вестника и може би Кайл Макфий ще го види и ще дойде на погребението. Красивото му лице ще е разкривено от болка при мисълта за „какво щеше да стане, ако…“ с момичето, което никога няма да му стане гадже. Мисля, че ще има цветя: миризливи секирчета, кученца и сини хортензии. Надявам се някой да изпее „Небесна милост“ — не само прочутия първи стих, а цялата. А после, когато листата окапят и завали сняг, от време на време ще се надигам в умовете на всички като прилив.

На погребението на Кейт ще дойдат всички. Ще има сестри от болницата, с които сме се сприятелили, и други пациенти с рак, благодарни, че са все още живи, и съграждани, помогнали за набирането на средства за лечението й. На входа на гробището ще трябва да отпращат тълпите скърбящи. Ще има невероятно много кошници с цветя и някои ще бъдат дарени за благотворителност. Вестникът ще публикува история за краткия й и трагичен живот.

Помнете ми думата, ще бъде на първите страници на вестниците.

 

 

Съдия Дисалво ходи с джапанки, от онези, като на футболистите, когато си свалят шпайковете. Нямам представа защо, но откритието ме кара да се почувствам малко по-добре. Имам предвид това, че съм тук, в този съд, и ме водят към личния му кабинет отзад, е достатъчно лошо; има нещо утешително да знам, че не съм единствената, която не пасва съвсем на ролята си.

Той изважда кутия от миниатюрен хладилник и ме пита какво ще пия.

— Кока-кола ще е страхотно — отговарям.

Съдията отваря кутията.

— Известно ли ти е, че ако поставиш млечно зъбче в чаша кола, след няколко седмици ще се е разтопило напълно? Въглена киселина — усмихва ми се. — Брат ми е зъболекар в Уорик. Всяка година прави номера за децата от детската градина.

Отпивам от кока-колата и си представям как вътрешностите ми се разтварят. Съдия Дисалво не сяда зад бюрото си, а на стол близо до мен.

— Ето какъв е проблемът, Ана — започва. — Майка ти твърди, че искаш да направиш едно. А адвокатът ти — че възнамеряваш да направиш друго. При нормални обстоятелства бих решил, че майка ти те познава по-добре от човек, когото си срещнала само преди два дни. Никога обаче нямаше да се запознаеш с него, ако не беше потърсила услугите му. И това ме кара да смятам, че трябва да чуя какво мислиш ти за всичко това.

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Трябва ли да има процес?

— Ами… родителите ти могат просто да се съгласят на медицинска еманципация и това ще е краят — отговаря съдията.

Да бе, сякаш това може да се случи някога!

— От друга страна, подадеш ли веднъж — както ти си направила, — тогава ответникът — твоите родители — трябва да се явят в съда. Ако родителите ти наистина вярват, че не си готова да вземаш подобни решения сама, трябва да ми обяснят причините си, в противен случай рискуват автоматично да взема решение в твоя полза.

Кимвам. Повтаряла съм си, че каквото и да стане, ще запазя хладнокръвие. Ако се разпадна по шевовете, няма начин този съдия да си помисли, че съм способна да решавам каквото и да било. Да, намеренията ми са идеални и тъй нататък, но се отклонявам от целта, когато виждам как съдията вдига кутията си с ябълков сок.

Неотдавна, когато Кейт беше в болницата за преглед на бъбреците, една нова сестра й подаде чашка и я помоли за урина.

— По-добре да сте готова, когато се върна — предупреди я.

Кейт, която не си пада по високомерни нареждания, реши, че се налага да посмачка фасона на сестрата. Изпрати ме на мисия при автоматите за напитки, за да взема същия сок, който сега съдията пие. Наля го в чашката и щом сестрата се върна, го вдигна към светлината.

— Хмм — измърмори. — Струва ми се малко мътна. Най-добре пак да я филтрирам.

Вдигна чашката към устата си и погълна съдържанието й.

Сестрата побеля и изхвърча от стаята. С Кейт се смяхме, докато ни заболя коремът. До края на деня трябваше само погледите ни да се срещнат, и се разтапяхме.

Също като зъбче, а после не остава нищо.

— Ана? — окуражава ме съдия Дисалво и слага глупавата кутия „Мотс“ на масата помежду ни, а аз избухвам в плач.

— Не мога да даря бъбрек на сестра си. Просто не мога.

Без да се обади, съдия Дисалво ми подава кутия кърпички „Клийникс“. Свивам няколко на топка и избърсвам очите и носа си. Известно време той продължава да мълчи, оставя ме да си поема дъх. Вдигам поглед, установявам, че на лицето му е изписано очакване.

— Ана, нито една болница в страната няма да вземе орган от донор, който не го желае.

— Кой мислите подписва документите? — питам. — Не детето, което вкарват в операционната — родителите му.

— Ти не си малко дете; със сигурност можеш да изразиш несъгласието си.

— О, да — отново се чувствам съкрушена. — Оплачеш ли се, задето някой забива игла в теб за десети път, то се смята за стандартна процедура при операция. Всички възрастни се усмихват престорено и си казват, че никой не моли да му забият още игли. — Издухвам носа си в кърпичка. — Бъбрекът… е само за днес. Утре ще бъде нещо друго. Винаги има нещо друго.

— Майка ти ми съобщи, че искаш да прекратиш делото — казва той. — Излъгала ли ме е?

— Не — преглъщам с усилие.

— Тогава… ти защо си я излъгала?

Има хиляди отговори на въпроса; избирам най-лесния.

— Защото я обичам — отвръщам и сълзите пак рукват. — Съжалявам. Наистина съжалявам.

Той се взира напрегнато в мен.

— Знаеш ли какво, Ана? Ще назнача някого, който ще помогне на адвоката ти да ми каже кое е най-добре за теб. Как ти се струва?

Косата ми се е разпиляла в безпорядък; прибирам я зад ухото си. Лицето ми е толкова червено, та ми се струва, че е подуто.

— Добре — отвръщам.

— Добре.

Натиска бутона на интеркома и съобщава да повикат всички обратно.

Майка ми влиза първа и тръгва към мен, но Камбъл и кучето му й пресичат пътя. Той вдига вежди и ме поглежда с вдигнати палци, но всъщност това е въпрос.

— Не съм сигурен какво става — обяснява им съдия Дисалво, — затова ще назнача особен представител да прекара две седмици с нея. Излишно е да подчертавам, че очаквам пълно съдействие от страна и на двама ви. Искам да прочета доклада на особения представител, а после ще се състои изслушване. Ако дотогава е изникнало още нещо, което трябва да знам, ще ме уведомите.

— Две седмици… — възкликва майка ми. Знам какво си мисли. — С цялото ми уважение, Ваша чест, но две седмици са много дълго време, като се има предвид колко е сериозно състоянието на другата ми дъщеря.

Прилича на човек, когото не познавам. Виждала съм я как се бори като тигрица с медицинска система, която според нея не се движи достатъчно бързо. Виждала съм я като скала, която предоставя на нас, останалите, нещо, в което да се вкопчим. Виждала съм я като боксьор, който замахва, преди съдбата да успее да нанесе следващия удар. Но никога досега не съм я виждала като адвокат.

Съдия Дисалво кимва.

— Добре. Тогава ще насроча изслушването за следващия понеделник. А дотогава искам да ми предоставите медицинския картон на Кейт за…

— Ваша чест — прекъсва го Камбъл Александър. — Както добре знаете, поради необикновените обстоятелства на случая клиентката ми живее с представителите на другата страна — очевидно нарушение на правосъдието.

Майка ми рязко си поема дъх.

— Нали не предлагате детето ми да ми бъде отнето?

Отнето? Къде ще отида?

— Не мога да съм сигурен, че другата страна няма да се опита да използва факта, че живеят под един покрив, в своя изгода, Ваша чест, и да окаже натиск върху клиентката ми. — Камбъл се взира в съдията, без да мигне.

— Господин Александър, изключено е да изведа детето от дома му — категоричен е съдия Дисалво, но се обръща към майка ми: — Въпреки това, госпожо Фицджералд, не бива да обсъждате за случая с дъщеря си, освен в присъствието на адвоката й. Ако не сте съгласите с условие или ако разбера за пробив в тази китайска стена, ще се наложи да прибегна до по-драстични мерки.

— Ясно, Ваша чест — изрича майка ми.

— Е, добре — изправя се съдия Дисалво. — Ще ви видя всички следващата седмица.

Излиза от стаята, джапанките му меко тупат по килима.

В мига, в който излиза, се обръщам към майка си. „Мога да обясня“ — искам да кажа, но така и не успявам. Внезапно мокър нос побутва ръката ми. Съдия. Това кара сърцето ми, този лудо препуснал влак, да забави ударите си.

— Трябва да говоря с клиентката си — заявява Камбъл.

— Точно сега тя е моя дъщеря — контрира го майка ми, хваща ме за ръката и ме издърпва от стола ми.

На прага на стаята успявам да се обърна. Камбъл кипи от гняв. Можех да му кажа, че нещата ще се завъртят така. Картата „дъщеря“ бие всички, каквато и да е играта.

Третата световна война започва незабавно, не с убит ерцхерцог или побъркан диктатор, а с пропуснат ляв завой.

— Брайън — вика майка ми и проточва врат, — това беше Норт Парк Стрийт.

Баща ми примигва и се изтръгва от унеса си.

— Да ми беше казала, преди да я подмина.

— Казах ти.

Преди да преценя ползите и предимствата от повторната си намеса в чужда битка, се обаждам:

— Аз не те чух.

Главата на майка ми рязко се завърта.

— Ана, точно сега ти си последният човек, от чиято намеса се нуждая или искам.

— Аз само…

Тя протяга ръка като преградата, която разделя предната и задната седалка в такси. Поклаща глава.

На задната седалка се обръщам странично и свивам крака. Лицето ми е към облегалката така, че единственото, което виждам, е чернота.

— Брайън — продължава майка ми, — отново я пропусна.

Влизаме, майка ми профучава покрай Кейт, която ни отваря вратата, и покрай Джес, който гледа, струва ми се, канал „Плейбой“ по телевизията. В кухнята започва да отваря и затваря шкафове. Изважда храна от хладилника и я стоварва на масата.

— Здрасти — обръща се баща ми към Кейт. — Как се чувстваш?

Без да му обръща внимание, тя влиза в кухнята.

— Какво стана?

— Какво стана? Е, добре — майка ми ме пронизва с убийствен поглед. — Защо не попиташ сестра си какво стана?

Кейт се обръща към мен с разширени очи.

— Удивително колко си тиха сега, когато няма съдия да те слуша — изсъсква майка ми.

Джес изключва телевизора.

— Накарала те е да говориш със съдия? По дяволите, Ана!

Майка ми затваря очи.

— Джес, знаеш ли, може би сега е моментът да си тръгнеш.

— Не е нужно да повтаряш — отвръща й.

Гласът му прилича на счупено стъкло. Чуваме отварянето и затварянето на входната врата. Край на историята.

— Сара — баща ми влиза в кухнята. — Всички трябва да се успокоим.

— Имам едно дете, което току-що подписа смъртната присъда на сестра си, а ти искаш да се успокоя?

В кухнята се настанява невероятна тишина, чуваме дори бръмченето на хладилника. Думите на майка ми увисват като презрял плод и когато падат на пода и се разбиват, тя потръпва и се впуска в действие.

— Кейт — простенва и се втурва към сестра ми с протегнати ръце. — Кейт, не трябваше да го изричам. Нямах това предвид.

Изглежда в семейството е налице мъчителна история на безброй случаи, в които не казваме това, което трябва, и нямаме предвид онова, което правим. Кейт закрива устата си с ръка. Излиза през кухненската врата, блъсва се в баща ми, който се опитва да я хване, но не успява, и се втурна нагоре по стълбите. Чувам как вратата на стаята ни се затръшва. Майка ми, разбира се, хуква след нея.

Аз правя това, което ми се удава най-добре: отправям се в обратна посока.

 

 

Има ли на земята място, което да мирише по-добре от обществена пералня? Напомня ми на дъждовна неделя, когато не е необходимо да се измъкваш изпод завивките си, или като лежане по гръб на тревата, която баща ти току-що е окосил — прекрасна храна за носа ти. Когато бях малка, майка ми изнасяше горещи дрехи от сушилнята и ги стоварваше отгоре ми, както си лежах на дивана. Преструвах се, че всички те са една-единствена кожа, че съм сгушена под тях като огромно сърце.

Другото, което ми харесва, е, че обществените перални привличат самотните хора така, както магнитите — метал. На редица столове в дъното спи някакъв мъж с армейски ботуши и тениска с надпис „Нострадамус е бил оптимист“. Жена на масата за сгъване се занимава с купчина мъжки ризи и преглъща сълзите си. Съберете десет души в обществена пералня и има възможност да не сте най-зле от всички.

Сядам срещу редица перални и се опитвам да позная кои дрехи на кого от чакащите принадлежат. Розовите шорти и дантелената нощница са на момичето, което чете любовен роман. Червените вълнени чорапи и карираната риза са на заспалия, мръсен на вид студент. Тениските за футбол и детските цели дрешки са на момиченцето, което не спира да подава вдигащи пара бели чаршафи от сушилнята на майка си, която не я забелязва, потънала в разговор по мобилния си телефон. Що за човек може да си позволи мобилен, но не и собствена пералня и сушилня?

Понякога играя една игра сама със себе си: опитвам се да си представя какво ли би било да съм човекът, чиито дрехи се въртят пред мен. Ако перях тези здрави дънки, може би щях да бъда покривчия във Финикс, със силни ръце и загорял гръб. Ако притежавах чаршафите на цветя, може би щях да съм се върнала за ваканцията от „Харвард“, където уча за профайлър. Ако бях собственичка на атлазената пелеринка, може би щях да имам сезонни билети за балет. А после се опитвам да си представя как правя някое от тези неща и не мога. Виждам единствено себе си — донор на Кейт, всяко дарение се удължава и се преминава към следващото.

С Кейт сме сиамски близнаци; човек просто не вижда мястото, където сме свързани. И точно това прави раздялата още по-трудна.

Вдигам поглед, пред мен е застанало момичето, което обслужва автоматите, с халката на устната и сини кичури в многобройните си тънки плитки.

— Искате да ви разваля ли? — пита то.

В името на истината трябва да призная, че се страхувам от отговора си.